неделя, 7 юли 2019 г.

Сведения на античните автори за келтска експанзия към Източните Балкани (край на IV- втора четвърт на III в. пр. Хр.)


 Сведения на античните автори за келтска експанзия към Източните Балкани (край на IV- втора четвърт на III в. пр. Хр.)
1.За келтите - увод
2.теза, свързана с изворите,
3.изложения - сведения (какво се казва в тях)
4. заключение

УВОД


Келти - Думата "келти” е използвана за пръв път от гръцкия историк Херодот през 450г. пр. Хр. Той е означавал с нея населението около горното течение на р. Дунав, на Север от Алпите. Римляните наричали същите племена "гали", а жителите на Британския остров "британи", а не "келти". Използването на думата "келти" в Англия датира чак от XVII век. 
Тогава Едуард Лойд, лингвист от Оксфорд забелязал подобието между езиците, говорени в Ирландия, Шотландия, Уелс, Корнуел и Британия. Той нарекъл тези езици ,,келтски" и така тази дума останала.
На британските острови никой преди това не е наричал себе си "келт". Няма писмени сведения думата "келти" да е използвана преди нач. на XVIII век за означаване на предримските обитатели на Британия и Ирландия и със сигурност не с тази дума, са се обозначавали самите себе си.
Макар, че келтските племена в Галия са използвали обединяващото ги наименование celtae, общо келтско самосъзнание през античността едва ли е съществувало.
Келтите се зараждат около XII-X век преди новата ера. Възникват като етнос в Централна Европа, най-вероятно на територията на съвременна Чехия. Много бързо разширяват заеманата територия, като се разпростират из почти цяла Европа.

Най-голямото си разселване келтите преживяват през V до І век пр.Хр., когато населяват обширна територия от Британските острови до Мала Азия. Те са от първите, които добиват желязо и това им дава предимство пред останалите народи.
За най-ранния етап от тяхното културно развитие свидетелства селището Халщат – Австрия (по-името на което е назована и Халщадската археологическа култура), където са открити интересни находки, даващи богата информация за бита, изкуството и обичаите на келтите. Този етап обхваща периода VII-V век. Келтите почват да развиват търговия с гърците и те им дават името.
Втория период от културното развитие на келтите е т.нар. Латенската култура (по името на селището Ла Тен в Швейцария) и обхваща времето V - I век пр. Хр.. През 390 г. пр. Хр. келти завземат Рим, а след като се оттеглят от него на север, създават държавата Галия. Келти се съюзници и на с Александър Македонски, като участват в неговите походи, а след смъртта му навлизат в Македония, Гърция, Тракия.

ПРЕДИ ДВАЙСЕТ И ТРИ ВЕКА ВОЙНСТВЕНИТЕ КЕЛТИ ОСНОВАЛИ В ТРАКИЯ ЦАРСТВО, КОЕТО АРХЕОЛОЗИТЕ ОЩЕ ТЪРСЯТ.

за келтска експанзия към Източните Балкани
През втората половина на I хил. пр.н.е., когато тракийската култура преживява своя най-голям разцвет и на фона на развиващата се елинистическа цивилизация се откроява със свои специфични черти, в земите на траките се появява чужд в етническо и културно отношение народ — келтите. В многовековната история на траките с тях се е преплитала съдбата на редица други народи, но краткотрайното присъствие на келтите и следите, които те оставили в тракийската култура, се радват на подчертан интерес. Многобройните изследвания на историци, археолози, нумизмати и др. върху келтското присъствие в Тракия предлагат разнообразни и нееднократно взаимно изключващи се мнения.
Няколко са основните причини за значителния интерес, проявяван към келтското присъствие и последиците му в Тракия.
Първата причина се корени още в древните представи и в отношението на античните автори към „варварите“ — келти, чиито дръзки набези в Македония, Гърция, Тракия и Мала Азия те описват с различни, но най-често с отрицателни чувства..
Втората причина, произтича от проявявания в съвременната наука голям интерес към келтската култура изобщо.
Същността на сложните политически и културни процеси в Тракия, на фона на които се разгръща и оставя своите следи келтското нашествие, е третата причина, привличаща вниманието.
Първите сведения за келтите в Югоизточна Европа се срещат в трудовете на историците, писали през III в. пр.н.е. (Нимфис от Хераклея, Деметрий от Калатис). Техните произведения не са запазени в цялост — само отделни фрагменти от тях могат да се намерят в други антични автори. Най-ценна информация за събитията около келтските нашествия в тази част на Европа предават Полибий и ползувалият неговите трудове при характеризирането на политическия живот на Балканите Тит Ливий.

През ІІІ в.пр.Хр. след като келтите (галатите) нахлули в 279-278 год. в Тракия, Македония и Мала Азия, през 277 г. пр. Хр. срещу тях се изправя Антигон Гонат, който успява да ги разбие и да превземе Македония. В резултат на това през 276 г. Антигон бива провъзгласен от армията за македонски цар.
Борбата с галатите продължила няколко години. Поради заетостта на най-могъщия предводител в Азия - Антиох І Селевк в борбата му с Птолемей ІІ в Сирия, галатите успяват да стигнат до източните граници на Мала Азия. Антиох Селевк успял да ги разгроми в 275 г. пр. Хр. след като повежда в борбата с египетския цар. 
Макар и разбити от Антиох, галатите не напускат Мала Азия, а създават в централната и част своя държава - Галатия, която била подкрепяна от Витиня и Понт.
През периода II-I век пр.Хр., в резултат на натиск от страна на германските племена и разширяващата се Римска империя от юг келтите са изтласкани към северното крайбрежие на Европа. Съхраняват се като народ в днешна Северна Франция, и на някои от британските острови (Уелс, Корнуол - Шотландия, Ман – Ирландия).

Най-старите, достигнали до нас, исторически свидетелства за келтите са от средата на І хил. пр.Хр.

Най-ранното идентифициране на келтски популации, различаващи се от съседните им, позволяват археологическите находки от западната област на Халщатската култура (750 - 400 г. пр. Хр.).
През IV в.пр.Хр. големи келтски групи се сражавали като наемници във войните между гръцките държавици, като около 335 г.пр.Хр. те изграждат селището си Сингидун (дн. Белград) на Дунав. След смъртта на Александър Македонски, в 281 г.пр.Хр. започва едно масирано келтско нашествие в Гърция, Македония и Тракия.                                                                                             
 В началото на III в. пр. Хр. в Панония (дн. Унгария) започнали да се събират воини от различни келтски племена, като през 279 г., под предводителството на Брен, към Гърция поема една огромна армия от 150 000 пеши войници и 60 000 конници. Тази огромна военна сила накрая все пак бива разбита от съюзените елини край светилището в Делфи.
Ирландския изследовател на келтите, археолога д-р B. Mac Congail, смята, че съгласно наличиите свидетелства воините, водени от Брен през 279 г.пр.Хр., е твърде вероятно да са били основно от т.нар. белги - самостоятелна в политически и културно отношение племенна група келти, стояща в близки родствени връзки с германските племена. Авторът смята, че този факт хвърля в някаква степен светлина и върху дискусионния въпрос, отнасящ се до етническиата принадлежност на племето бастарни.
След поражението на Брен и Акихорий при Делфи през зимата на 279/278 г. пр. Хр., Батанат, начело на една част от келтите, поставя основите на държавното обединение на Скодриските, които подобно на бастарните имат значителна роля във военно-политическите събития през късния елинизъм. Делят се на две групи велико-скордиски и мало-скордиски [Strabon VІІ, 5, 12]. Държавната им организация е консолидирана през ІІІ в. пр. Хр. и се простира в пространството между средното течение на р. Морава и между реките Сава и Дунав.
В началото на III в. пр.Хр. нахлулите на Балканите келтски анклави от сродни племена (трокми, толистобогии, тектосаги, етосаги), които не последвали своите съплеменници в малоазийските им походи през 278-277г.пр.Хр., се настанили в Югоизточна Тракия, където през 277 г.пр.Хр. под предводителството на Комонторий, си обособяват територия със столица Тиле, вероятно недалеч на север от Византион, между Източна Стара планина и Странджа, във вътрешните територии без излаз към градове-пристанища на Черно или Егейско и Мраморно море. Постепенно племенната им общност се превърнала в държава със свой владетел и монетосечене.
Доц.Васил Миков в свое проучване, следвайки характерните келтски археологически находки, проследява пътя на келтите през Северозападна България към Тракия - под предводителството, първо на Картерий, а после и на Комонторий, както и борбата им с местните племена на трибали и мизи.
Келтите бавно се предвижвали заедно с жени, деца и покъщнина, търсейки плодородна земя за поселване. Пътят им е вероятно минал по Дунав през Видин към с.Ружинци и с.Орешец, Белоградчишко, към с.Малорад, с.Рогозен и с.Добралево, Оряховско, към с.Борован, с.Джурилово, с.Буковец, с.Попица и Бяла Слатина. По-нататък през землищата на с.Бреница и с.Чомаковци през с.Торос Луковитско и с.Смочан, Ловешко, прехвърлят Хемус през Химитлийския или някой съседен проход и навлизат в Подбалканското поле. Те заемат последователно земите по течението на река Тунджа, като завладяват всички крепости и селища, владени тогава от тракийския цар Севт ІІІ.

В края на III в.пр.Хр. опожарен и разрушен при нашествието на келтите е и големият емпорион (търговски център) Пистирос, намиращ се  край село Ветрен, общ. Септември. Върху развалините му се появява селище, в което се произвеждали изделия от фино обработени метали - желязо, бронз, сребро, злато.

Келтите успели да поставят в данническа зависимост дори град Византион, а мира местните жители откупвали с подаръци в златни монети годишно, които достигали хиляди, а след това, със създаването на келтското царство, подаръците се превърнали в редовен годишен данък с многократно повишена стойност.
Причините, поради които силният град се съгласил да плаща данък на келтите, най-вероятно били политически – за охрана на границите, и то главно срещу нападенията на траките. Присъствието на келтите било необходимо и за защита на Византион от вероятните претенции на силните елинистични монархии на Селевкидите, Птолемеите, и на малкия и силен Пергам в Северозападна М. Азия.
Последният келтски цар Кавар сякъл монети в Кабиле и контролирал долината на река Тунджа. Археолози откриват негови монети при крепостта до Провадия, в останките от античния град Севтополис, който сега е под вода, и в крепостта при с. Седларово. Тези находки очертават границите на съществувалото за кратко келтско царство в нашите земи.
Келтски топоними са Danubius (Дунав), Singuidunum (Белград), Naisus (Ниш), Remesiana (Бяла паланка), Bononia (Видин), Durostorum (Дръстър/Силистра).

     ***
През всичкото време траките не престанали да оказват съпротива и постепенно изтласкват обратно келтите от завладените територии.
В някои части на Тракия, келтите дори не успяват да наложат господството си, и там продължават да управляват независими или полунезависими тракийски династиии. Разкритите археологически паметници - епиграфски и нумизматични показват, че през този период в Югоизточна Тракия тракийските династии разполагали с голям икономически и военен потенциал. Според археолога Н. Сираков „не разполагаме с какъвто и да е археологически материал на територията на Югоизточна Тракия, който би могъл да се свърже с келтите“.
След понесените удари царството на одрисите постепенно се възстановявало и още през 261 или 269 г. пр. Хр. новия одриски цар – Котис, дори поддържал международни контакти. Известен е негов надпис от Делфи, в който е написано:
,,В годината на архонта Аристион и съветниците Евагор, Айкид, Мантиос, Дион, и Епикрат, градът взе решение при пълно народно събрание и законно проведени избори. Понеже Котис Райзду, тракийски цар, изпълнен още от по-рано с благосклонност, продължава да се отнася благосклонно към храма и града, и към тия, които лично се явяват при него, а и сега, пристигналият Тирил от Неапол (гр. Кавала) изрази неговата благосклонност към храма и към града, градът реши да похвали Котис Райзду, цар на Тракия, и дадената му някога проксения да бъде проксен, и той и наследниците му, и да се даде и на него, и на потомството му промантея, асилая и проедрия при игрите, които устройва градът, както и всички привилегии, които се дават на всички проксени и благодетели на града, а това решение да се запише на каменен стълб, който да се постави на най-видно място в храма”. 

Този текст свидетелства за това, че въпреки проблемите в Тракия, Одриското царство е запазвало съществуването си и политическата традиция, независимо от настъпилите промени през периода на владичеството на Лизимах, и на последвалите нашествия на келтите, и независимо от претърпените загуби и разрушения, и как около 20 г. след нашествието на келтите, одрисите вече са възстановили своето политическо присъствие на Балканите и представляват политическа сила, която е желана и в Елада.

     ***
Келтската държава постепенно също се превъръщала в политически фактор, нещо, което явно е противоречало на стратегическите планове на одрисите.
Въпреки, че последният цар на Тиле - Кавар, успял да създаде една широка коалиция, която включвала гр. Византион и Витинското малоазийско царство, държавата му просъществувала до 214-213 г. пр. Хр., когато била унищожена от одрисите, обединени с близките им тракийски племена на сапеите, кените и гетите, които обединявайки усилията си окончателно ликвидират около 60-годишното присъствие на келтите в Тракия през III в. пр. Хр.
Оттогава учените не са определили с точност местоположението на старата келтска столица.
В излезлия през 2011 г. сборник ,,В търсене на келската столица Тиле в Тракия (ІІІ в. пр. Хр.)" (на англ. Език), със съставител доц. Людмил Вагалински - се дискутират различни аспекти от трако-келтските отношения от времето на келтското  присъствие в Тракия през ІІІ в. пр. Хр. Знае се, че в монетарницата на Кабиле са сечени монети за Кавар – последния цар на келтите от Тиле, който контролирал и долината на Тунджа.
При разкопки откриваме негови монети и при крепостта до Провадия, и в останките на град Севтополис (днес на дъното на яз. Копринка), и в крепостта при с. Седларово. Тези находки оказват територията на келтското царство по нашите земи. Знае се, че траките оказват сериозна съпротива и накрая успяват да изтласкат келтите от завладените територии. Така в 214-213 г. пр. Хр. траките завладяват и последната келтска твърдина – седалището на Кавар, град Тиле.
По същото време Ханибал започвал война с Рим – Втората пуническа война, която продължила до 201 г. пр. Хр.
Като се възползвали от настъплението на римляните и от поражението на големите елинистически монархии Македония, Египет и Сирия, които били заграбили тракийските крайбрежни територии, траките одриси възстановили независимостта си под ръководството на Севт ІV.
Македонците били изтласкани от Филипопол, който се превърнал в столица на държавата на Одриското царство.
При наследника на Севт ІV - Котис ІІ, между одрисите и македонците бил сключен военен съюз, насочен срещу римската заплаха за Балканите.

Карта с разпространението на Келтската цивилизация: 
       - жълто - територия Hallstatt, 6 в. пр.н.е
       - зелено - максимална Келтска експанзия към 3 в. пр.н.е. /включително и половината днешна България/ , Регион Луситания в Иберия, където присъствието на Келтите не е доказано
       - тъмнозелено - Шестте Келтски Нации днес - Scotland, Ireland, Isle of Man, Wales, Cornwall and Brittany - региони, където Келтските езици се използват в ежедневиет.


  •    ТИЛЕ – ИЗЧЕЗНАЛИЯТ ГРАД  
От нашите историци за древния Тиле, пръв д-р К. Иречек пише в „История на Българите” (изд. 1875г. в Прага), като споменава за келтско царство в Подбалкана в Тракия.
Иречек прави опит да локализира Тиле при село Тулово, Старозагорско, поради звуковата близост на името на селището, като неправилно приема, че келтите са проникнали в Северна Тракия по река Марица.
    
В края на ХІХ век работещия в България археолог К. Шкорпил, дава описание на открита късновизантийска крепост близо до с. Главан, Старозагорско.
Той подчертава, че тя е изградена върху древно тракийско укрепление, защитено с масивен каменен вал, и прави предположение, че това е древната столица на келтите в Тракия, описана от Прокопий Кесарийски в „De Aedeficiis” като кастела Тулеус.
Сондажните разкопки, извършени на това място през 1992 г. показаха, че това не е нито кастелът Тулеус, локализиран вече южно от Одрин, нито е древният Тиле, а представлява антично тракийско укрепление, заобиколено с вал с височина 1.5 метра, ширина 7-8 метра, съставен от три реда големи камъни.
    
Доц. Васил Миков в публикацията си „Траките” смята за грешни водещите тогава мнения, че келтската столица Тиле се намира при с.Тулово, Старозагорско или при с. Крън.
Цитира факта, че при разкопките на голямата Туловска могила през 1905 г. е открито не келтско, а тракийско погребение.
По археологическите находки, характерни за древните келти,  той определя точния им път.

•  СЪКРОВИЩЕТО ОТ МЕЗЕК

В началото на 1931 г. трима души от свиленградското с. Мезек отишли да копаят край могилата Малтепе („могилата на имането“) и скоро се натъкнали на входа на гробница.
Викнали кмета и учителя и още същия ден влезли в могилата, където открили бронзови съдове, оръжие, златни накити.
След няколко дни от София пристигнали археолозите Богдан Филов и Иван Велков, които веднага оценили значението на гробницата – най-голямата открита дотогава, при това неограбена. Успели да съберат голяма част от намерените предмети.
Сред находките имало и няколко бронзови предмета, чието предназначение Б. Филов, въпреки големия си професионализъм не успял да определи.
По-късно негов немски колега - археолог, успял правилно да ги идентифицира като части от келтска колесница.
Сред обилния материал от гробницата П. Якобстал определя като латенски тип три вида предмети: метални апликации от колесница, огърлица от златни мъниста и статуя на глиган. Въз основа на тях той констатира наличието на погребение на келтски владетел от династията Тиле.
Според разказите на откривателите на гробницата, в нея наистина имало доста кости от коне.
Разбира се, предметът може да е попаднал в Тракия по много различни начини – като дар от келтски вожд за владетел на трибалите или като плячка след някоя битка. А такива е имало.
За присъствието им свидетелстват отделни предмети тук и там.

image Отговор на тези въпроси дават античните историци. Страбон разказва, че когато Александър Велики бил на поход срещу трибалите (в днешна Северозападна България), при него дошли келтски пратеници. Царят ги попитал „от какво се страхуват най-много - надявайки се да кажат, че от него, - а те му отвърнали, че не се боят от никого, освен да не би небето да падне върху им".
Това е първата известна поява на келти в тракийските земи. Не е изключено една златна торква, открита на брега на Дунава, да е била свидетел на тази среща. Днес тя се пази в Археологическия музей в София. Такива накити са известни от същинските келтски земи в Европа и ако се вярва на разказите, благородните воини влизали в битка голи, само със златни торкви на шиите - толкова голяма била храбростта им. Разбира се, предметът може да е попаднал в Тракия по много различни начини - като дар от келтски вожд за владетел на трибалите или като плячка след някоя битка. А такива е имало. Много е възможно голямото съкровище от Рогозен да е било заровено именно поради келтската заплаха по това време. Не това обаче е най-известният епизод, в който се разказва за келти в Тракия. В началото на III в. пр. Хр. в Панония (в Северозападните Балкани и Унгария) започнали да се събират воини от много келтски племена и през 279 г. вождът Брен повел огромна армия от 150 000 пеши войници и 60 000 конници към Гърция, където накрая били разбити от съюзените елини край светилището в Делфи. Както разказва историкът Полибий, част от сразените келти стигнали до околностите на Бизантион (днешен Истанбул), след което „победили траките и превърнали града Тиле в столица на своето царство".


