Автори в аванс:ЖИВКА ИВАНОВА

ЖИВКА ИВАНОВА /zebaitel/

Родена съм на 27.10.1951г. в гр. Стара Загора.

Завърших РЕГ „Маским Горки” в родния си град и английска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, В. Търново.

Преподавам английски език и литература от дипломирането си във Великотърновския Университет  „Св. Св. Кирил и Методий” през 1976г. Преводът на поезия винаги е бил моя страст — превеждам от и на английски, както и от руски език.

За собствените си стихове и разкази мога да кажа само, че са много млади. Някои от тях могат да бъдат прочетени в литературен сайт Hulite.net /zebaitel/.

„Вторникът е зелен” е първата ми книга.

Живея в Бургас със семейството си. Преподавам английски език в “Big Ben School of Languages”.

 Ж. Иванова / email: scorpio2006@abv.bg

Крачна машина Юнион

„Так-так, так-так, так-так…” – машината работи гладко, гълта синия работен гащеризон на ситни залци, стига до единия край на разпраното. Тя оставя иглата в плата, вдига крачето, завърта гащеризона, пуща крачето и продължава в обратна посока.

От половин час си играе с тоя гащеризон, който той ще разпори още на другия ден, вероятно наврян под някоя кола, пък и колко трудно се шие по средата на тесния крачол, но тя упорито продължава да върти плата насам и натам, докато направи почти идеалния реприз. През прозореца се чува как петелът с оранжевите очи ухажва поредната кокошка (егати секса, няма и две секунди) и после тя отърсва с шум перушина.

Пролетина мрази селото, мрази да връзва и копае лозя, да се рови в пръстта, да вади картофи, ох как мрази да вади картофи наведена над мотиката и все да е последна на реда! Даже и петела с оранжевото око мрази, макар да е красив като за петел. Досега не беше забелязвала цвета на очите му, но вчера се загледа, докато се опитваше да го примами да клъвне една огризка от круша през мрежата, просто така, за разнообразие, но той въртеше глава насам-натам недоверчиво и не смееше. Мъж! Една кокошка веднага я клъвна вместо него. Как ли щеше да изглежда човек с такива оранжеви очи и с черни зеници?! Представи си баба Кера с такива очи, много щяха да й отиват, особено когато й повтаряше разни неща, които на нея някога са й се случвали или са й били разказвани. Повтаряше й ги до степен на затъпяване. Как дядо Марко, ама не Гачов Марко ами Мижов Марко, недоволен от това, че синовете му били мързеливички, им повтарял: „Аз, га бяу млад, бързу съ наявау и бързу съ наспиуъу!” И те сигурно веднага са се размърдвали! Или как дядо Пейко от Гиктъровите, като видял за пръв път грамофон, изрекъл знаменитата фраза: „Мамка му, да куркам в зелените черва, тук чиляк има!” 

Пролетина беше израсла, дето се вика, на пъпа на големия, морски град и село почти не беше виждала, докато не дойде тук. Можеше да плува, можеше да се пече по цял ден на плажа и да се гмурка с отворени очи, можеше да лови попчета от моста и да ги прави на чорба, можеше да познае по крясъка, кога гларус е намерил храна, но представа нямаше как се живее на село. Когато дойде, за да работи като нередовен учител, първото нещо, което видя, бяха огромните орехи край пътя и също тъй огромните, абсолютно черни и абсолютно топли очи на Михаил, който я докара с таксито.

Тя се влюби от раз и в орехите, и в очите, придружени от светещата му усмивка с трапчинки. До Нова година не се случи нищо особено – тя свикваше с работата, със събиранията почти всяка вечер, в квартирата ту на този, ту на оня от младоците, които работеха там. А на самата новогодишна вечер тя пийна малко повече. Михаил, верен на принципа „проба-грешка” я изпрати до тях и остана. Ако знаеше с какво или с кого се захваща, Михаил сигурно... щеше пак да се захване! Тази дребна, малко трътлеста и малко проскубана Пролетина му стопи лагерите – как само откликваше на всяко докосване до щръкналите зърна на малките си гърди, как повдигаше пълничкото си дупе да го поеме целия, как бясно, обърнала го по гръб, яздеше отгоре му, как не спря цяла нощ да иска още и още, без да го моли да я пази, както всички останали... На сутринта Михаил не знаеше на кой свят се намира, тя го беше разтворила в себе си, както яйцата, които майка му слагаше в един буркан с черупките, заедно с лимони и мед и държеше на тъмно, а после, когато всичко станеше еднородна смес, му го даваше за подсилване, когато беше малък и хилав. Той беше като тия яйца, абсолютно разтворен в нея, чак щастлив от удоволствие. А Пролетина не осъзнаваше, че в нея кипи страст в пъти повече от другите жени, никой не беше й го казвал, и Михаил не й каза, но само след месец предложи да се оженят. Даже дойде у тях да я иска официално. Баща й се намръщи, предупреди я, че не знае с какво се захваща, но тя не искаше да чуе – тя, невзрачната в очите на махленските момчета сива мишка, щеше да бъде съпруга на най-чаровния, висок, тъмнокос и единствен Михаил.

