КАК СЕ ТАНЦУВА С ПОЕЗИЯ?... от Румяна Пелова Втори поетичен бал на лятната поезия 2012

Как се танцува с поезия?Въпросът е повече от любопитен. Но всички, които са си направили труда и са посетили поне един от Поетичните балове, организирани от Ваня Маркова в Арт-Клуб „Маркони” във Варна, са на мнение, че това е едно невероятно преживяване.

Още миналата година имах възможността да присъствам на Есенния бал на поезията и бях развълнувана от всичко, което се случи - от срещите, стиховете и разбира се - самия бал. Бяха раздадени награди в три категории. Определяше ги публиката и обидени нямаше, защото всеки получаваше грамота с логото на сайта за художествена литература Хулите, галерия „Арт Маркони” и званието по-четена дама на бала или съответно по-четен кавалер на бала.

Тогава, на връщане от това събитие, написах във влака стихотворението „Есенен бал на поезията”*

Нищо особено погледнато отгоре-отгоре, но за да седне човек да пише, значи нещо го е впечатлило и оставило хубави спомени у него.

Та така, стига толкова с увода и да се върна към същественото:

ЛЕТНИЯТ БАЛ НА ПОЕЗИЯТА - 2012 г.

Като хора, живеещи далеч от морето, с моята приятелка Станислава Немска, позната от сайтовете с ника си stenli499, решихме да съчетаем полезното с приятното и хем да направим няколко дни тен на морето, хем да присъстваме на въпросния бал.

Рано сутринта на 27.07.2012 г. след почти час закъснение слязохме на гарата във Варна.

Настанихме се в предварително уредена квартира в центъра на града, почти зад катедралата, която е знакова сграда за този, така добре разпределен в архитектурно и строително отношение, град. Докато се натуткаме да си подредим багажа, стана време за срещата ни в клуба със собственичката му Ваня Маркова – Маркони55.

А тя е една такава светла, приветлива и приказлива, може с часове да омайва с разказите си хората. Не усетихме как мина един час. Обещахме й на другия ден да отидем по-рано и да помогнем в организацията на бала. Оттам – на плажа, при така лелеяното море.

На другия ден – пак плаж до към 3 следобед, но се прибрахме да отдъхнем и да се приготвим за бала. Все пак сме жени и като такива се предполага, че сме суетни.

Отидохме при Маркони, помогнахме да се нанижат символичните за лятото миди на сини панделки и лека-полека времето, което имахме на разположение изтече. Приех ангажимента да отговарям за витрината, на която всеки автор, имащ издадена книжка, можеше да я предложи на промоционалната цена от 5 лева, а всеки желаещ можеше да си закупи предпочитаната такава, като заедно с това получи и автограф от автора.

На витрината присъстваха стихосбирките на: Станка Бонева – „Засей ми море”, Екатерина Митова – „Кет”, Ваня Маркова –„ Нощта е нежна. А ти?”, „Луната вместо тебе ме целуна” и „ Еднорози се любят насън” на Румяна Пелова, „Дух по вятър разпилян” и „Идилични бои” на Галина Иванова и книжката с проза на Живка Иванова – „Вторникът е зелен”.

Гостите бяха около 30-тина човека. Докато се настани публиката, докато се запознаят,познаващите се само от интернет хора, докато се изберат най-подходящите за закупуване книжки и дойде време за откриване на бала.

Водеща, то се знае, бе артистичната и сладкодумна Маркони. Тя обяви категориите, в които се състезават летните творби и наградите, които щяха да се раздадат. И се започна едно четене... Тези от авторите, които присъстваха лично, сами си четоха стиховете, за отсъстващите – ролята на рецитатори поеха Ваня Маркова (за жените) и Георги Велчовски (за мъжете). След изчитането на 47-те произведения, Маркони зададе откъсите от избраните стихове и обяви поетичен  рицарски дуел, а тези, които не пожелаха да се включат в него, пиха по чаша вино със соленки и емблематичните чери-доматчета, отглеждани в градината на домакинята в Кранево.

Избран бе за състезанието по бързо писане на стих откъса от Илко Илиев:

„...А вън е лято, време за обичане”.

В двубоя, по-скоро поетичния многобой, се включиха: Галина Иванова, Женя Живкова, Сергей Сергеев, Нели Никова, Мариана Захариева, Ваня Димитрова и Милена Белчева. Гледахме как пред очите ни протича творческия процес на наши колеги от сайтовете. И се случи нещо очаквано и желано: появиха се нови, стойностни творби, от които публиката трябваше да избере най-доброто. Неуморимият боец и доказала своите способности неведнъж, Галина Иванова от Варна със стиха „Лодка на рейда”** бе фаворитът на публиката този път. Тя бе мощно аплодирана и с гласовете на присъстващите получи заслужената награда, предоставената от Живка Иванова - картина от дъщеря й.

Следваха номинациите за най-секси нарисувано с думи лято. Наградата единодушно бе присъдена на Ани Николова от Добрич със стихотвортението „По вътрешния ръб”***. Тя отнесе бутилка червено вино.

За най-силно изразено с думи лято, наградата бе връчена на Живка Иванова от Бургас, за стихотворението „Бургаско специално”****. Наградата бе: живи цветя, наредени във формата на лодка.

И накрая призът за най-красиво нарисувано с думи лято отнесе Юлияна Николова от Бургас със стихотворението „Лято”*****, която пък съвсем скромно сама се определи като Първа сред Равни. Юлияна получи картина от художничката Петя Александрова.

Събитието „Летен бал на поезията” бе придружено с много целувки и правене на любителски, и не толкова, фотографии. После по-голямата част от присъстващите се отправихме към близкото заведение, за да полеем подобаващо бала.

Мога още много да разказвам за следващите два дни от престоя ни във морската столица на България, но това вече ще са лични подробности.

Прибрахме  се заредени със слънчеви лъчи и положителни емоции, за да се върнем към ежедневните си и прозаични занимания у дома.

Румяна Пелова

Още снимки можете да разгледате ТУК

-------------------------------------------------------------------------------------------

  *Есенен бал на поезията

от Румяна Пелова

Поезията тази нощ танцува,

чрез огнения танц на есента.