Бронзовото лице от келтската колесница (гробница при с.Мезек) 

Находките от Мезек са част от картината.
Съществува мнението, че в гробницата е положен владетел от династията в Тиле.
Не така смятат болшинството археолози, като доц. Тотко Стоянов, историк от СУ.
„Гробницата е построена по-рано и е била използвана няколко пъти, вероятно от тракийски владетелски род – обяснява той. – В нея няма други келтски предмети, които да подкрепят идеята за погребан в нея знатен келт. Много по-вероятно е колесницата да е била дипломатически дар или военна плячка, съпровождаща новия си тракийски собственик.“
„Келтското царство би трябвало да се търси на югоизток – казва доц. Стоянов, – близо до проливите – в Странджа или турската част на Тракия, все още слабо проучени райони.“ 

     ***
Преди малко повече от десет години, археолога Лъчезар Лазаров, прави разкопки в близост до село Арковна, Варненско.
Там на един огромен хълм, той смята, че е келтската столица на Кавар.
Археолога тогава се обосновава на многобройни бронзови монети на Кавар, многобройни келтски фибули и други, както и на близоста до Византион. Единия сезон под една могила се разкрива гроб с две амфори, 8 глинени съда - всичко запазено; бронзови - патера, хидрия, леген, 90 стрели, келтски меч, три копия, юзда, останки от кремиран човек, сребърна фиала.
На вторият сезон част от масивен градеж, може би Лъчо-светилище, част от вероятен арсенал-доста оръжие и т.н.

Днес да се търси в тази местност келтската столица има своите привърженици сред учените като доц. М. Манов, който разглеждайки отново хипотезите за местонахождението на столицата Тиле – най-разпространената от които(защитавана от М. Тачева, М. Домарадски и др.) поставя Тиле някъде в южните склонове на Странджа, т.е. в близост до Бизантиум (Истанбул). Други изследвания определят местоположението на старата келтска столица или около град Кабиле при Ямбол или я пращат доста далеч - някъде южно от Одрин.
Всъщност Тиле още не е намерена. В края на 2010г. българският инженер-метролог Димитър Димитров отправя едно предизвикателството към научните среди с хипотезата си, че древната столица на келтите келтска Тиле, може да се намира под руините на късноантичната и средновековна крепост над съвременния старозагорски град Николаево.
Той достигнал до това решение на основата на проведен обширен анализ на различни стари европейски карти, топоними и странични сведения в изворите.

Всъщност Тиле още не е намерена. Това е един от парадоксите на келтите в Тракия - че въпреки изричните сведения на древните историци те остават невидими за археолозите. За присъствието им свидетелстват отделни предмети тук и там. Сякаш за да докаже своето съществуване, келтският владетел Кавар - „царствен и великодушен" мъж, твърдят изворите - сякъл монети с името и титлата си. Но келтите донесли със себе си мода, най-вече оръжия и накити, която траките също възприели. Нашите земи отново се оказали гранични - този път между „варварските народи" на умерена Европа и елинистическите царства на Средиземноморието. Келтите се настанили сред смесица от траки, гърци и македони и едва ли някой може да каже какъв език е говорил воинът, носил келтски меч и погребан по местния обичай. Находките от Мезек са част от картината. Съществува мнението, че в гробницата е положен владетел от династията в Тиле.







Из ,,Келтите на Балканския полуостров, IV—I в. пр.н.е. Мечислав Домарадски"

Увод

През втората половина на I хил. пр.н.е., когато тракийската култура преживява своя най-голям разцвет и на фона на развиващата се елинистическа цивилизация се откроява със свои специфични черти, в земите на траките се появява чужд в етническо и културно отношение народ — келтите. В многовековната история на траките с тях се е преплитала съдбата на редица други народи, но краткотрайното присъствие на келтите и следите, които те оставили в тракийската култура, се радват на подчертан интерес. Многобройните изследвания на историци, археолози, нумизмати и др. върху келтското присъствие в Тракия предлагат разнообразни и нееднократно взаимно изключващи се мнения.
Няколко са основните причини за значителния интерес, проявяван към келтското присъствие и последиците му в Тракия. Първата и основна причина се корени още в древните представи и в отношението на античните автори към „варварите“ — келти, чиито дръзки набези в Македония, Гърция, Тракия и Мала Азия те описват с различни, но най-често с отрицателни чувства. Мнения с подобно отношение често се срещат и в съвременните изследвания върху келтската експанзия на Балканите. Съществена е и втората причина, произтичаща от проявявания в съвременната наука голям интерес към келтската култура изобщо. Същността на сложните политически и културни процеси в Тракия, на фона на които се разгръща и оставя своите следи келтското нашествие, е третата причина, привличаща вниманието.
Първите сведения за келтите в Югоизточна Европа се срещат в трудовете на историците, писали през III в. пр.н.е. (Нимфис от Хераклея, Деметрий от Калатис). Техните произведения не са запазени в цялост — само отделни фрагменти от тях могат да се намерят в други антични автори. Най-ценна информация за събитията около келтските нашествия в тази част на Европа предават Полибий и ползувалият неговите трудове при характеризирането на политическия живот на Балканите Тит Ливий. Редица други произведения, писани в края на I хил. пр.н.е. и в първите векове от нашата ера, съдържат многобройни сведения за келтската експанзия или нейни отделни епизоди. Достоверността на тази информация от втора или даже от трета ръка вече е до голяма степен в зависимост от добросъвестността на отделните автори. В общи линии може да се каже, че несполуките на келтите в техните походи срещу Гърция се обяснявали с гнева на боговете срещу тях, което впоследствие довело и до митологизирането на историята на келтските походи.
Големият разцвет, който преживява историческата мисъл през XIX в., води до масовото разработване на редица проблеми на най-старата история въз основа на антични извори. Не са отминати и келтските експанзии през IV–III в. пр.н.е. Един от първите трудове върху тях е трудът на германеца К. Концен, излязъл през 1861 г. Неговият анализ, както и възстановката на историческата действителност, са характерни за стила на историческото изследване през XIX в. Свързвайки много извори от различни времена, често пъти несъответствуващи помежду си, той се старае да направи най-точната реконструкция на политическите събития и на положението в интересуващия го ареал. По този път той достига до заключението, че в Тракия като резултат на събитията от 280–277 г. пр.н.е. се е оформил смесен гало-тракийски народ (свързва сведенията на Страбон за Северозападна Тракия с тези на Полибий за Югоизточна Тракия), който бил основа на държава със столица около Хемус (известие на Ст. Византийски). Северните граници на тази държава достигали до Днестър. Основание за това му дават данните за присъствие на келтските племена около тази река. Следващите научни разработки по този въпрос не се различават по трактовката на проблемите на келтската експанзия на Балканския полуостров. Такива са трудовете на холандеца Х. ван Гелдер, германеца Ф. Щехелин, французина Ж. Дотен и др.
Заедно с развитието на археологическите проучвания нараства и археологическата изворова база, която значително обогатява знанията за античния свят. Шведският учен Х. Хилдебрант през 1872 г. разделя т.нар. желязна епоха на два периода: халщатски и латенски. Названието им се дава по най-важните открити дотогава обекти, характерни за двете епохи. Това са некрополът в Халщат (Австрия), разкопан около средата на XIX в., и обектът, открит под водите на езерото Нойшател (Швейцария) през 1853 г. до град Ла Тен, в който са открити главно мечове, други защитни и нападателни оръжия, фибули, украшения, оръдия на труда и др. По-късно, през 1875 г., французинът Дьо Мортийе определя втория период на желязната епоха като галийски или още марненски. Усилията на учените през следващите десетилетия са насочени към по-точното периодизиране на латенския и халщатския период. Това са класификациите на германеца О. Тишлер (1885 г.), швейцареца Д. Виолие (1901 г.), германеца П. Райнеке (1902 г.), французина Й. Дешелет (1914 г.) и др. Тези опити за периодизиране на развитието на латенската култура са станали основа на приетата в наше време класификация на келтската култура.
Задълбочаването на представите за характерните особености на материалната култура на келтите и нейното развитие дава възможност за въвличането на археологическия материал при разработването на проблема за келтските експанзии. Констатирано е, че закономерно след заселването си в новозаетата територия келтите продължават да развиват своята култура. Това позволява да се проследи разселването на келтите по разпространението на характерните за тях селища, гробове и други обекти. Така археологическите извори са се превърнали във важен извор за движенията на келтските племена през IV–II в. пр.н.е.
Още в първите научни изследвания върху келтската експанзия бе забелязано, че на територията на средиземноморските култури (Гърция, Мала Азия, Балканския полуостров, Апенините, Иберийския полуостров) въпреки засвидетелствуваното в писмената традиция присъствие на келтите в споменатите земи невинаги се срещат цели обекти или комплекси, характерни за тяхната култура. Откриваните там латенски предмети предполагат слабо присъствие или влияние на латенската култура върху местното население. Подробните проучвания (Марцабото (Италия), Каноса (Италия) и др.) на Апенинския полуостров в последните години хвърлиха обилна светлина върху тази проблематика. Оказа се, че в тези райони келтите изцяло приемат местната материална култура, а дори и поселищната система (открити са случаи на заселване на завоевателите в съществуващите жилища на местното население). От старата си култура те са запазили само отделни елементи. До подобни изводи достигнаха и учените, проучващи галската култура в Мала Азия.
Новите резултати от проучванията на келтската диаспора разкриват разнообразието на проявите на келтското присъствие в отделни точки на средиземноморския свят и по-точно в елинистическото койне.
Въпреки че в развитието на теориите за присъствието на келтите в Тракия в българската историческа литература се чувствува силното влияние на лансираните в световната наука възгледи, трябва да се подчертае по-голямата задълбоченост при решаването на проблемите, свързани с келто-тракийските отношения. Това особено важи за периода след Втората световна война, когато бяха открити много нови епиграфски и археологически извори.
Пръв К. Иречек се занимава с пребиваването на келтите в Тракия. В своите трудове той предлага виждането си по двата основни въпроса за келтските нашествия през III в. пр.н.е., като локализира Тиле — столицата на известното от античните извори келтско царство в Тракия, чрез външното съзвучие с наименованието на с. Тулово, Казанлъшко, и определя пътя на келтите към Бизантион през Тракия, по долината на р. Марица.
Г. Кацаров слага основите на цялостно научно изследване на този проблем с публикувания си през 1919 г. труд. Като използува разнородни извори — исторически, лингвистични, нумизматически, както и богата чужда литература, той подробно описва келтското нашествие и анализира следите от келтското присъствие в Тракия.
През тридесетте години на XX в. този въпрос отново разгледа Хр. Данов в студията си за икономиката на западнопонтийските градове.
Той заема по-сдържани позиции спрямо ролята на келтите от Тиле в политическия живот на Тракия. Тези позиции са подчертани и в следващите негови трудове, където се обръща голямо внимание на съществуването на Одриската династия през III в. пр.н.е. и се отхвърля мнението за голямото келтско влияние в живота на черноморските колонии. Авторът отделя внимание и на келтския владетел Кавар и неговата икономическа политика.
С публикуването от Ив. Гълъбов през 1950 г. на надписа от Месембрия от III в. пр.н.е. се прокарва рязка граница в проучванията върху значението и ролята на келтите в политическия и културния живот на Тракия. Занимаващите се с тези проблеми учени досега се разделят на две групи. Едната поддържа старата теория за голямата роля на келтите от Тиле в живота на Тракия въз основа на датирането на надписа в началото на III в. пр.н.е. (Г. Михайлов, Б. Геров, Т. Герасимов). Специално внимание трябва да се отдаде на историческата възстановка на келтските миграции, направена от Б. Геров. Въпреки подробния анализ на историческите и археологическите извори авторът достига до подобни и на други учени изводи по отношение значението на келтските миграции от III в. пр.н.е. в културния и политическия живот на Тракия.
Другата група учени датират надписа към средата на III в. пр.н.е. и смятат, че в Тракия съществуват местни владетели по време на пребиваването на келтите тук. Пръв така определя политическата ситуация в Тракия Хр. Данов. Реконструкцията на политическия живот в Тракия през ранноелинистическата епоха даде основание на Ал. Фол да види в същата светлина ролята на келтите.
Най-новите епиграфски паметници от колониите по Западното Черноморие (главно от Истрия — Румъния) предлагат нови данни за живота на тези градове през елинистическата епоха. В тях липсват всякакви данни за контакти на гърците с келтите през III и началото на II в. пр.н.е. Това допринесе някои чужди изследователи да отхвърлят старата теория за съществуването на келтската държава, а дори и на нейното влияние до р. Днестър.
Историята на археологическите проучвания върху следите в материалната култура от присъствието на келтите през III в. пр.н.е. е много по-кратка. В началото на XX в. са публикувани първите паметници на латенската култура от Тракия от III в. пр.н.е., но техният произход и по-точна датировка не са определени (с. Гълъбово, окр. Пловдивски, Айтоски бани, окр. Бургаски). През следващите години се наблюдава разширяване на археологическите проучвания в България, като особено се засилват след победата на социалистическата революция на 9 септември 1944 г.
Най-важните системни археологически проучвания в миналото, по времето на които са били открити латенски тип предмети, са разкопките на некрополите в Софийско, Тетевенско, Ловешко, Шуменско, при с. Дуванли, Пловдивско, на тракийския град Севтополис (близо до Казанлък).
По-голямата част от паметниците на тракийската култура от III в. пр.н.е. са открити по време на системните археологически проучвания след 9 септември 1944 г. Преди всичко материалите от разкопките на тракийския град Севтополис спомогнаха да се установи ролята и значението на латенския тип предмети в тракийската култура, с други думи, да се изяснят културните отношения между траки и келти.
Историографията върху присъствието на келтските елементи в тракийската култура има още по-кратка история. Първите работи по този въпрос се появяват през тридесетте години на нашия век. Въз основа на откритите мечове, фалери, юзди от латенски тип, както и на монетите на Кавар, Р. Попов констатира съществуването на следи от келтското присъствие в Тракия, което не е упражнявало голямо влияние върху тракийската култура.
Откритите в куполната гробница при с. Мезек, окр. Хасковски, в могилата Малтепе предмети от латенски тип, неопределени като такива при първото им обнародване от Б. Филов, са подробно анализирани от П. Якобстал. Сред обилния материал от гробницата П. Якобстал определя като латенски тип три вида предмети: метални апликации от колесница, огърлица от златни мъниста и статуя на глиган. Въз основа на тях той констатира наличието на погребение на келтски владетел от династията Тиле. Възгледите на този автор са общоприети в литературата.
Пръв Ив. Венедиков разглежда комплексно в историческата литература археологическия материал от Тракия, свързан с келтите. Въз основа на реконструкцията на културната ситуация в Тракия през III–II в. пр.н.е. авторът се старае да проследи влиянието на келтите върху тракийската култура. За тази цел използува исторически, археологически и нумизматични извори. Подобно на Г. Михайлов той изказва ново мнение по въпроса за локализацията на столицата на келтската държава. Според него келтите живеели пò на юг, много по-близо до Бизантион, като държали под контрол пътищата към този град. Венедиков локализира Тиле някъде по средното течение на Марица. Археологическият материал от III–II в. пр.н.е. е подложен на внимателен анализ. В заключение авторът се обявява против идентифицирането на откриваните гробове, съдържащи латенски мечове и умба, с погребенията на келтите. Според него това са тракийски гробове. Ив. Венедиков е на мнение, че през този период тракийската култура приема редица северни влияния и се намира под въздействието на келтската култура. Това влияние е толкова по-силно, колкото се отива по на северозапад, към Дунава. Авторът сравнява културната ситуация на Тракия преди и след келтското нашествие. За критерий на това сравнение приема богатите погребения, съкровища и колективни находки на монети. Той констатира икономическия и културния упадък, особено в Южна Тракия, настъпващ след келтското нашествие.
През следващите години широкият фронт на археологическите проучвания обогатява значително представите за културата на траките през III в. пр.н.е. Историците, публикуващи нови материали, се придържат към резултатите от изчерпателния анализ на археологическия материал, направен от Ив. Венедиков. Неговото мнение се възприема в чуждестранната литература. Против твърдението за политическа криза в Тракия се обявява Д. П. Димитров. Главно въз основа на материалите от Севтополис той счита, че през целия елинистически период тракийската култура се развива непрестанно. По въпроса за келтското присъствие в Тракия този автор не изказва ясно становището си, но може да се допусне, че не е бил привърженик на теорията за голямото значение на келтите в живота на траките.
В северозападните райони на днешна България са открити много материали, характерни за латенската култура. Тяхната етническа характеристика е предмет на продължителен спор в научната литература. В началото на 70-те години тези материали са подробно анализирани от 3. Вожняк, който определя точно времето на появата и изчезването им — първата половина на II в. пр.н.е. — началото на I в. н.е. Той свързва типа на културата от това време в западните части на Тракия с едноименната култура в Олтения (Румъния) и ги нарича културна група Падиа—Панагюрски колонии. За пръв път от него са разделени в две хронологически групи латенските материали от Тракия. Първата група, датирана в IV–III в. пр.н.е., е съвременна на келтската държава със столица Тиле. Втората хронологическа група II в. пр.н.е. — I в. н.е. той свързва с културната и политическата експанзия на скордиските.
През втората половина на XIX в. в тракийските земи са открити и идентифицирани първите монети на келтския владетел Кавар. През следващите години броят им многократно се увеличава. Германецът Р. Форер локализира монетарницата на Кавар в Перинт. В студията си от 1959 г. Т. Герасимов стига до извода, че те са били сечени в Кабиле (античен град близо до Ямбол) чрез отделянето на част от монетите, приписвани на Перинт, и определянето им като типични и произхождащи от Кабиле.
В по-старите исторически трудове някои варварски имитации са определени от Н. Мушмов като келтски, но никой след него не се е връщал към този въпрос. Изключение прави трудът на Г. Кацаров, който цялостно разглежда откриваните в други видове исторически извори (лингвистични и епиграфски) следи от присъствието на келтите в Тракия, но с други обобщаващи проучвания не разполагаме. Тези извори са разглеждани частично при разработването на други проблеми (Хр. Данов) или в отделни малки статии, доуточняващи отделни въпроси (Д. Дечев, В. Бешевлиев, Б. Геров и т.н.).
Спорен в историческата наука е въпросът за етническата принадлежност на глинените и каменните фигурки с глава на овен или кон. В България с този въпрос се е занимавал Т. Герасимов, който за пръв път публикува и датира всички такива паметници от Тракия. Той ги свързва с присъствието и влиянието на келтите в Тракия и това негово мнение ще бъде подробно разгледано в III глава.
От казаното дотук се вижда ясно, че след Г. Кацаров няма автор, който да се е стремил към цялостно представяне на въпроса въз основа на всички налични до този момент изворови данни.
Настоящото изследване цели да изясни няколко въпроса около келтското присъствие на Балканите. Келтската култура все още не е достатъчно позната. Занимаващите се с нея учени често изпадат в крайности при характеризирането и. Едни я считат за цивилизация, докато други я определят като много варварска, стояща значително по-ниско от тракийската култура. Както винаги, истината обикновено е в средата. Келтската култура подобно на тракийската се развива в периферията на гръцката цивилизация и контактите с последната нееднократно са извор на промени в развитието на културите на намиращи се в подобно географско положение народи — траки, келти и др. Достигнатото културно ниво на тези народи не е еднакво, но много подобно. Поради това е трудно оценяването и съпоставянето на тяхното развитие.
Първата глава е посветена на кратка характеристика на келтската, а по-точно на латенската култура. Трябва да се уточни, че за територията на разпространение на латенската култура не би трябвало да се употребява като синоним терминът „келтска култура“, тъй като келтите съществуват и преди появата и развитието на латенската култура. Но тъй като в Тракия келтите се появяват след оформянето на последната и тяхното пребиваване тук съвпада с нейното развитие, за периода IV–I в. пр.н.е. тези два термина могат да се употребяват синонимно.
В най-сбита форма е направен опит да се представи една цялостна картина на тази култура, изградена върху най-новите постижения на науката, като някои нейни страни предимно от материалната култура са третирани по-подробно. Това е направено с оглед оценката на паметниците от латенската култура в Тракия.
Данните на античните историци и други автори са основни при реконструирането на историята на събитията по време на келтските набези на Балканския полуостров. Не всички техни направления са еднакво добре описани в античната литература, а някои са само споменати. В такива случаи се налага използуването и на други видове исторически извори, като например археологически, епиграфски, нумизматически и др.
Втора глава е посветена на историята на келтските набези и присъствие на Балканите през IV–I в. пр.н.е. По-подробно е представена историята на развитието на скордиските, живеещи по западните тракийски граници, и на галатите от Егейска Тракия, а в по-кратък вид историята на келтските набези в Гърция и Македония. Те са добре реконструирани в литературата, а и нямат пряко отношение към историята на келтското присъствие в Тракия. Естествено е, че най-голямо внимание е обърнато на проблемите около галските нашествия в Тракия и по-специално на двата въпроса — локализацията на царството със столица Тиле и на етническата интерпретация на гробовете с латенско въоръжение в Северозападна Тракия. В тази глава е направен опит да се възстановят разнообразните форми на контакти между траки и келти в Тракия и с елинисгическото койне.
Последната трета глава съдържа анализ на веществените останки от келтското присъствие в Тракия и на мястото на латенските елементи в тракийската култура. Тук са споменати и някои паметници на тракийската култура, представляващи цялостни заемки или съдържащи само отделни елементи от латенски форми. Анализирани са и предметите, които в досегашната литература са приписвани на келтите, но присъствието им в Тракия в действителност не е свързано с тях.
С разработването на тези няколко въпроса настоящият труд цели да представи келтските нашествия на Балканите и тяхното място в политическия и културния живот на Тракия през IV–I в. пр.н.е.


