,,Един приятел, литературен критик, твърдеше, че добрата литературна критика не си позволява да издава присъди. Да казва: това е добро, а това – лошо. Тя по-скоро наподобява „детективско разследване, което се опитва максимално точно да определи фактите на дадения казус“… Затова още отсега искам да кажа, че в този предговор ще отбележа личните си „детективски“ впечатления за текстовете, които съставиха ядрото на книгата, действайки в интерес на читателите, които ще я прочетат.
Трябва да отбележим обаче, че сборникът „Баба ми, булката!“ излиза на бял свят заради огромния интерес на читателите в интернет-пространството към късите разкази на писателката – цяла година те живяха с нейните герои и техните съдби. Този интерес не е случаен. Маруся Николова е вече позната като автор на два романа – „Изневярата“ и „Цветето канибал“, а само преди месец излезе от печат детската й поетична книга „Чудеса“.
Повечето от разказите са написани в първо лице. Гледната точка, от която авторката говори, е огромен плюс в повествованието й. Тя кара читателя да й се довери, да ги приеме, да се припознае и да ги обикне. По-късно, когато Николова разказва от мъжка гледна точка или като страничен наблюдател (в трето лице), читателите продължават да се идентифицират с героите и техните постъпки. Но главното е, че думите на Маруся Николова докосват сърцата на читателите.
Несъмнено тя умее да описва живота такъв, какъвто го живеем всеки ден в България – радостен, тъжен, сложен, пълен с добри дела и с много грешки – истински. Под зоркото й перо (Николова е работила и като журналист) може да излезе единствено и само истината – дори художествената измислица смесва с истински факти и събития. Писателката използва и неподправени, изстрадани български сюжети. Всъщност журналистическото перо на Николова е белязало по особен начин белетристичните й текстове. Бих казала, че тази характерна реалистичност на жанра е удар в десятката. Облечени в дрехата на късия разказ, текстовете са бързо четивни. Но макар и лесно прочетени, те няма да бъдат забравени, защото всяка една история има своето място и значение. Героите попадат в различни житейски ситуации – срещи и раздели, грешки на младостта и зрелостта, триумф и падение на морала. Независимо от ситуациите, движещата сила в тези разкази е най-красивото, смело и неподвластно на контрол чувство – любовта. Любовта към другия пол, към живота, към децата, към истината, към миналото, към настоящето, към справедливостта, към всички живи същества. Любовта в разказите на Маруся Николова дори прекрачва реалните измерения и завладява отвъдното (разказът „Сватба“).
Сюжетно и смислово разказите в книгата са обединени в една спираловидна последователност – онази крива линия (извън пределите на познанието), която обикаля около точката на живота, приближавайки или отдалечавайки се от нея. Вместо с име, всеки цикъл е обединен от мото – мисъл на значима за човечеството личност. Идеята е да се припознае българското в общочовешкото, самобитното в характерното, специфичното в личностното.
Сюжетните линии са изчистени. Маруся Николова притежава умението да разказва просто и ясно и именно това е нейното голямо достойнство. Дори някъде действието да върви забързано, всичко има своя смисъл и логика.
Най-значими са образите на героите – от детска до зряла възраст – те са българи, наши съвременници или наши предци.
Книгата започва с куп щури старчески приключения. Няма нищо по-истинско от това да живееш пълноценно до самия си край. Обединяваща за този цикъл е мисълта, че „Любовта предпазва от старост“ … А смелостта да я допуснеш в живота си е голямо предизвикателство и привилегия. Но колкото и странно да звучи, може би всички ние се надяваме да изживеем пълноценно старините си. Защото любовта е действие, което не секва никога – обичаме от раждането до самия си край.
Следват три цикъла, посветени пак на любовта – цикълът за най-прекрасното и възвишено чувство, цикълът на разбитите сърца и третият – на студения край. Но нима любовта има край? Ще открием как тази нишка – любовта, оплита идеите и по-нататък. Тя е здравият шев по ръба на живота и в следващия цикъл. А щом животът продължава, не се предават и героите – дали ще намериш „Спасителния пояс“, или ще получиш „Наниз с жълтици“; дали „Благодарност“, „Вяра“, „Флирт“, или просто ще носиш „Дисагите“ на глупостта и голямата си „Гърбица“ от тежестта на дните – днес и утре, чак до последния „Крясък на чайката“…
„Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът“, е казал Димитър Талев. Такива чудеса е сътворила авторката. В този цикъл впечатление правят разказите „Осиновен“ и с „Дъх на дюли“.
Следва цял цикъл разкази, в който някак съвсем на място е дадена думата на мъжете. Тези истории имат своята специфика – „Клонинги“, „Албум“ и „Риболов“. Посоката, която човек избира сам (в разказа „Автобусът“). Те допълват сборника идейно и показват другата гледна точка.
По-нататък следват истории, преразказани от трето лице. Това са поредица от разкази, свързани с трудностите и изпитанията в живота. Цикълът е обединен от мотото: „Денят е дълъг за онзи, който може да живее“. Маруся поднася фактите и оставя читателя сам да асимилира магията и силата на природата, но и тези на човешката воля. В основата е личностният избор – желанието за промяна, връщането към корените или простото съобразяване с обстоятелствата. Друг път героите намират опора в живота на предците си, в силата на родовата памет и българските корени. Ще срещнем признати грешки и пропилени животи (разказът „Умъртвен цвят“), напразни надежди (в „Откъсната страница“) и още много съдби. Истинска изненада е разказът „Бели ботуши“.
Следва цикъл криминални разкази, свързани с грозни престъпления и наказания. Героите са вече други – безскрупулни, пресметливи, садистични. Но нали всички сме „человеци божии“. Срещу негативните герои се възправят техни антиподи (като Добрия и Лошия съсед в разказа „Кукеровден“). И тук Маруся е противопоставила проявата на човещина на садизма и безчовечието. Злото има краткотраен живот. Всеки може да придобие смелостта да се възправи срещу него.
Последните два цикъла са за старостта, смъртта и паранормалните явления. Защото „Животът е само един миг между две вечности“. Когато земната вечност приключи, се отключва може би друг, паралелен свят, пълен с тайни и загадки. Но докато все още сме земни хора, не спираме да се надяваме на „Възкресение“, „Доброта“ и малко „милост за живите „, особено в „Деня на мъртвите“. Всъщност, пишейки последния цикъл, и открехвайки идеята за живота след смъртта, Маруся Николова разкрива своята особена оптимистична гледна точка.
В разказите няма розов хепиенд, но дори и в най-песимистичните можем да открием онова зрънце надежда, така характерно за жилавия български дух. Основното, което не трябва да забравяме, е, че човек винаги има право на втори шанс. И дори той да се падне в края на живота ни, не бива да го изпускаме.
В последния разказ – вместо послепис – авторката открехва малка вратичка към себе си и своята личност.
Бих искала да говоря за значението на книгата в литературното пространство, но няма да изпреварвам събитията. Желая на всички читатели на „Баба ми, булката!“ приятни мигове с книгата."
Предговор от Н. Господинова
Скъпи приятели,
излезе от печат най-новата ми книга
155 къси разкази: "Баба ми, булката!"
Тя е луксозно издание от 387 страници,
с цена 18 лева.
Който желае да я закупи,
може да ми пише на лични.
Всеки, поръчал книгата,
ще получи като подарък
и един от моите романи.
Книгата можете да закупите
