неделя, 28 ноември 2021 г.

За новата книга на Лариса Ангелова "Пиеса за ягодови полета" и един непрозаичен текст с прозаичното заглавие ,,Супа от картофи, с ориз и лук"

 


   Интересна литературно-кулинарна „ФЮЗ-публицистика”, написана в съвременния стил на смесването на вкусове, на традиция и екзотика, на класика и импровизация. 
   Написаното четиво е неустоим фюжън от проза и поезия, от вкусове и аромати, с пълно „преливане” в литературен и кулинарен смисъл – уникален микс от елементи на различните национални литературни кухни в едно напълно ново ястие – „Пиеса за ягодови полета”. 

 

                  Супа от картофи, с ориз и лук


Не е рецепта. Макар да мога да ви я препоръчам. Заглавието е условно – за нещата, с които свикваме и обичаме. А те така навлизат в деня ни, така ни оплитат в своята мрежа от спокойствие, навици и усещането, че са вечни, че забравяме за тях и не ги забелязваме. Едва когато не ни достигне онази специална подправка, без която нито едно ястие не постига своя неповторим вкус, започваме трескаво да търсим рецепти. Решения за болката или прекалената радост. Сякаш вторачвайки се в тях и в следващите, стъпка по стъпка – с описание на приготвянето, ще направим самоанализ на чувствата си. В такъв случай всички готвачи би трябвало да бъдат психолози. А психолозите – добри готвачи. Но следвайки рецептите, не винаги можем да знаем коя е подходящата за случая. Затова пак ще се обърнем за помощ. Някой да ни подскаже, някъде да е написано – към белите меса са по-подходящи белите вина, а за червените меса – червените… хм… вина”.

 Дали е така във взаимоотношенията? Кой е предначертал пътеките, стъпките по които ще тръгнат чувствата? А ако не тръгнат в определената посока и решат да прескочат някое описание? Ако така си приготвим любимата супа, определено няма да спазим технологията ѝ и резултатът ще е повече от плачевен – няма да има вкусна супа, а само нейно подобие.

Дали в чувствата нещата стоят по същия начин? Може ли да се предпише – сутрин на гладно изпийте вместо чаша топло мляко – усмивката на човека до вас. Може и да е вкусно, но дали ще ви стигне? Няма ли да искате да получите нещо повече от усмивка? За чувствата няма насищане. Те са алчни. Те са с огромен апетит. Те се хранят с вас и ви се радват, доволни, че ги следвате, без да се замисляте за последствията или логичността на тяхното „рационално” хранене. Просто, няма хранене. Те ви издебват, когато сте най-гладни. А когато човек е гладен, отваря хладилника и първото, което му попадне пред очите, отива в микровълновата фурна или в печката. Все едно. Важното е гладът да бъде утолен.

 Няма рецепта за вечната и трудна тема – за връзките. За специалните взаимоотношения между двама души.

Отношенията, чувствата изпитват глад. Сигурна съм. Имат нужда от внимание. Чувствата се хранят с чувства. Обичта с обич. В обикновеното хранене?

Предпочитаното от вас ястие може да не е супа, а салата или леко препечена пържола. Дори не може да се сравняват – всеки обича нещо различно, нещо открито само за себе си. Може да има и за всеки час от деня. За всеки ден, месец, сезон, година... Според житейския опит, според помъдряването. От много други желани и нежелани фактори. Но каквото и да се случи – никой не се отказва от любимото си ястие, наречено любов.

Любовь не картошка, её не бросишь в окошко...”[1] Дали я различаваме правилно? Кога разбираме, че е сериозно? Двама души могат и да не бъдат заедно и пак да са двойка. Но това е трудно постижимо и се изисква максимално доближаване на възгледи, психика, житейска философия, ежедневни навици и какво ли не още. Не се изчерпва само с общи познати или познания в дадена област. Това може да е решителният нит на връзката, но не и определящ. Ако я няма романтиката. Ако го няма онзи специален момент в началото – розовия период. Не син, червен или бял. Розов. Тогава всеки си е сложил розовите очила – не вижда недостатъците на другия, заслепен от огромната игра на хормоните. И това му харесва, защото действителността не е винаги такава каквато я искаме. Дори в огледалния свят на Алиса не всичко е това, което е. Дори парата в банята не помага на огледалото да покаже истинското ни лице. Нито мащехата на Снежанка може да получи отговора, който иска. Винаги има някой или някоя, които са по-добри, по-умни, по-красиви. Или просто, са ни изпреварили. И розовите очила не са сложени в наша чест. Тогава?