Име, език и племенно разделение

Първите исторически източници наричат племената, живеещи на север от Алпите, келти (κελτοί), и с това име те са известни до елинистическата епоха. Тогава гръцките автори започват да употребяват успоредно с това име и новото, галати (γαλὰτοί). С последното име по принцип се обозначават т.нар. източни келти, или по-точно келтите, живеещи на територията на източносредиземноморската цивилизация (Мала Азия, Сирия, Египет, Гърция, Македония, Тракия). В редица антични произведения обаче тези две имена не се разграничават и се употребяват едновременно като синоними (напр. Полибий). Вероятно на гръцкото „галати“ отговаря латинското „гали“ (galli), което също се появява в античните извори от III в. пр.н.е. „Гали“ е име, по-ново от „келти“ (celti), което продължава да се употребява и по-късно и обозначава главно жителите на Предалпийска Галия.
В съвременната историческа и археологическа литература се употребява главно сборният етноним „келти“, отнасящ се до всички племена, обитаващи Западна, Централна и Източна Келтика, както и до тяхната история. В някои случаи в съвременната историография келтските обитатели на Галия се именуват гали, а тези, обитаващи Мала Азия — галати.
За езика на келтите разполагаме със значително количество най-различни извори. Това са запазени келтски думи в произведенията на гръцките и латинските автори и повече от шестдесет известни надписа от континентална Европа. Освен думи са известни и голям брой келтски топоними, ороними, лични имена и др. Запазената до наши дни писмена традиция на келтите от Уелс, Ирландия, остров Ман и др. (започваща от VII в. от н.е.) е от огромно значение за проучването на езика на келтите. Предримските надписи са писани с латинска, гръцка или етруска азбука. Най-старата келтска азбука, която се нарича огам, е известна от V–VI в. от н.е. Тя е съставена от точки и чертички. По-старата форма на това писмо се състои от 15 съгласни и 5 гласни. Системата на изписване на буквите е въз основа на латинската азбука, а всяка буква носи име на дърво (напр. „д“ — daur — дъб). Генезисът на тази азбука не е известен, а и самото ѝ име не е изтълкувано. Безспорен е фактът, че това писмо се употребява от келтите от Ирландия и другите острови при техните обреди, тъй като такива надписи се срещат само на култови камъни или скали, а в легендите често се свързва с погребалните ритуали. На науката са известни повече от триста надписи с тази азбука.
Слабото разпространение на келтската писмена традиция се корени в религиозната забрана за предаване на знания и обичаи в писмена форма. Цезар подчертава, че в Галия основните познания за келтското общество се получават в школите на друидите, където обучението продължавало двадесет години, където всички знания се научават наизуст и тяхното изписване е забранено. В частните, обществените дела и сделки келтите използували гръцката или латинската азбука.
В рамките на индоевропейското езиково семейство келтският език е най-близък до италийския език, но съществуват също връзки и с германския, което е много вероятно, като се има пред вид разположението на прародината на келтите и германите. Тези три езика оформят отделна група в рамките на индоевропейската езикова общност. Връзките между келтския и италийския език са значително по-близки, отколкото с германския. Много елементи от фонетиката и лексиката свидетелствуват за близките контакти между келтите и италийските племена още през II хил. пр.н.е. Напоследък в историческата литература обаче остро се критикува предполагаемата итало-келтска общност. При всички случаи липсата на аргументи „за“ и „против“ тази хипотеза не дава основание да се заеме категорично становище по въпроса. Може да се добави, че наличието на аналогични примери в развитието на други индоевропейски езици (напр. балто-славянската общност) е допълнителен аргумент за съществуването на тази итало-келтска общност.
Келтските езици се разделят на две основни групи — келтска-Q и келтска-P. Тази разлика се състои главно в преминаването на индоевропейското kw в qu или p. Често привеждан пример е названието на „коня“, който в първия случай се казва „equs“, а в другия „epos“.
В историческото време Q-келтски се говори в Ирландия и Шотландия, а P-келтски в Уелс и Британия по същото време. От запазените до историческото време келтски езици има още една група, която сега вече е изчезнала — на корнуелски диалект.
Езиците на келтите, обитаващи европейския континент, съставляват отделна група, която е по-слабо позната в сравнение с останалите поради неголямото количество извори за реконструирането ѝ. Тя се разделя на три основни диалекта — галийски, лепонтийски и келто-иберийски. За съжаление не е възможно да се провери и информацията на Цезар, че белгите говорили на език, различен от останалите келти. Между тези езици има разлика в преминаването на индоевропейското kw в p (лепонтийски) или в qu(келто-иберийски). Основна група извори за изучаването на изчезналия език са неговите топоними. Келтската топонимия и нейното развитие е от особено голямо значение за установяване на келтското етническо присъствие. Топонимичните остатъци не могат да бъдат точно датирани. Така например Бриганциум (дн. Брегенц), Камподунум (дн. Кемптен) и Абодиакум (дн. Емпфах) са топоними, характерни за келтските езици, и са споменати от Страбон като полиси на винделиките — келтско племе от Горния Дунав. На тези места са направени подробни археологически проучвания и не бяха открити други обекти освен военните станции от късната римска епоха. Това свидетелствува, че традицията на келтската топонимия се запазва много дълго, пренасяйки се върху други селища. Този пример ни доказва, че проучването на етническото присъствие по топоними трябва да се извършва много внимателно и при използуването на други видове исторически извори.
Най-характерните келтски топоними са с окончание — „дунум“ или „дуном“, което на келтски означава градище или издигнато място (например Лугундунум — крепост на бог Луг), което срещаме в Галия, Пиренеите, Централна и Северна Европа, или пък често срещаното Новиодунум (нова крепост), разпространено в Галия, Предалпийска Галия, делтата на Дунав и т.н. Други типични за келтските топоними окончания са: марос (поле, земя), брига (крепост, укрепление) и не толкова типичните — менатум, магус, ритум, акус, и др.
Има различни хипотези по отношение на хронологията и разпространението на тези окончания. Но те не успяват да ги групират в един логичен ред, защото различните окончания съществуват успоредно и са резултат както от лингвистичното разделение на келтския свят, така и от локалните традиции.
Най-голямата обществена единица в келтския свят е племето. Имената на келтските племена, предадени от античните автори, са многобройни. В списъка на племената, живеещи в Галия, направен след смъртта на император Август, са изброени 305 племена. Някои от тях срещаме разселени в различни точки на келтската диаспора, докато други обитават само една. Най-добре познаваме етническата география на Галия благодарение на сведения, предадени ни от Цезар, и писмената традиция от римската епоха. Между споменати от античната писмена традиция племена се срещат големи и силни, като например едуите, боите, а също така незначителни и малки, които никога не играели особена роля в историята на келтския свят. Често срещаме в античната литература да се смесват келтите с местните племена, като в резултат на това се появяват племена със смесено име и естествено със смесен етнически състав, като например келто-ибери, келто-скити, келто-лигури, келто-даки, келто-траки. Този процес на смесване с местното заварено население се усилва особено през втората половина на II в. пр.н.е. Локализацията на племената с еднакво име в различни части на предримска Келтика е извънредно интересно. Благодарение на нея може да се проследи кои племена са взимали активно участие в експанзията през V–II в. пр.н.е., а също и направлението на действие на отделните племена. Ще представим няколко примера:
Волките — племе, състоящо се от два клона — арекомици и тектосаги. Първите живеят между р. Рона и р. Гарона, а вторите — по горното течение на Гарона. Тектосагите са се заселили по-късно до Херцинската гора и в Мала Азия.
Боите — племе, живеещо в Централна Галия, но срещащо се и в Панония, Чехия (от тяхното име е образувано Бохемия, другото име на Чехия) в Предалпийска Галия, в подножието на Пиренеите, в Мала Азия.
Паризи — племе, живеещо по долината на Сена. Често това племе се среща и в Британия.
Сеномани — част от племето олерк, живеещо между Лоара и Рона. Среща се още в Италия и в Южна Галия на територията на волките-арекомици и т.н.
Други следи от разпространението на келтските племена са названията на градове — така например в Морея живяло племето алони, а на западния бряг на Британия се е намирал град Алона и река Алонис; в Югоизточна Галия пък се е намирал град Алониум.
Още много такива примери могат да се приведат, но посочените по-горе са достатъчни, за да предадат динамиката на миграционните процеси при келтските племена по време на тяхната експанзия. Те се преместват навътре в самата Галия, търсейки нови земи на заселване, или тръгват далеч извън нейните граници.


Търговия

Началото на вътрешната търговия в келтските земи трябва да се търси много преди латенската епоха, още с първите стъпки на етническото им формиране. Търговията се развивала, първоначално използувайки метални слитъци като обединена форма за заплащане през бронзовата епоха. Това е процес, характерен за тази епоха в целия „варварски“ свят, а не само за келтите (или по-точно за протокелтите). Тази форма на заплащане се задържа дълго в обмена между келтите, тъй като се откриват слитъци от чисто желязо и през латенската епоха, употребявани вероятно все още като парична форма.
В античната литература информацията, отнасяща се до вътрешната търговия, е твърде недостатъчна. Цезар пише, че венетите от Северна Галия били единствени посредници между Галия и Британските острови. Разпространението в различни точки на Келтика на подобни или еднакви произведения свидетелствува, че връзките между келтските племена, разселили се на територии, отдалечени една от друга, били много тесни. Търговските връзки се осъществявали както от търговци, така и от отделни пратеници, поддържащи контактите между племената в родината и със заселилите се в нови земи.
Този интензивен обмен, развит на заетата от келтските племена голяма територия в периода на тяхната експанзия, е бил причина да се почувствува нужда от въвеждане на по-достъпна форма на заплащане на търговските операции. Парите били добре познати на келтските племена още от началото на IV в. пр.н.е., когато те нахлули в Италия за пръв път. Естествено келтите, живеещи на територията на средиземноморската цивилизация, употребявали парите със заселването си по тези места. Но във „варварската“ част на Келтика започнали да секат монети от началото на големия икономически разцвет на процеса на интеграция между новозаетите големи територии. Първообрази на златните келтски монети са типовете монети от средиземноморския свят. За Централна Европа това били златните статери и сребърните тетрадрахми на Филип II, Александър Велики, Антигон Гонат и монети, сечени от градовете Лариса, Бизантион и остров Тасос. В западната част на Келтика освен монетните типове на македонските владетели силно влияние оказвали и типовете на Тарент, Месалия и на римската република (обр. 2).
Монетосеченето се развивало бързо през II в. пр.н.е. паралелно с големия икономически разцвет на келтското общество. Типовете келтски монети са най-различни и докато в началото те почти точно възпроизвеждат облика на първообразите, впоследствие ставали все по-схематични и се въвеждали нови, типично латенски елементи в изображенията. През I в. пр.н.е. в Галия се появили много монетарници. Може да се каже, че монети сечел всеки владетел, а и някои от по-големите градове.
В Централна Европа келтското монетосечене западнало през втората половина на I в. пр.н.е., когато цъфтящата до този момент латенска икономика била разклатена от нашествията на даките и германите и келтите били постепенно изтласкани от Трансилвания, долината на Дунав и Словакия. В Западна и Централна Келтика монетосеченето се развивало до по-късно, докато и тук живеещите племена попаднали под ударите на римските легиони и германските нашественици. Латенската култура и икономическа структура започнала да се разпада, а самите келти били или подчинени от римляните, или изтласкани, асимилирани и покорени от германите.
Външните търговски контакти на келтските племена имат също много далечна история. По всяка вероятност те се развивали успоредно с въвличането на „варварска“ Европа в икономическия живот на средиземноморския свят през II хил. пр.н.е. Тогава се усилили и връзките между Севера и Юга. За това свидетелствуват редица изделия, носещи белезите на източносредиземноморската култура. Този процес се усилва след етническите движения на прелома между II–I хил. пр.н.е., когато народите от източните части на Централна Европа се разселват по басейна на Източното Средиземноморие. По това време минералите от Централна Европа бързо намират пазар на Юг. От тази епоха е големият разцвет на селището при Халщат, което е било заселено от келти. Благодарение на солните мини в близост до селището местното население поддържало тесни контакти с Италия и Гърция. Същото важи и за келтските владетели на земите по горното течение на Рейн, Дунав и Рона, както и днешна Чехия.
Тези контакти не се прекъсват и през латенската епоха. В резултат на териториалното разширение на келтската диаспора те се засилват и стабилизират. Докато до V в. пр.н.е. основна роля в търговските контакти между Юга и келтските земи играе Италия, то през следващите години се намират импорти и от Македония, Гърция, гръцките колонии по Иберийския полуостров, Северна Африка и т.н. Смело може да се твърди, че през елинистическата епоха келтите са били активен елемент (имат се пред вид „варварските“ келти) на елинистическото койне.
Освен търговските контакти важна роля в обмена между средиземноморската цивилизация и континенталните келти играели и галските наемници, които служат при елинистическите и други армии през втората четвърт на IV в. пр.н.е. Те спомагат за импорта на монети, скъпоценности и други предмети.
В „Галската война“ Цезар отбелязва интересен факт. В I в. пр.н.е. Галия била обслужвана изключително от римски търговци, които живеели в отделни квартали на галските градове и държали в ръцете цялата външна търговия. Подобно твърдение изглежда твърде невероятно. Допуска се, че е имало също и келтски търговци, поддържащи контакти с Гърция, Италия, Мала Азия и други райони на Юга.
Въпросът за пътищата в настоящото изследване няма да бъде разглеждан, тъй като той е твърде обширен, необходимо е да се отбележи, че келтите по време на своята експанзия, а и по-късно следват традиционните пътища и това е напълно естествено. Още повече, че те винаги се стремят да използуват най-леснодостъпните и удобни за преминаване трасета.

Произведения на келтските занаяти

Украшения. Тяхното разпространение и динамично развитие потвърждава мнението на античните автори за пристрастието на келтите към украшенията (Тит ЛивийДиодорСтрабон и др.).
В латенския свят най-популярен вид украшения са били фибулите — античните безопасни игли. Те изпълнявали на първо място функционална роля, т.е. прикрепяли отделни части на дрехите, защото келтите не употребявали копчета. Тяхното предназначение като украшение било не по-маловажно, за което свидетелствуват богатата им украса и голямото разнообразие на форми. Забелязва се и разлика във фибулите, употребявани от различните полове. Мъжете носят главно железни фибули, и го най-често две или четири, докато фибулите, използувани от жените, са далеч по-разнообразни. Те носят бронзови, а по-рядко и сребърни и техният брой е значително по-голям, средно между четири и осем. Но в някои погребения има по двадесет и повече фибули, носени от една жена.
Латенската фибула се развивала от появилата се през последната фаза на халщатската култура чертозка фибула. Латенските фибули обикновено са направени от тел с различно сечение, многократно усукана, а също и със сплесната или издута централна част, т.е. лък (рис. 9). Фибулата се състои от три части.
Спиралата, винаги билатерална, е с различен брой намотки. Най-ранните имат средно по четири намотки, а през следващите фази се установява традицията на спиралите от шест намотки. Но този принцип не е стриктно спазван и винаги се срещат фибули с по-малко или повече намотки. Във втората фаза на среднолатенската епоха се появяват фибули с голям брой намотки (тип Орнавасо), които в същност възраждат традицията на къснохалщатската култура, но те бързо изчезват през къснолатенския период и продължават да доминират спиралите с малък брой намотки — до осем.
Лъкът, който съставя централната част на фибулата, е винаги извит нагоре, в различните периоди дъгата е по-голяма или по-малка, а и дължината му варира. Обаче хронологическа определеност не може да се конкретизира. Наред с късите и силно извити лъкове се срещат и фибули с дълги и ниски лъкове. Лъкът преминава в краче, което в същност е определящият признак за хронологическото разделение на латенските фибули.
Крачето е продължение на иглодържателя. През раннолатенската епоха той е изтеглен вертикално нагоре, после завива към лъка и се издължава, като често е украсен с пластични топки, дискове и др. Във втората фаза на раннолатенската епоха (ЛТ Б2) започва украсяването му с големи топки, които много го утежняват. Това довежда до свързването на крачето с лъка в периода на прехода между ранно- и среднолатенската епоха. Последвало украсяването му по най-изкусен начин и удължаването му в много случаи. В къснолатенския период крачето намалява и се превръща в рамка (често правоъгълна), намираща се над иглодържателя. Тази рамка през римската епоха се запълва.
Латенските фибули са украсявани по най-различен начин. Лъкът е профилиран, апликиран с филигран, украсяван с врязан или щемпелуван орнамент, инкрустиран с други метали и най-различни мотиви. От момента на сливане на крачето с лъка украсата се премества върху крачето, а лъкът най-често е гладък. В по-ранния период крачето е било профилирано или украсено с пластични топки; по-късно се появяват по-големи дискове с инкрустация от емайл или корал, а през среднолатенския период разнообразието става още по-голямо. Срещат се топки, ажурни лъкове с филигранни мотиви, дискове. През къснолатенския период украсата по фибулите намалява, като остава пластична или врязана.
Представената по-горе кратка характеристика на латенските фибули не е в състояние да предаде достатъчно точно разнообразието на типовете фибули, използувани от келтите през този период. Трябва да се подчертае, че тяхното производство е било стриктно подчинено на общоприетите норми, разгледани по-горе.
Подобно на фибулите в келтското общество жените и мъжете носели торкви. Торквите са символичен келтски накит през латенската епоха. Те се появяват от самото начало на латенската култура и продължават развитието на местните форми от халщатската епоха. По археологически път те са доказани само в женските погребения, но иконографските паметници показват, че те били носени в същата степен и от мъжете. Вероятно те са символ на наследствеността и поради това не ги намираме в мъжките погребения. Античните автори подчертават значението, което келтите отдавали на торквите. Тит Ливий съобщава, че римската република нееднократно подарявала торкви на келтските владетели при различни мисии, а според Флор римският пълководец след победата си над предалпийските келти подарил на сената голяма торква, направена от плячкосано злато.
Торквите имат сравнително проста конструкция и са украсявани при съединението на краищата, по-рядко на срещуположната страна или на няколко места. Те са направени от куха или плътна метална пръчка, винаги с кръгло сечение, отворена или затворена. Украсата е най-различна. Едни от най-типичните латенски торкви са украсени в двата края с печатообразни кръгове. Самите торкви са от бронз или от злато (обр. 3).
Гривните са значително по-разнообразни като украса и форма. Те биват също отворени или затворени (обр. 4). Направени са от кръгли, полукръгли или плоски ленти. Срещат се и кухи гривни. Някои от тях са изплетени от тънка тел. Украсени са с пластични издатъци, врязани линии по дължина, инкрустации, щемпелувани орнаменти, удебелявания и др. В раннолатенския период краищата на гривните често завършват и с печатообразни кръгове.
През втората фаза на раннолатенския период (ЛТ Б2) се появяват гривни, направени от нова суровина — от сапропелит (вид чисти въглища). Те се разпространяват из цялата територия на латенската култура, а един от големите центрове на тяхното производство е била днешна Чехия. Те са с кръгло, полукръгло или многоъгълно сечение, като някои са украсявани с надлъжни жлебове. В някои случаи вътре се намира желязна тел, играеща роля на ядро; други сапропелитни гривни са покрити с бронзови или златни пластинки. Двете отделени части на гривните са били свързвани чрез железни или бронзови нитове. Този накит, както и другите са носени главно от жени. През къснолатенския период гривни от тази материя вече не се произвеждат.
Среднолатенският период обогатява накитите с нов вид гривни, направени от стъкло (обр. 6). Най-често срещани са тъмносините стъклени гривни, но гамата от цветовете стига до жълтеникавокафяво. Повърхността им е гладка. Украсата е от няколко надлъжни пластични ребра или къси напречни пластични издатъци, с гъсти, малки кръгли топки. Често те са и допълнително инкрустирани с бяла или жълта паста в различни мотиви. Откриват се главно в женски погребения и продължават да се произвеждат и употребяват до края на латенската култура.
Подобна форма, както на някои метални гривни, имат и пръстените.
От стъкло са произвеждани и мъниста с различна форма и украса (обр. 5), но най-характерни за латенската култура са мънистата със значителна големина — до няколко сантиметра височина. Украсата им е най-често изображение на човешка глава (значението на човешката глава в келтската религия и изкуство ще изясним по-късно) от паста в друг цвят (обр. 7). В латенската култура са употребявани също така и огърлици от мъниста, изработени от злато, сребро, бронз, кехлибар, кост и т.н.
Предмети, подобни на гривните и торквите, са кръговете, носени на краката. Те имат специфична форма и се появяват през среднолатенския период. По-рано в погребенията се срещат също украшения за глезените от типа на употребяваните гривни. От ЛТ Ц започват да се произвеждат кръгове, съставени от три, четири, осем и т.н. кухи полусфери, свързани помежду си (обр. 8). Те винаги са отворени и се закопчават с нитче.
Типично латенско украшение са металните колани-верижки, които се появяват в късната фаза на раннолатенския период (ЛТ Б2) и през следващите векове бързо се развиват (обр. 9). И те са носени от мъже и жени, обаче с разлика във вида и формата.
Женските колани-верижки са винаги направени от бронз и са няколко вида. Направени са от: правоъгълни или продълговати звена, свързани с големи халки; звена, оформени от две малки верижки с формата на осморки; звена, свързани със скобички. Те са винаги богато украсени с най-различни орнаменти, изпълнени с най-различна техника, включително и инкрустации от емайл, корал; завършват с токи с различна форма: кръгли (украсени с глава на животно), продълговата, във форма на палмета (често украсени с емайл), правоъгълна рамка и т.н.
Мъжките колани-верижки за разлика от женските не се употребяват само за украса, а имат определена функция — на тях окачвали мечовете. По тази причина те не са толкова украсени и са значително по-еднообразни. Мъжките колани-верижки най-често се състоят от две части — едната с дължина около 50 см, а другата — около 10 см, и са направени от няколко заплетени тела, след това сплеснати. През първата фаза на раннолатенския период (ЛТ Ц1) са употребявани пояси, украсени с щамповани кръгчета, които се откриват в гробовете на воините от това време. Поради това в археологическата литература често се среща терминът „хоризонт на пояси-верижки с щемпелуван орнамент“. Те изчезват през ЛТ Ц2. В мъжките погребения също се срещат и пояси-верижки със звена във формата на осморки.