По дансинга с пантофки ще валсува

във вихъра на падащи листа.

Облечена във балната си рокля

със лятото ще се сбогува тя.

След него ще останат да ни стоплят

букет от летни, весели цветя.

Поезията тази нощ е в бяло,

приела образа на младостта.

Флиртува със поетите на бала,

и бавно ни зарежда с есента.

**Лодка на рейда
от Галина Иванова 

"А вън е лято - време за обичане"
                                         Илко Илиев

А вън е лято - време за обичане
и май, че няма никакъв резон
на спомен - болка вечно да се вричам
край този дъхав синкав вълнолом.

А вън е лято - петимно за ласки,
безумен шлагер тръгва по брега.
Аз няма смисъл да отскачам рязко
от всеки поглед, пълен със нега.

Навярно просто някой се сбогува
с предишна обич тука, сред шума.
Защо мълча - Джоконда ли съм в Лувър?
Нима е видно колко съм сама?

Нима е явно с всяка песъчинка
как все по - плътни питанки редя?
Аз по - съм хладна външно от блондинка
и някак пуст за мене е градът.

Но ти сега - изникнеш ли отнейде -
ще те позная - мъж от моя сън.
Аз ще те чакам. Лодка съм на рейда.
На страст ухае въздухът навън.

***По вътрешния ръб
от  Ани Николова 

По вътрешния ръб
по мислите
(онези скритите)
ще те опипам!
С потропване
на пръсти,
с разкопчана гръд -
в сърдечния ти ритъм...
В очите ти
ще грейна слънчево
със ореол на лято
пред разгаряне
С дъха на утрото -
разпукан пъпеш
по устните ти
ще близнИ узрялото

****Бургаско специално
от  Живка Иванова 

Лятото, дълго преди да е циганско,
беше на всеки и беше по много,
гордо със своето пясъчно лого
и със солени рисунки и приказки,
скрити на сянка в окото на риба.

Потна презрамка изхлузила, жегата
слушаше зяпнала Петьо Пандира,
черпеше щедро с калмари и бира
стария плаж, който с четина рехава
чакаше ред за бръснача на бриза.

Всеки следобед морето подскачаше,
влязло в играта на ластик с таляните,
теглеха мрежи с очи капитаните,
трайно закотвили дъх във мераците
по вълнолома на женската грация.

Лятото, дълго преди да е циганско,
пак е на всеки и пак е по много,
но да отпиеш от светлото чудо,
трябва да палнеш душата да свети
или ти трябват очите на ПЕТЯ.

******Лято
от Юлияна Николова
Ягодки дъхави.
Букетче метличини.
Старият орех
на двора шуми.
Дъждец приросява
и тихо поляга
в жадните пазви
на топли треви.

Залез лениво
над хълма разлива
последните капки
от морното слънце
и тъй неусетно
денят си отива -
търкулва се сякаш
отронено зрънце.

Здрачът полека
притуля върхари.
Лъх сенокосен
отмора тъче.
Край прашна пътека
със звънка цафара
подхваща напев
подранило щурче.

Нощ-самодива
от звездни кълбета
гиздило стъкмява -
в коси за вплете.
А вятър чевръсто
наоколо шета
и приказки летни
приспивно чете.

РЕПОРТАЖ ОТ ВИСИНИТЕ НАД БЕКЛЕМЕТО от Румяна Пелова

Всеки човек мечтае да полети. Някои успяват насън. Други с полета на мисълта. Аз пък съм от третите, полетели наистина, защото имат мечти и не жалят средства и сили да ги направят реалност. Как стана това ли? Ще ви разкажа…

Участвам в най-различни конкурси за поезия.. Хей така, не заради славата или победата, а просто от спортна злоба. И ми се е случвало и да печеля, като по-често съм само между номинираните. Но какво от това, ще попитам, след като англичаните с гордост посочват в биографиите си дори само номинациите по определен повод. Нека да мислим малко по европейски и ние.

И така… От литературния сайт „Хулите” и клуба по парапланеризъм „Скайномад” в гр. Сопот беше обявен за втори път конкурс с тематичното заглавие „Състояние на полет”. Чудесно, тъкмо имах написано непубликувано стихотворение на тази тема и го изпратих. Даже не ми се беше налагало да се насилвам и да измислям нещо свръхусилия и изсмукано от пръстите по темата.

В крайна сметка наградите си заслужаваха участието, а ако ми се случеше да отида, в никакъв случай нямаше да изпусна бонуса летене с парапланер. И да не ставам скучна с дълги обяснения – взех участие и бях сред номинираните за поезия. Оттам насетне беше по-лесно да се вземе решение да отскоча до Сопот за церемонията по награждаването. И ето че, двете с Цветанка Бъчева – детска поетеса от Перник и независимо от възрастта й огън-жена, нарамихме малко багаж и потеглихме към възрожденския старинен град, съхранил в себе си традициите на времето, и запазил историческите си спомени за действителни и измислени хора и събития.

Пристигнахме на гарата на едно градче, където времето беше забавило хода си. И тук се убедих за сетен път, че когато прави нещо, природата балансира нещата: райски красоти, пейзажи и хора, настроени услужливо, за сметка на неподдържана гара, която беше на 2 км път от центъра и нямаше никакъв шанс да се намери превоз, ако не е подсигурен предварително. Не се бяха сетили да поставят дори телефон, та чужденците идващи заради туризъм да извикат поне такси. И тук важеше с пълна сила поговорката – хубава работа, ама българска.

Все пак заради добрата организация на домакините и добронамереното отношение на логистика Дани от клуба, придвижването до града и настаняването ни в хотела се осъществи лесно.

Церемонията по награждаването беше насрочена от 19.00 часа и щеше да се проведе в Радиното училище. А дотогава имахме цял следобед време: и да отдъхнем, и да разгледаме забележителностите на семплото градче. И го направихме. Е, на три пъти излелия се като из ведро дъжд ни измокри до кости, но пък затова,че вече сме навлезли в зрялото лято, дрехите ни изсъхнаха върху ни, без да се налага да се връщаме до семейния хотел „Детелина”, за да се преоблечем.

