Из Предговора на книгата „Записки на стария мръсник” Чарлс Буковски

Или още нещо за колумнистите и поезията...

... „Брайън е такъв идеалист и романтик. Напусна, или по-скоро го изритаха едновременно – сумати ругатни прелетяха тогава – от „Хералд Екзаминър”, понеже не беше съгласен да разголват пишката и топките на Младенеца на корицата на тяхното списание в коледния брой. „ Това даже не е моят Бог, а техният’, сподели Брайън.

Та тоя странен идеалист и романтик създаде „ Оупън сити”. „ Какво ще кажеш да направиш седмична колонка?”- подметна небрежно той, потърквайки червената си брада. И да ви кажа като се сетих за разни други колонки и колумнисти, тая раябота ми се стори страшно досадна. Ама се захванах не с колонка, а с рецензия на „Татко Хемингуей” на А. Е. Хочнър. А един ден след конните надбягвания седнах и написах заглавието : „Записки на стария мръсник”, отворих си бира и текстът сам си потече.без да се напрягам и без да дялкам с тъпичко длето както ми се налагаше да правя, за да напиша нещо за „Атлантик Монтли”. Нито пък имаше нужда да скалъпвам блудкави и немарливи дописки (ъ-ъ...вестникарщини). Не ме притискаха никакви ограничения. Просто сядах до прозореца, надигах бирата и оставях нещата сами да си дойдат. Каквото имаше да си идва си идваше. А с Брайън  нямах и грам проблем. В началото само му давах текста, той му хвърляше един поглед по диагонал и казваше: „ О’кей! Влиза!” След известно време му подавах листа и той не го четеше; направо го пъхаше в една преграда на бюрото си и казваше: „ Влиза! Как е хавата?” сега дори не казва” влиза’. Подавам му листа и това е. Тоя маниер на работа се оказа полезен и за писането. Представете си: абсолютна свобода да пишеш каквото си искаш. Забавно ми беше, а понякога подхващах и сериозно. Но с течение на седмиците най-вече почувствах, че текстовете стават все по-добри и по-добри. Това тук е избрано от моята колонка, която поддържах около четиринайсет месеца.

За разнообразие има и поезия. Ако някъде ти приемат стихотворение, то има шанс да бъде публикувано от 2 до 5 години по-късно, а вероятността изобщо да не се появи е 50:50 или пък само няколко реда ще цъфнат 1:1 в творбата на някой известен поет, така разбираш че светът е малък. Разбира се, проблемът не е в поезията; работата е там,че твърде много некадърници се опитват да публикуват и пишат поезия. А със „Записките” тракаш с пишещата машина в петък или в събота и в понеделник текстът ти вече обикаля целия град. Получавам писма от хора, които никога не са чели поезия, моя или нечия друга. Идват хора и чукат на вратата ми – доста народ наистина, за да ми кажат, че „Записките на стария мръсник” ги възбуждат. Някакъв бродяга ми мъкне един циганин да си лафим плямпаме глупости, поркаме си до среднощ. Една телефонистка от международните линии на Нюбърг, Ню Йорк ми праща пари. Иска да спра да пия бира и да се храня добре. Получавам писмо от някакъв смахнат, който се подписва Крал Артур и живее на Вайн Стрийт, в Холивуд и ми се ще да ми помага в за колонката. Един доктор чука на вратата ми: „ Чета вашата колонка и си мисля,че мога да ви помогна. Работил съм като психиатър.” Отпратих го.

Надявам се тази подборка ще ви е от полза. Ако искате да ми изпратите пари, о’кей! Ако пък искате да ме мразите, също о’кей! Ако бях селският ковач, не бихте се ебавали с мен. Но аз съм просто един дъртак с мръснишки истории. И пиша за вестник, който също като мен още утре може да умре.

 Всичко е толкова странно. Само си помислете – да не бяха разголили пишката на Младенеца, вие нямаше да четете това. Така че бъдете доволни.

 Чарлс Буковски 1969 г.

Автори в аванс: БОГ от Константин Лаков

„През живота на всеки един от нас Бог 

му се явява поне един път лично.”

Михаел фон Арнстрьом, 1211 г.

„Бог е непрекъснато с всеки един от нас.”

Арманд де Виланова, 1405 г.

„... с което се сложи край на отвратителната ерес на Виланова, 

а окаяните, все още тръпнещи късове от плътта му

бяха изпратени до Кадис и Малага

за назидание на неговите последователи 

на запад, изток, север и юг...”

Фернан Естевес, 1417 г.

Ева имаше тясно мише лице, което човек би нарекъл хубавичко, само ако е на третия коняк и прелива от доброжелателни чувства. Чертите й бяха правилни и при особено внимателен поглед – красиви, всяка за себе си. Тялото й беше крехко, с източените пропорции на моден модел, само че в мащаб седем към десет. С други думи, беше трудно забележима миньонка и някой може би би се загледал в нея, ако в полупразния неделен тролей не се вози нищо по-интересно за разглеждане, какъвто беше и случаят.

