неделя, 24 май 2015 г.

Николина Милева представи на Пролетния базар на книгата своята стихосбирка "Кафез за вятър"

Николина Милева е родена и живее със семейството си в град Тетевен. След дипломирането си във ВТУ, се дипломира в ПУ като Консултативен психолог. В момента работи в Тетевенската гимназия, помагайки на учениците със специални образователни потребности.
Извън официалния си статут на психолог, Николина Милева е позната в интернет пространството като талантлива и самобитна поетеса. Вече пета година тя поднася на читателите си образност, до която всеки може да се докосне и която достига до сърцата на хората. Макар че поезията й е призвание и преди всичко хоби, наградите от поетични конкурси не закъсняват и с всяка изминала година се множат.
През 2012г. , Николина печели първата си поетична награда – първо място в конкурса „Поетични звуци” със стихотворението „Тя е майка”. През 2013 – трето място в 16-ти национален поетичен конкурс „Ерато” на в-к „Уикенд“ за цялостно творчество.
Отново 2013г. – трето място в четвърти международен поетичен конкурс „По стъпките на лятото” със стихотворението „Сънувах мъж в усмивката на август”
 През 2014 следва нова награда – трето място в Международният конкурс „Жени и вино” на Фондация „Буквите“ със стихотворението „Еретично”. През същата година печели първо място на Единадесетия национален конкурс за поезия “Пролет моя“ със стихотворението „Кафезите са пълни с пойни птици”, категория стихотворения за пролетта.

Николина Милева е лауреат е на международния поетичен конкурс „Белоцветните вишни, Казанлък - 2014“ където й присъждат Наградата на отдел “Култура и туризъм„ – към Община Казанлък.
Осмия национален литературен конкурс за поезия „Биньо Иванов” – Кюстендил 2014г. отличава Николина Милева (гр. Тетевен) – за стихотворението „ЦЪРКВА” с Втора награда .
Получава поощрителна награда на поетичният конкурс за песенна поезия „Срещу вятъра” – гр. Бургас, сдружение Солени ветрове, 2014г. за стихотворението „Василе”.

Отново награда и второ място в пети международен поетичен конкурс „По стъпките на лятото” за цикъл стихотворения – „Светулките на вярват във химери” , „Да убиеш лято”, „Зениците на август са захир”.
През 2015 г. стихотворението „Амнезия” е отличено с втора награда на четиринадесети национален поетичен конкурс „Любовта е пиянство или пиянство от любов”, посветен на 14ти февруари.
Дни по-късно стихотворенията „След прошката под късия ревер” и „Когато стига да обикнеш враг” стават повод за поредния успех на авторката и наградата лауреат в конкурса „Жени и вино, вино и жени”.
През 2012г. след покана за участие, оставя свой отпечатък със стихотворението „Небеса” в алманаха „Приятели в поезията 1”, който е създаден за благотворителни цели. Многобройни публикации във вестниците „Уикенд”, „Ретро”, „България днес”.
През 2012 г. присъства с максимален брой избрани творби в Алманах Нова българска литература. През 2013 и 2014г. отново максимален брой произведения се поместват в Алманах Поезия на Фондация Буквите. През 2014 г. има публикация в списание за литература и изкуство „Жажда” гр. Сливен, а през 2015г. присъства в шести по ред „Литературен сборник „Жажда”. Може би най-голямото признание за авторката е класирането й за участие в международния алманах Konkurs za poeziq 2014. Pesnički konkurs 2014, с което името й излиза извън пределите на страната ни. През 2105 година нейни стихове са включени в антологията "Жени и вино" майсторски клас на Фондация "Буквите".

През 2015 година излиза първата й стихосбирка „Кафез за вятър“, издание на „Български издател”, специализирано в издаването на талантливи български автори.

Очевидно е, че за крехката й едва 31-годишна възраст това е една богата творческа биография, с която може да се гордее всеки един автор, поел по трънливия и неблагодарен понякога път на изящното слово.