Баща й направи последен опит да й бъде полезен – предложи да дойдат да живеят при тях, но Михаил не се съгласи. Как ще се напъха в тясното апартаментче като заврян зет – на село си имаше къща, градина, добитък!

Пролетина роди четири деца едно след друго. Едва свършваше едното майчинство и започваше следващото. Беше й адски трудно. Не можеше да знае, че Михаил я ревнува неистово и смята, че по този начин, с децата, я връзва при себе си за цял живот. Той работеше много, по цял ден с таксито, вечер и в почивните дни поправяше коли и всякакви машинарии, грижеше се за градината, гледаше кокошки, кози, едно магаре, зайци и прасета, но нощем, нощем тази огнена жена беше негова и само негова.

Когато дадоха двете големи дечица на детска градина, а малките на ясла, Михаил купи едно стадо прасета от Киро Джамбазина и й каза, че тя ще ходи да ги пасе. Тогава за пръв път Пролетина се скри в тоалетната и плака от обида и безсилие, докато се поду. Той не забеляза. Първите няколко дни идва с нея и й показва какво да прави, после я остави сама. Пролетина изгуби едно прасе, караха се, тя се срамуваше от хората, макар да казват, че срамна работа нямало, започна да се облича в разни мръсни анцузи и се занемари съвсем, просто нямаше време, а и дрехите така или иначе се вмирисваха на свински лайна. После свикна, установи, че може да мисли по-спокойно, когато е в гората, научи местата, където има най-много церов жълъд и гледаше да закара стадото там, за да не търчи подир всяко прасе, а да си почива по малко. Остави грижата за децата изцяло на свекърва си, а тя ставаше сутрин, слагаше парче хляб и сирене в мешката, която мяташе през рамо, и подкарваше стадото към Соякча. До един горещ юлски следобед.

Май на тия дни им викаха юлски горещници и с право. Жегата едва се дишаше, макар и край реката. Прасетата мързеливо грухтяха и ровеха под дърветата, а тя се бе загледала във водните кончета, които се стрелкаха над водата, когато ужасно й се прииска да бъде сред тях, да се изкъпе в топлата вода, да измие свинската миризма и да поплува. Огледа се, нямаше никой наоколо, а и кой ли ще тръгне по гората в тоя пек, смъкна вмирисаните дрехи и нагази в бистрата вода. Реката не беше много дълбока и не можеше да се гмурнеш, но можеше да се плува. Когато усети меката прегръдка на водата, Пролетина сякаш се събуди от някакъв сън, стана й леко, въздушно. Плува по течението, после обратно, по гръб, по корем, пляска като патица, залива се, даже се хвана, че се смее на глас. И когато тръгна да излиза го видя. Беше нагазил до глезените във водата, гол до кръста и със запретнати крачоли, и я гледаше. Пролетина не се уплаши, размаха ръце и тръгна гневно към него с намерението да го навика и да го изпъди, без да осъзнава, че е гола, и че малките й гърди стърчаха настръхнали, а водата се стичаше по наедрелия й, гол задник и го правеше матов на слънцето. И точно когато отвори уста да се развика, един объл камък на дъното й изигра лоша шега, тя се подхлъзна, загуби равновесие и тъкмо да цопне с цял ръст във водата, две здрави ръце я подхванаха и я сложиха на меката трева, далеч от миризливите дрехи. От изненада, уплаха и още нещо, което не можа да определи в момента, тя не каза нищо. Младият мъж също не каза нищо, само внимателно отмахна мокрите кичури от лицето й, наведе се и без да измъква едната си ръка изпод гърба й, лекичко я целуна по устните. Сега беше моментът да му извърти един як шамар, да скочи и да се облече, но не можа. Той прокара мокра ръка между гърдите й, после още по надолу, после започна да пие капките по мокрото й тяло, сантиметър по сантиметър, стигна до едната й гърда, докосна я с устни, после до другата, после я погледна, тя почти не осъзнаваше какво става от учудване и възбуда, очите му бяха сиви и сякаш засмукаха нейните, преди тя да ги затвори и да разтвори устни за следващата целувка. Място и време се затъркаляха в едно и само слънцето поспря за миг и се загледа в преплетените тела, но и него го досрамя, че наднича в чуждите съдби и се скри зад доминото на един къдрав облак.