Дойде и дългоочакваният момент по награждаването.

Системният администратор на хулите Иван Янкулов прочете кратка статистика от конкурса, а именно: брой участници, населени места от които пращат творбите си, брой творби – съответно поезия и проза, брой оценки и коментари отправени към творбите. Спомена и формулата, по която беше направен подбора за номинираните неща, а тя, както всеки математически алгоритъм не е лесна за обяснение.

И след това настъпи вълнението от раздадените награди, като не мога да определя кое беше по-силно: дали това на наградените участници или на самата публика, която с топли аплодисменти посрещаше отличията.

Тук ще изброя призьорите:

Категория „Поезия”:

1-во място: Някой ден - Женя Живкова-Стайкова - (Jenia)

2-ро място: На хвърлей място  - Галина Драгнева Иванова - (WinterSky)

3-то място: Смелостта да си откровена - Милка Георгиева Пиналска - (meiia)

поощрениe от журито:

Капричио за седем небета - Мая Йорданова Митова - (Omaia)

награда на читателите:

Безсмъртни в състояние на полет - Николета Кирякова Комедвенска - (nikikomedvenska)

Категория „Проза”:

1-во място: Виж ме бе, Прасе! Летя-я-я... - Нели Господинова - (nellnokia)

2-ро място: Меглен - Георги Делчев Сталев - (geostal)

3-то място: Как се приготвя стих за полет - Мариана Иванова Царкова - (Мia2442)

поощрениe от журито:

Монолог в състояние на полет - Виолина Асенова Енева - (Usmiv4ica)

награда на читателите:

Небесен дар - Симеон Димитров Христов - (prismehul)

Журито присъди и отличие за млад автор:

Полет чрез автохипноза - Йорданка Делева - (Peace_of_mind) 10-ти клас от Карлово.

 Паричните награди (150 лв за първо място и по 100 лв за 2-ро и 3-то място в двете категории) бяха осигурени от Сдружение "ХуЛите" чрез спонсорството на ЕЛЕКТРОКОНСОРЦИУМ ООД.

 Спортен клуб по парапланеризъм "СКАЙНОМАД" връчи безплатни ваучери за полет в тандем за първите места в категориите и малки пластики от дърворезба за първите три места.

 Евгения Маринчева (PLACEBO)бе нарисувала и подари свои картини за второ място в двете категории.

 За всички имаше специални ОТЛИЧИЯ подписани от журито, Николай Йотов от "Скайномад", Иван Янкулов от "ХуЛите" и Кмета на община Сопот.

Понеже бях поела ангажимент към моята близка позната и колега по перо Нели Господинова, ако получи някаква награда да й я предам, от цялата ситуация и аз извлякох полза, като помолих да ми преотстъпи ваучера си за летене с парапланер на другия ден. Което тя и стори.

Емоциите от добре организираната вечер продължиха в съседното заведение „Чичовци”, където на по чашка и мезе по желание поляхме наградите на победителите, с пожелание и в следващия конкурс да летим все така нависоко и надалече.

На другия ден към 11 ч. потеглихме с няколко коли към прохода Беклемето, защото прогнозите  предвещаваха северен вятър и летенето можеше да се осъществи само оттам.

Боже, на какви само красоти се насладих, докато вземахме завой след завой при изкачването на планината. От дясната ни страна остана връх Горалтепе с издигнатият на него паметник-„Арка на свободата”, отразяващ благодарността ни навремето към руските и съветски освободителни войски.

Но да не давам излишно инфо, което всеки от вас може да прочете в уикипедията на интернет, а да премина към по същественото усещане – състоянието на полет.

Пръв излетя админът Иван Янкулов заедно с инструктура Николай Йотов. Докато ги гледах как се реят над нас се вслушах в сърцето и тялото си: наистина ли не ме е страх?

Оказа се, че и да е имало индикации за подобно усещане, желанието за летене бе неимоверно по-силно.

Дойде и моят ред. Вързаха ме с коланите за седалката и след като нагласи платненото крило, Николай се привърза за мен и ми даде необходимите указания за полета.

Щях да се учудя обаче, ако всичко беше минало по мед и  масло. В стремежа си да остана по-дълго на крака при излитането столчето се смъкна надолу и не можах да седна нормално. Първата, може би половин минута, висях безпомощна  във въздуха, но спокойствието и професионализмът на инструктора си казаха думата. С бързи напътствия ме настани върху седалката и… се понесохме след поривите на вятъра.

Какво е усещането при летене? Няма съмнение, че всеки индивидуално преживява полета. С набирането на височината се задъхах, замая ми се свят. Всяко пропадане чувствах със петте си сетива. И въпреки това, беше невероятно: извисяване, пълна свобода, и на духа, и на тялото, чувство за пълноценност, въздушните течения подеха парапланера и се понесохме волни като птиците. А за гледката, която се откриваше отгоре не искам и да коментирам, защото думите са безкрайно слаби, за да я опишат напълно. Това просто трябва да се види и изпита.

Полетът продължи около половин час, след което успешно и без травми се приземихме.

Е, всяко удоволствие си взема своите жертви. Изпуснахме си влака, но имаше такъв и  в 16.48 ч., та поне него успяхме да хванем. Прибрахме се от пътя грохнали, но доволни, че бяхме открили толкова нови приятели и неизпитвани до този момент усещания.

