"СТАЯТА", НО НЕ ПО САРТР от Лариса Ангелова

Стая с четири стени. Като четирите посоки на света. С личния избор към коя стена да имаме предпочитание. В стаята може да няма прозорци или да са прозорците на собственото ни съзнание, мисли и чувства. Или само на неосъществимите желания. Може да няма и врата, през която да излезем или да преминем в друга стая, когато тази ни омръзне. Къде е границата между истината и живота в измисления свят, като в „Стаята" на Сартър? Къде остава желанието за нормален живот и кой живот е нормален? Не е ли и писането една лична психотерапия също като тази стая, без прозорци и врати, през която слабите автори влизат и не могат да я напуснат? Защото не осъзнават реалността и не правят разлика между „пред" и „след".

За съжаление все още има автори, които не виждат разлика между писането като психотерапия и самото писане, когато има какво да кажат на света. Всяка действителност, която преминава през съзнанието и личния опит и интелекта на автора, и се пречупва през художествената измислица е творческо писане. Най-простичко казано. Когато действителността преминава през съзнанието на автора. Не е  непременно да пише за случки, свързани с неговия действителен живот. Не е необходимо да е преживял всичко, за което пише. Само да има достатъчно сили и умения, които се придобиват с дългогодишна практика, за да може да се „постави" на мястото на героите, да навлезе в тяхната психика и да ги поднесе като напълно завършени и реални образи. Но събирателни.

Много рядко литературните герои съвпадат изцяло с действителни хора. Ако има такива, това вече може да е нечия биография. Писането на биография също изисква умения, и може да бъде художествен текст. Но в тази колонка ме интересува въпроса - къде е границата между психотерапията и творческото писане. И ако авторите умишлено избягват да дадат лично за себе си отговор на този въпрос, то ние обикновените читатели сме принудени, от чисто любопитство да четем подобни текстове. Може и да не се четат. Но от първите две или три изречения, не винаги може да се проследи или отгатне мисълта и идеята на започнатия "мислен" диалог между автор и читател.

Кога съзрява процеса за творческо писане? Кога идва идеята за самото писане? Какви процеси следва? Нямам за цел да проследявам писаното по темата от много и уважавани от мен литератори. По-скоро е само едно наблюдение над хора, които в изключително трудни ситуации успяват да устоят с помощта на писането. В подобни случаи ако авторът притежава дар слово и има склонност към литературата и богат речник би могъл да сътвори прекрасен текст. И той да бъде изцяло художествен. Но въпреки това да има лекия и горчив оттенък на психотерапията. Случвало ли ви се е да четете нещо много хубаво, а накрая да ви остане една горчилка и да усещате разголената душа на автора? Това ли е творческото писане? Авторът може да се раздава, но да не усетим душата му и ни най-малко да не влизаме в нея неподготвени.

Има много причини за писане. Това е необходимост точно като утоляването на жаждата и на глада. Но това е и нужда на интелектът и умът да изразят не само себе си, а да подхвърлят някоя мисъл, която ги занимава. Може да е на всякаква тематика. Може да е всичко, което да предизвика бурен мисловен процес, който се облича в художествени изрази и се поднася с много финес. При всеки автор е различно. При псевдо авторите?

Понякога съзнанието и паметта се надбягват в това, какво да ни оставят като спомен и какво да заличат. Обикновено ни оставят хубавото, а другото само си отива като капка в течаща вода, която никога не се връща, а само напомня с необяснима носталгия. А в приятните мигове никой не е искал да бъде обиждан или унизяван. Но това е той Царят Живот и той решава вместо нас, а съзнанието и чувствата са само катализатор. Самото писане е материална проява на емоциите. На подсъзнателните импулси, на скритото желание за цялата гама от „праведни" и „неправедни" чувства. И ако нямате необходимите данни, доверете се на дневника си. Писането в него никому няма да навреди. Публикуването на лични преживявания може да навреди само на автора, който ги публикува.

Затова „Стаята" на Сартър е най-добрия пример за мен в момента - къде е границата на нормалното? И защо главната героиня непременно иска да разбере причината за заболяването на своя любим? Защо иска да го помни от преди, не сега, такъв какъвто е и не приема истината? Не иска да излезе от стаята, която я задушава и няма смисъл да стои в нея. Но за нея в това е смисълът - всички останали вече не са нормални за нея. А нейното собствено състояние е нормално.

Ако псевдо авторът намери вратата, през която да излезе от стаята, в която се е затворил, въобразявайки си, че е писател, може и да види реалния живот. Но. Той се изживява като главната героиня. И всякакви забележки или порицания приема рязко и с това още повече расте неговата решителност да пише. Но забравя едно - истинският читател бързо намира верните отговори. След първата глава. А понякога и след първото изречение. Но колкото и да чете, той винаги намира прозорци в текста, а когато отваря решително вратата - излиза от нея завинаги.

