сряда, 7 декември 2016 г.

СВ. ВАРВАДРАН, ПОКРОВИТЕЛ НА КАСАПИТЕ



Моят приятел К. често отсяда в клуба на математиците на „Лавеле“, защото, както обича да лъже, там никой не го притеснявал да пише поезия на спокойствие, а ако на масата му седнела поредната похотлива математичка, бързо я прогонвал, като почнел да й доказва, че принципно може да построи трисекция на произволен ъгъл само с неразграфена линийка, пергел и ластик за коса. Виждал съм да го прави и гледката на хабилитирана колега, която изпуска мълнии през ушите, си струва членския внос. Това, за което лъже, е, че идва в клуба да пише поезия.
Всеки, който го познава, би потвърдил, че в трезво състояние К. не употребява алкохол, нито пуши, когато му свършат цигарите. Този път седнах на масата му под предлог, че настоявам да го почерпя един сок от касис.
– Защо, свършил ли е конякът? – той се озърна към бара. – Виж тогава дали нямат ром.
– А, има коняк – казах незаинтересовано.
– Супер, ще ми върви с касиса. Честито, впрочем. Ти по какъв случай черпиш?
– По никакъв. Просто реших да лапна въздух и да си проветря мозъка. Тези елиптични сечения ми взимат здравето... – знаех си как да го разприказвам. – Гама функцията на Ойлер е приложима само в частния случай на крайно множество от положителните производни на ламбда-редицата, сходяща към константата на Шимура, а според лемата на Кантор за трансцендентните остатъци от фрактализацията на безкрайно малките стойности в преобразуването на Риман, където се получава разходящ ред...
– Какво става с коняка? – не издържа К.
Поръчах.
– Щом си решил да си проветряваш мозъка, възпирай се да мелиш глупости и ми дай една цигара.
Дадох.
– В математиката – започна К., след като си запали цигарата и отпи от коняка, – наред с всичките й несъмнени достойнства, има поне едно хубаво нещо. В нея правописните грешки са недопустими, както абсолютно, така и ирелевантно.
– Абсолютно и ирелевантно е едно и също – вметнах, колкото да го подразня с прекъсването си.
– Само те проверявах – невъзмутимо продължи К. – Именно. Точността на математическия език не допуска и най-малкия произвол, защото веднага би изкривил смисъла и би дал кофти резултат.
– И с обикновения език е така – забелязах. – Сещам се за онова изречение, дето в училище все ни го даваха за пример: „да се освободи, не да се обеси“. Само да преместим запетайката след не-то – и човекът си заминава по синтактически съображения.
– Глупости – намръщи се К. – Никога не съм харесвал този пример. „Да се освободи ли, или да се освободи не“. Що за измъчен словоред, кой нормален човек ще седне да пише така?
Съгласих се.
– Но като цяло в експлицитното ти изказване има някакъв причинно-следствен резон. И да не успееш да обесиш някого с неграмотната си пунктуация, можеш все пак да скапеш деня на човек с най-обикновен грешен лапсус – спри да ме прекъсваш, де! – ако ще и да е в новинарската хроника.
 Ето ти съвсем пресен пример. „Днес имен ден имат всички, които носят популярните имена Варвара, Варадин, Варвадран...“ – тази новина в няколко варианта срита дремещото ми съзнание по време на сутрешното кафе, когато обикновено преглеждам новините в мрежата с нелепата надежда да се разсъня в един по-добър свят, който да не ме стряска поне с правописа си.