Две поетеси – Мария Иванова-Фьон и Николина Милева представиха на Пролетния базар на книгата в НДК своите стихосбирки

Две поетеси – Мария Иванова-Фьон и Николина Милева представиха на Пролетния базар на книгата в НДК своите стихосбирки „Хербарият на една фейщица" и "Кафез за вятър”. Книгите са издание на творческия фонд на Фондация Буквите, която от години подава ръка на младите български автори. 
На представянето на книгите в НДК присъстваха представители на фондация Буквите, Николай Милчев, Павлина Йосева, Мария Донева, Румяна Пелова, Соня Георгиева и много гости, дошли специално да уважат двете поетеси. 

Поетът Николай Милчев сподели свои мисли за книгата на Мария Иванова -Фьон, а Нели Господинова говори за книгата за книгата на Николина Милева.
Фондация „Буквите” (www.bukvite.bg) е създадена през 2001 г. с цел да подпомага развитието на съвременната българска литература чрез лансиране и утвърждаване на съвременни автори, провеждане на литературни конкурси, издаване на електронни книги, книги на хартиен носител и др. В резултат на дейността си успяхме да се наложим като водещ фактор в тази насока, а подкрепяните от нас автори спечелиха и продължават да печелят множество национални конкурси.
Фондацията се наложи като един от основните издатели на българска литература. Годишно издаваме над 50 книги.
През 2014 година създадохме отделно издателство „Български издател”, което е специализирано в издаването на талантливи български автори.



Мария Иванова-Фьон представи книгата си „Хербарият на една фейщица"

Мария Иванова-Фьон е родена през 1970 г. По образование е филолог, а по професия преводач. Пише от шестнайсетгодишна. Първите ѝ публикации са във в-к „Средношколско знаме”.
През 1996г. излиза първата ѝ стихосбирка – Blues”, изд. „Сребърен лъв”. През същата година нейно стихотворение е включено в антологията „Български поетеси” на издателство „Еквус арт”.
Дълги години почти не пише. През 2013 г. започва да изпраща стихове по конкурси и печели поощрение в „По стъпките на лятото” 2013, трета награда от „Пролет моя” 2014, първа награда от „Състояние на полет” 2014, първа награда от По стъпките на лятото” 2014, поощрение от „Дора Габе” 2014, трета награда от десетото издание на конкурса на в-к „Ретро”, „Златен Пегас”, както и от конкурса „Ерато” на в-к „Уикенд” за 2014 г.

Нейни стихове са публикувани във в-к „Уикенд”, в-к „Ретро” и в-к „Новият пулс”.
Мария Иванова-Фьон пише предимно стихове. Има и няколко прозаични забежки – опити за приказки за възрастни. Вълнуват я удивителната красота на този свят, както и връзката ни с Бог. Но като че ли поезията ѝ освен „стар домашен метод” за консервиране на красивото около нея (перифразира _m_S_u_n - голямата Мария Донева), на първо място е опит да се справи с преходността. Тя е търсене на начин да смали и подслони безкрая, да опитоми преходното за да могат хората да се научат да живеят заедно.

„Хербарият на една фейщица" е втората книга на поетесата. Тя е награда за първото ѝ място в литературния конкурс „По стъпките на лятото”, издание на БНР и Фондация „Буквите”. Книгата съдържа над 100 поетични творби. Сред тях са и наградените стихове на поетесата на различни конкурси. 
За нея поетът Николай Милчев споделя: Книгата на Фьон е книга за посветени. И то именно за посветени читатели, които аз ще нарека големи деца. Ако питат мен, аз бих наредил тези стихове в редицата на онези произведения, които затрогват детето в човека, които правят човека дете. Очарователно е, че тя е създала пораснала детска книга, без да мисли за това, без да го търси и предполага.”

 Майсторки на сладко

През юли орехът зелен
кутийка е, в която
е скътан някой бъдещ ден
от есен и от вятър.

Там има тротоар – река –
и орех омърлушен,
който измисля си ръка
и джоб, за да се сгуши.

Или пък в лятната ти длан,
скрила тръпчива ядка,
узрява тънък порцелан
със орехово сладко.