Журито

За Кула, Питагор, поезията и приятелите... от Теди Савчева

Осми Кулски поетичен панаир "Йордан Йончев"-2011
19 август е, часът е малко преди седем. Имам достатъчно време, за да си купя вестник и минерална вода. Изпивам едно кафе и се отправям към 37-ми сектор на автогарата, откъдето в седем и половина потегля автобусът за Видин. И тук ме очаква приятна изненада – Нели Господинова и Константин Лаков. Без да сме се уговаряли предварително, оказва се, ще пътуваме заедно до Видин, а от там - към Кула. Двете с Нели сме номинирани за награда и ще участваме в Кулския поетичен панаир, който се провежда за 8-ма поредна година.
Пътуването продължава около 4 часа. Навън се сипе жар. Добре че човечеството е направило и някои полезни изобретения, като климатика. Придрямвам, а когато на някой завой поотворя очи, срещам само прашните погледи на слънчогледите от крайпътните ниви, уморени от непрекъснато взиране в слънцето. Изпитвам особена носталгия към този край на България. Тук са били студентските ми бригади - в консервния комбинат „Боян Чонос” във Видин и в ябълковата градина до с.Майор Узуново. Дали съществуват още? По-добре да не питам. Нека останат живи в спомените ми. Пред очите ми още са онези слънчогледови пити с огромни семки, които хазаите ни носеха вечер, да си похапнем. Дали има такива сортове и днес?
Пристигаме във Видин навреме и успяваме да направим връзка с автобуса за Кула. След около 40 минути слизаме на площада пред читалището. И тук е много горещо. Оказва се, че сме първите гости. Леко сме разочаровани. Кафенето, долу в градината зад читалището, е затворено, няма го и човекът с ключа за така наречените „гримьорни”, където да се освежим малко. По-късно от секретаря на читалището Маргарита Вълчева разбирам причината за това. 19 август е денят на град Кула. Всяка година, през седмицата, в която попада тази дата, се провежда Кулският панаир, а в петъка на тази седмица е заключителният етап на поетичния конкурс. А днес е и петък, и 19 август - всички празнуват.
Оставяме багажа си в една от стаите и тръгваме на обиколка из града. Първо се отбиваме в най-близкото кафене. Сядаме отвън, под сенките на дърветата. На малките градчета това им е хубавото, че почти всички хора се познават. Затова гледат на пришълци като нас хем с любопитство, хем с недоверие. Но иначе са добронамерени и услужливи. Тихо и спокойно е. Няма я шумотевицата и блъсканицата на големия град.

Още е ранен следобед. Тръгваме към мястото на панаира. Минаваме покрай късноантичната крепост, където довечера ще се състои празника на поезията. Няколко художници, участици в международния пленер, рисуват. Такава жега е, че почти няма хора по улиците. С питане накъде да вървим, най-после пристигаме. Тук, както на всеки панаир, има всичко: скара с кебапчета и кюфтета, захарен памук и петлета, лукум, всякакви джунджурии, стрелбище, където всеки с точен изстрел може да си спечели награда-играчка, въртележки за малки и големи. Ние сме едни от малкото посетители. Сигурно ще се оживи надвечер, когато времето позахладнее.

Обаждат ни се от читалището. За 17 часа е предвидено поклонение на гроба на Йордан Йончев - поет и писател, общественик, инициатор и главен организатор на Кулския поетичен панаир, дългогодишен учител по математика и информатика, известен с литературния си псевдоним Питагор. През 2008 г. бях в Кула като гост на поетичния панаир. Тогава се запознах с него. Има хора, които като ги срещнеш веднъж, не ги забравяш, незвисимо от това колко дълго си общувал с тях. Жегата тогава беше още по-непоносима от днешната, но той с ентусиазъм ни развеждаше с колата си къде ли не – до родната къща на художника проф.Александър Поплилов, до мястото, където през 1944г. са били разположени съветските „катюши”, до Раковишкия манастир, дори стигнахме до границата, където е ГКПП „Връшка чука”. Светъл човек беше – светъл е и споменът за него.

„Градче като градче” – пише за Кула в един от разказите си Йордан Йончев – „в него се случват такива неща, каквито стават навсякъде по белия свят. Но си има и някои работи, дето не се срещат никъде другаде.” Едно от тези необикновени неща в Кула е поетичният панаир. Наближава 20 часа. Към крепостта „Кастра Мартис” се стичат празнично облечени хора. Натам се отправяме и ние, участниците. На входа на тази импровизирана зала под небето домакините раздават на всеки гост специално издание на вестник „Кула” и по едно късче поезия - лист с черна лентичка в горния ляв ъгъл върху лика на Йордан Йончев, а под него - стихотворението „Мънисто”. Поетичната вечер открива кметът на града Марко Петров. Той съобщава, че на свое заседание Общинският съвет е удостоил Йордан Йончев със званието „почетен гражданин на Кула”, а от тази година, 2011, Кулският поетичен панаир ще носи неговото име. Следва награждаването. Вълнуващи са думите на председателя на журито Андрей Андреев, който е родом от Кула и на специалния гост, поета Бойко Ламбовски, чиито корени са също от този край. Отличените поети рецитират свои стихове. Празничната атмосфера се допълва от изпълненията на дамския камерен квартет. Подухва лек ветрец. Светят звездите над Кула. Сигурно една от тях е Йордан Йончев.

Празникът продължава в ресторанта. На една маса сме с Цветан Цветанов, заместник началник в местната полиция, и семейството му. Опитваме от неговата люта ракия, която, по неговите думи, е специална - не се прави от джибри, а от чисто вино. Отливаме от нея настрани в памет на Питагор. Те, двамата, през годините са се надпреварвали кой ще направи по-хубава ракия.
Празничното настроение ескалира с изпъненията на двама млади музиканти - младеж и девойка, които вече не живет в Кула, но са дошли тук специално да пеят за нас. А какво става, когато изважда акордеона и хваща микрофона Теменужка Маринова, е трудно да се опише с думи! Тя е от с. Александрово, Ловешко, учила е народно пеене и има невероятен глас. Не се стърпяват и художниците от пленера, които също са в ресторанта, и я молят да изпълни за колегите им от Сърбия две песни.
Минава полунощ. С микробуса и колите потегляме към хижата, намираща се в местността Божурица. Посрещат ни радостно трите кучета, махайки с опашките си. Бързо се разпределяме по стаите, оставяме багажа и сядаме около масата на поетична раздумка. Теменужка отново хваща акордеона и запява. Пригласяме и ние – руски песни, естрада, народни песни, изпълнения по желание... Времето минава така неусетно. Алармата на телефона ми, която бях забравила да изключа, неочаквано ни известява, че вече е 5 часа сутринта, 20 август.
И тук ми се иска да изброя всички приятели, които бяхме в хижата, които заедно сътворихме вълнуваща поетично-музикална вечер: Величка Дичева, Иван Христов, Константин Лаков, Красимир Манев, Кръстьо Раленков, Людмил Симеонов, Надя Радева, Наталия Цветанова, Нели Господинова, Райчо Русев – Райсън със своите еротично-хумористични стихове, Станка Бонева, Теменужка Маринова и братовчед й, който ни разкри тайната, че наскоро тя е спечелила златен медал от международен фестивал за фолклорни песни, Тотка Савчева, емоционалният Филип Дянков, който през цялото време танцуваше и пееше, и още един поет, за съжаление не помня името му. Това са прекрасни хора, приятели, поети, съмишленици, сродни души!
Към 9 часа, макар и спали само 3-4 часа, дали от чистия въздух или от чашата с кафе, което Наталия приготви за всеки, всички сме бодри. Пристига усмихната и Маргарита Вълчева със сладки вкуснотии, допълнение към кафето. Последни общи снимки и... Не, не ни се тръгва! Маргарита обещава да не прекъсва традицията на Кулския поетичен панаир, докато тя е секретар на читалището, а ние - да идваме тук всяка година, не заради наградите, а заради вълнуващите срещи със стари и нови приятели, заради незабравимия Питагор, който изгради този поетичен дворец в Кула за нас, и най-вече - заради Нейно Величество Поезията.

