четвъртък, 16 юни 2016 г.

"Тебеширеният кръг" - стихове от Светла Гунчева

Излезе от печат единадесетата книга на Светла Гунчева "Тебеширеният кръг". Книгата е дело на издателство "Онгъл" - гр. Варна. Редактор: Красимир Тенев, Художник: Мирослав Моновски. .











ТЕБЕШИРЕНИЯТ КРЪГ

Когато дебне котаракът от перваза ми,
той е злодей в очите на горките мишки.
Но аз съм сигурна, че той не мрази.
Оплетени в невидимите нишки

на промисъла божи, знам, сме всички заедно.
Със тебешир в окръжност ни огражда
животът и ни казва: „Намери ѝ края, де!
Ако не можеш, котаракът те изяжда!”

И става тебеширеният кръг една арена
на гладиаторски борби и много кръв,
в които падат слабите и уморените.
А пък кръвта сама по себе си е стръв.

И тъй, под сенчестия знак на Талиона*,
извива котаракът страшно гръб,
когато види мишка да притичва под балкона.
Но няма изход този тебеширен кръг.

----------------------------------------------------------------------------
* – принципът – за равно престъпление – равно наказание



ТЕЧЕНИЕ

Газех в реката, до кръста душата заголила.
Клони протягах, до лакти ръкави запретнала.
Гледах безпомощно как я завлича надолу,
как я отнася далеч любовта ми, несретната –

стар, уморен капитан на хартиено корабче,
в него качил само своите спътници – думите.
Виках след нея, до своя предел изговорена.
После заплаках – за всичко, което отплува.


ШАГРЕНОВА КОЖА

Аз можех като камък да го стисна.
Като ведро на рамо да го нося.
Но с непростима лекота разплисках
живота, предоставен ми от Господ.

Не го отмервах скъпо, с капкомер.
Наливах се, а трябваше на глътки.
Живях на скорост, алчно, непремерено,
с размаха на аристократ разпътен.

Живях на заем. Значи вече време е
да плащам с лихвите. Но като гледам –
какво ли толкова от мен ще вземат –
от дните ми, стопили се безследно,

пометени от огъня на чувствата.
От щастие, похарчено на кредит.
А разхищението си е вид изкуство.
И можеш само да умреш във бедност,

изпратен за последната обител,
смален като шагреновата кожа.
А мине ли и съдията изпълнител,
и времето е вече на върха на ножа.


ПРОЛЕТНИ МИСЛИ

Прозорците отворихте ли в себе си –
да влезе утрото? Забравено красиво е!
Не е ли вече време да разтребите
и къщата си, от нюансите на сивото,

и зимната душа от паяжините,
натрупани през месеците нелюбов,
в затворената с девет катинара стая?
Ако животът съумява да е нов

през пролетта, защо и вие да не бъдете?
Дръпнете очните пердета!
Природата, на бяла смърт осъдена,
сега в зелената си дреха свети,

което значи – не умира окончателно.
Вдъхнете светлия ѝ оптимизъм
сред сала си, от бурите разклатен.
Усещате ли как полъхва бризът

и гони сенките на зимната душа
далеч зад хребета на новото ви лято?
А нейният бродиран на цветчета шал
трепти по раменете ѝ от вятъра.


ИНТРОВЕРТНО

Какво е любовта? Посято семе може би.
Гигантски земетръс, от Бог замислен.
Планетен сблъсък на мъже и на жени.
Лавина, над душата ти увиснала,

готова да се срине, да те помете.
Дори не чака да расте, да я износваш.
Изплаква в теб, по-първородна от дете
и този първи вик те омагьосва.

Умът – утроба, прелъстен и оплоден,
една отвлечена на зевсов гръб Европа,
в несвяст разражда стих след стих във мен.
Но думите са само бледо копие,

да изразят разлома, който в мен се случва,
когато разумът и страстите се сблъскат
и да опишат ада, който се отключва
от тектонични плочи, в място земетръсно...

А после...следват няколко вторични труса.
И оцелели има, но – и много жертви.
И още дълго, много дълго друса.
Но само вътре във душата. Интровертно.


ГНОМ

Дали пък някой няма да се спъне в моя праг,
дори и да е сбъркал пътя в тъмното?
И без значениеприятел или враг.
Така си спорят мислите до съмване,

заслушани във звуците отвън на този дом,
останал неоткрит и непрекрачен.
Не ме ли виждат? Малък, неуглèден гном?
За никого ли нищичко не знача?

„Светът е място за големите неща” –
ще кажете на островърхата ми шапка,
надничаща от горския листак.
„Не е за теб, захапал непомерна хапка”.

А тя – тъгата ми, дори не си личи.
И болката ми скрила се е в лешник.
За да ги видят, трябва в моите очи
да се надникне, просто по човешки.