А после сладкото вариш,
сиропа му целуваш
със апетита на дервиш,
който насън танцува.

И ужким главният ти дерт
е да запазиш юли
дълбоко в зимния килер
със орехи и дюли,

а всъщност искаш от страстта
и жестовете гладки
да те вградят във вечността
от майсторки на сладко.

24.07.2013

Стаички от сянка

Добре, че имам стаички от сянка
във жегата на лятната си вила.
Между тапети на червени джанки,
една въздишка хлад се е стаила.

Таваните са от високи листи,
с танцуващи, капризни капандури.
През тях самото слънце ми изписва
чуплива рококо архитектура.

Това са все пространства мои, лични,
а всъщност съществуват чрез децата,
които ги превръщат в магазинче
за джанки, семена и стари дати.

И уж са стаи с квадратура скромна,
а имат скрити ниши и картини,
които пазят цял простор непомнен,
живян наужким, вечен и отминал.

А след като загубиш си безкрая,
се съизмерваш с дъх и светлосянка.
И твоите щастливи стаи траят
колкото меко тупване на джанка…
 25.07.2014

Les Feuilles Mortes [1]

Човек с акордеон на тротоара,
до подлеза, до спомена, преди дъжда,
сред дим, който предметите разтваря,
във късна есен, хванала ръжда.

Човекът свири вехт мотив, задминал
един ли старовремски дъждобран,
живот, мечтан в изчезнали градини
и бъдеще от ретро порцелан.

Когато свири валс от „Травиата”,
за миг минава сянка на файтон.
Последни листи и галантен вятър
танцуват в задимения салон.

После мотив от кино черно-бяло
и с кройка чарлстон крачи младостта.
„Les Feuilles Mortes", тъгата надживяла
разделите на чуждите лета…

След малко в отминаващата есен
ще се стопят акордеон и мъж.
Живота със тръпчивата му песен
ще продължи прииждащият дъжд…

13.11.2013



[1] Мъртви листа


Везни

„На ръба на сълзите,
там си стоя.”
Дора Господинова

На Дора с обич и мисъл

Как да кажа, че този свят от глухарчета
не се крепи само в сълза,
ако още сълзи и нагарча ти
на плача хлъзгавата мъзга?

Ако още липсата прясна е
и поглъща целия свят
черната дупка на ясния
и все пак неповярван обрат?

Как да кажа, че денят е приказен
и от отблясъци е море,
щом онова окончателно „никъде"
слънцето в тебе запре?

Но понякога сянка на птичка
или в детски очи светлина,
неочаквани кацат тихичхо
върху другата ти везна…

11.05.2013






ЗА ЕДНА ПОРАСНАЛА ДЕТСКА КНИГА от Николай Милчев



На Мария Фьон ѝ личи от пръв поглед, че е поет. Толкова плаха, деликатна и чувствителна е, че човек не може да не си каже: „Хората на Словото изглеждат така.”
Хората на словото като Мария не бързат да седнат на първия ред, не дърпат прожекторите към себе си, не искат внимание на всяка цена. Участта им е друга – да наблюдават, да съзерцават, да преосмислят, да откриват. За тях материята на думите е най-сложното нещо на света и те знаят, че ако я докоснеш, без да си я овладял, тя ще отлети и ще се разпадне.
Има една очарователна неувереност, която прави Мария „специално издание” от изтъняващата поредица хора на звуците и цветовете. Тя не бърза да дойде в литературата , тя не бърза да огледа лицето си в огледалото на словесната мода, а търпеливо и изящно проправя за себе си и духа си невидима пътека. И невидима, и зрима едновременно.
Когато става дума за Мария Фьон, става дума и за мое пристрастие. Да, аз съм пристрастен към нейните стихове, сам ѝ предложих да кажа няколко думи днес и ако в това, което съм написал, липсва нещо съществено, вината е само моя.

