неделя, 21 февруари 2021 г.

,,Дъщерите на България по света" и наградите на приключилия Международен литературен конкурс на името на основателя на организацията Георги Витанов Богат

 


Горди сме да съобщим: Излезе от печат специалното издание на Любослов "Дъщерите на България по света", първата инклузивна антология на съвременната българска женска поезия, включваща авторки от американската, европейската и австралийската творческа диаспора. Честита да ни е!" написа в профила си Людмила Калоянова, член на  
ЛИГА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА
.


ЛИГАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА
С Ъ О Б Щ А В А ,
че вече са известни наградите на приключилия международен литературен конкурс на името на основателя на организацията Георги Витанов Богат.
За участие в конкурса постъпиха 36 книги на български автори от няколко страни в жанровете разкази, есета, критика и пътеписи.
Журито в състав Ангел Колев, председател и членове Йото Пацов, Румен Леонидов, Добри Карабонев и д-р Божидар Бакалов определи следните награди:
Първа награда от $800 се дава на Николай Милчев за книгата му "Ябълковият човек", изд. "Симолини 94".
Втора награда от $500 - на Димитър Гачев за книгата му "Уудсток в градината", изд. "Жанет 45".
Трета награда от $350 - на Лалка Павлова за книгата "Асеновци и българската държавност в тетралогията на Фани Попова-Мутафова", изд. "Български писател".
Трета награда от $350 - на Елена Пеева Никифоридис за книгата "Откачени съботи", изд. "Факел".

петък, 12 юни 2020 г.

Никога няма да забравим големия Валери Нисим Меворах




100 години от рождението на големия български творец Валери Петров

Поетът е дисидент от ранга на Владимир Висоцки

Валери Петров (Валери Нисим Меворах,1920-2014 г.), е сред модерните писатели, утвърждаващи се от края на 50-те години на миналия век. Родени белетристи или поети, те не остават при първоначалното си предопределение, а се превръщат и в емблемни киносценаристи и сценични драматурзи. Това можем да обясним не само с творческата им подвижност, но и с важното държавно внимание към театъра и киното и хвърлянето на средства в тях.  Още в средата на 20-те години, като подпомага издаването на произведения за деца, властта дава тласък на голямата българска детска литература. Можем да заключим, че подобни грижи са ефективни у нас.
В голяма част от държавната си служба Валери Петров работи в Киноцентъра. И винаги изпитва здравословна носталгия към това време. Но дори и в посочената елитна компания той изпъква с многопосочната си отдаденост на словото. Единствени с Хайтов и Радичков те принадлежаха и на сцената, и на екрана.
А В. Петров е един от нашите ярки и продуктивни преводачи. При това от 5 езика, макар да свързваме преводаческата му дейност предимно с английски език. И най-вече с творчеството на Шекспир, което той изцяло превежда – трагедии, комедии и сонети. Такова дело навсякъде се счита за културен принос, достойно увенчаващ един живот. А при В. Петров това не само епизод, а етап от живота му. Предизвикан в голяма степен от бруталния удар – лишаване от работа и без право на публикуване заради отказа му да заклейми Ал. Солженицин за присъдената му Нобелова награда. Това е видимата страна на дисидентството на писателя – някъде от началото на 70-те години. На такъв извод сигурно ще се противопоставят привържениците на тезата, че дисидент е само ругалият и съденият от тоталитаризма.
В. Петров е от другия тип дисиденти – от типа и ранга на  Висоцки. Не тези, които зовяха за унищожение на режима и за връщане на капитала (нормалността според тях). А тези, които се съпротивляваха на властването на насилието, догмите и порочните норми в името на усъвършенстването на проповядваните принципи на държавата и обществото. В края на краищата представителите на този тип се оказаха и обществено по-полезни, и творчески по-продуктивни, и по-обичани и популярни от другия. В периода преди 1989 г., а не във времето на сбъдването на мечтите за унищожение след тази година. Период, който днес късни измислени герои преиначават. И пренебрегнат, премълчават и изкуствено смаляват и омаловажат приносите на такива творци.
Дисидентството в поезията на В. Петров не се проявява само в откритото несъгласие в неотпечатаните стихове и в смазващата и убедително аналитична ирония в отпечатаните. През 1988 г., стана възможно издаването на книгата му “Сатирични поеми”. В тях той се надсмива над овчедушието и плиткоумието, закодирани и сякаш узаконени в тогавашния ни бит – в абсурдната бюрократичност, в началническото обсебване на чужди идеи, в гръмкото празнословие, в зле прикритото нищоправене. Или ако трябва да обобщим всичко това като обществено състояние – Валери Петров по блестящ начин открива и пресъздава настъпващата деморализация на нацията. Но своето дисидентско верую той изразява не чрез критичността и отрицанието, а чрез дълбокото си вътрешно отчуждаване от ставащото и признанието за своето участие в станалото. Изразява го и в последвалото разкайващо преосмисляне и трайно завръщане към добродетелите на човешката естественост и на пречистващото съзнание за обикновеност.
Но неумеещите да се прекланят пред голямото намериха начин да омърсят и 100-годишнината на поета. Отново бе припомнена неговата пиеса в стихове ,,Народен съд”, писана непосредствено след 9.IХ.1944 г., в която той зове за възмездие за политическото и социалното насилие преди това. Но нека да напомня, че В. Петров е етнически евреин, живял тогава 4 години в сянката на Закона на защита на нацията и при страха от отвеждане в хитлеристките лагери. Да припомня и какво траещо почти до наши дни възмездие беше отредено заради Холокоста. Да не пропусна и световното историческо правно възмездие, което светът отреди на хитлеризма в Нюрнберг и на още редица процеси. Ако искам да оправдавам, вече изложих аргументите за оневиняването. Като няма да употребя библейското питане безгрешни ли са обвинителите! Има и още един аргумент – човек може да съгреши. Но аз приемам и тезата, че голямата личност на Словото не бива да зове към насилие. С правото, обаче, на съгрешилия Божи човек да изкупи стореното.
Първата му книга е ,,Птици към север”, а томчето му ,,5 приказки” му носи номинация за Нобелова награда. Със смъртта му през 2014 година си отиде и надеждата за Нобелова награда на български автор. Поетът почина на 94 години.
,,В самия себе си човек трябва да влиза въоръжен до зъби”, казва големият български творец, последният реален кандидат за българска Нобелова награда, валери Петров.