Въоръжение. Подобно на накитите и тук келтите проявяват голяма изобретателност и редица произведения представляват нови видове, в които могат да се намерят заемки от най-различни култури.
Основно нападателно въоръжение на келтите през латенската епоха е бил мечът (рис. 10). Латенският меч представлява по-нататъшно развитие на къснохалщатските къси ками. Той е двуостър, с дръжка, направена от дървени, костни или рогови пластинки, прикрепени към метална сърцевина. Бил е носен в метални, по-рядко в кожени ножници. Засега археологическият материал не дава никакви данни за съществуването на дълги дървени ножници. Ножницата с меча е била прикачвана посредством халкички към коланите-верижки или към кожените пояси. Той винаги е бил носен от дясната страна. Това подчертават античните автори (АпианТит ЛивийСтрабон), за това свидетелствуват и иконографските изображения.
Латенските мечове се развиват с тенденция към увеличаване на размерите. Най-ранните мечове имат средна дължина около 0,60 м, а най-късните са по-дълги от 1 м. Съответно на дължината се увеличава и ширината на острието — от средно 4 см при ранните до 6 см при късните. Променят се и различни елементи в конструкцията на меча, като върхът на острието, който в началото е много остър и има форма на буквата V, с развитието на латенската култура постепенно се закръгля — къснолатенските мечове са с почти правоъгълен връх. Острието се усилва с пластични ребра, появили се едновременно с тенденцията към увеличаване на неговата ширина. През среднолатенския период мечът има вече в много случаи ясно изразено ребро, а в по-ранните периоди това е било само едно удебеляване в средата по протежението на острието. През къснолатенския период често се срещат до три ребра по протежение на острието. За предназначението и необходимостта от тези ребра говорят и античните автори (Полибий, Плутарх, Полиен) — по време на бой след силен удар мечовете се прегъвали и войниците били принуждавани често да ги изправят с крак, а така ребрата стабилизирали острието. Латенските мечове са били с предназначение за бой от разстояние, за сечене, а не за мушкане.
Горният край на острието, където той преминава в сърцевина на дръжката, в ранните мечове е с неправилна форма, а при среднолатенските е изрязан правилно във формата на камбана. За тази част през този период се появява и камбановидният предпазител. При къснолатенските мечове тези предпазители са почти правоъгълни.
Трябва да се подчертае, че развитието на формата на латенските мечове има много общи и често срещащи се различни комбинации, при които може да се съчетават късната форма на окончание на меча с по-ранната на горната му част. Това показва, че оръжейните майстори не са спазвали стриктно така очертаните тенденции, а произволно са комбинирали по-ранни с по-късни елементи. Следователно в някои случаи мечовете не могат да бъдат основен хронологически критерий.
Значително по-точен и по-достоверен детерминант за хронологията на мечовете е тяхната ножница. Тя била направена от желязна или бронзова пластина. Те винаги били от две части, кои го са свързвани по два начина: долната част е по-широка и нейните извити нагоре краища захващат горната половина, или от двете страни се намират тесни метални ленти, които прихващат пластинките. Долният край на ножницата на раннолатенските мечове е специално украсяван с отделна апликация, най-често кръгла, която при среднолатенските ножници става по-продълговата. През къснолатенския период тя остава само като допълнително укрепване на долната част на ножницата. В горния край, от вътрешната страна, се намира тясна метална лента, издадена в средата, благодарение на която ножницата е била окачвана на пояса. След раннолатенския период, през който тази лента е много проста и най-често правоъгълна, нейната форма се усложнява и краищата ѝ са оформени по най-различен начин. От външната страна, а по-рядко и от вътрешната ножницата била украсявана с врязан орнамент, появил се през втората фаза на раннолатенския период (рис. 11). Най-ранните мотиви са по-опростени (зооморфни и по-рядко растителни), най-често са разположени само в горната част. През среднолатенския период се разпространяват нови растителни мотиви. Украсените ножници са най-популярни в Долна Панония. Този обичай е възприет и от алпийските келти, от племената в Галия, откъдето преминава и на Британските острови. Някои ножници са украсявани и по-рано с щамповани кръгчета.

Значително по-рядко келтските воини употребявали бойните ножове (рис. 12), които в редки случаи заместват мечовете. Бойните ножове най-често присъствуват във въоръжението едновременно с тях. Те също продължават старата халщатска традиция. През раннолатенския период те се срещат много рядко и сред археологическия материал, но ножовете, откривани в комплексите от ЛТ Ц, продължават тенденциите на развитие на по-старите. Дължината им е средно между 40–50 см. Острието е с триъгълна форма, с вътрешна изпъкнала режеща страна, а външната е тъпа, най-често дъговидно изразена.
Острието е най-широко в основата си, около 10 см, която постепенно преминава в метална дръжка, а при по-късните екземпляри е леко извита. Краят на дръжката често е украсен с метална топка, халкичка и др.
Най-голямо разнообразие в латенския тип въоръжение има при копията. В археологическия материал са запазени метални части, т.е. върховете на копията и обковките по долната част на дървената дръжка. Копията се различават по отношение на дължината си, а оттам и по предназначение, както и по формата на металната част (рис. 13). Дължината на копията варира от 1,5 м до 3 м. По-малките са употребявани за хвърляне, докато по-големите са за борба отблизо. Античните автори дават най-различни названия на келтските копия — гезум, катея, саунион и т.н., — всяко от които е било употребявано за определен вид бой. Имената на някои племена произлизат от името на копието, с което те били въоръжени (напр. племето гезати). Естествено е, че при това богатство на видовете копия ще бъдат разнообразни по форма и техните върхове. Досега не е разработена подробна класификация и хронологично подреждане на латенските върхове за копия, но между тях има няколко основни типа, всеки от които е с много варианти. Това са върхове с широко острие, пластично ребро по средата, наподобяващо лист; тясно, триъгълно или ромбовидно острие с голямо ребро по средата; широко острие, изрязано във формата на пламък, и др. Обковките на долната част по дървената дръжка са по-еднообразни и се разделят на два основни вида — с втулка и с шип за забождане в дървото.
Освен това най-популярно нападателно въоръжение келтите употребявали също лъкове, стрели и бойни брадви. Върхове за стрели в археологическия материал се срещат рядко. На територията на латенската култура(освен нейните периферни райони, където има влияние на други култури и традиции) в погребенията на войни никога не са намирани стрели и брадви. За това, че келтите ги използуват в бой, ни съобщава Цезар.
Защитното въоръжение е значително по-еднообразно. В масова употреба е единствено щитът. Той е направен от дървени дъски, дебели в централната част от 0,3 до 0,6 см, удебеляващи се към периферията до 1 или 2 см (рис. 14). Щитът е бил правен от две или три дъски. По средата минава централно, също дървено и с продълговата форма пластично ребро (размери — 3 см ширина, а в средата около 10 см), което подсилвало повърхността на щита. Последният често е бил покрит с кожа, а в много редки случаи и с метален лист. От втората фаза на раннолатенската епоха върху повърхността на щита се появяват и метални апликации. Те са няколко вида: метално укрепване на ръба; умбо, което покрива централната част; апликации по повърхността. Металното укрепване на ръба е направено от тясна желязна или бронзова лента, която го покрива от двете страни и е прикрепена към щита.
Върху централната част на пластичното ребро на щита от ЛТ Б2 келтите започнали да слагат метални апликации, които се наричат умбо (от лат. umbo — изпъкналост) — (рис. 15). Те се делят на три основни вида: 1 Двуделни, с правоъгълна или продълговата форма, често свързани с дъговидно извита тясна метална лента. 2. Лентести, с изпъкналост по средата и с плоскости от двете страни за укрепване на умбото към щита. Те имат най-различна форма — правоъгълна, трапецовидна, заоблена, издължена, триъгълна и т.н. Изпъкналата част също променя своята форма, като минава от правоъгълна през заоблена до кръгла. 3. Последният тип умбо е кръгъл. При него изчезва дървеното умбо-подложка. Централната част на щита при този тип е укрепена единствено от металното умбо. Самото то има бряг, посредством който се прикрепва към щита. Хронологията на тези видове е различна: в ЛТ Б2 се среща главно двуделният тип, в ЛТ Ц — лентестият, а в ЛТ Д — кръглият.

На останалата част от повърхността на щита се срещат често и други апликации с най-различни форми, но за разлика от умбото те са винаги плоски. Античните автори (ДиодорТит ЛивийФлор, Плутарх) твърдят, че латенските щитове са били богато украсени по повърхността с различни нарисувани, врязани или апликирани изображения.
Най-типичната форма за латенския щит е овалната, но се срещат и правоъгълни, многоъгълни или кръгли щитове. Средната им дължина варира между 100 и 130 см, а ширината — между 60 и 70 см.
Въз основа на иконографските и археологическите извори може да се определи начинът на носене на този щит — от вътрешната си страна той е бил снабден с дръжка от дърво, желязо или кожа, раз положена почти в центъра на щита.
За разлика от този вид защитно въоръжение, което е много разпространено и леснодостъпно за масите, останалите видове защитни въоръжения, т.е. шлемовете и ризниците, били употребявани единствено от по-знатните воини. Латенските шлемове се развиват от гръко-етруски образци, но вече през IV в. пр.н.е. те получават редица белези, характерни за групата на т.нар. итало-келтски шлемове. Основната им форма се запазва от времето на халщатския период и в литературата те се определят като „жокейска шапка“, те те са полуовални, леко издигнати нагоре, с малка козирка отпред (рис. 16). В горната част на шлема често има допълнителни украси, като пластични рога, силно изтеглени нагоре (на вие до 30 см), апликации във формата на животни — птици, диви свине и др (обр. 10). Най-често на върха на шлема се намира кръгло копче. Този тип шлем има отстрани набузници. Целият шлем е бил празен от бронз, злато, а по-рядко от желязо. В много случаи повърхността им е богато украсена с мотиви, характерни за латенската култура (обр. 11).
Преди няколко години бяха открити първите фрагменти от латенски ризници в Източна Европа, които са най-старите в латенската култура (Циумещи — Румъния). Досега само античната литература и изображенията на галати от античната епоха (обр. 12) свидетелствуваха за употребата от келтите на ризници от кожа, от кожа с метални апликации или чисто метални (Диодор, Плутарх, Силиус).

А Варон дори казва, че ризницата, наподобяваща туника и оплетена от железни халкички, е келтско изобретение. При разглеждането на този проблем в III глава се допуска предположението, че плетената от халкички ризница е била тракийско изобретение, възприето от галатите и разпространено в келтския свят. В Западна Келтика такива ризници са известни само от периода ЛТ Ц и ЛТ Д.
Съвсем рядко в келтския свят се срещат и кнемиди, които са винаги от типове, срещани в елинистическия свят.
Към екипировката на латенската армия са принадлежали и различни други предмети. Келтската аристокрация влизала в бой на колесници (ПолибийТит Ливий. Плутарх, Флор). Те също били украсявани с рисувани, апликирани и т.н. орнаменти (рис. 17). Характерно за келтската армия е и носенето на знамена (Полибий, Тит Ливий, Цезар), които имали най-често формата на някакво животно — обикновено глиган. Преди атака, както и по време на бой, специална група музиканти свирела на бойни тръби, наричани карникс — дълга тръба, извита в двата края в противоположни посоки, разширяваща се в горния край (обр. 14).
Само при някои келтски племена конницата е основен род войска (напр. при едуите). Между предметите, свързани с екипировката на конника, трябва на първо място да се споменат шпорите, които са келтско изобретение. Като цяло конското снаряжение не е богато — например юздата е много проста, направена само от две халки, свързани с хоризонтална пръчица.


Глинени и метални съдове. Още от началото на латенската епоха са произвеждани както съдове, работени на ръка, така и на колело. Керамиката от първия вид преобладава чак до края на II в. пр.н.е. Бързото разпространение на керамиката, работена на колело, през II в. пр.н.е. доказва наличието на производствени керамични центрове.
През ЛТ А най-популярна е правената на колело керамика, украсена с щампован орнамент. Преобладават растителни мотиви, но се срещат и геометрични. Преобладаваща остава работената на ръка керамика, която съхранява по-ранни халщатски традиции и пластична орнаментация. През ЛТ Б керамиката с щемпелуван орнамент е изместена от работената на колело, със сива и гладка повърхност, чиято единствена украса са релефните линии. Тя се изработва в най-разнообразни форми, между които и тези, характерни за ръчната керамика. През следващия период (ЛТ Ц) в керамиката се появяват редица локални различия. През този период се разпространява появилата се през ЛТ Б2 графитна керамика. Това са главно съдове с леко издуто тяло, украсени с отвесни и врязани линии. Допуска се, че вече в ЛТ Ц2 се появяват и първите боядисани съдове, които са характерни за ЛТ Д. Тази керамика е тънкостенна и добре изпечена, а повърхността ѝ е украсена с бяла или червена боя и различен орнамент — отвесни пояси, мрежест, шахматен, вълнообразен и т.н.
Сред най-характерните за латенската култура форми (рис. 18) на първо място се нареждат паниците, коничните и биконичните съдове с удебелено устие и подчертан ръб, съдове със силно издуто тяло с дълга, леко стесняваща се шийка и разширяващо се устие, често украсени с пластични ребра (хоризонтални) и с високо столче; паници на високо краче, т.нар. фруктиери; биконични със заоблено тяло чаши; високи, издължени със заоблено тяло и леко разширено устие гърнета — често украсени с боя; канички; дълбоки паници и др. Използувани били и дървени съдове, направени от отделни дъски и пристегнати с метални обръчи, каквито се намират на редица опида (и други селища от това време.
В ранния период на латенската култура (ЛТ А), когато келтската аристокрация е погребвана с богати дарове, сред тях често се срещат метални съдове предимно итало-етруски импорт (обр. 15). С изчезването на богатите гробове през следващите периоди (ЛТ Б — ЛТ Д) естествено намалява и броят на металните съдове сред археологическия материал от некрополите. През тези векове умрелите били погребвани с най-обикновени предмети, свързани с облеклото и украшенията, а при воините и с въоръжението. Цели или фрагментирани метални съдове се откриват главно при разкопките на селищата и косят белезите на местно производство или имат елинистически произход.
Особено интересни са широко разпространените в латенския свят котли. Най-често те били изработвани от бронз, а по-рядко от други метали. Един от тях, намерен при Гундеструп (Дания), се смята, че е бил произведен в ателие от карпато-дунавската или истро-понтийската област (рис. 19). Сребърният котел, за който става дума, е открит през 1891 г. Той е висок 42 см, 62 см широк и тежи около 9 кг. От външната страна е украсен с фриз, съставен от седем почти квадратни полета с изобразени в тях човешки глави — може би лица на келтски божества, обкръжени от човешки фигури, обикновени и фантастични животни. От вътрешната страна се намира фриз, съставен от пет правоъгълни полета с изобразени различни сцени. Една изобразява лов на животни, друга култова церемония с участието на войници, която вероятно е свързана с инициация, и т.н. Някои автори смятат, че в изображенията на този котел се чувствува силно влияние тракийската култура.
Сцените и участвуващите в тях божества, изобразени на котела от Гундеструп, дават обилна информация за келтския култов живот и келтски пантеон. Главното изобразено божество е Кернунос (обр. 3), представен с много атрибути и заобиколен от много животни, въпреки че котелът е открит на същинските германски територии, бил е произведен вероятно в близост или направо на територията на тракийския културен кръг. С етническата интерпретация на котела няма никакъв проблем. Представените божества и култови сцени напълно се покриват със знанията ни за келтската религия. Предназначението на такива котли също не събужда съмнение. За тяхната употреба в култовите обреди говорят античните автори, както и култовата сцена с такъв съд, изобразена върху самия котел.



Глава втора
Келтите на Балканския полуостров

Келтските нашествия през IV в. пр.н.е.