Съвсем малко души слязоха на предпоследната спирка; сред тях беше и тя. Припряно събра багажа си – дамска чанта от тъмнорозова изкуствена кожа, която никак не й отиваше, прозрачно найлоново пликче с връзка лук, щръкнал навън, и голяма синя торба, съдържаща никому неизвестно ръбесто нещо. Всъщност, никой от тези предмети не й отиваше. До вратата попадна зад мъж, който стъпи на тротоара и се извърна към нея, сякаш се канеше да й подаде ръка на слизане, но в крайна сметка не го направи. Тя не го и очакваше, но все пак за миг изпита с нищо необоснована надежда и кратко, пробождащо разочарование. 

Мъжът закрачи към светофарите на кръстовището и ускори походката си. По инерция от тролея Ева се изравни с него и се случи така, че двайсетина метра вървяха в пълен синхрон на няма и ръка разстояние. Сякаш сме двойка, помисли си тя. По съвпадение той си представяше същото и дори се усмихна наум. Все така заедно пресякоха кръстовището, после тя зърна отсрещния светофар да свети зелено и рязко зави нататък. Мъжът се носеше с неподходяща за градското движение осанка на тигър в джунглата, сякаш светът беше неоспоримо негов, и не смени посоката си. В последния момент си помисли, че е редно да й даде път, но остави мисълта му да отмине, без да намали крачка. Сблъскаха се. Меко наистина, но все пак главата й се опря в рамото му, а неговата ръка обгърна кръста й. Извинявайте, каза тя. Той обаче не каза нищо и вместо да я пусне, отметна с другата си ръка разкошните й кестеняви коси – едничкото безупречно нещо, с което тя наистина се гордееше – и я целуна отляво по шията, малко над ръба на пуловера. После си тръгна, без да й даде възможност да реагира. 

Този и следващите хиляда дни отминаха като в сън по време на есенна треска. Разни хора и разни събития идваха и си отиваха, розовата чанта се пълнеше и изпразваше от неизбежните нагризани червила, плетени ръкавици, изсъхнали кестени, пакетчета семки, кремчета за ръце, салфетки, календарчета и тефтерчета, химикалки, измачкани романи от Джоан Крауфорд и Елизабет Гейдж с меки корици, на които една и съща, ту руса, ту чернокоса красавица, зачервена от страст, примираше в лапите на мускулест благородник с поглед на преизпълнен с героични намерения ковашки чук, хартийки от шоколадови бонбони и дъвки, многократно употребявани билетчета за същия този тролей, с който се връщаше всяка неделя от поредната среща със същите нейни, все така грозно остаряващи кухи приятелки, рекламни брошури, промотиращи евтина козметика, скъпи, безсмислени GSM-и и екзотични тридневни екскурзии до Кадис и Малага, а никому неизвестните ръбести неща се трупаха ли, трупаха във все същата изтормозена синя торба.

Веднъж, на пристанището в Кадис, и още един път, в бара на хотелския ресторант в центъра на Малага, й се стори, че мярва за секунди в тълпата мъжа с тигровата походка. Спомените за тези срещи избледняваха след събуждането в малката, претрупана с разхвърляни дрешки квартира с почти непосилния наем и изключените дори насред суровата зима радиатори. Малага не съществуваше, нито Кадис, поне не и в този свят. А дали и той съществуваше действително, или бе само място, предназначено за рекламиране на други, също така недействителни като него места с някаква непонятна и садистична търговска цел? Ева се съмняваше в обгръщащата я хладна илюзия, а в самия център на съществото й нещо спокойно приемаше, че сънищата са истински и че пристанището и ресторантът определят с абсолютна точност и мярка възможните граници на неизбежната среща в някоя от следващите нощи, тази или след десет години, когато и да е. Мъжът беше някъде там, а ръката му пазеше спомена от косите й и когато това се случеше, тя нямаше да продължи към зеления светофар, нито той – пътя си през джунглата. Там времето не тиктакаше, коктейлите бяха искрящи, морето топло и с лунна пътека, а чантите й, винаги елегантни, съдържаха само пакет „Голоаз” и малка златна запалка. 

На хиляда и първия ден мъглата се поразсея и тя се събуди насред същото онова кръстовище, където светофарът отново просветна в зелено насреща й. Ева му обърна гръб и бързо тръгна по тротоара. Попътьом се отърва от грозната розова чанта и синия плик с ръбестото нещо; и двата предмета потънаха в първото срещнато улично кошче. На следващия ъгъл видя кафене с масички отвън и чадърчета, рекламиращи кока-кола. Пресечката се наричаше „Кадис”, а надписът над вратата, естествено, беше „Малага”. Сърцето й спря: на третата маса пред нея седеше мъжът и сякаш това беше напълно в реда на нещата, й кимна. 

Ти защо ме целуна тогава, й се прииска да го попита, но вместо това просто му кимна на свой ред и седна на предложения й стол. Мъжът викна сервитьора с пръст и поръча за двамата нещо, което впоследствие се оказа наистина искрящо, със захар по ръба на чашата и с чадърче отгоре. 

Изпълнил поръчката, сервитьорът, бледо момче на не повече от седмица, остави дискретно сметката на ръба на масата, върна се на мястото си зад бара и погледна към стенния календар. Беше неделя. Той запали цигара, облегна се назад и си каза, че това беше окей.

 ©Константин Лаков Всички права запазени