 ©Лариса Ангелова Всички права запазени

Станимир Димитров за новата си книга "След смъртта на Франсоа"

След смъртта на Франсоа - Станимир Димитров

„След смъртта на Франсоа” от Станимир Димитров излезе от печат на 01 ноември 2012 г. чрез издателство „Сиела”. Книгата е компилация от поетични текстове и проза, имащи особена емоционално-смислова връзка помежду си. Книга за човешкото право на самоопределяне, за извоюваната свобода на индивида да твори сам себе си и света около себе си. Било е време, когато поезията се е възвеличавала във философски трактати, когато трубадурите са пеели в нейна възхвала. Било е! Е, сега пък е дошло времето, когато на притисната в ъгъла поезия и се налага сама да защити себе си. 

Отговорен редактор на изданието е Красимир Гетов – Главен редактор "Съвременна българска литература" в издателство „Сиела”. 

Книгата може да бъде закупена от интернет книжарница www.mobilis.bg, www.siela.com, от книжарница СИЕЛА Книгомания в Mall of Sofia, бул.”Александър Стамболийски ” № 101, City Center Sofia, бул.”Арсеналски” № 2, The Mall,Public, бул.”Цариградско шосе” № 115, Летище София- Терминал 2, Книжарница Сиела- СУ „Св.Климент Охридски”, Public, бул.”Сливница” № 24, Варна, Фестивален и конгресен център Варна бул.”Сливница” № 2, Mall Plovdiv, ул.”Перущица” № 8, Park Mall, бул.”Н.Петков” № 52,Стара Загора, Mall Rousse, бул.”Липник”№ 121 Д, книжарници от верига „Хеликон”, както и от повечето по-малки книжарници в страната. Цена: 10.00 лева. 

Официалната премиера на книгата „След смъртта на Франсоа” ще се състои на 15 ноември 2012 г. в град София, книжарница „Сиела”, подлеза на Софийски университет от 18,30 часа. Организатор на събитието е издателство „Сиела”, съвместно с литературни портали „Литературни бесилки” и „Бунтарите”.

Чуйте интервю по радио Хоризонт относно книгата.

ЛЮБОВ И ЛУДОСТ в " Кръв по клавишите" от Росен КУКУШЕВ

Критика на „Кръв по клавишите”, Диана Маркова

Поезията на Диана Маркова обитава потайните светове между битийното (онтологичното) и метафизичното. Нейните стихове ни намигат заговорнически от неизследваните ъгълчета и пространства между тези два свята и именно в това е оригиналният почерк на авторката. Особен вид диалектичен еклектизъм и лиризъм, нетипичен за „женския” тип писане на стихове, характерен за някои нейни пишещи „посестрими”. Отвъд изброените най-общи първи впечатления, според мен, много по-важни са две характеристики на стиховете й – тяхната неподправена искреност и „нещо крайно, но същевременно фино и изискано”, което определя качеството на истинската поезия. Още заглавието ни насочва към това – „Кръв по клавишите”. Диана Маркова борави умело с клавишите на постмодерната поетика, без това да отнема от душата на стиховете й (явление, което е характерно за някои поети-постмодернисти). В същото време кръвта под клавишите не е неестествена и не оставя неестетични петна, а представлява чист дестилат от споделеност и съпреживяване на действителността. Затова и клавишите са на ръба между постмодерното и екзистенциалното възприятие.

Езикът е ежедневен, естествен, но бързо увлича в своята своеобразна метафоричност. На моменти е афористичен („Ще се сгъстяват мъглите, а с тях ще поумнявам”, Ще; „Думите са арсеналът на духа”, Думи – шепа лава и театър). Не липсват и необходимите философски и житейски обобщения („Откакто ти ми върна тъмнината, забравих да сънувам птици със криле”, „Забравих и да плувам,  и да яздя светове”, Откакто ти...; „Профила на мъж, обичащ поезията ми”, Нито дума за Иван, а само профила; и други). Честата употреба на глаголи създават усещането за подвижност и гъвкавост на стиха, за жив и непосредствен диалог с читателя. Пейзажите са градски, накъсани, фрагментарни – създават усещането за отчужденост, „която смуче от кръвта на едномилионния град, потънал в скръб след поредната трагедия” (Улица „Незабравима”).

Любовта и лудостта са ипостасите в поетичния свят на Диана Маркова, докато музиката (джазът) и виното обвиват с тънки ефирни пластове битийността. Чист етер. В началото на поетичното повествование е образът на любимия мъж, към когото поетесата се обръща и диалогиза поетичното си възприятие за света. След това постепенно се появяват и някои конкретизирани действащи лица (Кайо, Боб, Добри, Лелите, Мария и т.н.). Те доизграждат плътността и усещането за цялостност на книгата и нейния изграден поетичен свят.

Любимото ми стихотворение е „Прашният човек”, защото е едновременно абстрактно и конкретно. Има и един друг елемент в него – този на поетичната притча, която отива отвъд метафизиката и битийността. Мисля, че оттук следва да се търсят коридорите към по-нататъшни творчески търсения.

За мен е интересно бъдещото творческо развитие на поетесата, в което не се съмнявам, най-малкото в две направления – 1. Как ще развие в бъдеще абстрактността и асоциативността на поетичния си език?; 2. Как би звучала Диана Маркова в рамките на класическото стихосложение? Мисля, че трябва да направи необходимите опити в тази насока, ако все още не го е сторила.

На добър час... Пожелавам божествени искри изпод кръвта по клавишите...