Северните райони на Балканския полуостров в западните си части били обитавани до IV в. пр.н.е. от илирийските племена, а в източните — от тракийските. Културите на тези племена се развивали с еднакъв ритъм и се намирали почти на еднакъв стадий на развитие. Влиянията на различните външни културни центрове върху отделни райони са станали причина за появата на различия в ритъма на тяхното развитие. От друга страна, безспорно е, че както илирийските, така и тракийските племена от северните райони на Балканския полуостров не са се развивали изолирано, че съществували между тях най-различни връзки.
След първата фаза на келтската историческа експанзия, по време на която латенската култура проникнала и в Панония, и в долината на По, северните балкански илирийски племена са станали преки съседи на галите.
Първият поход на келтите на Балканския полуостров е засвидетелствуван много рано в античната литература. Това е известието на Теопомп за нападението на келтите върху илирийското племе ардиеи. То е станало вероятно през 360 или 359/358 г. пр.н.е., т.е. по време на последните походи на келтите от първата фаза на историческата експанзия. Ардиеите живеели на територията на днешна Западна Босна и Херцеговина. Келтите, които извършили това нападение, са били безспорно част от групите, атакуващи Италия. Дали това нападение е завършило с трайно заселване на келтите в западноилирийските земи или източноалпийската област, не може да се каже. Археологическите следи от присъствието на латенските предмети тук са много малко, и то главно от територията на илирийската култура в Динарските планини.
На територията на днешна Словения и в източноалпийските земи археологическите проучвания не допринесоха за откриване на трайни следи от заселване на келтите в тези райони през средата на IV в. пр.н.е. Значително по-късно в тях се заселило келтското племе тауриски, което дошло от Панония. Това станало в края на раннолатенския период (ЛТ Б2) в долините на Сава и Драва. Успоредно с тази култура през среднолатенския период (III–II в. пр.н.е.) на територията на Източните Алпи и северната част на Динарските планини съществуват още три културни групи. По това време те започнали все по-силно да се латенизират, но през IV в. пр.н.е. те все още запазвали своя къснохалщатски облик. Това са културите на: яподите (в Южна Словения с най-важен обект — градището във Виница), карните (в Западна Словения, на южните склонове на Юлийските Алпи — с най-важен обект некропола в Идрия), местното автохтонно население запазило своите селища в различните планински котловини (с най-важен обект градището и некропола в Шмариета). Голямата мозайка от народи, обитаващи през латенския период източноалпийските земи, свидетелствува за много сложните културни процеси, настъпващи на тази територия. В тях ясно могат да се установят направленията на латенските влияния. Те идвали главно от изток на запад и не започвали в началото на раннолатенския период, т.е. тогава, когато галите нахлули в Илирия в средата на IV в. пр.н.е., а към края на този период, т.е. в началото на III в. пр.н.е., когато келтите били в разгара на втората фаза на своята историческа експанзия и когато подготвяли своя поход срещу Македония и Гърция.
Галите, заселили се в долината на По, със сигурност са поддържали контакти с местното население от източноалпийските земи. За това свидетелствуват отделни латенски предмети, открити в техните селища и некрополи. Можем да допуснем, че келтското нашествие в средата на IV в. пр.н.е. в илирийските планини е било ако не единствен, то поне един от малобройните опити на галите да проникнат на Балканския полуостров от долината на По.
За поддържането на контакти от галите от долината на По с балканските царства говорят писмените сведения за келтското пратеничество при Александър Велики през 335 г. пр.н.е. Както ни е известно, този владетел, преди да пристъпи към изпълнение на своя план за покоряване на тогавашния свят, е организирал поход в северните райони на своята държава и на териториите на своите северни съседи с цел да осигури от север спокойствие за Македония. През 335 г. пр.н.е., на края на този поход, на остров Певке той приел пратеници на северобалканските и живеещите по долината на Дунава народи вероятно с цел да уреди отношенията на Македония с тях. Тогава пред Александър се появило и пратеничество, което според античните автори е било изпратено от адриатическите келти (Страбон и Ариан).
Тези сведения ни връщат към проблема за отношенията на галатите с най-силната тогава държава на Балканския полуостров — Македония. Това пратеничество, както и друго, което се явило пред Александър единадесет години по-късно чак във Вавилон, свидетелствуват за поддържане на политически контакти между Македония и келтския свят. За съжаление нищо конкретно не се знае за тези контакти преди 335 г. пр.н.е., освен сведението на Диодор. Той съобщава, че Филип II, бащата на Александър Велики, е бил убит с келтски меч. Тази информация би могла да свидетелствува за участие на келтски наемници в армията на Филип II.
Първите келтски наемници се появили в Гърция, в армията на лакедемонците през 368–367 г. пр.н.е. Те били завербувани в Италия и изпратени в Гърция. От този момент отряди наемници на западните келти често били пращани в Гърция, а вероятно и в Македония. Въпреки че няма преки данни за присъствие на келтски наемници в армията на Филип II, може да се допусне, че информацията, предадена от Диодор, отразява факта, че този македонски владетел е използувал келтски наемници.
Освен това келтите вероятно са поддържали и дипломатически отношения с македонския двор по времето на Филип II.
Отличната ориентация в политическия живот на Балканския полуостров, както и респектът пред силата на македонската държава, са били главната причина за късното нахлуване на келтите на Балканския полуостров. Техният натиск е започнал десетина години след смъртта на Александър Велики. Тогава неговата държава започнала значително да отслабва в резултат на нестихващите борби между пълководците му — диадохи, за неговото наследство.
През II в. от н.е. римският историк Юстин направил съкратено издание на Общата история в 44 книги, написана от Помпей Трог от Нарбонска Галия през I в. пр.н.е. Оригиналът на тази история не се е запазил и ние разполагаме само с това съкратено издание. Поради това сведенията в това произведение са със съмнителна достоверност. В него е запазена по-обширна информация за събитията в западните райони на Балканския полуостров през средата на IV в. пр.н.е.
Поради важността на това сведение за много тъмния период от историята на келтското присъствие в Централна Европа в настоящото изследване ще го цитираме изцяло. Според нас в голяма степен то може да бъде прието с доверие, като имаме пред вид археологическите данни:
„Галите, чието население било тъй многобройно, че земите им не могли да ги поберат, изпратили като че ли по обичая на свещената пролет триста хиляди души да дирят нови места за заселване. От тях заседнала в Италия една част, която превзела дори Рим и го опожарила; друга част, упътвана от птици (от всички народи галите са най-вещи в птицегадаенето), проникнала в Илирийския залив и като извършила страшна сеч над варварите, заседнала в Панония. Това сурово, смело и войнствено племе преминало непреодолимите височини на Алпите и недостъпните им поради студа места за първи път след Херакъл. След като победили панонците, те водили в продължение на много години различни войни със съседните народи и одързостени от своя успех, се разделили на две групи, едната от които нахлула в Гърция, а другата — в Македония.“
Липсата на следи от келтски поселищен живот в археологическите извори на Балканския полуостров и неговите западни райони в периода от средата на IV в. пр.н.е. до края на същия век потвърждава до известна степен информацията, предадена ни от Юстин. Остава все пак открит въпросът, дали келтите, които се заселили в Панония, както сочат археологическите извори през ЛТ Б) (началото на IV в. пр.н.е.), са дошли от долината на По. Много от археолозите смятат въз основа на наличните данни, че има друга, по-важна вълна на келтската експанзия, идваща пряко от запад и северозапад.
Рис. 27
keltite_na_balkanskiq_poluostrov_ris_27_latenski_materiali.pngРис. 27. Латенски материали, открити на илирийски обекти (по Марич)
Териториалнага близост на келтската култура до балканските култури е засвидетелствувана с появяването на латенски импорти в материалната култура на автохтонните балкански народи.
Латенски импорт от втората половина на IV в. пр.н.е. се открива на Балканския полуостров единствено в долината на Сава и в западните части на планинските райони, като не достига по-далече на юг. Те са откривани в типични илирийски погребения, селища или съкровища, в които преобладават местни балкански изделия. Това са фибули, украсени с глави на животно, представени реалистично или стилизирано, и гривни с печатообразни краища и шлемове (рис. 27). В междуречието на Сава и Драва установяваме поява на латенски гробове с материали, които могат да се датират към края на ЛТ Б1(например от плосък некропол в Осийек). Това означава, че келтите вероятно още в IV в. пр.н.е. постепенно са започнали да разширяват своите земи на юг.
В литературата, посветена на историята на народите, обитаващи Балканския полуостров през I хил. пр.н.е., се приема почти безрезервно, че засвидетелствуваната в писмените извори миграция на илирийското племе автариати в последните години на IV в. пр.н.е. е свързана със силния натиск или нашествията на келтите от Панония. Югославянката Ф. Папазоглу критично разглежда това становище. Базирайки се на античните автори, тя предложи нова хипотеза.
Според нея илирийското племе или по-вероятно племенният съюз на автариатите обитавал голяма територия, разпростираща се от Шкодерското езеро (Албания) до горното течение на Морава. Северната ѝ граница не е известна точно, но вероятно тя достигала до долината на Сава. Няколко антични автори (Агатархид, Хераклид, Елиан) посочват причината за миграцията на автариатите. Те единодушно казват, че поради падналите от небето жаби, които покрили цялата територия на автариатите, те били принудени да търсят нови земи за заселване. Естествено не е необходимо да се разглежда сериозността на такова обяснение. Може със сигурност да се приеме обаче, че една от причините за миграцията на автариатите е било някакво природно бедствие. Те се насочили в две направления: към Пеония (СР Македония) и Македония, където са покорени от Касандър, и към земите на трибалите, а впоследствие на гетите. Интересно е, че напускайки своите земи поради природно бедствие, автариатите се отправили към земи, в които икономическият и културният живот е процъфтявал, а не са избрали съседна Панония и междуречието на Сава и Драва, където вече са се заселили келти. Предположението, че движението на автариатите се е извършило и под силното въздействие на келтските групи от Панония, които се подготвяли за проникване на Балканите и във връзка с това вероятно упражнявали вече и военен натиск, е много вероятно. Важно в това отношение е сведението на Апиан, че автариатите взели участие в келтското нашествие в Гърция, което потвърждава съществуването на контакти между тези два народа. Що се отнася до заселването на автариатите в гетските земи, може да се допусне, че именно оттук по-късно Лизимах е завербувал автариатите за своята армия, водеща боеве в Мала Азия.

Голямото келтско нашествие

Със смъртта на Александър Велики (323 г. пр.н.е.) започнало бавното разпадане на македонската държава. Политическото равновесие на Балканите било нарушено, а войните на диадохите го разклащали още повече. Те допринасяли и за икономическото отслабване на принадлежащите към македонската държава земи. Тази обстановка значително разширила пред келтите възможностите за проникване във вътрешността на полуострова. В първите десет години на III в. пр.н.е. античната историография отбелязва две келтски нашествия в западните части на Тракия и Дардания — в 298 г. пр.н.е. Касандър воюва с галите в района на Хемус, а в 281 г. пр.н.е. е нашествието на Камбавл (унгарецът А. Мочи смята, че тези две сведения се отнасят за едно и също по-голямо нашествие, датирано от него в първите години на III в. пр.н.е.). В същност военната активност на долнопанонските гали предшествувала „голямото“ нашествие на келтите към Македония, Гърция и Тракия и вероятно е била свързана с неговата подготовка. Изглежда, че освен военните действия, са били направени сондажи и преговори с някои местни племена относно трасето за придвижване. Правдоподобността на такова предположение се потвърждава от факта, че келтите извършвали подобна подготовка при всеки нов етап на експанзия. Участието на агрианите, пеоните и автариатите в похода на галите към Гърция и Мала Азия, за което привежда данни Стефан Византийски, вероятно свидетелствува, че именно тези племена били съюзници на келтите в южната част на Балканския полуостров (карта IV).
„Голямото“ келтско нашествие в Македония, Гърция, Тракия и Мала Азия започнало в началото на 80-те години на III в. пр.н.е. Вероятно то е било предшествувано от концентрация на келтски групи в Панония. Там се събрали представители от всички райони на келтската диаспора (Южна, Западна и Югозападна Галия, а може би и от територията на Източна Келтика), както може да се съди от многобройните имена на племена, включени в армията на Брен. Атакуващата Гърция келтска група била структурно различна от тази, която нахлула в Италия. Разликата се състояла в това, че Италия била завладяна от цели племена, които търсели земя за заселване, а „бандата“, отправила се към вътрешността на Балканите, се състояла от келти от различни племена, жадуващи главно за грабеж и плячка. Повечето от античните автори и особено тези, които пишат много по-късно от събитията, представят именно по този начин нахлулите в Македония и Гърция келти. Че това не била единствената цел на келтското придвижване на Балканите, свидетелствува наличието на келтски енклави в обхванатите от нашествието земи. Следователно обяснението на келтското нашествие само с жаждата за плячка не отговаря на историческата действителност. Различните съдби на отделните групи, участвували в нашествието, са свидетелство за разнородния характер на подбудите, които ги повели. В античната историография са се запазили много от имената на участвувалите в нашествието келтски племена. Те са най-доброто свидетелство за етническата пъстрота на групата. С многобройността си и ролята, която играят в тази група, се открояват волки-тектосагите и белгите, освен това участвуват трокми, толистобои, айгосаги и т.н.
Главната посока на започналото в 280 г. пр.н.е. нашествие е към Македония и Гърция, а на отделилите се войски на Леонарий и Лутарий — към Мала Азия. То било съпроводено от по-малки келтски набези в съседните области, между които и Тракия. Историята на келтските нашествия в Тракия не е достатъчно осветлена в писмените извори, което не може да се свърже с малкото им значение за историята на района, а по-скоро с по-слабия интерес на античните автори към съдбата на Тракия в III в. пр.н.е. и с фрагментарността на изворите, запазили се до наши дни. Оскъдната информация за „голямото“ келтско нашествие, която се съдържа в писмените извори, е разглеждана нееднократно в научната литература от такива учени като проф. Г. Кацаров, проф. Ив. Венедиков и др.

До наши времена са се запазили някои произведения, описващи нашествието на галите на Балканския полуостров. Не разполагаме обаче с такива важни трудове, съдържащи информация по тези въпроси, като на Нимфис и Деметрий. Известията за тези нашествия са разпръснати в произведенията на много историци. Най-важен извор за нашествията, както и за самите келти, е „Историята“ на Полибий, живял няколко десетилетия след описаните от него събития. За съжаление книга VIII, в която авторът точно е описал „голямото“ нашествие и отношенията между келтите от царството със столица Тиле и Бизангион, е запазена във фрагменти. Полибий, описвайки ситуацията, както и историята на келтските миграции около Бизантион, използувал богатата литература на местните историци (Деметрий от Калатис и др.). Около сто години след написването на „Историята“ от Полибий тя е била използувана от Тит Ливий в неговата „История на Рим“. Всички известия за историята на Изтока в книгите XXXI—XLV Ливий черпи от труда на Полибий. Известията за келтското нашествие в Тракия, както и за политическата ситуация в този район на света, предадени от тези двама историци, са основни и най-важни. Допълва ги информация, предадена от съвременните на Ливий историци, както и от по-късни такива. Това са Диодор Сицилийски, Мемнон от Хераклея Понтийска, Павзаний, както и Помпей Трог. За съжаление работата на последния е запазена в съкратения вид, както вече казахме, направен от Юстин през II в. от н.е., поради което много от информацията е непълна, а част и невярна. Отделни епизоди от историята на галските нашествия описват между другото много антични автори. Това са АрианАпианПлинийАтеней и Полиен.
В 280 г. пр.н.е. започнало „голямото“ келтско нашествие. Според Помпей Трог тогава галите се разделили на две групи — едната атакувала Гърция, а втората Македония. Павзаний доуточнява този факт, като съобщава имената на вождовете, посоката на движението на двете групи и добавя още една група. Първата група, водена от Болгий, се придвижвала към Македония през Илирия, втората, водена от Брен и Акихорий към Пеония, а впоследствие преминала също в Македония. Начело на третата група, която тръгнала срещу трибалите, бил Керетрий (карта VI). За съдбата на последната трупа нямаме никакви сведения в античните извори. Някои съвременни историци предполагат, че те са се върнали обратно в изходната точка. Това предположение може да бъде вярно поради това, че келтите организират още няколко пъти походи срещу трибалите, което предполага, че походът на Керетрий завършил с неуспех.
Групата, водена от Болгий, нахлула в Македония, която била силно отслабена от вътрешните борби.
„Болгий — казва Павзаний — влиза в сражение с Птолемей, който тогава царувал над македонците. А Птолемей бил този, който убил с измама Селевк, сина на Антиоха, ако и да е бил прибягнал при него като просител и носил прозвището «Керавнос» поради прекомерната си смелост. Този същият Птолемей загинал в сражението и македонците претърпели страшно поражение“ (от келтите — бел. авт.).
Този фрагмент предава вътрешните отношения в Македония по време и малко преди нахлуването на келтите (280 г. пр.н.е.) и поражението на македонската армия от тях. След тази победа келтите плячкосали цяла Македония. Градовете дали закрила на бежанците, но те не били превзети от келтите на Болгий и на присъединилите се по-късно към тях гали на Брен и Акихорий. Заедно с наближаването на зимата галите се изтеглили към своите изходни райони.
Успехът на кампанията от 280 г. пр.н.е. улеснил действието на келтските вождове, за които Павзаний казва:
„Тогава Брен почнал да подбужда много усърдно към поход срещу Гърция както в общите събрания, така и в срещи с всеки от главатарите на галите, като описвал истинското безсилие на гърците и разказвал, че там имало много обществени пари, а в светилищата още повече оброчни дарове, сребро и обработено злато. Той убедил галатите да потеглят срещу Елада и си избрал за помощници както и други главатари, така и Акихорий.“
Числеността на армията, която повел Брен към Гърция, се определя от античните автори по различен начин. Ние приемаме цифрата, предадена от Павзаний, че „събраната войска брояла пехота сто и петдесет хиляди души, а конниците били двадесет хиляди и четиристотин души. Толкова било числото на постоянно действуващите конници, а тяхното истинско число било шестдесет и една хиляди и двеста, защото около всеки конник имало по двама прислужници, които били също добри ездачи и също имали коне.“
От тази многобройна армия, която вероятно се спуснала на юг по долините на Морава и Вардар, се откъснала група от 20 000 души, както ни предава Тит Ливий, под ръководството на Леонарий и Лутарий. Това е станало на територията на Дардания. Тази група се отправила през Пеония и Тракия към Бизантион, откъдето по-късно преминала в Мала Азия.
Главните сили на Брен продължили похода си към Гърция. Преминавайки през Македония, те се сражавали със събраната от новия македонски владетел Состен македонска армия. Те я победили и още веднъж опустошили Македония. Оттам през Тесалия достигнали до Термопилите, където ги чакала събрана гръцка армия под водачеството на атиняните. Галите я победили и разпръснали. След като преодолели тази пречка, пътят им към Делфи бил отворен. Те се отправили към светилището на Аполон в Делфи, което било крайна цел на този поход. Келтските пълчища не успели да го превземат, като били прогонени от събраната под водачеството на етолийците гръцка армия. Според античните автори за тази победа помогнали и боговете, като изпратили срещу настъпващите галати силна буря.
Археологическите разкопки в Делфи поднесоха много интересни материали, свързани с тази победа. Тук беше открит портик, изграден от етолийците в чест на победата над галите. Той е украсен с ниши, в които е било поставено трофейно келтско въоръжение (обр. 28). В някои от нишите са изобразени релефни латенски щитове. Анализирайки големината на различните ниши, французинът П. Амандри смята, че там били изложени щитове, шлемове, копия, мечове, кнемиди, ризници. Павзаний по време на своите пътувания из Елада видял този портик и споменава в Х книга на „Пътувания по Елада“ за тези дарове. При почистването на портика е открит надпис, който за съжаление не е запазен изцяло, но неговата възстановка е много правдоподобна: „Етолийците предоставят плячкосаното от галите оръжие.“ Благодарение на декрет, открит на остров Кос, знаем, че това въоръжение е било изложено в специално построената част на портика през пролетта на 278 г. пр.н.е. Този декрет потвърждава датата на келтското нашествие в Гърция, предадена ни от античните автори, което датира през 279 г. пр.н.е.
Връщането на претърпелите поражение при Делфи галати към изходната точка, намираща се вероятно в долината на Дунава, не е било лесно. Техният главен вожд Брен се самоубил поради получените тежки рани при Делфи, като преди това посочил за свой наследник Кихорий. Гърците последвали огромната маса галати, която започнала да се изтегля на север, и при Термопилите отново ги атакували. Тук галатите загубили още 20 000 войници. Не знаем за съжаление пълната картина на техния обратен път, защото до нас е достигнала информация само за отделни моменти от тяхното завръщане.
Въз основа на запазената информация можем да допуснем, че след прекосяването на Тесалия в галатската армия настъпили несъгласия по въпроса, накъде да тръгнат. В съчинението на Помпей Трог има запазена информация, че „след несполучливото нашествие срещу Делфи… и оставайки без вожда си Брен, едни се спасявали в Азия, а други в Тракия“. Тази информация е потвърдена от появата през следващите години в южните части на Балканския полуостров на различни групи от келтски воини, които били използувани от елинистическите владетели като наемници. Вероятно част от тези келти са се заселили около Едеса, Пела и Берое. За този келтски енклав[1] в Долна Македония изрично споменава и Тит Ливий.
Част от отправилите се към Гърция келти се върнали в родината си. В античната литература няма единодушие по този въпрос. Диодор твърди, че всички келти били избити по време на придвижването си на север, а Помпей Трог и Атеней съобщават, че те достигнали до изходната си точка, където се и заселили. Част от тях според Помпей Трог се върнали в своята родина, като например тектосагите от околностите на днешния град Тулуз (Франция).
Някъде по пътя, не знаем дали по време на предполагаемите разпри в Долна Македония, което е много вероятно, се сменил и вождът на завръщащата се група. До изходните точки ги довел Батанат и оттогава пътят на тяхното връщане се нарича Батанатов. Можем да допуснем, че преминаването на остатъците от голямата келтска войска, тръгнала срещу Гърция, през земите на централнобалканските племена (пеонци, дарданци и др.) не е било лесно. Нееднократно келтите били принудени да си пробиват път с меч.
Бележки
[1] Част държавна територия, която е заобиколена от земи на друга държава. — Бел. elemagan 