Знаеш ли (отпи от коняка си К.), сериозно си мисля да се запиша при Анонимните правописци: „Добър ден. Аз съм Варвадран Петров и страдам от печатните грешки. Правя го от невръстен. Искам да спра, но не мога. Учителката ми от първи клас г-жа Пенка Божкова е виновна, тя ме подучи, лека й пръст. Много добра жена беше, като изключим, че по нейно внушение изгълтах първата си азбука на екс – и ето ме сега пред вас, сестри мои и братя“.
Да оставим настрана лабиринтоподобното „на днешния ден имат имен ден имената“, ами какво ще кажеш за „популярните Варадин и Варвара“? Нито един Варадин не съм виждал и не вярвам да се среща под път и над път. А Варвара в буквален превод означава „брадата“ и ми е твърде подозрителна.
Пък знам ли. Веднъж, когато бях на пет, нашите ме заведоха при някаква далечна леля; по едно време тя се взря в лицето ми, потъна за дълго в размисъл и накрая изказа мнението, че се очертава да бъда кьосе, каквато била прабаба ми Ана. Как ли са изглеждали другите ми прабаби, питам се и днес – когато отдавна е очевиден фактът, че в лицевото си окосмяване не съм се метнал на тази. Дали не са се казвали Вълкана, Лисана и Мецана?
Добре, приемаме Варадин и Варвара. Може и Варя, спомената в същата статия. Сигурно е била светица на хранително-вкусовата промишленост, варените яйца, царевицата, обредното жито и прочее. Но как да постъпим с Варвадран?
Окончателно разсънен, седнах да го търся в Гугъл – и взе, че ми просветна. Имаше десетина статии, в които, копи-пейст, поздравяваха именика все с това идиотско име, без ни най-малко да уточняват на какво е светец. Над тях в търсачката светеше в червено въпрос: „Сигурен ли сте, че не търсите Варвардан?“
Уф.
Грешката е дребна, както виждаш, но съществена. Варвардан, ако и да е също толкова загадъчен, звучи къде по-преподобно и не ти докарва стомашни киселини и куцане на психосоматична основа. Нито те кара да пиеш коняк след коняк, огорчен от способността на неразумните юроди да тиражират в интернет всякакви варвадранщини от ранни зори.
Схванах намека и поръчах нов коняк. К. сам се обслужи с цигарите ми.
– Наздраве за Св. Варвадран! – вдигнах чашата си и аз. – Да се надяваме, че не са го обесили и се е споминал кротко в някой манастир близо до плажа.
– Как да сме сигурни? – запита се К., разглеждайки критично чистотата на своята. – Там е белята, че с тези грешки прочитът става направо недефинируемо неопределим.
Чаках тролея на път за насам, продължи той (пренебрегвайки забележката ми, че недефинируем и неопределим поне в математиката са еднакви и еквивалентни), и от скука спрях погледа си на една витрина до църквата, където ми е спирката.
Все още си мислех за странните имена на отците, когато механично се зачетох в надписите зад стъклото, на които, явно по случай неизвестен за мен общохристиянски празник, бяха изредени с големи букви някакви чешки или полски светии: Св. Врат, Св. Крак, Св. Шол, Св. Бут... Когато стигнах Св. Плешка Обезкостена, потръпнах отвратен и си казах, че човешката свинщина наистина не знае граници, както и че цената да номинират въпросната Плешка за раннохристиянска великомъченица в този случай ще да е била истински гадна.
– Бърр! – потръпнах и аз.
– После някакси погледът ми се фокусира и изведнъж видях, че се намирам пред витрината на месарски магазин и тези надписи...
– Ясно – казах, опразних чашата си на един дъх и станах.
– Тръгваш ли? – попита К.
– Днес една аспирантка черпи колегите – ей там са, на дългите маси. Имен ден или нещо подобно. Ставай да ходим да й честитим.
К. моментално скочи, грабвайки чашата си.
– А как й е името?
– На кого му пука. Ей, я да ми върнеш цигарите.
  ©Константин Лаков