Оглеждаме се за друг подходящ случай. Не непременно търсен. Обикновено нещата се случват от само себе си. Дори не е необходимо да са налице всички съставки, за да се получи идеалната рецепта на тази супа. „За приготвянето ѝ са ви необходими, картофи, сол, лук, ориз, мазнина, вода”... Не. Съставките ви се подиграват. Те просто ви се смеят. Защото нищо не е това, което искате да бъде. Затова розовото ви отива. Затова всички влюбени са наивници. Защото не виждат по-далеч от носа си. Защото ако беше по друг начин, дали любовта щеше да ни спохожда или поне малките чувства за това, че харесваме някого, макар и за кратко, макар и позволено? Може и това да се случи. За диетичното хранене супата от картофи се препоръчва, ако не сте болни от.... Но ако сте болни, няма да ви я предпишат. Колкото и да я обичате. Не може. Забранено е.

Тогава търсите заместител. Този заместител може да има много имена. Да ви харесва. Да ви напомня за любимия вкус на супата. Нещо да не достига, но вие няма да се откажете. А когато ви попитат, какво е по-специалното в тази връзка? Дали си има име връзката ви? Може ли да я наречете изобщо връзка?

Вие отговаряте – не, това е само супа от картофи. С ориз и лук.

 


[1] Любовта не е картоф, не можеш да я изхвърлиш през прозореца (руски ез.)

вторник, 2 ноември 2021 г.

За болката, наречена живот, разказва Румяна Пелова в книгата си ,,Господи, и ти ли..."

 


1.

Боли!

Болката беше едновременно режеща и разкъсваща. Плодът вътре в нея се бунтуваше срещу тази ненавременна намеса в спокойното му съществуване…

Над нея жужаха трансформаторите на луминесцентното осветление. Светлината бе студена и някак неестествена – бодеше очите и тя инстинктивно ги затваряше и стискаше. Не искаше да е тук и сега, в тази бяла до лудост интерупционна[1] стая, в която нямаше никой друг, освен нея.

Приеха я с предродилни контракции. Уж за задържане, а я захвърлиха да се оправя съвсем сама. Беше в средата на седмия месец, но приемащата я лекарка, малко по-възрастна от нея, определи, че е в края на петия.

Армяна винаги е била слаба. Коремът ѝ едва личеше и сега. Опита се да спори, че цикълът ѝ липсва по-отдавна, но никой не ѝ обърна внимание. Биха ѝ някаква инжекция, дадоха ѝ анална свещичка – и толкова – спасявай се сама, ако можеш!

Полегна на една страна и се сви във вътрешноутробна поза. Бебето непрекъснато се движеше, сякаш че предусещаше какво му предстои. Болката като че ли намаля. Армяна задържаше дъха си и се молеше на единствения, който беше с нея в момента:

„Моля те, Господи, запази бебето ми. Не мога да ти обещая нищо, защото нищо не притежавам, но ако го оставиш живо, ще ти бъда винаги благодарна!“

Молитва ли беше това, или опит за подкупване на Всевишния? Не можеше да отговори точно в този момент, но знаеше, че помогне ли ѝ, винаги и безпрекословно ще вярва в него.

Колко време беше минало? Полунощ отдавна бе занулила времето. Сигурно е към 3 часа след нея.

Болката се усили. Идеше ѝ да закрещи и само мисълта, че ще разбуди цялото отделение, я възпря.

Прокърви силно. Паниката я обземаше все повече и я стискаше за гърлото с ледени пръсти. Беше ѝ зле, толкова много, че едва фокусираше интериора в стаята. Стая с още пет празни легла, освен нейното, добре опънати и чакащи. Чакащи жените, които доброволно ще се разделят с бъдещите си бебета. Беше озъбена и лакома паст за неродените им мечти.