Тотка Савчева



МЪНИСТО

Почти стоиш на място – неподвижен,
по-бавен от крайпътните дървета...
Шаманите на времето те нижат
на броеница – дяволски проклета...
Опитваш да твориш и да се бориш,
но празен лист в ръката ти белее,
защото те не искат да говориш...
Шаманите – проклетите, вилнеят...
Прехвърлят те сред другите мъниста,
натискат те по гръб, а после – ничком...
И някой ден, като обърнат листа,
ще се търкулнеш и ще свърши всичко...

Йордан Йончев - Питагор

Горещниците насред „Кръстопътя на изкуствата”

15, 16 и 17 юли – трите най-горещи дни през годината. Съществува поверие, че доколкото градуса стигнат температурите през тези дни, същите градуси, но под нулата ще достигне температурата през зимата. Нито аз, нито двете шепи ентусиасти и за миг се стреснахме от горещините и потеглихме към новото приключение, наречено Кръстопът на изкуствата, и организирано от Весислава Савова и Веселка Христова, което трябваше да се проведе през уикенда в Долна Баня.
Сборният пункт ни беше на 16 юли в 10 ч. под огромния часовник на централната врата на Софийската гара. Събрахме се около 10-12 човека, и… на път.
Когато тръгвам към непознато селище, предварително изнамирам възможно най-пълна информация относно географията и историята му. Било то чрез познати, които са го посещавали преди мен, било по традиционния в последно време начин – допитването до чичко Гугъл. Какво открих за селището Долна Баня и покрайнините му?
Градът е разположен в живописната Долнобанска котловина, край десния бряг на река Марица. На юг се загражда от северните склонове на Рила, а на север опира в подножието на Черни рид, дял от Средна гора.
Мекият му планински климат, чистият въздух и наличието на топли минерални извори са превърнали селището в курорт. На територията на общината няма крупни промишлени предприятия, които да замърсяват околната среда.
В исторически аспект научих следното за този малък, но живописен град:
Венетица, Юрта и Койчовец са трите селища, образували в миналото при сливането си село Баня, а от втората половина на 19 в. преименувани в "Долна баня".
Има исторически сведения, че около 5 в. пр. н. е. по горното течение на река Марица е живяло тракийското племе "беси", занимаващо се основно с добив на руда: желязо и злато. Археологическите проучвания дават доказателство за живота по тези земи.
На един час от Костенец по т. нар. "Горен друм" в полите на Източна Рила се намират останките от Костенечкия манастир „Св. Спас“. Близо до него са открити останки от 2 средновековни крепости, 7 тракийски надгробни некропола с 27 могили, както и 3 отделно разположени могили.
В западна посока от града могат да се открият следи от две стари крепости, които и до днес населението нарича „Голямо градище“ и „Малко градище“.
Запазени са следи от античен и средновековен път - Долна баня е била кръстопътно средище на стария босненски път по посока Пловдив — Самоков — Ниш и със своите ханове е била важна спирка за пренощуване по Арнаутския път.
Към 1700 г. Хаджи Радослав от Костенец построява две сгради около минералните извори в горната част на котловината. Едната била изградена върху римски основи и днес е известна като „Римската баня“.
Вилна зона Долна баня се намира в източната част на Рила, в подпланинския пояс на Ибърския масив. Разположена от двете страни на поречието на р.Бистрица, зоната се състои от частни и ведомствени вили, туристическа хижа, хотел и винарска изба "Природа", почивна база на МВР, два плувни басеина, ресторант "Горски кът", планински дом- вила "Ибър", къща за гости "Ела", къща за гости с механа и лятна градина "Веселата къща".
Не е необходимо да прекалявам с историко-географската информация по отношение на това приказно и запазило своята чиста екосистема място. Който има възможност и желание нека сам да намери време и да го посети. Хората са гостоприемни и се стремят по всякакъв начин да разнообразят екотуризма по тези места.
Друга важна особеност за града, която научих предварително е, че там са събрани може би най-многото щъркелови гнезда, сравнено с другите краища на България. А щъркелът, както знаем е птица, носеща късмет, любов и най-вече… деца.

След като пристигнахме и се настанихме в хижа "Гергiница, oтидохме на поляните на комплекс „Природа”, където се състоя голямото литературно четене и представяне на различните видове изкуства, с които се занимават хората от този край. Хора като Ангелина Черешарова – с невероятния си глас и изпълнение с акордеон, Даниела, която рисува с мъниста, Малинка Симонова , която открива красотата в клонки и коренчета и я пренася при хората, рисува и прави кукли, Иван- дърворезбар и философ, г-н Мичев – бизнесмен, производител на вино, Митко – хижар, турист и краевед и естествено Веселка Христова, чиято стихосбирка „Жадни миражи” беше официалния повод за събирането.