Ключето
Снощи късно пред къщи си гарирах колата
и ключето от нея изтървах в тъмнината.
Тази сутрин излязох да го диря към седем,
тротоара пред къщи със учудване гледам –
със зъбати листенца цял постлан край москвича
и на жълто ключенце от тях всяко прилича!
И е доста студено, дим струи от комини,
но сред клоните редки небесата са сини,
и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка
и колата далече сред мъглица се мярка,
и е жълто и тихо, с оня мирис на есен,
такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!
И живота си чувствам как е минал през мене
в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.
Ах, до люлката детска така близо до гроба -
откъде тази завист и защо тази злоба?
Трябва друго! - И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:
- Какво още там дириш, остаряло момченце?
- Нещо дребно - му казвам. - Едно златно ключенце.



Така веднъж във снежната алея

Така веднъж във снежната алея
видях следи: ,,той" бе минал с ,,нея".
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия и сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукванетто на кълвача.
И продължавайки след тях да карача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата и клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлия и дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той , разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но – уви! – не са
подобно тази среща във леса…

Валери Петров


четвъртък, 2 април 2020 г.

НОСТАЛГИЯ ПО СВЕТА, КОГАТО ХОРАТА ОБЩУВАХА ПОМЕЖДУ СИ ЛИЧНО… (интервю с писателката Мариела Мичева)




Мариела Мичева е само на 33, но вече е автор на две книги – сборници с разкази и пиеси. Книгата ѝ ,,FACELOOK” съдържа тринадесет разказа и три пиеси, изградени изцяло върху българска тематика.
Все повече и по-често срещаме дефицитите, които общуването в интернет създава между хората. Но дали тази книга е просто носталгия по света, когато хората общуваха помежду си лично, или нещо повече?
Какъв ли ще стане животът ти, когато осъзнаеш, че ти – човекът, не се различаваш много от малката еднодневка? Можеш ли да изживееш пълноценно всеки миг, който имаш?
Струва ли си да усетиш болката, жаждата, удоволствието, страданието и просветлението в самия себе си?…
Можеш ли да създадеш в лудницата на съвременното общество своя собствена ,,Людница” (мястото с твоите люде)?
Трудно се пише за пропастта, която разделя живота в реалността и този в интернет.  Но си струва да започнем да търсим това разделение, да го преодоляваме и да просветляваме умовете си.


Какво още трябва да знае, читателят за теб, Мариела? Откога пишеш?
Пиша откакто съм грамотна. Винаги съм имала потребност да подреждам мислите си на хартия. Така внасям ред и смисъл в хаоса от образи и ситуации, които прживявам ежедневно.

Защо започна да пишеш разкази?
Обичам кратките форми и като автор, и като читател. Вярвам, че ако една идея е стойностна и добре премислена, не е необходимо да се разгръща в твърде много страници.

Как стигна до пиесите?
Харесва ми комуникацията, динамиката на диалозите, които придават ритъм и живот на текста. Мисля, че стилът на пиесата дава чудесна възможност да се преживее този ритъм.