Събра колкото сили ѝ бяха останали. Стисна зъби, за кой ли път през това безкрайно денонощие, и се провлече по коридора към стаята на дежурната акушерка. Беше тъмно. Явно жената спеше спокойна, с чиста съвест, че нищо не я притеснява.

Беше ужасно – само по нощница и без бельо, оставяше след себе си кървава диря. Не, не само ужасно, беше унизително!

Коридорът ѝ се видя безкрайно дълъг. Виеше ѝ се свят, пред очите ѝ тъмнееше. Явно кръвното ѝ бе изравнило двете си граници. Нямаше ли кой да ѝ помогне?

Младата жена отново се обърна към единствения свидетел на мъките ѝ. „Господи, дай ми сила да стигна до човешко присъствие! Моля те, Господи!“

Крачка. Втора. Стените ѝ помагаха да не се свлече на пода. Най-сетне стигна манипулационната! Дано в нея има жив човек, който да ѝ окаже съдействие…

Запали лампата с напипване. Женска фигура се надигна от служебното легло и сънена просъска:

– Ти ли си? Какво още искаш? Надявах се, че идваш да ми кажеш, че си изхвърлила плода, ние това чакаме…

Момичето се сепна и леко се отдръпна назад. Беше достатъчно възпитано, за да не се развика и тихо промълви:

– Дойдох за превързочни материали. Много кървя…

– Ето – акушерката ѝ подхвърли изваден отнякъде лигнин. – И като всичко приключи, едва тогава ела да ме будиш.

– Не знаех, че това чакате. Няма да ви притеснявам повече.

Бременната постави широко отворени длани на корема си, сякаш да защити съкровището, което носеше в него, от хората и наближаващите събития. С последни усилия отиде до интерупцията и като легна внимателно на подгизналото от кръвта ѝ легло, отчаяно захлипа.

Времето като че беше спряло. Една безкрайна минута неистова болка, после глътка спокойствие и тишина… И после нещата се повтаряха в същия ред…

Навън зимата беше в разгара си. Северният вятър свистеше в стъклата на дървената дограма на прозорците. Някъде хлопаше нездраво закрепен капак. Беше втори февруари 1985 година.

Армяна изпадна в полуотнесено, полусънно състояние. Не отчиташе нищо около себе си, пък и нямаше какво. Освен нея в стаята беше само Господ – невидим, незрим, несъществуващ. Нямаше сили вече да му се моли и на него, толкова отчаянието и страхът от неизвестността я бяха сковали. Ту губеше съзнание, макар че имаше усещането, че е на себе си, ту се вцепеняваше от внезапната болка и сковаването на корема ѝ. Бебето непрекъснато риташе, за да ѝ покаже, че е живо и че трябва да се бори заради него и заедно с него.

Така, мятайки се от едно състояние в друго, Армяна чу гласове и с мъка отвори подпухналите си очи. Опита се да фокусира погледа си върху фигурите на хората, наобиколили леглото ѝ. Дочу откъслечни фрази:

– От снощи е така… Не, не… не е изхвърлила плода. Поне в рапортната книга не е записано нищо…

– Доведете я на преглед в манипулационната – младата лекарка затвори папката с медицинския картон, която държеше и прибра химикала си в горното джобче на бялата кокетна престилка. Вратата се затръшна след групата, минаваща за визитация.

Отново остана сама и от безсилие се строполи върху възглавницата си. Нищо не можеше да направи самостоятелно – нито да стане, нито да отиде до тоалетната. За персонала на отделението по патологична бременност сякаш не съществуваше. Макар че разчиташе изцяло на милостта им. И състраданието. Ако го притежаваха.

Скоро в стаята влезе санитарката. Единствена тя прояви разбиране към това захвърлено на произвола на съдбата същество. Дали защото бе по-приземена от останалия персонал, или пазеше спомен от своите раждания, но тя съчувствено помогна на момичето да се приведе в приличен вид и го поведе към стаята за манипулации. Там ѝ се притече на помощ и когато трябваше да изкачи двете стъпала на магарето за гинекологичен преглед, след което деликатно се изнесе от помещението. Любопитството ѝ не стигаше дотам да разбере какъв ще е резултатът от бъркането в интимните зони на изнурената от нощното бдение девойка. И без това скоро цялото отделение щеше да знае за случая и да го коментира – къде под сурдинка, къде наяве.