„Хербарият на една фейщица” е книга на минималното, на невидимото, на взрения в детайлите поглед. Тя не си поставя амбиции да учи света на литература, не иска да го смае и да го покори, като му хвърли прах в очите с приумиците на времето. Модите в литературата са хлъзгава материя – те идват и си отиват и Мария знае това. Затова вместо да разказва, тя промисля, вместо да поучава – намеква, вместо да говори високо – шепне. И повярвайте ми – този шепот се чува на разстояние.

Как е станало това? Шепотът на Фьон се е случил, защото:
Книгата носи структурата на сезоните, на тази невидима и вечно повтаряща се природна цикличност, при която от снежинката до плодоносното дърво има точно един стих разстояние. Нейните пролетни стихотворения обличат зелени рокли, нейните мравки мъкнат злака на лятото, нейните щурци пеят тревогата си.
Фьон е поет на метафората и то именно на онази фина метафора, която привлича като магнит и едно, и второ, и трето - и всичките възможни значения. Нейните метафори молекули ни карат да повярваме, че значенията могат да се пренасят и се пренасят в далечината именно от детайла. Понякога не и от цялата дума, а от отделната сричка. Поетесата е наясно, че внушенията много рядко предполагат силен тон и висок хълм, че те са нещо по-плахо и от сърна, от сянка на сърна, от мисъл за сърна.
В книгата диша Гърция. Гърция на великата поетична традиция , която, както е известно, е велика учителка. Ерудирана, подготвена и сплавила в себе си и поляните на България, и синината на Егея, тя лесно преодолява граници, борави с универсални символи и внушения. От островите на Гърция до великата любима на Зорбас пространството е изпълнено с юг, с пясък, с изнемога и любов. Така – осъзнато или не – тя приобщава лириката на сетивата към лириката на христоматийната отдаденост. И всичко това – плавно, неочаквано, тихо.
Сезоните на книгата се държат за ръка. Стихотворенията извират едно от друго и финалът на последния стих държи за косите началото на следващото стихотворение. Ако трябва да търся аналогии и учители, аз ще спомена две имена – Пенчо Славейков с неговите миниатюри и Емили Дикинсън с нейната херметичност, с нейното отсъствие и вглеждане в цветовете на прозрачното. Парадоксалност и нежност е другото име на тази поезия. Тя увлича и предполага забрава на правила и граници.
Книгата на Фьон е книга за посветени. И то именно за посветени читатели, които аз ще нарека големи деца. Ако питат мен, аз бих наредил тези стихове в редицата на онези произведения, които затрогват детето в човека, които правят човека дете. Очарователно е, че тя е създала пораснала детска книга, без да мисли за това, без да го търси и предполага. И затова аз ѝ казвам: Добре дошла, Мария, в най-сложната и най-лутащата се досега страна – страната на детето, което ще чете стихове цял живот.
Прави чест на издателите, че са решили да издадат точно този ръкопис, да му се доверят и да му дадат възможност да се разкаже. Това е книга, която се чете извън стаята и дома, върху тревата и под небето. Защото е стая и дом за душата.
©Николай Милчев








неделя, 17 май 2015 г.