Осъзнаха се едва когато усетиха, че потъват в нещо меко. Бяха се изтъркаляли от тревата и сега лежаха в меката тиня досами реката. Косата й беше лепкава от калта, по рижавите косъмчета на задника му бяха засъхнали кални пръски. Той се засмя, изправи я и започна да я мие от калта. Тя не се възпротиви и не каза нищо. Облякоха се, после още дълго се целуваха и после всеки трябваше да подкара стадото си към неговата си къща.

Юли и август минаха като насън. Халил докарваше стадото си някъде около нейното или намираха нови места, където да закарат стадата, впиваха се един в друг като пиявици и не се пускаха по няколко часа, после дълго си говореха, целуваха се, пак си говореха. Никога не се уговаряха за следващия ден, просто тя знаеше, че той ще я намери. 

Първа разбра Мийрем, жена му. Нищо не каза, един ден го проследи и ги видя. Пак нищо не каза, само отиде до баба Фатме, дето правеше муски и магии и поиска да й направи една муска. Бабата не беше вчерашна, разбра за какво й е, но я предупреди, че оная така е омагьосала мъжа й, че едва ли муската ще помогне. На края на септември, Мийрем изнуди баба Фатме да й каже името на един далечен ходжа, който със сигурност развалял магии и замина да го търси. 

Целия октомври Халил не дойде нито веднъж да се видят. Пролетина караше стадото къде ли не, стигна чак до неговото село, само дето вкъщи не отиде да го търси, но не го видя. Тогава разбра и Михаил. Би я много жестоко и я изпъди, а после заведе дело и се разведоха. Децата, естествено, останаха при него, при такава майка, а тя се прибра в града при техните. Следващите няколко години тя се опитва да започне каква ли не работа, но мисълта, че децата й растат без нея и, че тя, и само тя, е виновна за това, не й даваше мира и тя най-сетне реши да се върне. Моли го дълго, обещава какво ли не и той най-накрая се съгласи да я приеме да живее с тях, но повече не се ожениха и той се обръщаше към нея само с „курво”, когато децата не бяха наблизо. Тя търпеше. Опитваше се да компенсира пропуснатото време, с някакъв непрестанен хъс готвеше, чистеше, говореше с малките, измисляше им игри, работеше в градината, гледаше животните. Михаил започна отново да ревнува – този път ревнуваше от увеличаващата се близост между нея и децата. Тя търпеше всичко, беше си вменила безкрайното чувство за вина и го изкупваше с търпение и покорство. Душата човешка обаче, подобно на окаденото менче за мляко на Михаиловата баба, си има ръбче и ако я напълниш над това ръбче или ще прелее, или ще се обърне. Михаил беше селско момче и би трябвало да знае, че млякото се сипва само до ръбчето и после внимателно се бърка, докато се свари, иначе или загаря, или изкипява. Не усети, че един ден, когато я накара да заколи заек и да го одере, а тя повърна от ужас, беше вече допълнил душата й до ръбчето и тя не можеше да поеме повече.

Пролетина разучи от съседки, че Халил е продал прасетата и пътува всеки ден до близкото градче с една строителна бригада, и един ден отиде у тях. Не търсеше него, търсеше Мийрем. Жената я позна веднага, но като й видя погледа, я пусна да влезе, без да я разпитва, все едно е непозната. Пролетина искаше само едно – името и адреса на онзи ходжа, чиито магии никой не можеше да развали. Мийрем дълго мълча, загледана в жълтия елдъз под прозореца, после стана, откъсна едно листче от тетрадката на сина си, написа нещо с молив и й го подаде. Пролетина го взе и също тъй мълчаливо мина покрай елдъзите, покрай омайващата миризма на петуниите, покрай разноцветните очета на градинските патета, и тихичко притвори зад себе си пътната врата на чуждия дом.