Младата лекарка извърши прегледа със спекулума[2] и седна на един стол безпомощна. Практиката ѝ не беше чак толкова голяма, че да вземе решение за този случай, излязъл костелив като черупка на див орех. Обади се на възрастния колега, дежурен в гинекологията на долния етаж, за помощ и съвет. Чувстваше леко неудобство, че не е в състояние да овладее сама случая. Но така може би щеше да е по-добре.

Не минаха и няколко минути, когато доктор Гарванов пристигна. Бръкна във влагалището на бременната и опипа матката през корема ѝ. Когато се обърна към младата си колежка, лицето му бе зачервено от гняв, а гласът му бе по-твърд от стомана:

– Колега, какво чакате? Това е живо раждане, а не аборт, не можахте ли да разберете досега? Карайте я директно в родилното, идвам след малко!

Едва тогава медицинският персонал се отърси от летаргията и вцепенението, които го владееха досега. Внезапно настана суматоха. Санитарката се появи отново отнякъде и помогна на момичето да слезе от стола. Хвана го под ръка, а то, приведено под формата на въпрос, защото плодът беше слязъл ниско долу, премина няколкото крачки, делящи го от родилна зала.

Качиха я на родилната маса. Армяна се надяваше, че ужасът, който непрекъснато я следваше по петите през последните часове, най-накрая ще свърши. Беше обнадеждена от думите на стария доктор и го възприемаше едва ли не като свой спасител.

„Още малко, мъниче, каквото и да си ти, не се бунтувай толкова, още малко, и ще видиш белия свят!“

 

Ако някой ѝ бе казал, че кошмарът не свършва, а започва тепърва, нямаше да му повярва.

Акушерката, която щеше да я изражда, се въртеше любопитно около нея и ѝ задаваше, меко казано, непрофесионални въпроси.

– Ти имаш ли официален брак, или си още момиче? На колко години си?

Армяна едва успяваше да ѝ отговаря между два напъна: да, родителите ми подписаха пред нотариус разрешение да подпиша брак, на почти 18-ет съм, след два месеца ще ги навърша…

– А завършила ли си образованието си?

– Частна ученичка съм – изскимтя през зъби Армяна.

– Напъвай, не се разсейвай! Още малко и бебето ще излезе.

Докторът се бе приближил незабелязано и любопитната акушерка замлъкна, пунктирайки, че е много ангажирана с раждането.

Спукаха околоплодния мехур с водите и заедно с тях се изхлузи и бебето.

– Момиче е – заключи акушерката и след като го измери и почисти, я осведоми: – 43 см дълго и килограм и триста тегло.

Мъничето изплака със слаб гласец, но това накара хората от екипа да се усмихнат. Новото бебче, макар и недоносено, бе дало своята заявка за живот.

В това време на съседната маса се роди износеноq деветмесечно бебе. Акушерката, която доскоро обслужваше Армяна, не пропусна да ѝ го покаже и да я клъвне:

– Ето, това е нормално бебе, не като твоето. Кой знае дали ще доживее до вечерта?!

Армяна, освободена от тегобата на болките, не ѝ обърна внимание. Вече бе приела, че злобата и глупостта вървят ръка за ръка, дори при видимо интелигентни хора. От тях спасение обаче нямаше.

Оставаше ѝ да се моли на Господ детето ѝ да оцелее в ада на тази болница, в която неволно бяха попаднали по независещи от тях причини.

 

После събитията се нанизаха като сън. Свалиха младата майка и бебето в зала Б. Там лежаха тези, които имаха проблем с изследванията или теглото на новородените.

На следобедната визитация ѝ казаха, че бебето е поставено в кувьоз и се чувства добре. Армяна прекара следващите няколко часа в спокоен и релаксиращ сън. До следващия ден, когато…

 

На сутрешната визитация всичко мина нормално. Уж. След лекарския екип дойде медицинският секретар, да попълнят документите на новия живот.

– Как да запиша бебето ви? – попита я.