Обединява ги освен това и още едно нещо– любовта към родния край, желанието им да бъдат там, да творят и да следват мечтите си и да оцелява духът им чрез изкуството. Дали пеят, рисуват, откриват красотата в дървото, творят я от парцали и мъниста или пишат думите, които ги изпълват – те са живи, истински и топли хора, хора от плът и кръв, също като самия теб.
Събралите се творци имаха за цел да превърнат задрямалото място в онова културно средище, което е било преди векове. Търсят и намират хора, които да ги подкрепят с труда и идеите си – Весислава Савова като водещ, Анахид Чальовска, Райчо Райчев и Балчо Балчев са само хората, които представиха книгата, a издателят и поет Красимир Георгиев бе не само почетен гост. Негова е крилатата мисъл, която е и ръководна в издателския му бизнес:”Нас не ни четат всички, но това не значи нищо, нас ни четат всички, които значат нещо”. Освен, че се носеше аромат на липи, мащерка, диви малини, по дърветата зрееха ябълки и черници, а до стиховете се лееше вино и билково Хелби, по ябълковите дървета висяха картини от мъниста и между клоните с вятъра се носеше песен, а на полянката на припек лежаха книги между дърворезбите.

След 20.00 часа беше продължението на литературното четене в ресторант „Арония”. Всеки, който имаше готовност и желание, можеше да рецитира свои стихове на фона на красиви рок и поп балади от 80-те и началото на 90-те години, които ги правеха още по-незабравими, защото са съпътствали младостта на повечето от присъстващите там творци.
На другия ден, след обяд с барбекю на открито и разни игри за разведряване на обстановката се отправихме към още една атракция щраусовата ферма Собственичката ни разказа такива интересни подробности за живота, размножаването и отглеждането на щраусите, че всички останахме доволни от събитието. Какво се оказва на практика? Поради характерните особености на тези птици, в диви условия е много трудно да бъде направен научно –популярен филм, описващ начина им на живот. Другото, което ми направи впечатление е, че това е едно от животните, които имат най-дълготрайна лоша памет и могат с години да помнят и гледат накриво човека, който им е причинил зло.

Легенда се оказа и израза „заравя си главата, като щраус в пясъка”. По скоро, когато наближи опасност откъм въздуха, появи се граблива птица около малките, родителите издават характерен звук и те падат с изпънати вратлета на земята, имитирайки мърша, докато не отмине опасността.
Щраусите живеят до 70 години и на практика започват размножителния си период от 4-тата си година нататък. Моногамни са, като най-често мъжкият се грижи за измътването на яйцето.
В последните години от щраусовата мас се правят различни козметични продукти, които имат благоприятно влияние към изчистване на белези и рани, изгаряния, псориазис, стрии. Но разбира се и те, както и всички останали не са панацея.
Едно щраусово яйце може да нахрани 6 човека и стига за 2 дози крем карамел.
Както при много други случаи, за да се върнеш отново на същото място, трябва да извикаш към планината силно думата Ехоооооо. Ако ехото ти отговори, значи това няма да е последното ти посещение там. Понеже съм си гласовита, ехото ми върна отговор. Което, поне за мен значеше: „До нови срещи пак тук, за есенния Кръстопът на изкуствата.”

Със сигурност има още неща, които могат да се кажат за тази среща на творци в Долна Баня: и за организацията на мероприятието, и за инициаторката Весислава Савова, и за приложниците, които представиха нещата си. Могат да се посочат още заглавия на книги, представени на тази среща. Ако някой се нуждае от по-подробна информация,снимки и факти, нека посети страниците на блог ART, чийто автор е Весислава Савова!

ПО СТЪПКИТЕ НА ОРФЕЙ И ДРЕВНИТЕ ТРАКИ / Румяна Пелова

И отново на път…
В този случай с крайна цел гр. Кърджали и Планината на Орфей – Родопите.

След приблизително 5 часа пътуване стигнахме до този град със смесено население, където кръстът и полумесецът си поделят религиозните позиции почти 50 към 50. Настанихме се към хотела при църквата „Успение Богородично” на отец Боян Саръев. Много странно беше усещането, защото щом преминахме през дебелата дървена порта, изведнъж се пренесохме от шумната цивилизация и урбанизацията на града в едно наистина спокойно и уютно райско кътче, където царстват величествени кипариси, наред с плачещи върби, лози, стари розови храсти, почти двуметрови олеандри и много, наистина много подравнена зелена трева. На стаите, наричани килии, обаче не липсваше нито едно от удобствата на 21 век.
Кратък отдих и решихме да разгледаме града. По големина горе-долу той е с размерите на Перник, но едно от удобствата му е, че навсякъде шетат таксита, които и за 5 м., и за 5 км. таксуват на единна цена от около 2-2,50 лв. По този начин стигнахме до центъра на града и след като го разгледахме се отправихме към Историческия музей, където щеше да се състои представянето на стихосбирката на д-р Йорданка Господинова –„Самодивски клади” . Още не беше дошъл обявеният за начало час, а отредените за гостите места бяха почти запълнени.

Към 20.00 часа беше официално открито 11-тото издание на фестивала Перперикон, което тази година се провеждаше под патронажа на президента на РБългария – Георги Първанов.
Бяха изпълнени родопски песни в съпровод с кабагайда.
Слова произнесоха организаторите и виновниците за излизането на поетичната книга от клуб „Буквите” – Камелия Иванова, Иван Богданов и редакторът на стиховете Нели Господинова.
След това артисти четоха самодивските стихове на самата тя – красивата и облечена в самодивска бяла рокля поетеса, с дълга гарваново-черна коса. Всички присъстващи бяхме попаднали под магията на самодивските и лунни клади на стиховете й.
Поетесата беше поздравена от ротарианците и тамплиерите на града, както и от госпожа Вилдан Селвер, представител на просветата в Кърджали.
Следваше коктейл, раздаване на автографи и под звуците на камерен ансамбъл Афетуозо, чийто изпълнители представиха програмата си „Бленуваният остров” – концерт с ренесансова и барокова музика, където бяха изсвирени творби на Бах, Телеман, Хендел и др. повече или по-малко известни на широкия кръг ценители на класическата музика творци.
С приятелката ми се прибрахме веднага след събитието, за да отдъхнем, защото на другия ден ни очакваше да преодолеем един недостижим в историческо отношение връх – скалният град-крепост Перперикон.