„Так-так, так-так, так-так…” – краката й равномерно натискат педала на машината напред-назад. Машината е Юнион, свекърва й я е донесла от Съюза, когато я наградили с екскурзия дотам за добра работа. Работи безотказно, леко, макар да е вече на години. Двата крачола на работния гащеризон са закърпени, точно под коленете, сега остава горния джоб на гащеризона, отпред на гърдите. Пролетина подпъхва малката муска, слага ямата и започва да тегелира. Ходжата беше казал, че до която част на тялото се опрат муските, може и през плата, за един ден тази част ще изсъхне, до кокал ще изсъхне.
©Живка Иванова Всички права запазени

"ВТОРНИКЪТ Е ЗЕЛЕН" дебютната авторска книга на Живка Иванова

Книгата е с неголям обем и особена композиция. Пет разказа са разположени по нейното протежение, като всеки от тях "води" група стихотворения, оформяйки ги в своеобразни цикли. Така тя се оказва едноврмененно стихосбирка и сборник с разкази, но някак си органически преплетени едно в друго.

Това, което действително впечатлява в текстовете – особено поетичните – е невероятната свежест на възприятията и окото на живописец, което авторката притежава. Цветове, много цветове бликат от работите на Живка Иванова, сякаш за да развеселят и уравновесят често безрадостните прозрения за битието. Наистина се иска поглед на импресионист, за да видиш женските гърди като "гълъби с розови човки" /"Влюбена"/, или да изобразиш в цветове суицидното /"Палитра"/. Ала този колорит, стигащ до онези граници, отвъд които може да бъде провидян като болезненост /"Вторникът е зелен"/, не е търсен просто като ефект, не е самоцелен. Усеща се, че той идва непринуден като дишане в текстовете на авторката, които, без изключение, са "подплатени" винаги и с една топла човешка тоналност.

 И макар Живка Иванова да е изкушен преводач на английски /понякога и руски/ художествени текстове, макар на много места да откриваме известно влияние – най-вече в словореда и англо-саксонският вкус към емпирико-ситуационното – бих казал, че тя си остава здраво вписана в националната /или изобщо славянската/ хуманистична парадигма.

КРЪСТЬО РАЛЕНКОВ

Книгата е 80 страници и се разпространява от книжарници "Хеликон" на цена 8 лв. 

ДО СОПОТ И ОБРАТНО с препратки към БЕКЛЕМЕТО от Живка Иванова

Ако си мислите, че някога съм писала пътепис, не съм! Първи опит ми е и отговорността да го четете си е изцяло ваша! Да не гракнете после отгоре ми, че нещо не било по правилата. Най-мразя да ме критикуват. Толкоз.

Човек както си седи и си къкри в жегата на Бургас, изведнъж оглупява (и да е бил естествено глупав – още по) и хуква посред най-оранжевия код към Сопот, примамен от хилавата надеждица за хладинка и номинацията си за конкурса „Състояние на полет”. Ей това точно правим ние с Ваня. Вземаме назаем червеното фолксвагенче на сина й, зареждаме газ и търпение, отваряме прозорците и приказка за последните любовни вопли в Хулите и литваме по магистралата. При по-голяма скорост на полета фолксвагенчето притропва и похърква, но това е дето не е свикнало да лети, ами само да пъпли из бургаската мараня, така вика Ваня. Не му обръщаме внимание, докато не ни спира една отрупана с праскови и кайсии сергийка след Сливен. Аха да ни изтекат лигите по сочния плод и ни мина броня път! Да, задна броня! Да вземе да се откачи и да се сурка по асфалта до степен привършване, поне отляво. Неволята, в лицето на Ваниния син, на когото тя кратко и ясно обяснява какво го чака като се върнем, услужливо съветва да потърсим на следващата бензиностанция лепило „Секунда” и да се спасяваме. Никога не съм си мислила, че тези лепила вършат някаква друга работа, освен да служат за предмет на реклама, още повече, да лепят пластмасова броня за метални планки, но науката ме опроверга!

Тънката преграда между нас и Сопот е вече само едно прохладно ханче, където сервират пъстърва на скара и пърленки, и което не можем да подминем без да му обърнем нужното внимание.