Автори в аванс: Черните дъбове на Карапелит | Калоян Захариев



Облаците лениво се плъзгаха по синевата, септемврийското слънце, все още пазещо спомена за отминалото лято, пръскаше топлина по полетата. Ветрецът подухваше леко, носейки със себе си миризмата на кръв и смърт. Грохотът на стомана, пушечна стрелба, виковете на убиващите и убиваните бавно заглъхваха.
 Четвърта конна бригада се бе забила в развърнатите край село Карапелит румънските роти, като щик в топла плът. Никой не беше очаквал атака от шепата кавалеристи и битката се бе превърнала в клане. Румънските роти отстъпваха газени от копитата на бойните коне и сечени от сабите на българите. Казаците, които се бяха притекли на помощ на своите съюзници, влязоха в сражението, очаквайки да видят как българите бягат при вида на страховитата руска конна мощ. 
 Останаха излъгани в надеждите си. 
 Разкъсаните трупове на коне и хора, окичени с императорския орел, лежаха пръснати из полетата край Карапелит. Румънци и руси продължаваха да отстъпват на изток към Добрич, но българите, най–после вкусили кръвта и страха на враговете си, ги преследваха настървено, оставяйки след себе си купчини трупове.
 На мястото на първия и най–свиреп сблъсък бяха останали само телата. Над стъпканата и опръскана с кръв, вътрешности, изпражнение и урина земя останаха да лежат мъртвите и умиращите. Коне и хора лежаха един върху друг, ранените животни цвилеха от болка, мъжете плачеха и викаха майките си. Стоновете на свои и чужди се сливаха.
 – Цезар…
 Легналия на хълбок кон размаха уши чул познатия глас. Опита да се да надигне, но скършения му ляв крак го събори обратно на окървавената трева. От мощните гърди на жребеца се изтръгна цвилене пълно с болка. 
– Спокойно момче, спокойно. Стой мирен. 
 Конят - красив жребец с цвят на лъскав кехлибар и бяло чело, положи глава на окървавената трева, а могъщите му гърди се свиваха и издуваха, поглъщайки вонящия на смърт и болка въздух. По козината, до преди час внимателно излъскана, се тъмнееха петна от кръв - своя и чужда. Раните зееха грозни, отворени от саби на румънци и руси. От хълбока му все още стърчеше щикът на пешак, който в ужаса и глупостта си го бе намушкал. По задницата на животното съхнеха пръски човешки мозък.
 Конят надигна леко глава и пак изцвили. Малките му уши се размърдаха, а носът му потрепери. 
 – Тук съм, момчето ми. 
 Чул пак познатия глас, конят положи глава на тревата и задиша тежко.
 Войникът лежеше облегнал гръб на проснат наблизо мъртъв кон, на чийто позлатен оглавник гордо блестеше императорския орел. Съборен от коня си лейбгвардеец бе разсякъл гърлото му със сабята си, миг преди рухващия ездач да го намушка в гърдите му. 
 – Още… още ли си жив, българино?
 На бледото окървавено лице на кавалериста се плъзна усмивка. Куртката му беше съдрана, а кръвта превърнала прахта по нея в кал. 
 – Виждам, че и ти още дишаш, русино. 
 Казакът лежеше на разкаляната от кръвта земя, а трупът на коня го затискаше от кръста надолу. Куртката с орела на цар Николай беше скъсана. Гърдите му се свиваха и издуваха спазматично, а брадата му лепнеше на алени фитили. Всяко издишване пръскаше по куртката пръски кръв и парченца смазан бял дроб. Сините му очи светеха с трескав блясък. 
 – Не… не за дълго, българино. Ребрата… ребрата ми са смазани. Уми… умирам. 
 Българинът не трепна. За няколко минути бе видял хиляди пъти повече смърт, отколкото през целия си живот.
 – Знам. 
 – Това… това прави ли те… прави ли те щастлив? Един… един враг по–малко. Ще има… ще има по–малко за… за убиване. 
 Българинът плъзна поглед наоколо. Видя море от трупове, из който бродеха като изгубени деца ужасени животни, търсейки познати лица. Медно–червен жребец с императорски орел и очи мътни като старо огледало спря до поредното обезобразено тяло, изцвили и го побутна с муцуна. Отвърна му само тишина.
 – Ти не си ми враг, русино. Никога не си бил. 
 Казакът се усмихна уморено с окървавени зъби.
 – И ти не си ми… не си ми враг, българино. Заповядаха ми… заповядаха ми… – руснакът затвори очи изтощен.