Келтското царство със столица Тиле

Полибий в запазените книги на своето съчинение не пише по въпроса за съдбата на келтите след поражението при Делфи. Неясна остава информацията за произхода на келтите, които се заселили в околностите на Бизантион. Той посочва:
„Тези галати напуснали родината си заедно с ония, които били предвождани от Брен. След като успели да се отърват от опасността, на която се изложили при Делфи, те дошли на Хелеспонта, но не се прехвърлили в Мала Азия, а останали там, защото околностите на Бизантион много им допадали. След това те сразили тракийците и като превърнали града Тиле в столица на своето царство, поставили бизантионците в крайно опасно положение.“
В този и в други пасажи относно келтите от групата на Комонторий Полибий не съобщава изрично дали те са участвували в битката при Делфи. По-вероятно групата на Комонторий да се е отделила от връщащите се от Делфи келти някъде в Долна Македония.
Още в две произведения се споменава същото или подобно име на това селище, което е станало столица на галатите, ръководени от Комонторий. В началото на VI в. от н.е. граматик Стефан Византийски написва своя труд „Етника“. В него използува много автори, между другото и Полибий, от когото е извадил географски и племенни названия. Авторът споменава Тиле като град в Тракия, близо до Хемус. Това сведение е пряката причина за появата на проблема за келтското царство със столица в Тиле. То локализира споменатата от Полибий столица на галатите на Комонторий много на север, а оттам границите на това царство и неговото значение в политическия и културния живот на региона се оказват много по-големи. Тук трябва да се подчертае, че Стефан Византийски никъде не идентифицира Тиле с галатската столица. Д. Дечев смята, че Тиле вероятно е тракийско наименование, което разрешава да допуснем, че в Тракия съществуват повече от едно селища с такова име. В труда на Прокопий (от VI в. от н.е.) намираме подобно име. Авторът, изброявайки кастелите, построени от византийския император Юстиниан в Тракия, споменава името Тулеус. Този кастел лежи между кастела Пизоне, който е локализиран при с. Димитриево, Старозагорско, и кастела Арзон, локализиран наблизо до вливането на Сазлъдере в Марица (на юг от Одрин). Името Тулеус, споменато около седем века по-късно от предаденото име на галатската столица Тиле, е вероятно от същия корен.
От приведеното горе се вижда, че изворовата база, отнасяща се до локализацията на тази столица, е неточна и позволява различни тълкувания.
С цел да се изясни местоположението на това царство и неговото значение в политическия и културния живот ще разгледаме четири въпроса: 1. Пътят на келтите при нашествието им до югоизточните райони на Балканския полуостров; 2. Локализирането на територията на келтското царство с център Тиле въз основа на писмените извори, 3. Сравнение на това царство с характера на келтската държава в Мала Азия (Галатия); 4. Ролята на келтския владетел Кавар в политическия и икономическия живот на Югоизточна Тракия.
Счита се, че пътят на келтите минавал през Траянова врата и по долината на Марица. За пръв път формулирана от К. Иречек, хипотезата се приема и подкрепя от Г. Кацаров и се поддържа и до днес. Малко са работите, в които се смята, че келтите са минали през Пеония и през Егейска Тракия и достигнали Пропонтида. К. Иречек е също и първият изследвач, който отъждествява с. Тулово в Казанлъшко с Тиле. Отхвърлен с времето в българската историография, този възглед продължава да се приема в чуждата. Нова светлина върху историята на Тракия през III в. пр.н.е. хвърля откритият през 50-те години надпис в Месембрия, който говори за съществуване на силни и независими тракийски владетели в Югоизточна Тракия през III в. пр.н.е. Този надпис бе причина за ревизирането на възгледа за локализацията на келтската столица и сега Тиле се търси по средното течение на Марица. Въпреки това ролята на келтите не е намалена, а, обратно — продължава да се счита за главна, ако не и единствена причина за кризата в Тракия през III в. пр.н.е.
Някои учени се изказват твърдо против решаващата роля, отдадена на келтите. Напоследък Хр. Данов ги определя като второстепенен политически фактор, но не изразява мнение за локализирането на Тиле.
Еднозначността на изворите за ролята на Кавар обуславя и сходството на възгледите по въпроса в съвременната литература.
Историографският преглед показва очевидния превес на тезата за голямата роля на келтите от Тиле в политическия, културния и икономическия живот на източнотракийските племена. Нейното съществуване е подпомогнато от малобройните и лаконични писмени извори, както и от оскъдността на археологическия материал от Тракия, датиращ от това време.
Трасето на келтското нашествие от 279 г. пр.н.е. през тракийските земи може да се реконструира единствено по сведенията, съдържащи се в книга XXXVIII на Тит Ливий. Те се отнасят за водените от Леонарий и Лутарий племена, които в Дардания се отцепили от главните сили на Брен и през Пеония и Тракия се придвижили към Бизантион по периферията на последната. Терминът „по периферията на Тракия“, както и трасето на похода, преминаващо последователно през Дардания, Пеония и през Тракия, ни разрешава да допуснем, че келтите на Леонарий и Лутарий са стигнали до Бизантион по пътя известен по-късно като Виа Егнация.
Заслужава да се спрем по-подробно върху значението на този път в предримската епоха. За пръв път той е споменат от Херодот, който казва: „Пътят, по който Ксеркс минал с войската си, траките нито разрушават, нито засяват, а го почитат до ден-днешен.“ По-точно пътят е описан от Страбон. На нито един друг път в тази част на полуострова този географ не отделя толкова внимание. Това свидетелствува за неговото значение в политическия и икономическия живот на района. Вероятно и келтските племена, насочвайки се към Мала Азия, са минали по отдавна познатия път.
Така предложената възстановка на проблема поставя въпроса — защо досега пътят на нашествието не е видян в такава светлина, а, обратно, той е прокаран през Тракия по долината на Марица. Струва ни се, че това е последица от голямото значение, което К. Иречек отдава на по-късия път от Белград до Константинопол в предримската епоха, като при това никъде не споменава Виа Егнация. Г. Кацаров безкритично възприема мнението на Иречек въпреки отсъствието на сериозни аргументи. По-късните автори не се спират специално на въпроса, с изключение на някои учени, за които подобно виждане е от голяма важност за създаваните от тях теории.
Първите сведения за съществуването на път, минаващ по долината на Марица, произхождат от V в. пр.н.е. Тукидид съобщава, че тракийският цар Ситалк при похода си срещу Македония бил принуден да си пробива път през гъсти гори. Вероятно той е минал през подножието на Рила планина. В следващите векове не разполагаме с много сведения за този път и ако е бил използуван, той е имал локално значение. Със сигурност може да се твърди, че значението на път с посока запад—изток нараснало след 45 г. от н.е., т.е. след завладяването на Тракия от римляните. Това единодушно подчертават всички антични автори. Като излизаме от уговорката, че римляните са използували в планирането на своята пътна мрежа по-старите местни традиции, съществуването на път по това трасе не може да се отрече изобщо. Проблемът опира до неговото значение. Като имаме пред вид, че търговските контакти както и най-старите пътища на Балканския полуостров, са били ориентирани главно север—юг, приемливо е да смятаме, че в предримската епоха може да се говори за този път като с локално значение. През това време имало само два главни пътя с ориентация изток—запад, т.е. Виа Егнация и другият много стар покрай Дунава (карта V). С промяната в икономическата и политическата ситуация на Тракия през римската епоха ролята на този път значително нараснала. Тит Ливий описва точно пътя на бастарните от Североизточна Тракия към Македония през II в пр.н.е. Те се спуснали от устието на Дунава към Егейското крайбрежие, а след това се отправили към Македония по трасето на Виа Егнация.
Податки за локализирането на келтското царство с център в Тиле се съдържат единствено у Полибий и косвено у Стефан Византийски и Прокопий. Известно е, че групата на Комонторий не е първата, която безпокои Бизантион. Преди тях в околностите на града се появили келтите на Леонарий и Лутарий. Сведенията за опустошените от тях земи са по-точни. Както Ливий, така и Мемнон твърдят, че келтите на Леонарий и Лутарий навлезли в принадлежащите на Бизантион земи, а първият добавя, че безпокоели и други гръцки градове на Пропонтида. Тази първа група келти се насочили към Мала Азия, но прехвърлянето им през Босфора се забавило заради бизантионците и поради неразбирателството между Леонарий и Лутарий. Изниква въпросът — дали келтите на Комонторий не са минали по следите на своите предшественици? Твърдението на Полибий, че им харесала околността на Бизантион и се заселили там, позволява да се отговори положително. Именно тук е най-логично да търсим локализацията на келтското царство със столица в Тиле. Оскъдността на изворите не дава възможност да се каже дали тези две трупи не са се срещнали там.
В известен смисъл потвърждават изказаната хипотеза и фактите от последните години от съществуването на царството. В 218 г. пр.н.е. след сключването на мира между Бизантион, от една страна, и Родос и Прусий, от друга (220 г. пр.н.е.). Кралят на Пергам, Атал, взел на служба айгосагите — келтско племе от Европа. В литературата е обърнато внимание на възможността това племе да е влизало в състава на келтите, създатели на царството в Тиле. Подчертаваме неточността, с която Полибий третира мирния договор между Бизантион, Родос и Прусий. Той изобщо не споменава келтите, които в същност били непосредствената причина за войната. Не казва и по какъв начин е бил уреден въпросът за данъка, плащан от Бизантион на келтите. Може би мигрирането на айгосагите трябва да се свърже с този мирен договор?

Според Апиан келтите се задържали в земите на Бизантион до II в. пр.н.е. Вероятно те били остатъци от галите, създатели на царството със столица Тиле.
Преди да се спрем на ролята и значението на царството с център в Тиле, нека видим какви са причините за съществуването на широко разпространената теза за наличието на голяма келтско-тракийска държава в източните части на Балканския полуостров. Следи от различен характер от присъствието на келтите са разпръснати на обширна територия в източната част на Балканския полуостров и по черноморския бряг — исторически (келтоскити, бритолаги, бастарни, корали); епиграфски (нашествието на галите срещу Олбия); лингвистични (концентрация на келтски топоними при устието на Дунава). В същото време материалите за политическата история на местните племена са така бедни, че да се проследи в детайли хронологията на келтските нашествия е невъзможно. Като добавим, че обликът на келтското царство у Полибий не е ясен, локализирането в източната част на Балканския полуостров на една силна галска държава е било една възможност за съвременните историци да обяснят присъствието на всички келтски елементи в източната част на полуострова. Чрез добавянето към сведението на Полибий (доуточнено с локализацията на келтската столица въз основа на известието на Сгефан Византийски) на сведението на Страбон за съществуването на смесен келтскотракийски народ е създадена теорията за силна келтска държава в източната част на Балканския полуостров. Тъй като по-горе беше изложен вече въпросът за идентифицирането на споменатото от Полибий селище Тиле с това у Стефан Византийски, няма да го повтаряме. Що се отнася до сведението на Страбон за смесен келтскотракийски народ, то не бе споменато, тъй като се отнася до етническата ситуация в северозападните части на Тракия през II–I в. пр.н.е. Тази ситуация не е резултатът на „голямото“ келтско нашествие, нито е във връзка с келтското царство със столицата в Тиле, а с експанзията на скордиските на изток във II в пр.н.е., която имала като последица оформянето на смесена група от скордиски и трибали, за което по-подробно ще говорим по-долу.
Новите епиграфски паметници, открити в последните 30 години, съдържат ценни свидетелства за съществуването на тракийски владетели, съвременници на келтското царство в Тиле, и за техните отношения с гръцките черноморски колонии. Тези материали значително омаловажиха господствуващого в историческата литература мнение за присъствието и активността на келтите в Тракия.
Естествено скромната изворова база за царството в Тиле определя и хипотетичния характер на всички виждания, включително и нашето, което ще изложим по-долу. Съществуването на тракийски владетели в III в. пр.н.е., които представляват военна и политическа сила, изключва възможността за съществуването на силна келтска държава, която да е подчинила политически и военно цяла Източна Тракия, а дори и само долините на Марица и Тунджа.
При характеризирането на икономическия и политическия статут на това царство редица изследователи го сравняват със смесените племенни съюзи на келти с местното население във „варварска“ Европа (напр. скордиските). Като имаме пред вид степента на културното развитие на тракийското население от Югоизточна Тракия, която не се различавала съществено от тази в Мала Азия, смятаме, че изграждането на характеристиката на келтското царство в Тракия трябва да се направи по-скоро чрез сравняване с Галатия в Мала Азия.
Келтите на Леонарий и Лутарий на брой 20 000 войници, наричани в по-късната литература галати, или галогърци, заели средното течение на р. Халис в Мала Азия на площ около 40 хиляди квадратни километра. В новата си родина галите запазили племенното си деление. Трите племена се заселили поотделно, но общо представлявали едно цяло (карта VI). Западната част на Галатия заели толистобоите — горното течение на р. Сангариос; централната, или земите по левия бряг на Халис — тектосагите, а източно, по десния бряг на реката — трокмите. През земите, заети от галите, минавали важни търговски пътища, свързващи Изтока с йонийските градове и Балканския полуостров.
Обхватът и точната локализация на земите, заети от келтите на Комонторий, не са известни. Същото се отнася и до броя и племенния състав на заселилите се в Южна Тракия келти. Може само да се допусне, че в състава на царството влизали и айгосагите.
За икономическата и социалната структура на галатите от Мала Азия и за техните обичаи има много данни. След като заели земите по средното течение на Халис, те не изтласкали местното фригийско население от селищата му, а сред тях създали своя селищна мрежа. Такива случаи са известни и в европейската история (напр. германите в Галия в I в. пр.н.е.). Те обитавали селища с военен или полувоенен характер. Ливий говори за главния лагер на тектосагите, разположен на около 25 000 крачки от Анкира, малоазийски град, за който не знаем дали е бил специално построен с оглед нашествията на римските легиони, или е бил постоянно селище-лагер. До завземането на тези земи от римляните галатите не живеели в съществуващите на тяхна територия градове. Според Страбон племенните вождове живеели в укрепени селища, разположени високо в планините. Това сведение се отнася за времето след идването на римляните, но като имаме пред вид характерната за континенталните келти селищна система, сме склонни да приемем, че ситуацията е била такава още от самото начало на келтската държава в Мала Азия. Още повече, че Тит Ливий споменава келтски укрепени селища в земята на толистобоите. Всички антични автори са единодушни, когато става въпрос за паразитизма на галатите. Това потвърждава и характеризираната по-горе селищна система. Средства за живот се извличали от данъците и откупите, изземвани от съседните градове и народности, както и от плячката от непрестанно водените войни. Гали се срещат често и като наемници в армиите на елинистическите владетели. В Галатия галите представляват един вид военна аристокрация, подчинила местното население. Занимаващите се със земеделие и скотовъдство фриги били продоволствените доставчици на галатите.
Първите сведения за галатите в античната литература се появяват сто години след заселването им в Мала Азия. Всички автори подчертават различията между тяхната и местата култура. До римското завоевание те запазили неизменни своите обществени и религиозни институции и обичаи, които са идентични с описаните за келтите от Централна и Западна Европа. Следователно галатите представлявали едно затворено общество, живеещо в симбиоза с местното население, което било полузависимо от тях. Това общество, специализирано във водене на война, представлявало значителна военна сила, която е позволила на галатите да заемат и да държат във властта си тези земи.
Карта VI
keltite_na_balkanskiq_poluostrov_karta_6_galatiq.pngКарта VI. Галатия. Граници на Галатия около 240 г. пр.н.е.; Латенски материали или галатски изображения; Разпространение на т.н. галатска керамика
Малко са сведенията за селищата и икономиката на живелите около Бизантион келти. Въз основа на запазилите се у Полибий сведения може да се допусне, че и тилетяните подобно на галатите съжителствували в завзетите територии с местното население, т.е. траките. По време на войната срещу Бизантион Прусий вербувал траки, живеещи около този град, които трябвало да безпокоят града откъм сушата. В същата война келтите вероятно останали неутрални. Участието на траките във войната от 220 г. пр.н.е. свидетелствува, че те представлявали значителна военна сила, която едва в 213 г. пр.н.е. се обърнала срещу келтите, когато вдигнатото от тях въстание унищожило келтското царство.
За селищата на келтските тилетяни нямаме никакви сведения в античната литература.
Както галатите, така и келтите от Югоизточна Тракия се занимавали единствено с военни занаяти. От Бизантион получавали данък, който достигнал до 80 таланта годишно през 30-те години на III в. пр.н.е. Едновременно с това те били използувани от Бизантион във войните му срещу траките и витините. Въпреки липсата на сведения у античните автори можем да допуснем, че те безпокоели както Бизантион, така и другите гръцки колонии в района, а и тракийските държавици и градове. Територията на царството лежала в близост до важни търговски пътища и тракийски градове, за което косвено свидетелствува и Полибий, като твърди, че Кавар обезпечавал сигурността на търговците, пътуващи към Понта. Допълнителен аргумент е и политиката, провеждана от този последен келтски владетел, в която се появяват нови елементи — охрана и посредничество в търговията. За това говорят и пуснатите в обръщение монети на Кавар от тип много популярен по това време в Тракия — т.е. монетите на Кабиле, както и по-миролюбивите тенденции, проявени в усилията на Кавар в посредническата му мисия през войната от 220 г. пр.н.е. Тези нови насоки в политиката най-вероятно се усилват след сключения мир между Бизантион, от една страна, и Прусий и Родос, от друга. Две години след подписването на договора, айгосагите, „келтско племе от Тракия“, емигрирали в Мала Азия, поканени от Агал, който в края на краищата поради неприятности с келтите се отказва от тях. Айгосагите започнали да грабят западното крайбрежие на Мала Азия, което дало повод на Прусий окончателно да ги ликвидира. Тези събития може би са били резултат на размирици вътре в царството на Кавар. Възможността да са влизали айгосагите в състава на Каваровото царство е твърде вероятна. След намаляването на военната мощ на царството на Кавар като последица от емигрирането на айгосагите за траките не било проблем да сложат кръст на господствуването на келтите в тази част на Тракия. В 213 г. пр.н.е. избухнало тракийското въстание против келтите, което унищожило тяхното царство.
Археологическите изследвания в Мала Азия, които са насочени предимно към разкопаването на известни от писмените извори градове, а не към издирването и проучването на галатските селища, влияе силно върху познанията ни за културата на галатите. Изворовата база е оскъдна и се състои предимно от открити случайно материали. На сегашния етап на изследване е известен един гроб с фибула латенски тип, една трудна за определяне паница и други фрагменти латенска керамика, намерени в елинистическите пластове на гр. Гордион, с. Богазкьой, с. Алищар Хуюк (всички в Турция). Освен тези материали от затворени комплекси, отнасящи се към II–I в. пр.н.е., на територията на Мала Азия са открити предимно като случайни находки няколко фибули латенски тип, наколенник, бронзови и стъклени гривни. Значителна информация за вида на келтите и тяхната материална култура предоставят скулптурните изображения от елинистическата епоха от този район (напр. олтарът от Пергамон) (обр. 29).
Въпреки всичко е възможно да се извлекат някои заключения. Най-вероятно галатите са се намирали под силното влияние на местната материална култура, макар че степента на това влияние при отсъствие на разкопки на келтски селища и укрепления е трудно да се маркира. С района на латенската култура те продължили да поддържат връзки както по време на своята независимост, така и след идването на римляните.
От територията на келтското царство със столица Тиле не разполагаме с какъвто и да е археологически материал, който би могъл да се свърже с латенската култура. Това съвсем не свидетелствува обаче, че ситуацията е по-различна от тази в Галатия, тъй като в Югоизточна Тракия почти няма материали поради липса на системни археологически проучвания, които могат да се датират от III в. пр.н.е. т.е. във времето, когато съществува келтското царство.
Изключения представляват бронзовите обковки на бойна колесница, открити в куполната гробница при с. Мезек, окр. Хасково. Латенският им произход не може да бъде отречен напълно, както това прави Ив. Венедиков. Те са типични представители на развития пластичен стил и се датират в първата половина на III в. пр.н.е. Неколкократното използуване на гробницата от траките, отсъствието на точна информация за разкритата в гробницата ситуация при отварянето ѝ, което е направено от местното население, не позволяват да се даде сигурна интерпретация на културния контекст, в който е била поставена колесницата. Други латенски материали от гробницата не са известни. По-подробно този проблем ще разгледаме в следващата глава.
Като обобщение на сравненията между двете келтски царства, основани в източните части на елинистическото койне, може да се каже:
— сходните икономически основи на двете келтски царства най-вероятно са се отразили върху изграждането на подобна селищна система;
— отношенията с местното население на територията на царствата са били подобни и спрямо келтската военна аристокрация — то се е намирало в полузависимо състояние;
— разположението на двете царства най-вероятно е било подобно, т.е. на терени, осигуряващи добри естествено укрепени пунктове в подножието или в планинските масиви и в близост до важни търговски пътища;
— материалната култура на създалите двете царства келти до голяма степен е била повлияна от местната култура, макар че поддържаните със същинската територия на латенската култура контакти подпомогнали запазването на редица латенски елементи.
Келтите под владичеството на Комонторий основали царството в околностите на Бизантион, което вероятно било разположено в Странджа планина или в Сакар планина. Това местоположение позволявало на галатите да контролират икономическите връзки между Тракия и Егейския свят и да играят роля в политическия живот на Югоизточна Тракия. Съществуването на тракийски владетели в тази част на Тракия през III в. пр.н.е. (както показват епиграфските, нумизматичните, а напоследък и археологическите материали), които представляват военна и политическа сила, изключва възможността за съществуването на силна келтска държава подчинила политически цялата Югоизточна Тракия. Нейната роля се е свеждала до упражняване на непостоянен контрол и на грабителски натиск върху гръцките колонии и съществуващите наоколо тракийски държавици.
Много интересно известие за обичаите и начина на живот на заселилите се на територията на елинистическото койне галати предава Филарх. От неговото съчинение са запазени само извадки, които били включени в произведенията на други автори. Поради това не е ясно за кои келти става дума — дали за обитаващите Галагия, или за тези от Тракия. Издателят на тези откъси, германецът К. Мюлер, смята, че това се отнася за келтите от Галатия, докато руснакът М. Ростовцев го свързва с келтите от царството със столицата в Тиле. Поради липса на информация ние не можем да решим този въпрос. Ето какво пише той:
„Ариамнес, галатът, бидейки твърде богат, известил, че той ще угощава всички гали ежегодно и изпълнил това, предприемайки следното: навсякъде разделил най-удобните места от пътищата на областта на станции, в които издигнал навеси от колове, със слама и върбина, които събирали по четиридесет и повече човека, така че местата да са достатъчни за приемане на множеството, стичащо се от градовете и селата. След това поставил котли, изковани от мед от майстори, които поканвал от другите градове в годината, преди да е ставало угощението. Ежедневно били клани много жертвени животни: бикове, свине, овце и друг добитък; питосите били пълни с вино и имало голямо изобилие от печени хлябове. От градове и села пристигали не само всички гали, за да се насладят на приготвените неща, но дори случайно минаващите чужденци не се пускали от специално поставените младежи, дока го не вземат своя дял в празненството.“