– Не мога да ви отговоря веднага. Не сме мислили за име, всичко стана толкова внезапно…

Жената срещу нея се сепна и за момент замълча, преглъщайки неловко:

– Това има ли значение? Бебето ви почина в 6.30 сутринта. Не ви ли казаха на визитацията?

– Не, никой нищо не ми е казвал. Вие сте първата.

Армяна се загледа разсеяно през прозореца навън. След нощната снежна вихрушка, слънцето беше обляло всичко с дразнещата си светлина. Животът продължаваше по стария начин.

Младата жена погледна с други очи секретарката. Сякаш пред нея се бе изправил нов човек – едновременно празен поглед, съчетан със стоманена нотка на оцеляващ.

– Запишете я Светлина. На светлината, която видя за пръв и последен път.

– Едновременно с акта за раждане, ще трябва да издадат и смъртен акт на детето. За това ще се погрижи съпругът ви. Искате ли да видите трупа на бебето и да му организирате погребение? – секретарката казваше всичко това със служебен тон.

– Искам да я запомня такава, каквато я видях за пръв и последен път – жива. За вас може да е поредното мъртво раждане и статистика, но за мен е загуба на единственото ми дете.

– Не се безпокойте, ще имате и други деца – опита се да я успокои нетактично жената.

Армяна едва издържа да си отиде служебното лице и не обръщайки внимание на успокоителните думи на другите жени от стаята, които приемаше повече като свои съкилийнички, че ще има още мнооого деца, се сви в леглото си и заскимтя като кученце. Точно в този момент за нея времето отново бе спряло. Обзела я бе някаква вселенска самота, в която беше сама с болката си и Господ, който не бе чул молбите ѝ.

– Господи, и ти ли се обърна срещу мен…? Защо, Господи, защо?



[1] Стая, в която настаняват кандидатките за аборт по желание. – Бел.ав.

[2] Инструмент за разширяване на отвори. – Бел.ав.



@Румяна Пелова

Можете да закупите книгата от автора.

КОГАТО БОГ СЕ ОТКАЖЕ ОТ НАС



Не зная колко автори по света имат шанса да изпитат удоволствието да държат в ръцете си собствената си книга, нито колко читатели имат шанса да притежават и най-хубавата. Но тази, която разлиствате в момента, със сигурност ще ви донесе наслада. И не само!

Повестта  „Господи, и ти ли…“ е една намеса в спокойното съществуване – толкова реална, с цялата болка и изпитания в нея. Тя сякаш се е движела в утробата на майка си, за да чуем гласа на онова време сега.

Дали авторката инстинктивно е затваряла очите си, започвайки да пише първите редове, а сетне е смачквала листите и хвърляла в коша, можем да гадаем. Но със сигурност силата на перото ѝ е надделяла, защото книгата е и сила, а нея притежават единствено преминалите през изпитанията, на които животът ни подлага.

А ако препишем живота? Той може да бъде подобен и за друг. Така книгите носят своите послания, а читателят може да вземе от тях и да сътворява. Нещо като Господ, но от другата страна, с нова история...

Повестта „Господи, и ти ли…“ е като перфектния  роман, защото ни запознава с главните герои не като загадка, а в дълбочина, до пулса на сърцето. А сложните взаимоотношения в живота на героинята Армяна достигат чак до Господ. Да, книгата има и пулс – пулсът на силната жена!

Като редактор на книгата, аз имах удоволствието да усетя всичко това. Затова вярвам и че преписаното от живота от авторката ще остави и във вас всички възприятия и възможности, които предлага животът.

Кое е времето, в което Господ е някъде далече или толкова близо, че някой да пожелае да извика „Господи, и ти ли…“ Или кое е настоящето на една книга, която неминуемо превзема като ураган съществуващото?.. Да, сега е, когато авторката Румяна Пелова ни предлага не просто някакъв отминал сън, а реалното на един живот с всичките му изпитания.

Аз вярвам, че повестта ще ви накара да останете дълго будни, а въпросите ви мислено ще отговарят на настоящето. Вярвам и че всеки докоснал се до творчеството на Румяна ще пожелава да се връща и в поетичния ѝ свят, защото някъде там, където думите плетат огнените си нишки, едно сърце успява да разгадава кои сме ние.

 

                                                           


@Ивелина Цветкова

Популярни публикации / месечен рейтинг