 Българинът откъсна очи от самотния жребец, който не спираше да бута с муцуна мъртвия си господар и да цвили умолително с крехката надежда, че той просто спи. Подухващия ветрец донесе задавено хъхрене на агонизиращ. След няколко секунди, проточили се милиони години, звукът секна. Разнесе се плач и тихи молби «Mamă, ajută–mă… ». Отвърна им единствено цвиленето на ужасен кон, подлуден от вонята на смърт и кръв. Проснатото сред купчина трупове животно със скършен гръбнак размахваше предните си крака, докато задните лежаха мъртви и неподвижни.
 От окървавените устни на руснакът внезапно се изтръгна хриплив смях. 
 – Искам… искам да ти… да ти призная нещо.
 – Слушам те.
 – Баща ми... баща ми се би във войната от 78–ма. Сражавал се... сражавал се с вашите хора там горе на Шипка. Един ятаган... ятаган му отсякъл ухото, докато... докато спасявал живота на опълченец. Тате... тате все се смееше, че така... така било по–добре, защото не чувал как мама... мама го хока.
 Българинът кимна. Ръката му се плъзна към кожения кобур на кръста му. 
 – Случайно баща ти да се казва Григори?
 В мътно-сините очи на русина светна учудване. 
 – Откъде... откъде знаеш?
 Българинът се усмихна отнесено, а очите му се върнаха години назад, пред огнището, когато една корава длан го галеше по чорлавата коса, а дъх, миришещ на тютюн галеше бузите му.
 –Татко също се би на Шипка. Още от пелените ми разказва за това, как докато стоял на Орлово гнездо, някакъв аскер успял да се покатери до неговата позиция. Татко тъкмо зареждал пушката си с последните патрони, когато онзи го връхлетял с ятаган. На пътя му обаче застанал руснак, който отбил атаката с приклада на празната си пушка, но ятаганът отсякъл ухото му. Тогава татко хвърлил оръжието си и удушил турчина с голи ръце, преди онзи да удари руснака отново. 
 Възцари се тишина, която се нарушава от тихи безответни хлипове «mamă, mamă». 
 – Васил – рече накрая руснакът. – Баща ти се казва Васил, нали?
 Българинът се усмихна. Протегна ръка. 
 – Аз съм Григор Василев. 
 Руснакът я пое със студените си лепкави от съсирена кръв пръсти, бърчейки лице от болката, която прояждаше тялото му. 
 – Василий Григорович.
 Българинът се облегна на изстиващия конски труп и впери поглед в синьото небе. Облаците все така лениво се плъзгаха над земята и сякаш не забелязваха клането далеч долу сред полетата.
 – Баща ти жив ли е? – попита накрая. 
 – Отиде си... отиде си миналата есен. Твоя?
 – Туберкулозата го взе преди три години.
 Българинът разкопча кожения кобур с хлъзгавите си пръсти и измъкна револ–вера. Наганът беше стар, очукан, видял цели пет войни, в които бе убивал турци, сърби, после пак турци, след това гърци и накрая румънци и руси. На излъсканите дървени чирени обаче личеше гордо изправения български лъв, раззинал гневно челюсти готов да разкъсва и убива. Петлето изщрака, когато ранения го запъна. 
 Руснакът наблюдаваше без да трепне. 
 – Хубаво е... хубаво е, че не могат... не могат да ни видят, нали?– каза той. 
 Българинът се усмихна тъжно. 
 – Татко щеше да ме заплюе в лицето. 
 По устните на руснакът пак разцъфтя слаба, кървава усмивка. 
 – И моя. 
 Българинът вдигна револвера и излъсканото му да блясък дълго и тънко дуло проблесна мътно на есенното слънце. 
 – Прости ми – каза той тихо и дръпна спусъка. 
 Отекна гръм, който вятърът пръсна над бойното поле. 
 Цезар отметна леко глава, по бялото му чело пръсна кръв, осакатеното му тяло потрепна и утихна. Гърдите му се свиха за последно и дъхът излезе от тях с тихо съскане. 
 Руснакът се задави от лютивия дим и по разкъсаната му куртка пръсна кръв и късове бял дроб.
 – Колко... колко патрона ти останаха?
 Българинът отвори барабана и погледна месинговите гилзи. Затвори го. 
 – Достатъчно. 
 – Ще ми... ще ми помогнеш ли?
 Българинът кимна. 
 – Разбира се... – замълча за миг – ... братко. 
 Руснакът се усмихна слабо. 
 – Братко... звучи толкова...
 Отекна изстрел. 
 Българинът свали револвера. По бледото му лице се стичаха сълзи. 
 – Да – каза той пресипнало – точно така звучи.
 Той отвори револвера и пак погледна месинговите гилзи.
 – Достатъчно са – каза той, но този път никой не му отвърна. 
 Затвори нагана и запъна петлето.
 Mamă... unde ești … – продължаваше да вика умиращия...
 Отекна изстрел. 
 Mamă... Mamă…