Галатите в южните части на Балканския полуостров през III и II в. пр.н.е.

Голямото келтско нашествие свършва, както приемат повечето от съвременните историци, в 277 г. пр.н.е. с разгрома на галатите при Лизимахия от Антигон Гонат. За съжаление не са известни подробности от историята на келтските нашествия към Македония, Тракия, Пеония и други краища след 279 г. пр.н.е. А те безспорно не са били прекратени след поражението при Делфи. За събитията след г. пр.н.е. има само едно известие от историята на Помпей Трог, запазена в извлечения на Юстин. За малката достоверност на тази съкратена история вече говорихме. В нея се казва, че галите, оставени от вожда Брен да пазят границите на страната си, въоръжили 10 000 пехотинци, 3000 конници и организирали поход на юг. Те не подминали Македония и накрая били разбити от Антигон Гонат при Лизимахия. Този владетел възстановил силата на Македония през следващите години. Може да се приеме, че това ограничило възможностите на келтите да организират нашествия на юг.
Историята на Македония и Южна Тракия, както и на други части на елинистическия свят, често е свързана през III и II в. пр.н.е. с присъствието на галати като наемници или жители на местните градове. В първите години след голямото нашествие това са групи, които останали в южните части на Балканския полуостров след похода в Гърция, а в по-късните времена те били вербувани сред келтските племена, живеещи на Балканския полуостров и в Мала Азия, например от царството със столица Тиле, Галатия, възможно и от скордиските и други келтски енклави на Балканския полуостров.
Разполагаме с много сведения за присъствието на галатски наемници в елинистическите армии. Това са келтите под водачеството на Кидерий, който бил на служба при Антигон Гонат, вероятно в състава на защитниците на Касандрия, ръководени от Аполодор. Галати се срещат във войската на Антигон Гонат и Пир по време на борбите между двамата претенденти за македонския престол през 274–273 г. пр.н.е. След като Антигон Гонат през 273 г. пр.н.е. увеличил броя на галските наемници, той победил сина на Пир. Кралят на Епир по време на своя поход към Пелопонес през 272 г. пр.н.е. използувал галатски наемници. Този списък може да се удължи с известията за присъствието на келтски наемници в елинистическите армии на различни владетели.
Французинът М. Лоней, автор на основен труд за елинистическите армии, смята, че използуването на галати като наемници продължавало малко повече от един век, т.е. чак до Третата македонска война (171–168 г. пр.н.е.).
Освен присъствието на келтите като наемници в елинистическите армии може да се отбележи още една форма на използуване на тези отлични воини. Балканските владетели често организирали цели галски военни гарнизони за защита на властта като постоянна военна сила, а също и за заселване на опустошени от различни войни територии. За такива селища има сведения в Македония. Галатите от една такава колония в Еге ограбили богатите гробници на македонските царе. В град Фойнике пък в Епир колонисти от такова селище вдигнали бунт. Общо историята на келтските наемници е често свързана с размирици, бунтове и откази да се подчинят. Примери за това са бунтовете в армията на Антигон Гонат (277 г. пр.н.е.), на Мегара (266 г. пр.н.е.), ограбването на Еге (274 г. пр.н.е.) и Хараклея, убийствата на Антиох Хиеракс, Селевк III и др.
Особено значение за проучванията на келтското присъствие в Тракия има изясняването на отношенията на галските наемници в елинистическите армии с наемниците от тракийските племена. Този въпрос е засегнат два пъти у античните извори, които предлагат интересни сведения. И в двата случая автор на сведенията е Полибий, най-достоверен историк, що се отнася за събитията в Тракия от III–II в. пр.н.е. Полибий казва, че Птолемей Филопатор приел на служба траки и галати, формирани в един отряд под водачеството на тракиеца Дионис. Той подчертава, че 2000 траки и гали били завербувани, но не изяснява къде. Този въпрос намира своя най-вероятен отговор само в областите, където са съжителствували келти и траки. Присъствието на значителен брой колонисти от тракийски произход в елинистическия Египет, където присъствуват и келти, не изключва това да е станало и там, но по-вероятно е това да се отнася за Тракия. Траките съжителствували както с галатите от Тиле, така и с келти от други краища на Тракия. През 217 г. пр.н.е. въпросният отряд се сражавал в битката при Рафия (Египет).
Второто сведение, също предадено у Полибий, се отнася до вербуването от Антигон Дозон на 1000 галатски войници в Тракия. Авторът споменава заедно с тях и за наемниците от тракийското племе агриани, живяло в долината на р. Струма. Стои въпросът, дали и те са образували един отряд? Не трябва да забравяме, че заедно с галатите агрианите преминали в Мала Азия, и както е известно от епиграмата в чест на офицера Неоптолем, запазена у Стефан Византийски, заедно с тях плячкосали Мала Азия. Вероятно келтско-агрианските връзки могат да се отнесат още към началото на III в. пр.н.е., но дали в по-късните години на територията на това племе или наблизо до нея са се намирали келтски селища, както предполагат някои съвременни автори, не може да се установи със сигурност. Липсата на сигурни сведения по този въпрос, а също лошото състояние на археологическите проучвания ни кара да се отнесем с известни резерви към това схващане.
Галите, воюващи в армията на Персей, предвождани от Асклепиодот, често действували заедно с илири и траки. Може да се предположи, че тези келти били вербувани в земите между Македония и Дунав, където е било възможно сближаването между трите народа. Може да се допусне също, че сближението би могло да настъпи и в самите армии, още повече, като се има пред вид над стогодишната традиция на използуване на галатски наемници в елинистическите армии.
Неголяма е групата извори за мирното присъствие на отделни келти в градските центрове по Егейското крайбрежие. В редица епиграфски паметници се срещат имена на галати — жители на различни градове. Такъв е например вождът Брикон, жител на Маронея. Тези паметници свидетелствуват също за елинизацията на келтите главно чрез употребяваните от тях гръцки имена, като Апатирий, Лизимах и др.
Информацията, с която разполагаме, за присъствието на галати в южните части на Балканския полуостров, е много фрагментарна и най-често многозначителна. Тяхното присъствие е изразено в най-различни форми. На първо място трябва да изброим заетите от тях части от Тракия и Македония и основаването на селища върху тези територии. Така около Едеса, Пела, Берое се заселила група галати.
Това позволява да се предполага, че по долината на р. Струма също е възможно да са съществували келтски поселения. Съществуването на военни колонии в Македония и Епир допринася за утвърждаването на келтското присъствие в тази част на Балканите. Нееднократно келтите се опитвали да се включат в мирния живот на елинистическото койне, заселвайки се поотделно в различни градове. Най-масовото присъствие на келтски елементи е под формата на наемници. Това са групи, рекрутирани от най-различни части на келтската диаспора, вероятно дори и от Централна Европа, за която свидетелствуват единични елинистически предмети, откривани на латенските обекти в Панония и Трансилвания. Това присъствие е най-непостоянно, но същевременно с най-голямо значение за пренасяне на културни елементи в чиста форма.





Заключение

Нашествията, претърпени от народите на Балканския полуостров, са се отразили върху културното им развитие по различен начин. Галатите са сред тези народи, които играели ролята не само на грабители и разрушители. Те допринесли, от друга страна, и за обогатяване културата на местните племена, а част от тях се е заселила между балканските племена.
През цялата първа половина на I хил. пр.н.е. културата на Балканския полуостров се развива и укрепва след значителните миграции, които започнали в последните векове на II хил. пр.н.е. и завършили през първите векове на I хил. пр.н.е. Може да се твърди, че от VIII в. пр.н.е. балканските народи вече развиват своята икономика и култура в условията на мир и спокойствие. Близостта на гръцкия свят, който по това време извършва великата колонизация, тесните връзки, които балканските народи (траки, илири) поддържат с него, позволяват на всички племена от този район да използуват в развитието си най-високите постижения на тогавашния свят. През следващите години техните култури се развиват в рамките на балканската общност, като черпят нееднократно образци и елементи, създадени в други културни центрове. Тук трябва да споменем за културата на персите, която била разпространявана чрез гръцките колонии по крайбрежието на Мала Азия, както и при непосредственото им появяване на Балканския полуостров през VI в. пр.н.е. Съществено значение при оформянето на културния облик на балканските народи има принадлежността или връзките им с различни културни кръгове. Така например траките, живеещи в земите, граничещи на изток с Черно, а на юг с Егейско море, взимат активно участие в живота както на черноморския културен кръг, така и на източносредиземноморския. Северозападните тракийски племена поддържат контакти с централноевропейските народи. Тези контакти обаче нямали толкова голямо значение за развитието на тракийската култура, каквото имали при втория по численост „варварски“ народ на Балканския полуостров — илирите. Същевременно техните контакти с гръцкия свят били значително по-слаби, отколкото с народите от Карпатската котловина или Източните Алпи. Македони, пеони и други племена, живеещи в централната част на Балканския полуостров, развили своята култура в сянката на гръцката цивилизация. Тази близост осигурила бързото развитие на тяхната култура, която от средата на I хил. пр.н.е. започнала да влияе на обкръжаващите ги народи.
В така очертаната културна ситуация на Балканския полуостров през IV в. пр.н.е. нахлуват келтите. Тяхната латенска култура се разпространява бързо заедно с експанзията на нейните носители. Галатите за пръв път достигат земите, обитавани от балканските народи, през втората четвърт на IV в. пр.н.е. Походът им през североилирийските земи проправя пътя за проникване на една нова култура. От този момент нататък може да се проследи постепенното проникване на латенски изделия или елементи на полуострова. Латенското присъствие се запазило до завладяване на Балканите от римляните, а в някои райони дори и след това. Силата на влиянието на латенската култура и формите на присъствие на галатския етнически елемент дават възможност да се разграничат четири основни етапа в процеса на взаимодействие между двете култури. Определянето им се базира главно върху политическата история на келтите на Балканския полуостров.
Първият етап започва с най-ранната поява на латенски материали — това се отнася към периода от първата половина до самия край на IV в. пр.н.е. Етническото присъствие на галатите се свежда само до гореспоменатия поход и в този етап се характеризира предимно с културното им влияние. След окончателното си настаняване в Карпатската котловина и в северната половина на Апенинския полуостров вероятно келтите правят първи опити за проникване на Балканите. Но тук те се сблъскали с намиращата се в периода на най-голямата си мощ македонска държава. Отношенията им от втората половина на IV в. пр.н.е. не са добре осветени от писмените извори, но че такива са били поддържани, можем да твърдим въз основа на запазената откъслечна информация за присъствието на галати в армията на Филип II, пратеничествата на галатите при Александър III и т.н. Може да се предположи, че келтите не се осмелявали да атакуват и ограбват земите, принадлежащи на македонската държава и нейните съюзници. От това следва и едно друго предположение, а именно, че до смъртта на Александър Велики вероятно те не са успели да завладеят каквито и да е земи от Балканския полуостров. Добре ориентирани в политическия живот на Балканите, те започнали своя натиск в южна посока още след първите симптоми на упадък в македонската държавна мощ. Като пример за това може да се посочи преселването на автариатите около 310 г. пр.н.е. Латенското културно присъствие по това време е засвидетелствувано главно в северните и северозападните райони на Балканския полуостров, в земите на илирийските племена (ардиеи, яподи, автариати и др.). Откриваните латенски материали в техните селища са накити (фибули, гривни, торкви и др.), по-рядко — въоръжение (мечове, шлемове, щитове) или глинени съдове. Тези материали свидетелствуват за поддържането на контакти, най-вероятно с мирен характер, между местното население и келтите. Към този етап трябва да се отнесат и някои материали от територията на Тракия, като торквата от Долни Цибър и латенските фибули от тракийските погребения от територията на гетския племенен съюз.
Началото на втория етап е отбелязано от военните действия на келтите в Тракия, които започнали след отслабването на главната политическа и военна сила на Балканите — македонската държава. Първото нашествие е засвидетелствувано в писмените извори през 298 г. пр.н.е. След отбелязаното още едно — в 280 г. пр.н.е., започва и голямото галатско нашествие в Илирия, Македония, Гърция, Тракия и Мала Азия. Победата на Антигон Гонат през 277 г. пр.н.е. над галатите при Лизимахия слага край на това нашествие, но не и на келтското присъствие на Балканите, включително и в Тракия. През този етап формите на присъствие на келтите са най-разнородни. Това е времето на полагане основите на келтския поселищен живот в два района в северните покрайнини на Тракия. Завърналите се от похода в Гърция галати се заселват в Долна Панония, на юг от р. Сава и в долината на Дунава до р. Морава, а по-късно вероятно разширяват своята територия и на изток от р. Морава, т.е. заселват се на територията на трибалския племенен съюз. През първите десетилетия на III в. пр.н.е. от тях е сломена и неговата сила. Тук келтите създават свои селища и организират икономическия си живот. През следващия етап целият Балкански полуостров ще научи името на тези келти-скордиски. Кога се заселват на територията на гетите първите галатски елементи, не е известно. Засвидетелствуваното в края на III в. пр.н.е. тук присъствие на бастарните позволява да се допусне, че в тази част на Тракия келтите са се заселили през втория етап.
Келтското присъствие в южните райони на Тракия има съвършено друг характер. Като наемници в армията на елинистическите владетели те продължават да безпокоят местното население. Някои групи се стремят да се пригодят към условията на новозаетите земи, основавайки свои селища в Тракия. При проучването на келтското присъствие в Тракия през този етап един от основните въпроси е този за значението на галатското царство със столица град Тиле в живота на местните племена. Скромната изворова база за това царство определя и хипотетичния характер на всички виждания, включително и нашето, но съществуването на тракийски владетели през III в. пр.н.е., които представлявали политическа и военна сила, икономическото и културното развитие на Тракия въобще и по-специално в Източна Тракия, изключват възможността за съществуването на толкова силно келтско царство, каквото го виждат редица съвременни учени.
При характеризирането на икономическия и политическия статут на това царство най-уместно е неговото сравняване с Галатия в Мала Азия. Това сравнение разширява възможностите за реконструкция на статута и местоположението на келтското царство в Югоизточна Тракия, както и отношенията с местното население. Може да се допусне, че то е било разположено в Странджа или Сакар планина, т.е. между Бизантион и други колонии над Пропонтида и най-важния тракийски град в Източна Тракия — Кабиле, където келтите секат свои монети.
Подобни галатски енклави през този етап вероятно се намирали и в други части на Тракия. За съжаление в писмените извори липсват преки данни, отнасящи се до тях. Съществуването им може единствено да се предполага въз основа на анализа на неясните информации от писмените извори или пък по археологически данни.
През този период галатите се появяват и като мирни жители на гръцките колонии по крайбрежието на Тракия.
Проникването на галатски етнически елементи в почти всички части на Тракия способствувало за бързото усвояване на редица елементи на латенската култура от местното население. През този етап в Тракия се появяват редица нови изделия на латенската култура — главно накити и въоръжение, импортирани или произведени на място (фибули, гривни, метални колани, мечове и т.н.), а също и глинени съдове, стъклени изделия и др. Масово се разпространяват изделията със заимствувани латенски елементи (двустранната спирала при фибулите, орнаментални мотиви и др.). По-голямата част от тях се открива в тракийски комплекси — селища и некрополи — на територията на цяла Тракия, в Родопите, по долините на Марица и Тунджа и в равнинна Добруджа. Друга характерна черта на средата, в която те се откриват, е, че с латенския си произход те са единични за нея. В тракийските комплекси се откриват само латенска фибула, само латенски меч или друг предмет с подобен произход сред типични тракийски материали.
Две погребения, открити на територията на Тракия и датирани в III в. пр.н.е. и първата половина на II в. пр.н.е., вероятно принадлежат на галати. Те не са типични за латенската култура от тази епоха, нито пък за тракийската. Някои елементи от погребалния обред и съставът на погребалните дарове позволяват да се предположи, че погребаните са келти (Кълново, Казанлък). Ако бъдещите проучвания потвърдят тази хипотеза, знанията за галатската култура ще бъдат значително задълбочени в една нова насока и по отношение на цялата келтска диаспора в Източното Средиземноморие. Може да се каже, че келтите преживели не само силна елинизация, а и тракизация, като запазили същевременно редица елементи на своята култура.
Особено интересен сред въпросите, засягащи втория етап, е този за отношенията на галатите от Тиле и от други келтски енклави с тракийските градове и с най-важния от тях — Кабиле. Новооткритите археологически, епиграфски, нумизматични и други материали потвърждават хипотезата, че те са били както мирни, така и враждебни.
Началото на третия етап (около средата на II в. пр.н.е.) на келтското присъствие е свързано с икономическия и културния разцвет на скордиските и нарастването на военната им мощ. В началото на П в. пр.н.е. това келтско племе играе вече значителна роля на Балканите, след като сломило икономическата и културната сила на местните илирийски и тракийски племена (автариати, дарданци, трибали), а вероятно и подчинило повечето от тях. Не е изключено това да е било свързано в някои случаи и с разширяването на етническото присъствие на скордиските на територията на тези племена.
През третия етап изчезва характерната за втория етап разпръснатост на галатското присъствие. Местното население или е приело и постепенно асимилирало, или унищожило изолираните огнища на келтския поселищен живот. Намаляват, а даже и изчезват галатските наемници в балканските армии главно поради постепенното подчиняване на балканските народи от Рим, а и поради липсата на нови попълнения. Източник на нашествия и влияния сега са двете огнища на галатската култура в северните части на Тракия. Продължителното съжителство на скордиските с трибалите и на келтите от Североизточна Тракия с гетите довежда до силното културно, а даже и етническо смесване (келто-тракийски народ). Сътрудничеството на скордиските с различни тракийски племена в борбата им срещу римската армия в Македония свидетелствува за трайното присъствие на келтите в балканската действителност. Същото се отнася и до келтите от територията на гетите.
Археологическата изворова база за проучване на келтското присъствие в Тракия през третия етап е най-богата. Това е времето след преминаването на тракийската култура в нова епоха на развитие. В оформянето ѝ през този етап определена роля изиграли и поддържаните с латенската култура контакти. Заетите през първия и втория етап изделия с латенски произход навлизат дълбоко в бита на тракийските племена. Те се разпространяват и в тези земи, където през по-ранните етапи изделията на латенската култура не са познати (напр. латенските фибули от Родопите). Появяват се нови елементи — пафти, шпори — и се забелязват заемки и в други сфери на културата — например в погребалния ритуал.
Развитието на възприетите латенски елементи в рамките на тракийската култура се извършвало по каноните, установени в латенската култура, въпреки че със сигурност е доказано възпроизвеждането на някои от тях от тракийски майстори (Стара Загора). Това е можело да се осъществи само при поддържането на тесни контакти с келтския свят до края на I в. пр.н.е.
Сложен остава въпросът за етническата принадлежност на погребенията в Северозападна Тракия от т.нар. група Падиа—Панагюрски колонии на З. Вожняк. Съществуването на келтски топоними, сведенията за смесен келтско-тракийски народ и смесена скордиско-трибалска археологическа култура показват, че трябва да се допусне съществуването на скордиски етнически елементи на територията на трибалите. Като допълнителен аргумент може да се посочи и следният факт — трибалите обитавали територия, богата на различни руди, и имали развита металургия. Скордиските, също известни металурзи, били принудени да търсят залежи на необходимите им руди. По този начин съдбата противопоставила и свързала двата народа.
Последният етап от присъствието на келтски елементи започва по времето, когато отделни части на Тракия вече са завладени от Рим. Сега вече културните процеси в отделните провинции на Тракия са различни. Поради по-силната романизация на Мизия латенските елементи, навлезли в тракийската култура през третия етап, бързо изчезват. В Тракия, която живее по-самостоятелен културен живот, те се запазват до II в. от н.е. По това време се появяват освен някои стари изделия на латенската култура, възприети от траките в предишните етапи, и нови паметници, вероятно свързани с присъствието на галийски легиони в Тракия и Мизия, например оброчни плочки на Епона.
Появяването на келтите в Тракия разкри за траките възможността да се свържат с нови културни традиции. Това са традициите на халщатския културен кръг, от който израства латенската култура. Контактът между тези два свята се оказал много плодотворен в културно отношение.