четвъртък, 1 декември 2016 г.

АЗ ИДВАМ ЗА ТЕБ...

След цял месец безплодни творчески напъни професионалният писател Д. Д. сериозно се замисли дали да не зареже занаята и да се отдаде на стригане на овце в Австралия. Насред отчаянието му, докарало го дотам да рови в Гугъл за наръчници по коафьорство за овцевъди, го споходи идея, сияеща с мекия блясък на чистата гениалност.
Тук е моментът да кажем две думи за Д. Д. (Освен че, разбира се, не се казваше така.)
В едно проучване за професионалните пристрастия на психопатите някой си Кевин Датън изброява двайсет кариери, десет от които предпочитани, и десет – категорично отбягвани от въпросната таргет-група. Писателската професия не фигурира сред тях, но не бива да правим прибързани изводи. Вероятно немалко писатели са потайни психопати или поне социопати: иначе как да си обясним фонтаните от кръв в криминалната литература, психотрилърите, екшъните, историческите романи, фентъзитата и детските приказки, да не говорим за онези книжки, на чиито корици има надпис от рода на „...обсебващ хорър, да не се чете около полунощ, особено ако сте сами в мазето на порутен готически замък насред зловеща гора по пълнолуние и откъм плесенясалия скрин в онзи тъмен ъгъл ви се причуват глухи стонове, скърцане и подрънкване на вериги, както и тих, призрачен кикот на малки, полуразложени момиченца, вероятно убити и заровени миналото лято точно под тази разхлабена дъска на пода, върху която току-що в паниката си стъпихте гърбом с босия си, беззащитен крак...“.
Тц. Каквото и да си въобразяват читателите, храбрият герой, който остроумно се извъргалва със сексапилната адвокатка още на 15-та страница и спасява положението с рискован плонж над пропастта на 397-ма, не е истинското алтер его на автора. Достатъчно е да погледнем снимките във фен-страницата му, от които насреща ни се пули тъкмо навъсеното лице на злодея от поредицата му бестселъри. В кратката биография отдолу пише, че преди да стане прочут, писателят бил принуден да изкарва насъщния си с каквото паднало, например като готвач, телевизионен журналист, бияч в нощен бар, мозъчен хирург, регулировчик, вудуистки свещеник и редактор в издателство за съвременна поезия. Както се досещаме, всичките тези професии Кевин Датън ги слага в първата десятка.
И така, в характера на Д. Д. имаше порядъчна доза психопатщина, заради която той с лека ръка пренебрегна обстоятелството, че освен гениална, осенилата го идея беше малко престъпна. В замисъла й влизаше да уплаши читателя си до смърт. При това не всеки читател, а точно един.
Теб.
Е, не! – казваш си ти точно сега. Скрит в анонимността си, посред бял ден, никакъв Д. Д. си няма представа, че го четеш, пък и далеч не си в мазето на зловещ замък, ами в апартамента си в града, телевизорът ти работи и така нататък. Няма начин.
Има, има. Д. Д. се усмихна, както си въобразяваше, пакостливо. Само ако знаеш колко е лесно да те изловя – където и да се криеш, читателю мой.
Как???
Ами ето така. По скромната ми преценка (и според статистиката на фен-сайта ми) имам шест хиляди и триста читатели, читателю мой. Признавам с ръка на сърцето ти, че за никой от тях не знам нищо и с нищо не мога да го уплаша.
Но за теб – специално за теб – знам достатъчно.
Например това, че денят, в който четеш разказа ми, е събота. Освен това е следобед, някъде към пет. Намираш се в апартамента си насред града... а градът е София. Пропусна да го споменеш по-горе, но, както вече ти казах, аз знам. Както знам и това, че телевизорът ти работи на новинарски канал и в момента тече криминалната хроника за деня.
Освен това си по пантофи.
Сега вече започваш да се плашиш, а?
Д. Д. потри доволно ръце. Знаеше, че само книжните персонажи потриват ръце, докато в реалния живот никой не изразява доволството си по този начин, и тъкмо затова реши да го направи. След дългия безплоден месец, гениалната елегантност на замисъла вливаше адреналин във вените му не капка по капка, а с пълни шепи.
Ами да, каза си той, толкова е просто. Като две и две четири. (Изглежда, че освен възторг, адреналинът му докарваше книжни клишета, които в реалността възпитаните хора избягват. Но това не го притесняваше.)
Именно като две и две четири, натърти той, съзнавайки, че в основата на замисъла му лежи желязна математическа логика.
Шест седми от читателите ми четат този разказ в някой ден от седмицата, който не е събота. Ти, читателю мой, си по чисто статистически причини в съботната една седма.
Осем десети от тази една седма принадлежат на онези, които четат към пет следобед. В останалите две десети са онези особняци, които са рипнали да ме четат в ранни зори (в събота, сериозно ли?!); на закуска; докато обядват; вместо мързеливия следобеден сън между два и четири; в шест и в седем, вместо да си похапват чипс пред телевизора или да пускат снимки на котките си във фейсбук; към осем, вместо да вървят да купонясват; и нощем, защото ги мъчи безсъние, а не им се прави секс или няма с кого.
Ти, читателю мой, дотук си някъде в осемте десети от въпросната седма.
Над половината от четящите в събота към пет следобед, са в София и сто на сто от тях са именно в апартамент. Добре де, двама-трима може и да са на работа в някоя тъпа фирма, която издевателства да държи служителите си на работа до късно в почивните дни, при това шефът е нагъл негодник и го мързи да ги следи дали не четат книжки, вместо да се трудят до изнемога. Великодушно ги вадим от сметката. Махаме и онези четирима, които четат в трамвая на път за баба си, както и онзи екстравагантен тип, дето се просвещава, седнал на мокра пейка в парка.
Значи останаха – Д. Д. взе да смята на калкулатора си – 6300 / 7 *  0,8 / 2 3 – 4 – 1 = 344. Другите 5956 могат да си отдъхнат и да гледат сеир. А ти, читателю мой, ще постъпиш разумно, ако се изтърколиш от канапето и трескаво започнеш да се барикадираш. Не, че ще те спаси.
Да продължим нататък. Ти, читателю мой, си късоглед и носиш очила. Една четвърт от четящите хора са такива, значи ти си сред онези 344 / 4 = 86. Петима от тях вече са зарязали четенето и са взели трескаво да се барикадират, а още трима дотам са се шашнали, че са напуснали апартамента си по пантофи, така че ги губим. Остават 78.
Половината от тях са жени, я да помислим сега ти от какъв пол си. Ези или тура. Тура, хубаво. Вече знаем пола ти, читателю мой. Ти си мъж, за което те поздравяваме най-сърдечно. Влизаш в челната трийсет и девятка.
Освен това нямаш мустаци (махаме на око десетина) и името ти започва с К. Сигурно си достатъчно схватлив, за да се сетиш сам как го изчислихме.
Д. Д. отново потри ръце, запретна ръкави и седна пред белия лист, изпълнявайки злорадо три книжни клишета поред.
И натрака без никакво колебание заглавието на разказа си:
АЗ ИДВАМ ЗА ТЕБ...
А сега ще пропуснем неопределен, но обозримо къс период време. По стара традиция този сюжетен обрат се обозначава с три звездички.