Сопот ни посреща с Дани от Скайномад и със същата жега, дето си я влачим от Бургас. Изненадващо, тя се сменя с такъв проливен дъжд, че в продължение на един час се чудим как ще стигнем до Радиното училище. А то е точно срещу малкото ни, уютно хотелче. Не успяваме да излезем и да разгледаме Сопот, но пък дъждът спира минути преди обявения час за награждаването, така че влизаме в Радиното училище сухи и с благоговение. Сигурно няма българин, който да пристъпи прага на тази сграда без да осъзнава, че влиза в светилището на собствената си история, обезсмъртена от Вазов в „Под игото”. Макар сградата на девическото училище, построено през 1850 година да е опожарена през 1877, заедно с черквата „Свети Петър и Павел”, тя е реконструирана през 1879, а подредбата й бива възстановена по спомените на Парашкева ХаджиГьокова. Долният етаж на училището е пригоден за представления, мирише на старо дърво и атмосферата е толкова тържествена, сякаш всеки момент ще влезе Рада Госпожина и всички ще се изправим  като прилежни ученици, за да я поздравим.

Влизат админите и журито. Иван Янкулов, съсобственик и главен администратор на сайт Хулите, поздравява присъстващите и му дръпва една статистика – участвали, гласували, анулирани, оценки, схеми за изчисляване на номинациите. Зад тези сухи цифри, обаче, прозира яката работа на админите преди да предоставят номинираните творби на журито. От думите на Маргарита Петкова, Председателят на журито, става ясно, че са били доста улеснени да оценяват много по-малко творби от постъпилите. Между другото, за пръв път виждам председател на жури – да не повярваш, че тази средна на ръст жена с много бяла кожа е онази поетеса, че и шеф на пясъчника, дето всички сме се юрнали да правим кофички! И чия кофичка е по-по-най, ха познай! Е, познали бяха, щото аудиторията така шумно аплодираше наградените, че останах с приятното чувство като да са надничали във всичките ни къде пълни, къде по-празни, къде съвсем празни кофички! Наградите ще си ги четете където трябва, а най-вероятно вече сте ги прочели, само да отбележа, че ми се щеше повече от наградените да бяха дошли. Друго е да чуеш човека сам да си чете произведението, пък и да го видиш. Ники Комедвенска, обаче, и Йорданка Делева отсрамват наградените и си прочитат собственогласно творбите. И Маргарита Петкова прочита собственогласно няколко стихотворения от новоизлязлата си книга. Думите „Драпаше да ти нося фамилията. И аз ти я разкатах” предизвикват особено умиление у женската част на аудиторията и пораждат едно пръхко чувство на категоричност и завършеност на нещата!  

Последвалия купон в „Чичовци” показва желанието на всеки да си говори с всеки, а оня сладкодумец, Хипо (съсобственик на сайта) да си говори с всички. Поради невъзможност се налага да продължим открехнатите теми в механата на къщата за гости, дето са отседнали по-голямата част от хората. Черпят ни с музика и вино, кафе и поезия и толкова много добро настроение, че ако не е мисълта за летенето на следващия ден, ще откараме така до сутринта!

Утрото ни изненадва с още по-голяма жега от тази на пристигането ни! Екипирани кой с каквото има и най-вече с любопитството да летим, едва дочакваме нишан от Ники Йотов, инструкторът в Скайномад, който изпробва вятъра на място горе, на Беклемето. Към 10 часа получаваме желаното разрешение. По колите и газ!

Вземаме в нашата кола двете перничанки Цветанка Бъчева и Руми Пелова. За Руми ще ви разказвам след малко, но за Цветанка искам да кажа няколко думи сега. Тази достопочтена дама, на възраст, без да навлизам в подробности, доста по-голяма от моята, (а аз имам внуци) е една голяма сладкодумница и авторка на детски книжки. Показва ни как трябва да остарява една красива и интелигентна жена! Тя изглежда перфектно и нито веднъж не се оплаква от завоите, от кръвното, от това, че трябваше да ни чака няколко часа сама в колата, от безпаричие, от земетресението, абе въобще, от нищо! През целия път ни рецитира красивите си детски стихчета и ни създава една абсолютно спокойна атмосфера и в най-сложните моменти, а такива имаше! Обичаме Ви, г-жо Бачева, ние с Ваня сме Ваши приятели за цял живот!

