петък, 12 юни 2020 г.

Никога няма да забравим големия Валери Нисим Меворах




100 години от рождението на големия български творец Валери Петров

Поетът е дисидент от ранга на Владимир Висоцки

Валери Петров (Валери Нисим Меворах,1920-2014 г.), е сред модерните писатели, утвърждаващи се от края на 50-те години на миналия век. Родени белетристи или поети, те не остават при първоначалното си предопределение, а се превръщат и в емблемни киносценаристи и сценични драматурзи. Това можем да обясним не само с творческата им подвижност, но и с важното държавно внимание към театъра и киното и хвърлянето на средства в тях.  Още в средата на 20-те години, като подпомага издаването на произведения за деца, властта дава тласък на голямата българска детска литература. Можем да заключим, че подобни грижи са ефективни у нас.
В голяма част от държавната си служба Валери Петров работи в Киноцентъра. И винаги изпитва здравословна носталгия към това време. Но дори и в посочената елитна компания той изпъква с многопосочната си отдаденост на словото. Единствени с Хайтов и Радичков те принадлежаха и на сцената, и на екрана.
А В. Петров е един от нашите ярки и продуктивни преводачи. При това от 5 езика, макар да свързваме преводаческата му дейност предимно с английски език. И най-вече с творчеството на Шекспир, което той изцяло превежда – трагедии, комедии и сонети. Такова дело навсякъде се счита за културен принос, достойно увенчаващ един живот. А при В. Петров това не само епизод, а етап от живота му. Предизвикан в голяма степен от бруталния удар – лишаване от работа и без право на публикуване заради отказа му да заклейми Ал. Солженицин за присъдената му Нобелова награда. Това е видимата страна на дисидентството на писателя – някъде от началото на 70-те години. На такъв извод сигурно ще се противопоставят привържениците на тезата, че дисидент е само ругалият и съденият от тоталитаризма.
В. Петров е от другия тип дисиденти – от типа и ранга на  Висоцки. Не тези, които зовяха за унищожение на режима и за връщане на капитала (нормалността според тях). А тези, които се съпротивляваха на властването на насилието, догмите и порочните норми в името на усъвършенстването на проповядваните принципи на държавата и обществото. В края на краищата представителите на този тип се оказаха и обществено по-полезни, и творчески по-продуктивни, и по-обичани и популярни от другия. В периода преди 1989 г., а не във времето на сбъдването на мечтите за унищожение след тази година. Период, който днес късни измислени герои преиначават. И пренебрегнат, премълчават и изкуствено смаляват и омаловажат приносите на такива творци.
Дисидентството в поезията на В. Петров не се проявява само в откритото несъгласие в неотпечатаните стихове и в смазващата и убедително аналитична ирония в отпечатаните. През 1988 г., стана възможно издаването на книгата му “Сатирични поеми”. В тях той се надсмива над овчедушието и плиткоумието, закодирани и сякаш узаконени в тогавашния ни бит – в абсурдната бюрократичност, в началническото обсебване на чужди идеи, в гръмкото празнословие, в зле прикритото нищоправене. Или ако трябва да обобщим всичко това като обществено състояние – Валери Петров по блестящ начин открива и пресъздава настъпващата деморализация на нацията. Но своето дисидентско верую той изразява не чрез критичността и отрицанието, а чрез дълбокото си вътрешно отчуждаване от ставащото и признанието за своето участие в станалото. Изразява го и в последвалото разкайващо преосмисляне и трайно завръщане към добродетелите на човешката естественост и на пречистващото съзнание за обикновеност.
Но неумеещите да се прекланят пред голямото намериха начин да омърсят и 100-годишнината на поета. Отново бе припомнена неговата пиеса в стихове ,,Народен съд”, писана непосредствено след 9.IХ.1944 г., в която той зове за възмездие за политическото и социалното насилие преди това. Но нека да напомня, че В. Петров е етнически евреин, живял тогава 4 години в сянката на Закона на защита на нацията и при страха от отвеждане в хитлеристките лагери. Да припомня и какво траещо почти до наши дни възмездие беше отредено заради Холокоста. Да не пропусна и световното историческо правно възмездие, което светът отреди на хитлеризма в Нюрнберг и на още редица процеси. Ако искам да оправдавам, вече изложих аргументите за оневиняването. Като няма да употребя библейското питане безгрешни ли са обвинителите! Има и още един аргумент – човек може да съгреши. Но аз приемам и тезата, че голямата личност на Словото не бива да зове към насилие. С правото, обаче, на съгрешилия Божи човек да изкупи стореното.
Първата му книга е ,,Птици към север”, а томчето му ,,5 приказки” му носи номинация за Нобелова награда. Със смъртта му през 2014 година си отиде и надеждата за Нобелова награда на български автор. Поетът почина на 94 години.
,,В самия себе си човек трябва да влиза въоръжен до зъби”, казва големият български творец, последният реален кандидат за българска Нобелова награда, валери Петров.

Ключето
Снощи късно пред къщи си гарирах колата
и ключето от нея изтървах в тъмнината.
Тази сутрин излязох да го диря към седем,
тротоара пред къщи със учудване гледам –
със зъбати листенца цял постлан край москвича
и на жълто ключенце от тях всяко прилича!
И е доста студено, дим струи от комини,
но сред клоните редки небесата са сини,
и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка
и колата далече сред мъглица се мярка,
и е жълто и тихо, с оня мирис на есен,
такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!
И живота си чувствам как е минал през мене
в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.
Ах, до люлката детска така близо до гроба -
откъде тази завист и защо тази злоба?
Трябва друго! - И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:
- Какво още там дириш, остаряло момченце?
- Нещо дребно - му казвам. - Едно златно ключенце.



Така веднъж във снежната алея

Така веднъж във снежната алея
видях следи: ,,той" бе минал с ,,нея".
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия и сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукванетто на кълвача.
И продължавайки след тях да карача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата и клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлия и дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той , разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но – уви! – не са
подобно тази среща във леса…

Валери Петров


Популярни публикации / месечен рейтинг