***

В един съботен следобед, някъде към пет, Д. Д. се бореше с махмурлука от петъчната вечер. Наистина беше прекалил и дори втората бира не облекчаваше положението. По челото му беше избила студена пот, нервите му бяха опънати, съвестта го гризеше, но не знаеше по какъв повод, тъй като малките часове от нощта му бяха омазани с бяло петно. Хриплив, истеричен глас в главата му се кълнеше, че няма да близва и капка през следващите двеста години, но имаше твърде горчив опит, за да си вярва.
Включи телевизора на някакъв канал. Попадна на криминалната хроника, понечи да смени канала, но не му стигнаха силите и се отказа.
Мобилният му иззвъня.
Д. Д. го загледа с отвращение и реши да не вдига. На десетия сигнал изскимтя и се пресегна към него.
– Д. Д.? – полюбопитства нечий неприятен баритон.
– Аз съм – потвърди Д. Д., влагайки в гласа си, колкото неприязън можеше.
– Здрасти, писателю мой – рече свойски неприятният баритон.
– Кой се обажда?
Причу му се кискане.
– Твоят читател.
Д. Д. се намръщи и отпи здрава глътка от бутилката. Догади му се.
– Кой от всичките?
– Онзи без мустаците. Дето името му започва с К.
Д. Д. се ядоса.
– А стига шеги, бе. Кой си, да ти се не види?
– Ето, виждаш ли – каза неприятният баритон. – Не знаеш достатъчно за мен. Нито достатъчно кой съм, нито достатъчно къде съм...
Д. Д. изведнъж си спомни за разказа.
– А пък аз за теб знам наистина повече от достатъчно – продължи бодро неприятният баритон. – И кой си, и номера на мобилния ти, и всичко. Пише ти го във фен-страницата. Че и адреса ти го има, което, съгласи се, е неразумно да се оставя в интернет. Може да го узнае твоят читател. А има известна статистическа вероятност той да се случи психопат...
Д. Д. хвърли телефона и хукна да залоства вратата на апартамента. Пътьом кой знае защо трескаво се озърташе за пантофите си, с което глупаво загуби няколко последни секунди.
Вратата се открехна със скърцане и един неприятен баритон каза:
– И ето – аз идвам...



 ©Константин Лаков

Популярни публикации / месечен рейтинг