Втори ден: напред и нагоре към Перперикон.
Тук следва да подам малко историческа информация за този скален град, който по тайнственост и мистицизъм мога да сравня единствено с каменния град Петра в Йордания.
Според данните от последните археологически проучвания, проведени под ръководството на Николай Овчаров, хилядолетия назад Перперикон е представлявал огромен скален масив без растителност по него. Това привлякло хората, обожествили грандиозните бели канари. Не случайно точно Източните Родопи са люлка на мегалитната култура, която в никакъв случай не трябва да се свързва единствено с живелите много по-късно траки. Най ранните следи от живот са от късната новокаменна епоха, края на 6 – началото на 5 хилядолетие преди христа. Знае се, че хората от новокаменната епоха са били предимно земеделци. В случая с Перперикон не става дума за селище, а за обожествена скала. Развитието на скалния комплекс продължава и през бронзовата епоха. Вече определено може да се твърди, че в нейната късна фаза, 18-12 в.пр.Хр., Перперикон преживява първия си голям разцвет. Това не е какво да е време, а епохата на крито-микенската цивилизация, на Троя и Микена. В края на бронзовата епоха Перперикон вече е представлявал голям скален култов комплекс.
Едно археологическо откритие от разкопките на Перперикон през 2002 г. буквално се покрива като описание със сведенията на античните автори за храма на Дионис в Родопите. Става дума за огромна и изсечена в скалите овална зала. В самия й център е издялан величествен кръгъл олтар с диаметър почти 2 м., който се извисява на близо 3 м. над пода.

Интересен момент от проучванията на Перперикон е, че се откриват сравнително малко материали от времето след създаването от Ал. Велики на световна империя, или т.н. елинизъм през 4-1 в. пр. Хр. По-вероятно е обаче сравнението с другото голямо светилище с прорицалище от епохата – това на бог Аполон в Делфи. Там след 5-4 в. пр. Хр. култовите действия силно намаляват, а към края на елинизма животът почти замира. Възстановяват го през 1 в. сл. Хр. едва римляните, които вдъхват нов дух на старите култове.
В 45 г. цяла Тракия е покорена от Римската империя. Започва мощен процес на романизация, характерен за всички провинции на великата държава. За Балканския полуостров той се характеризира със сливане на древните елински и тракийски традиции с новите тенденции, внесени от завоевателите. Много отчетливо това се наблюдава на Перперикон където в 1-4 в. сл. Хр., изсечените в скалите култови съоръжения добиват завършен, класически вид.
Най-общо Перперикон се състои от четири части: мощна крепост, Акропол, в най-високата част на хълма; Дворец-светилище, който е непосредствено под Акропола от югоизток и северно и южно подградия. Теренните наблюдения показват, че те са били оформени с изсечени в скалите илици, жилищни сгради и храмове. Скалният венец е защитен със здравата крепост на Акропола, чийто стени стигат дебелина до 2.8 м. Твърдината е построена още в ранните периоди, но през римската епоха е обновена и допълнително укрепена. Навсякъде по хълма стената стъпва направо върху скалата. По тази причина строителите първо са изсекли в камъка основата, наподобяваща редици стъпала. Вътрешността на Акропола е застроена с множество храмове и граждански постройки.
Направо в скалите в източната част на Акропола е изсечена голяма сграда с базиликален план. Вероятно тя е представлявала езически храм, превърнат след приемането на християнството в църква, като от изток е добавена полукръгла апсида за олтарния дял.
Само на тридесетина метра под Акропола се намира грандиозен дворец, сякаш излязъл от приказките и чиито обитатели са го оставили неотдавна. Това понятие е условно, защото е възможно това да е монументалният храмов ансамбъл на бог Дионис. Тракийският владетел е бил едновременно и първожрец в своята държава и където се е намирала неговата резиденция вероятно е бил и главният храм.
И така, след близо 500 метрово стръмно изкачване по почти козя горска пътека се озоваваме на пътя към храма, водещ към Двореца по южния склон на хълма, който представлява 100-тина метров проход, оформен в скалите. Съоръжението представлява естествена теснина, разширена допълнително от човешка ръка. Ширината на прохода е около 3-4 м., а височината на страничните канари на места достига и до 7-8 м. Изкачването беше трудно, въпреки издяланите за улеснение груби високи стъпала.
В края на прохода внезапно се изправихме пред мощна крепостна стена. За да се влезе във вътрешността му трябваше да преминем през две двукрили порти със запазени прагове.
От историческа и археологическа гледна точка могат да се изпишат още десетки страници материал, но мисля, че снимките могат да покажат в по-голям аспект величието на скалния град.
За съжаление облаците над него се сгъстиха и се изви буря, която бързо ни провокира да слезем в подножието му, откъдето да се придвижим отново до града. Така и не разбрах провели ли са се заплануваните древни ритуали върху тайнствения връх.
Преспахме още една нощ в райското кътче при църквата и на другия ден потеглихме обратно към София.

Фестивалът „СЛЪНЦЕ-ЛУНА” през погледа на една православна езичница / Румяна Пелова

Взех участие в конкурса за поезия на Фестивала "Слънце-Луна" и очакванията ми не бяха кой знае колко големи. Но един ден преди откриването му и то в късните часове на деня получих мейл, че стихът ми е сред 9-те номинирани и, че е желателно да присъствам при четенето му. И нали съм от редкия вид православни езичници, не му мислих много-много, а метнах това-онова в един сак и… хайде на път. Или както казваше с една мъдра поговорка баща ми – да не е пътят без пътници.

И така, на 17.06.2011 г. към 15 часа потеглих за гр. Елин Пелин. Пристигнах в 17.45 ч. Казано ми бе да стопирам някоя кола и така да се придвижа до първата табела за града, където е разположен феста, но колите или не спираха, или си бяха за вкъщи. След половин час се появи нещо като такси и мен, заедно с още три жени ни натовари и откара за града.
На входа на палатковия лагер ми казаха, че ако искам да вляза трябва да броя 30 кинта.
Аз им обясних, че съм от номинираните и ми е обещано безплатно участие. Допуснаха ме без викове. Първият човек на когото попаднах в охраняемата зона беше Момера Здравкова, още преди да се представим една на друга очаквах да чуя нейното име, което звучи не само екзотично, но и самата тя е нестандартна птица – беше облечена в индианска риза. Представи ме на журито, което като имена ми бяха познати, не и като хора: Камелия Кондова, Левена Филчева и Лора Скорчева. И се започна едно завихряне от непознати ритуали, практики и емоции.