 – Ти пък кой си? – изръмжа бледия и смътно уморения кавалерист в скъсана, мръсна униформа на капитан от Лейбгвардейскиq конен полк. 
 Mъжът с мустачките повдигна кепето си, за да избърше студената пот, стичаща се по челото му. 
 – Кореспондент, господин капитан – каза той и погледът му се плъзна по окъсаните, окървавени редици румънски и руски пленници, крачещи кой гол, кой бос под тежките погледи на също толкова окъсани и окървавени български кавалеристи. 
 Мъжете се влачеха с усилие. Здравите подпираха ранените и колоната се плъзгаше през полето с ленността на умиращ. Никой не поглеждаше към избитите, покрай които минаваха. Днес се бяха нагледали на повече от достатъчно смърт и няколко трупа в повече нямаха никакво значение. Дори момчетата с едва избил по бузите им мъх, нахлузили окъсани униформи, гледаха с равнодушие, а калната от кръв земя жвакаше под ботушите им. 
 Някакъв кавалерист с униформа на фелдфебел беше поспрял до ранен в ръката казак, също фелдфебел, и му помагаше да запали цигарата, която сам му бе направил. Друг търпеливо чакаше румънец с окървавена превръзка на главата, да се напие от подадената му манерка. 
 Коремът на военния кореспондент се бе свил на ледена топка. Когато бе тръгнал за фронта бе очаквал да види славни победи, но не бе очаквал, че цената за тях ще бъдат стотици войници, умрели и умиращи в собствената си кръв, изпражнения и урина, докато викат майките си или молят за глътка вода.
 – И господин кореспондента има ли си име? – каза грубо капитана. 
 – Данчо... т.е. Йордан... – изпелтечи той. – Йордан Йовков ми е името, господин капитан. 
 – И за какъв дявол си се домъкнал тук, Данчо? Не виждаш ли, че се води война, а аз си имам по–големи грижи от това да си губя времето с някакъв скапан драскач?
 Военния кореспондент сви устни, но тогава взря в очите на капитана. В тях имаше само страх, умора и див ужас, но не и гняв. Войникът едва се държеше на краката си, с очите си бе видял как другарите му падат един след друг в безмилостна сеч с някой, когото дори в кошмарите си не бе помислял, че някога ще нарича «враг».
 Гневът, заклокочил в гърдите на кореспондента угасна и остана само ужаса. 
 – Хората... хората трябва да знаят, господин капитан. 
 Кавалериста махна с ръка към бойното поле. Трупове на хора и коне бяха пръснати докъдето стигаше погледа. 
 – Ами давай, кажи им! 
 После гневно обърна гръб и закрачи към хората си. Пленниците трябваше да бъдат отведени в тила, а убитите – свой и чужди – погребани. А после, най–вероятно още утре, щеше да поведе онези, които все още можеха да стоят прави пак в бой, несъмнено по-кървав дори от този. Тутракан все още се държеше, Добрич – сърцето на Добруджа – трябваше да бъде превзет, а на север румънци, руси, сърби и хървати трупаха сили далеч по–големи от тези на генерал Тошев.
 Останал сам с мъртвите кореспондентът се вгледа в облегналия се на мъртъв кон кавалерист, до който лежеше затиснат от животинския труп казак. И двамата изглеждаха като заспали.
 Хората… не, не хората, а България трябваше да знае какво се бе случило днес, защото щеше да се случи отново, и отново, и отново.
 Преглътна мъчително и треперещия му молив се плъзна по тефтера.
 А кога щеше да свърши... никой не знаеше.
село Карапелит


 © Калоян Захариев, Всички права запазени;

Популярни публикации / месечен рейтинг