На какви теми предпочиташ да пишеш?
Предпочитам малките теми от ежедневието, които често пренебрегваме като несъществени битовизми, но всъщност те градят красивото в живота ни, стига да ги погледнем от правилната страна и с необходимата доза хумор. Аз нямам измислени герои и измислени случки. Понякога един образ или ситуация е сбор от черти на няколко души или няколко случки, но всички те са реални и преживяни. Любима тема ми е общуването, защото вярвам, че големият ни проблем днес е, че не умеем да комуникираме помежду си и да споделяме това, което истински ни вълнува, въпреки че плуваме в море от средства за комуникация. Също много ме вълнува темата за пропиляното време. Планираме и отлагаме все едно ще живеем вечно, все чакаме и чакаме нещо страхотно да се случи и не забелязваме радостните мигове, които животът ни залага на всяка крачка.

За колко време пишеш един разказ?
Разказът е като подреждане на пъзел. Дълго време трупаш парченца образи, погледи, думи, аромати, светлини без ясна връзка помежду им и изведнъж ти попада парченцето, което сглобява картинката. Технически може да стане и за час, но този час си има дълга предистория.

Как се стигна до издаването на последната ви книга?
Участвах с три свои разказа в конкурс в памет на поета и писателя Симеон Христов, организиран от издателство „Руди Букс“. За моя изненада, скоро организаторите се свързаха с мен, казаха, че разказите им допадат и биха ги издали в книга заедно с други мои неща. Комуникацията ни протече много професионално и едновременно с това сърдечно. Да виждаш, че на хората, с които работиш, наистина им пука и са ангажирани с детайлите на това, което правите заедно е страхотно гориво за мотивацията и ентусиазма. Щастлива и благодарна съм от резултата.

Защо избра това заглавие?
То най-добре синтезира основната идея на разказите в книгата – Хора, гледайте се в лицата и си говорете όвреме за това, което наистина ви вълнува.


Какво точно означава Facelook? Как ти хрумна това име?
Заиграла съм се с Facebook, където повечето от нас прекарват доста време. „Facebook е каталог на лица, на украсени образи и профили – нашите и чуждите. Хубаво би било понякога наистина да се вглеждаме в реалните лица около нас, за да видим, че те са не по-малко красиви и интересни и без грим и фотошоп, с всичките им човешки успехи и провали.

Коя е май-мъдрата мисъл, която читателите ще запомнят от твоята книга?
Мъдра звучи твърде сериозно, но ето реплика на героя от един разказ, който в резултат на грешка вярва, че е смъртно болен и си казва: „Не мога да умра просто така! Знам, че много хора го правят, но аз просто не мога!“. Хубаво е не просто да говорим, а наистина да осъзнаем, че сме смъртни и вместо да пилеем дните си тук в алчни планове за вечност, да се радваме и да благодарим за всеки миг щастие, който ни подарява живота. Сега.

Коя е любимата ти книга?
„Старецът и морето“ на Хемингуей. Чела съм я десетки пъти и все още не съм открила друг, който да пише с такава обич и респект за силата на човешкия дух.
Харесват ми също разказите и стила на О'Хенри, който пише за най-сериозните моменти от живота с хумор, непринуденост и симпатия към човека. Близко ми е посланието, че ,,Хората трябва да бъдат всячески подкрепяни. Никога не знаеш този срещу теб през какво е преминал или преминава, за да се държи по смешния или абсурден начин. Ако с поведението си не се опитва да навреди, помогни му, доколкото можеш или поне не му пречи и не го съди".

Сподели свой любим цитат с читателите?
„Не се тревожи за загубата. Ако нещо е правилно, ще се случи. Нищо хубаво не ни се изплъзва.“ Дж. Стайнбек

Какво обичаш да правиш през свободното си време?
Обичам да вървя из планините. Красотата там мачка всичко дребно и пошло, което се опитва да покълне в човешката душа, а широтата от високо обезсмисля повечето глупости, които ни се струват непоправимо драматични долу в ниското.

Кой е любимият ти филм?
„Зорба Гъркът“ по романа на Казандзакис. Да се наслаждаваш на всеки миг от Живеенето и да се радваш дори и на провала ако е твой и грандиозен, каква по-пълнокръвна житейска философия може да има?

А любимата напитка?
Вода, когато съм много жадна.

Имаш ли любим спорт?
Тенис. Вълнуват ме индивидуалните спортове. Колективната отговорност не ме грабва в никоя сфера.

Кой е любимият ти приказен герой?
Пипи Дългото чорапче. Тя и до днес е моделът ми за подражание J.

 А любимото време за разходка?
По всяко време! Обожавам да вървя.

Коя е любимата ти пословица?
„Ако последствията от грешките ти са поправими, значи още не си сгрешил“

Какво ще пожелаеш на своите читатели?
Говорете с другите, за да чуете по-добре себе си.


Популярни публикации / месечен рейтинг