Пътят към Беклемето не е къс, вие осморки из Балкана, прегръща го любовно през раменете, за да ни покаже колко изправени са или се забива в корема му и тогава виждаме долу в ниското градчето, точно като на дъното на чаша за чай, преди да си налял горещата вода върху кристалчетата захар на покривите. Как ли са трамбовали римските легиони по тия стръмноти, само те си знаят, но е исторически факт, че по времето на император Траян Август тук е започнало строителството на път със съответните пътни станции Ад Рацидес, северно от прохода, Суб Рацидес, южно от него и Монтемно (Монте Аемо) на билото. Запленени от небето и предстоящото летене, ние не гледаме старателно земята или не улучваме мястото на основите на този път, които си личат и до днес, но научаваме от сигурни източници, че това е било част от трасето Ескус-Филипопол.

Колата на Хипо сдава багажа по средата, но той ни прави знак, че ще се оправи и ние продължаваме нагоре до началото на нещо средно между път и козя пътека, посипано с чакъл и широко колкото да се разминат две крави. Колите на Иван и Аурора, заедно с прилежащите им пътници са вече там, кротко чакат Хипо да бъде изтеглен с някакъв трактор, а на нас ни дават зелена улица, т.е. зелена полукозя пътека, да стигнем първи до някакъв паркинг, след което ще чакаме указанията на Ники. Наемаме се. Паркингът представлява една полянка, сгушена в остро завойче, която вероятно не знае, че е паркинг и от която се отделя едно пътче, цялото на хендеци и големшки бабуни. За разнообразие, някои от по-разлатите хендеци са пълни с вода от вчерашния дъжд. Високо горе планината е покрита с мека трева, не се виждат дървета, не се вижда и Ники. Докато се наслаждаваме на хладния вятър, въпреки яркото слънце, край нас се изнизват голяма група планинари и едно стадо коне, и тогава виждаме парапланера – високо, високо в небето, носи се леко, спира, сякаш да си поеме дъх, залюлява се, точно както беше ни описал Ники снощи, приближава, прави изящна спирала и се приземява до нас. Ники го събира с една ръка, пита има ли колата ни проходимост, на което Ваня отговаря „разбира се” и ни насочва някакви двеста или триста метра нагоре по пътчето към друга, по-широка поляна, където ще летим! След това нагласява крилото срещу вятъра и излита. Ние го гледаме известно време в захлас и след това тръгваме по последния маршрут. И тук вече положението става хуже губернаторского: първия хендек, пълен с вода, го заобикаляме с доста усилия, във втория почти затъваме, но Ваня смушква фолксвагена с повечко газ и ни се разминава, когато обаче трябва да окрачим един голям ров и веднага след него да преодолеем една по-висока от бронята бабуна, нашият кротък като божа кравичка червенушко боксува известно време, после просто изхърква и отказва да се подчинява. И тук трябва да кажа, че винаги съм се възхищавала на солидарността на хората, тръгнали из планината. Един мъж с огромна раница на гърба се приближава и предлага помощ, друг, шофьор на лъскав джип-всъдеход, също идва да помага, трети, с още по-едричък джип се присъединява и накрая червената ни божа кравичка е изтеглена на безопасно място. Посочват ни откъде и как да минем на връщане, за да не затънем. Става ясно, че трябва да я оставим там и да продължим нагоре пеш, защото погрешно сме разбрали въпроса на Ники дали колата ни има проходимост! Оставяме колата, багажите и г-жа Бъчева, която се жертва заради идеята и остава да пази всичкия инвентар, и поемаме към последната точка само с по една връхна дрешка. Докато стигнем, Ники е успял наново да се приземи, да подкара джипа си, да вземе няколко души, прилежно оставили колата си на паркингчето, защото не смятат, че има проходимост и да ги докара до горе. Когато пристигаме, той вече обяснява, че ще направи един тест с Иван и ако той оцелее, тогава ще предложи на останалите да летят! Иван не реагира, защото е летял и явно му знае мурафетите на Ники, но ние се опулваме. В това време помощникът на Ники, мургав, млад мъж с красива, много широка усмивка, слага на гърба на Иван една особена раница, която му се свлича до под кръста, така че той заприличва на пчеличката Мая и която после се оказва, че е мястото за сядане, оправят въжетата, нагласят крилото и докато се усетим, вятърът нахлува, повлича леко Иван, Ники се завърта в някакъв странен пирует около него, хваща дръжките и те политат. Няма да ви описвам с какво благоговение, вирнали глави и подпрели шапки гледаме как се скриват зад близкия връх, как се връщат, вече много по-дребни, как Ники прави прочутата люлка, от която на нас долу ни се завива свят, а Иван после с гордост разправя, че е помолил Ники да въведе по-висш пилотаж за него, като за врял и кипял в летенето, как се издигат още по-високо и правят красивата спирала и как се приземяват кротко, съпроводени от нашите овации. Това ще го опише някой, който е летял. Аз, след дълга борба на инатливото ми и себелюбиво его с мисълта за хапчетата за кръвно, нещастното ми, давещо се сърце и непреодолимия, човешки страх, отсъждам в полза на страха и си оставам сред back-up тима. За това пък, Руми е първата дама, която лети. Да бяхте я видели само – тя е най-неподходящо облечената от нас за планина: с бял панталон, леко потниче, без шапка и по джапанки, и когато Ники й казва, че не може да лети с тях, тя просто ги изритва, хуква боса по тревата и полита към небето и към мечтата си! Възхищавам ти се, Руми!