Литература

По въпросите, засягащи историята на латенската култура и келтските експанзии, ще бъдат представени основни трудове, а относно галатското присъствие в Тракия ще бъде приведена пълна литература. Тя ще бъде представена по основните проблеми, следвайки изложението в текста.


Хронология на латенската култура

Tischler, О. Über die Gliederung der La Tène Periode. Correspondenz-Blatt der deutschen Ges. für Anthropologie, Ethnologie u. Urgeschichte, 1885, c. 157—161.
Reinecke, P. Zur Kenntnis der La Tène Denkmäler der Zone nordwärts der Alpen. — B: Festschrift zur Feier des fünfzigjährigen Bestehens des Römisch-Germanischen Zentralmuseums in Mainz, Mainz, 1902, c. 53—109.
Viollier, D. Une nouvelle subdivision de l'époque de La Tène. — В: Comptes-rendus du Congrès de l'Association française pour l'avancement des Sciences. Session de Dijon. Dijon, 1911, c. 636—642.
Déchelette, J. Manuel d'archéologie préhistorique, celtique et gallo-romaine. T IV: Second âge du fer ou l'époque de La Tène, Paris, 1914.
Pittioni, R. La Tène in Niederösterreich Materialien zur Urgeschichte Österreichs, kh. 4. Wien. 1930.
Jacobsthal, P. Early Celtic Art, Oxford. 1944.
Krämer, W. Manching II — Zu den Ausgrabungen in den Jahren 1957 bis 1961, Germania, 40, 1962, c. 293—317.
Hodson, F. R. The La Tène Cemetry at Münsingen-Rain (Acta Bernensia, Beiträge zur prähistorischen, klassischen und jüngeren Archäologie, = V), Bern, 1968


Прародина и експанзия на келтите

Pittioni, R. Zum Herkunftsgebiet der Kelten, Österreichische Akademie d. Wissenschaft., phil.-hist Klasse, Sitzungsberichte, 233/3. Wien. 1959.
Filip, J. Keltische Bewegungen und Verschiebungen in Mitteleuropa im Lichte der archäologischen Funde (Hallstatt-Latènezeit). 9 Congrès Internat. Sciences Préhist. et Protohist., Nice 1976 (1976) Colloque 29: Le passage du 1er au 2me âge du fer en Europe, c. 40—58.
Contzen, L. Die Wanderungen der Kelten (historisch-kritisch dargelegt), Leipzig, 1861.
Stähelin, F. Geschichte der kleinasiatischen Galater, Leipzig, 1907.
Bosch-Gimpera, P. Les mouvements celtiques. Essai de reconstitution. Etudes Celtiques. T. 5, 1950. c. 352—400; T. 6. 1953—1954, c. 71—126, 328—355; T. 7. 1955, c. 147—177.

Обобщителни трудове за келтската култура

Dottin, G. Manuel pour servir à l'étude de l'antiquité celtique. Paris, 1906.
Jullian, C. Histoire de la Gaule, T. I—II. Paris, 1920.
Hubert, H. Les Celtes et l'expansion celtique jusqu'à l'époque de La Tène и Les Celtes depuis l'époque de La Tène et la civilisation celtique ( = coll. «L'évolution de l'humanité», T. 21 и 21 bis), Paris, 1973.
Moreau, J. Die Welt der Kelten. Stuttgart, 1958.
Powell, T. G. Е. The Celts, London, 1958.
Filip, J. Keltská civilisace a jeji dědictvi. Praha. 1960.
Grenier, A. Les Gaulois, Paris, 1970.
Kruta, V. Les Celtes, Paris, 1976.
Duvul, P.-M. Les Celtes, Paris, 1977.
Die Kelten in Mitteleuropa, Kultur-Kunst-Wirtschart. Salzburger Landesausstellung (Каталог), Salzburg, 1980.


Лингвистика и келтска литература
Holder, А. Alt-celtischer sprachschatz. Graz, 1961.
Dottin, G. La langue gauloise, Paris, 1920.
Lewis, H., Pedersen H., A Concise Comparative Celtic Grammar, Göttingen, 1961.
Marx, J. Les littératures celtiques, Paris, 1967.
Jackson, K. H. The oldest Irish Tradition: A Window to the Iron Age, Cambridge, 1964.

Градоустройство и селищна мрежа
Kimmig, W. Zum Problem späthallstättischer Adelssitze. — Във: Festschrift Paul Grimm. Berlin, 1968, c. 95—113.
Cunliffe, B. Iron Age Sites in Central Southern England, CBA Research Rep. 16. 1976.
Die Ausgrabungen in Manching (T. 1—6), 1970—1974, Wiesbaden.


Материали от симпозиуми за латенските опида, публикувани в:

Archeologické rozhledy, T. XXIII, кн. 3—5, 1971 и Brit. Arch. Rep., Suppl. 11. 1976 — Oppida: The Beginnings of Urbanisation in Barbarian Europe (ред. Cunliffe, В. и T. Rowley).


Jacobsthal, P. и A. Langsdorff. Die Bronzeschnabelkannen. Ein Beitrag zur Geschichte des vorrömischen Imports nördlich der Alpen, Berlin, 1929.
Collis, J. Town and Market in Iron Age Europe. — В: Oppida: The beginnings of urbanisation in barbarian Europe, BAR, Suppl, II, 1976, c. 3—23.
Wyss, R. Der Schatzfund von Ersfeld. Frühkeltischer Goldschmuck aus den Zentralalpen, 1975.


Келтското царство със столица в Тиле

Велков, В. Пътища по Западното Черноморие в предримската епоха (VI—I век). — Изв. на Варненско арх. друж., кн. XVI, 1963. с. 25—34.
Венедиков, Ив. Келтското нашествие в нашите земи през III в. пр.н.е. под светлината на археологическите материали. — Истор. преглед, т. XI, № 3, 77—95.
Герасимов, Т. Келтските-етнически наслоения в българските земи. — В Етногенезис и културно наследство на българския народ, С., 1974, с. 39—49.
Данов, Хр. Из древната икономическа история на Западното Черноморие до установяването на римско владичество. — Изв. на Бълг. арх. институт, т. XII, 1938, с. 185—258;
  Към историята на Беломорска Тракия през елинистическата епоха. — Истор. преглед, т. III, № 2, 1946, с. 129—141;
  Към историята на Тракия и Западното Черноморие от втората половина на III век до средата на I век пр.н.е. — Год. на Соф. унив. (Фил.-истор. фак.), т. 47, 1952, с. 105—166;
  Древна Тракия, С., 1968.

Иречек, К. Военният път от Белград за Цариград и Балканските преходи; (Историко-географска студия ) — Бълг. истор. библиотека, т. IV, С., 1932.
Братя Шкорпилови, Паметници из Българско, дял 1, част I — Тракия, С. 1888
Danov, H. The Celtic Invasion and Rule in Thrace in the Light of Some New Documents, Studia Celtica, T. X—XI, 1975/1976, c. 29—39.
Domaradzki, M. L'état des Celtes en Thrace avec capitale Tylis et en Asie Mineure — Galatie, Pulpudeva, T. 3, 1980, c. 25—56.
Jireček, C. Über die Lage des alten keltischen Tyle, Sitzungsberichte d. kgl. böhm. Ges. d. Wiss. 4 dec. 1876.
Mateszew, S. Uwagi nad chronologie upadku Celtow w Tracji, Rocznik Naukowo-Dydaktyczny WSP w Krakowie. Prace Historyczne, кн. 3, 1967, c. 7—19.
Moraux, P. L'établissement des Galates en Asie Mineure, Istambuler Mitteilungen, т. 7, 1957, c. 56—75.

Галатите в южните части на Балканския полуостров

Дечев, Д. Античното име на Рила, Изв. на Бълг. арх. инст., т. III, 1925, с. 234.
Bieńkowski, P. Les Celtes dans les arts mineurs gréco-romains, Cracovie, 1928.
Fleuriot, L. Deux noms de Galates à Maronée, Bul. de Cor. Hellénique, T. 94, 1970, c. 667—668.
Krämer, W. Keltische Hohlbuckelringe vom Istmus von Korinth, Germania, T. 39, 1961, c. 32—62.
Launey, M. Recherches sur les armées hellénistiques, Paris. 1949—1950, T. I и II.
Maier, F. Keltische Altertümer in Griechenland. Germania, T. 51, 1973. c. 459—477.
Szabó, M. Une fibule celtique à Délos, Bul de Cor. Hellénique, T. 95, 1971, c. 503—514.



Majnarić-Pandžić, N. Keltsko-latenska kultura u Slavoniji i Srijemu. Vinkovci, 1970.
Papazoglu. F., Srednjobalkanska plemena u predrimsko doba (= Djela, кн. XXX, Centar za balkanoloska ispitivanja, кн. I), Sarajevo, 1969.
Todorović, J. Skordisci (= Monumenta Archaeologica, т. 2), Novi Sad Beograd, 1974.

Келтите в североизточна Тракия — Бастарни

Карышковский, П. О. Истрия и ее соседи на рубеже III II вв. до н. е. — Вестник Древней Истории, 1971, кн. 2, с. 36—56.
Романовская, М. А. Селище Лукашевка II. — Сов. Археол., 1962, кн. 3, с. 293—298.
Babeş, M. Noi date privind arheologia şi istoria Bastarnilor, Studii şi Cerc. de Ist. Veche, t. 20, 1969, c. 195—217.
Bauer, A. Die Herkunft der Bastarnen, Sitzungsberichte der Akademie der Wissenschaften in Wien. Philosophisch-Historische Klasse, т. 185, 1918, кн. 2, c. 1—31.
Feist, S. Germanen und Kelten in der antiken Überlieferung, Baden-Baden, 19482.
Guyonvarćh, Ch. J. Le nom des Coralli, Apulum, т. 6, 1967. c. 119—122;
  Le nom de Durostorum, Apulum, t. 7, 1968, c. 201—208;
βριτολἁγάι — Latobriges, une métathèse ethnonymiques, Apulum, т. 9, 1971, c. 165—168.
Much, R. Der Eintritt der Germanen in die Weltgeschichte, Wien, 1925.
Pippidi, D. M. Istros et les Gètes au IIIe siècle av. notre ère, Studii Clasice, t. 3, 1961, c. 53—66.
Vulpe, R. Le problème des Bastarnes à la lumière des découvertes archéologiques en Moldavie. B: Nouvelles études d'histoire présentées au X-ème Congrès des Sciences Historiques, Rome, 1955, Bucureşti, 1955, c. 103—119.
Zawadzki, T. Bastarnowie. B: Słownik Starožytnosci Słowiańskich, Wrocław, 1961, t. 1, c. 91—93.

Латенски паметници и влияния в Тракия

Аладжов, Д. Разкопки на трако-римски могилен некропол при Меричлери. — Изв. на Арх. инст., т. XXVIII, 1965, с. 77—122.
Венедиков, Ив. и Герасимов Т. Тракийското изкуство, С., 1973.
Герасимов, Т. Где са сечени тетрадрахмите на Кавар, келтски владетел в Тракия. — Изв. на Арх. инст., т. XXII, 1959, c. 111—118;
  Келтски култови фигурки от България. — Изв. на Арх. инст., т. XXIII, 1960, с. 165—190;
  Келтски селища по горното течение на р. Тополница. — Изв. на Арх. инст., т. XXIX, 1966, с. 133—164;
  Към нумизматиката на град Кабиле. — Изв. на Арх. инст., т. XXXIII, 1972, с. 113—120;
  За хронологията на келтските култови паметници от България. — Изв. на Арх. инст., т. XXXIV, 1974. с. 5—21.
Димитрова, А. и Гиздова Н. Тракийски могилни некрополи в Панагюрските колонии при гр. Панагюрище. — Изв. на музеите от Ю България. I, 1975, с. 39—87.
Миков, В. Келтски находки у нас. — Бълг. ист. библиотека, т. V. кн. 1, 1932—1933, с. 186.
Николов, Б. Тракийски паметници във Врачанско. — Изв. на Арх. инст., т. XXVIII, 1965, с. 163—202.
Попов, Р. Материали за проучване на халщатската и латенската култура в България и Македония. — Год. на Нар. музей София, т. VI, с. 152—182
Фол, Ал. Демографска и социална структура на древна Тракия, С., 1970.
Botušarova, L. Un nouveau monument de la déesse celto-romaine Epona, Revue Arch., T. 33, c. 164—166.
Dimitrova, A. и N. Gizdova. Der Charakter der thrakischen Kultur während der jüngeren vorrömischen Eisenzeit in dem Gebiet des Sredna-Gora Gebirges, Thracia, T. III, 1974, c. 321—331.
Egger, R. Der Grabstein von Čekančevo, Schriften der Balkankommission. Antiquarische Abteilung, T. 11, 1950.
Frel, J. Observations sur les bijoux hellénistiques de Messambria, Acta Antiqua Philip. — Studia Archaeol., 1963, c. 61—69.
Gerov, B. Keltische Spuren in Westthrakien. В: Studien zur Geschichte und Philosphie des Altertums (Budapest), 1968, c. 349—355.
Gerov, B. Zur Lesung und Deutung des Epigramms von Čekančevo. — Известия на Института за български език, т. XVI, 1968, с. 97—106.
Domaradzki, M. Présence celte en Thrace au début de l'époque hellénistique (IVe—IIIe siècle av. n. è.). B: Actes du IIe Congrès International de Thracologie (Bucureşti), T. I, 1980, c. 459—466.
Jacobsthal, P. Die Kelten in Thrakien (Afinai, 1940, c. 391-400).
Ognennova-Marinova, L. Notes sur la toreuthique antique en Thrace, Thracia, t. III, 1974, c. 185—193.
Todorović, J. Kelti u jugoistocnoj Evropi ( = Dissertationes, т. VII), Beograd, 1968.
Tačeva-Hitova, M. Au sujet d'épées celtiques trouvées en Bulgarie. B: Studia in Honorem Veselini Beševliev, Sofia, 1978, c. 325—337.
Vasilev, V., P. Petrov, Recherches sur la technologie des épées celtiques. B: Studia in Honorem Veselini Beševliev, Sofia, 1978, c. 338—343.
Venedikov, I. Celtes ou Thrace. B: Studia in Honorem Veselini Beševliev, Sofia, 1978, c. 315—324.
Woźniak, Z. Wschodnie pogranieze kultury lateńskiej, Worcław—Warszawa— Kraków—Gdańsk, 1974.
Woźniak, Z. Die östliche Randzone der Latènekultur, Germania, т. 54, 1976, c. 382—402.
Zirra, V. Sur la présence des éléments laténiens dans le Pont Gauche (Dobroudja). B: Les mouvements celtiques à partir du Ve siècle av. n. è. (Colloque XXVIII), Nice, 1976, c. 16—20.
Gerasimov, T. Chenets celtiques de Bulgarie, Latomus, t. XXXI, fsc. 3, 1972, c. 717—743.


Популярни публикации / месечен рейтинг