Момера държа кратка реч, с която поздрави гостите и участниците във фестивала. Поздравления отправиха и д-р Мария Папазова, Йоги Вананда, Николай Христов, които в следващите дни щяха да са едни от главните действащи лица в мероприятията му.
Следваше изпълнение на три малки самодиви с още по-самодивските имена:Йоана, Боряна и Рада. През трите дни върху които имах поглед над тях ги запомних с нетрадиционните им носии, може би от румънско или молдова и с дългите им косици, сплетени на две миши опашцици. Всъщност и майка им беше едно уголемено подобие на тях самите.
Ансамбълът на Бистришките баби изпълни фолклорното шоу „Шаманизмът от Шопско”, а Самодивата Анна Марио изпълни няколко народни песни, които бяха подхванати и от част от публиката- може би хора, които не присъстваха за първи път на този традиционен вече за страната ни фестивал.
Следваше изпълнения на „Надеждата на Карандила“ – изпълнения на деца от музикалното училище „Надежда“ в гр.Сливен. С духови инструменти бяха изпълнени мелодии като например „Аризонска мечта” и много други, които не мога да цитирам поименно.
Децата на гостите на фестивала бяха поканени в цирк Кумбо, откъдето повече от час се чуваха ръкопляскания, радостни викове и щастлив детски смях.
С това вечерта приключи, като през цялото време диджея пускаше релаксираща музика.
Моето желание беше да спя под Елинпелинските звезди, върху една люлка под открито небе и учредителите на фестивала го сбъднаха, макар че можеше да се намери едно място и в палатка, както и в битовите постройки, защото мястото не беше съвсем в пущинака, а си имаше изградена своя инфраструктура. Така завърши първият ден на този неповторим по рода си фестивал.

Втори ден: Понеже имам навика да ставам рано, се бях надигнала още в 6.00 часа. Наслаждавах се на все още царящата тишина и на хора на гнездящите птици. Това, което обаче ми направи впечатление бе, че липсваше песента на щурците. И се запитах, дали присъствието на толкова много хора на едно място не бяха нарушили крехкото равновесие на и без това все по-крехката екосистема.
Но да не се отдавам на излишни разсъждения, които нямат отношение по темата ще продължа разказа си. Към 9.00 часа почти всички гости, както и децата им бяха вече на крак и чакаха новите занимания. Всъщност това беше един малък рай за децата – имаше люлки, пързалки и най-интересното – батут, откъдето се разнасяха весели викове.
Който имаше желание се включи в духовните практики, водени от Йоги Вананда, а именно: хатха йога, тай-чи, кунг фу, смехо-йога.
Следобяда бяха проведени три лекции: от д-р Мария Папазова имаща отношение към здравословния начин на живот; от Николай Христов – който запозна заинтересованите с ароматотерапията и Илиян Богев, който говори за космическото в геометрията на българските шевици и глаголицата.
След 19 часа беше проведен ритуалът на Мълчаната вода, като за целта девойките самодиви сплетоха жасминови венчета, играха ритуални танци и наляха вода в глинен съд от три водоизточника при пълно мълчание. Под вещото ръководство на Момера тя беше занесена на недалечна поляна, за да преседи на лунна светлина и да събере лунната енергия, за да бъде на другия ден лековита и магьосана.
Следваха фолклорни изпълнения и многобройни хора.
След 24.00 часа „Театър Грифон“ представи:
„Смъртта на Дон Жуан“ – моноспектакъл на Светозар Кнезовски-Заро, по текст на Левена Филчева, сценография и костюм – Весела Вълчинова
Това беше една трактовка на Шекспировия Дон Жуан, пречупена през погледа на съвременния автор, където текстовете звучаха модернистично и на мястото си, без да досаждат на публиката.
Следваше спане, ако е пълноценно спането под звуците на гайда и наблизо шептящи хора. В 4 и 30 бях вече на крак и пиех първото си за деня кафе край огъня.

В 5.30 желаещите да присъстват на Еньовденското тайнство се бяха събрали и напред с Момера, която носеше под ръка и сламения кон – жертвен агнец, посветен на Слънцето се отправихме към поляната с Мълчаната вода, за да посрещнем изгрева. Бяхме повече от 30 човека. На поляната стъпихме боси, за да не обидим божествата на Земята и набрахме билки и цветя. Поверие е, че билките набрани на Еньовден са особено лековити и лекуват 77 болести. После всеки се приближи към Сламеното конче и прошепна в ухото му най-съкровеното си желание, като го закичи с дарено цвете.
В 6.01 часа посрещнахме изгрева на Слънцето, като всеки направи някакъв жест за поздрав. Аз например го целунах с въздушна целувка, която после предадох на Земята.
Наредихме се в кръг и като изиграхме ритуален танец, произнасяйки мантрата Ом, се спряхме и всеки трябваше с една дума да изрази душевното си състояние и пожелание към всички в този момент. То беше различно за всеки един от нас. Не знам защо, но моята дума беше „мъдрост”.
Завърнахме се пречистени и заредени позитивно в лагера.
Децата приготвиха слънчева картина от различни семена, които след това бяха сварени на нещо като яхния, от която всеки можеше да си гребне.

Следваха още духовни практики – показване на тай-масажи, психологическата игра „Хиляда лица” и др.Към обяд започна представлението с участието на Валя Балканска, гайдарят Петър Янев и етнобандата „Оратница”. Следваха отново хора и танци от всички присъстващи. Към 16.00 часа с Илиан Богев прочетохме номинираните си стихове и въпреки цялото ми нежелание се изнесох на пълни обороти от лагера, защото ми предстоеше дългият път към дома.


п.с. На ухото на кончето си пожелах любов. Сега чакам да видя дали ще се сбъдне.