Мечти, ябълки и канела.... не се лишавай от нищо, докато мечтаеш

Още когато книжката на Валя Йосифова беше проект и тя ми спомена за работното ѝ заглавие „Мечти, ябълки и канела“, в съзнанието ми се загнезди мисълта за друга книга с подобно заглавие, а именно тази на Жоржи Амаду – „Габриела, карамфил и канела“, която е знакова за автора си с това, че поставя нов период в творчеството му. Може би подсъзнателно правя връзката с преминаването ѝ към новия и определено труден жанр на късия разказ, към който се е насочила писателката, тъй като досега я познаваме само като поетеса.

Има разлика между писането на проза и поезия, и то голяма. Ако за едно стихотворение са нужни 15-20 минути да се схематизира и после 1-2 дни да отлежи и да си покаже дефектите, ти при прозата процесът е много по-сложен и трудоемък. Първо трябва добре да се обмислят сюжетът и героите, да се направи алгоритъм на действието и едва след това да се пристъпи към работа, но работа не само на мисълта, а и на фантазията. Това е материя, която се създава с дни, понякога и с месеци, за да се намери точното място на всяка една дума.

Във въпросната книжка са събрани 3 години от живота на авторката, написани под формата на 19 къси разказа и поетически импресии.

Според мен, едва ли е случайно съвпадение,  че Валентина стреля в мишената на съвремието ни още с първия си разказ, описвайки едно виртуално запознанство, което, поради субективни причини, си остава такова до края. Това е разказ за мечтите в  мрежата, с които сами се оплитаме и които никога не могат да станат реалност, защото самите те са като паяжина – едва видими за окото, но същевременно с невидимостта им съществуващи около нас. Но… ненапразно ще спомена мъдрата мисъл на един мой познат: „Докато мечтаеш, не се лишавай от нищо!“, защото именно фантазиите ни и играта на въображението са тези фактори, които ни помагат да продължим напред. И дори, колкото по-невъзможни са за реализация, толкова подтикът да не спираме по средата на пътя е по-силен.

Стигам до разказа дал заглавието на книгата „Мечти, ябълки и канела“. От него лъха топлина и домашен уют. Но ароматът от детството, който следва сюжетната линия през цялото време е вгорчен от осъзнатото решение на героинята да няма деца, заради принципността на чувствата ѝ към голямата и единствена любов на живота ѝ.  Авторката описва с дълбок психологизъм разминаването на мечтите с действителността, която не винаги е това, което очакваме, но е винаги тази, която реално населяваме и която ръководи действията ни.

Не искам да ви отегчавам повече със сухи анализи, затова ще завърша с откъс от любимия ми разказ-приказка „Търкулнало се гърнето“: 

„…И както се търкаляло, един ден видяло похлупак, почти като този, който търсело. Било му ясно, че не е онзи, единственият, дето точно ще отгатва желанията му и то неговите, дето ще усеща със сърцето си мислите му, но опитът нашепвал, че това го има само в приказките за приспиване на малки гърненца. Какво пък толкова, че не съвпада и не е този, когото търси и малко ще издиша оттук-оттам, и някои неравности ще убиват. Ще го нагоди към себе си. Пък и похлупакът си мечтаел за гърне. Та помислили, помислили малко и  решили: Гърнето ще отстъпи, похлупакът също и ще бъдат и те като другите гърнета с похлупаци.

Речено-сторено. Сипали в гърнето ежедневните дела, захлупили с похлупака, а животът почнал да ги нагрява кога по-слабо, кога по-силно. Започнали да разбират, че връзката им гърне-похлупак издиша, че компромисите не са толкова лесни на практика, още повече, че те били твърди, керамични и изпечени, а не глинени хлапета, та да си променят лесно формата. И двамата го виждали. Но и на двамата им се струвало, че компромисите и жертвите са от тяхна страна, а пък другият чака наготово да се изгладят проблемите.

И веднъж гърнето, както било потънало в размисъл, как да се нагодят един към друг с похлупака, се сблъскало с един друг, но също така угрижен похлупак. Слънцето, като че ли нарочно, го прегръщало с лъчи и той изглеждал толкова нереален, а пък със съвсем реален глас поздравил обърканото гърне. А то на свой ред нищо друго освен „Ти си! Ама това си ти!“ не можело да каже, защото вече не вярвало, че съществува онзи, единствен, абсолютно точно прилягащ му, похлупак...

И... тук спирам, защото това вече е друга приказка...”

Пожелавам на авторката да съхрани в себе си симбиозата между проза и поезия и да продължи все така да прокарва свои пътеки в трудната целина на творчеството, както и книжката ѝ да намери своето място в българската литература.

Представяне: 23.01.2014г, 18.30, читалище Н. Хайтов, София

©Румяна Пелова

РАЗМИНАВАНЕ

Той иска, тя да е красива. Тя иска, той да е добър.

Тя се опитва да бъде красива. Той гледа учудено.

Той иска, тя да е красива за всички. Тя не се интересува от мнението на другите.

Той иска да го обичат всички. Тя иска той да обича само нея. Когато я обича е добър, а тя красива.

Тя се грижи за него и за детето, но той се прибира все по-рядко.

Той обича приятелите си. Тя все още не може да обича друг.

Той не разбира защо красотата е преходна. Тя не разбира как любовта те прави ту красив, ту грозен.

Той излиза сам, тя – също.

Той се прибира в своята стая, тя – също.

Тя вече не го харесва. Не и такъв, какъвто е станал. Той също не я харесва такава, каквато е сега, само че още са женени.

Накрая той среща друга. Тя го обича.

Тя среща друг. Другият я харесва, такава каквато е.

Другата е ужасно хубава. Той пак е добър.

Тя... тя вече не се опитва да бъде красива, защото е истинска.

Н. Господинова, 2010г.