 Следващите смелчаги са Анжела и Ваня Ватева. Тази Анжела, която прилича на момиченце с русата си конска опашка и онази Ваня Ватева, втори член на журито, с която предната вечер нищихме Висоцки, превод на поезия, марсиански поети, специализацията на дъщеря й в Полша, без да се поколебае и за секунда, слага каската и литва, сякаш това е най-естественото нещо. Приятелката ми, Ваня Краева, също не се колебае особено, само моли Анжела да снима, за да може тя да си вземе апарата горе. И Вятърна, след като набира една раничка мащерка и достатъчно кураж, смело се оставя на милостта на небето и умението на Ники. Не виждам как излита Хипо, защото трябва да тръгваме – обещали сме  на Руми и г-жа Бачева да ги закараме до гарата в Сопот, пък и доста път ни чака до Бургас, но го виждам да лети и знам със сигурност, че е достигнал заветните си 2000 метра. Чак сега разбирам, че и Аурора е летяла!!! Браво! И Иван и Анжела и Аурора снимаха почти през цялото време, така че сигурно ще видите много снимки и филмче, но аз бях там, видях всичко с очите си, и по-щастлив човек от мен няма! През цялото това време се удивлявах на хората покрай мен и им се радвах: на Маргарита Петкова и на г-жа Янкулова за безкрайното им търпение да ни чакат да си начешем крастите, на всички, които летяха (на тях малко им завиждам) на Аурора и на Анжела за старанието, с което документираха всичко, на онзи помощник на Ники, индиец, който прекарва свободното си време между състезанията по парапланеризъм и летенето в родните си Хималаи в България, и който на въпроса ми защо точно в България каза: „защото е красиво и Ники ми е приятел”. Не би могъл да е по-убедителен! И на Ники – за безкрайната му отдаденост на летенето, за професионализма му и за непрекъснатия му стремеж да накара душата и тялото да летят в синхрон. Когато, преди да тръгнем, настояваме да платим полета на Ваня, понеже не сме го сторили  предварително, той категорично отказва да вземе пари, казва само:” Вие пишЕте!”

Отегчих ли те, драги ми читателю? Предупредих те! А, да не забравя да спомена само как на връщане по тънкото пътче още веднъж лепихме броня, но само от едната страна. И един единствен път попаднахме на насрещна кола, при което Ваня изръмжа: „Ти пък къде си тръгнал с тая дебела кола!?” и тоя отсреща взе да отстъпва. Г-жа Бачева веднага го възпроизведе кавалер, но Ваня я свали на земята, обяснявайки, че зад нашия червенушко се движи един възедричък, много лъскав джип!

След като оставяме г-жа Бачева и Руми на гарата, спираме непредвидено само веднъж, край едно поле с лавандула. Ваня си е наумила на всяка цена да извади един корен и да си го засади в градината. Това се оказва трудна работа, макар усилено да си помагаме с единственото сечиво, което имаме – една къса и дебела отверка. Все пак ние побеждаваме и засипани с прахоляк, потни, щастливи, с още неизтрезнял адреналин, отпрашваме към любимите си гларуси и соления бриз като не спираме да се питаме, защо, аджаба, човек си е стиснал краката и се варди да не му влезе кризата през някоя дупчица, а не вземе да разтвори крака, да яхне тая пуста криза и да отпраши я към небето на мечтите си, я нанякъде другаде, само да го поиска и да го направи сам! фотограф: Ваня Краева