Но кой до мене ще се наведе?
И до земята кой ще коленичи?
Кой може в този свят да преведе
на гномския език: „Обичам те?”



ЩЕ Я ПОЗНАЕШ...

…по белите петна на паметта,
по спуканите тънки капиляри,
по твърдата като мазол пета,
по дрехите, закупени на старо,

по изкривените ѝ пръсти от артрит,
по дишането пресекливо,
по погледа, от светлина изтрит,
по кичурите в мръсно сиво,

смалила се почти в надслов,
готов да ѝ постави края,
ще я познаеш, моята любов,
ще я познаеш...

ГЕОМЕТРИЯ НА ЧУВСТВАТА

Вървиш – безмълвен бедуин до мен,
в евклидовите пясъци на времето.
Навярно ще успееш някой ден,
вода от кладенец под тях да вземеш –

да напоиш пресъхналото ми от жажда гърло.
Аз ще стоя примряла във очакване,
в котела на сирокото опърлена,
от всички преждевременно оплакана,

защото знам – две успоредни прави се пресичат,
достатъчно е дълго да вървят в една посока...
Едни наричат този път Обичане
и ровят из пустините дълбоко,

за да открият в тях онази капка нежност,
която да даде живот на цветето,
посято из вселенската безбрежност.
А други гледат горе – към небето,

и чакат дъжд да напои душите им.
Но аз не вярвам в милостта на кладата.
По-скоро вярвам – някой тъмен скитник
вода от Ада в шепи да извади.


КРАЯТ  НА  ПЪТЯ

Нали разбираш, мили мой, дотук сме.
Нататък вече се е ширнала една пустиня
от чувства, по-безплодни от евнуси –
пристъпим ли във нея, ще загинем.

А бяхме досега един за друг оазиси
и бяха толкова горещи нощите.
Събличах се. Оставах по атлазеност,
но то не ти достигаше. Крещеше: „Още!”...

И аз събличах, и събличах тялото си,
душата си, и мислите, и чувствата...
Така съблякох всичките бои – без бялото.
Но как да правиш с бялото изкуство?

То грунд е. Става за начало и за край,
но върху него трябва да наслагваш краските.
На любовта декорът е самият Рай
и всичко трябва да е в цвят, дори и ласките.

Обезцветихме се и аз не виждам как
оттук нататък ще творим картината
на пътя, с неговите изгрев, залез, мрак…
Дали пък не като небе – в иконно синьо?

©Светла Гунчева


СИСТЕМА С ТРИ ПАРАМЕТРИЧНИ УРАВНЕНИЯ




Светла Гунчева е познат автор на любителите на поезията. В единадесетата си по ред поетична книга тя ни споделя съкровени неща, разсъбличайки душата си и мислите, и чувствата си. Традиционно аранжира вече няколко от книгите си, като изважда „пред скоби“ една творба,  която формулира, обобщава и един вид събира поетичната есенция от цялата книга, заедно с това тази пилотна творба дава и нейното заглавие. 
На фона на перманентната и усилваща се в последно време инвазия от прозаични миниатюри и полусвободни стихове, които поизместват вече силаботоническите стихове, 
Светла Гунчева за пореден път доказва, че дълбоки философски послания и идеи могат да бъдат поднесени и в класически стих. Има предпочитания към ямба. Прави дълги изречения със сложен синтаксис.  
Въпреки че строфичните анжамбмани никак не са рядкост, стихотворенията ѝ не са монолитни. Понякога за сметка на една-две стъпки в повече или нееднаквост в каталектиката, тя ни казва каквото има да ни каже по своя оригинален начин и го прави така, че каталектичните и метричните различия да изглеждат пренебрежимо малък компромис, защото въздействието на тропите и сентенциите напълно го компенсира.
Характерно за авторката е това, че тя често се връща към вече отработени теми, идеи и детайли в предишните си книги, за да ни представи една нова визия за тях, като от позицията на творческия и житейския си опит ги надгражда и усъвършенства. Умело подбира думи-камъни, в чиято семантика  има закодирана допълнителна символика, за да им придаде душа. В някои от творбите персонажите са животни – котарак, мишки, китове, гном, гарван, кутре. Това им придава привкус на басни, когато не става дума за директна метафора, а за изграждане на паралелен свят, който ние неизбежно съпоставяме с нашия, човешкия, сравнявайки взаимоотношенията.
След прочит на нейни стихове задълго оставам дълбоко замислен, с душа под асмите на Рая или сред ослепителната бяла хладност на дългата и безсловесна зима, защото поезията ѝ стимулира въображението и е богата на реторични фигури. Сложна е аритметката и геометрията чувствата. Ето една система с три параметрични уравнения:


Какво е любовта? Посято семе може би.
Гигантски земетръс, от Бог замислен.
                                            („ИНТРОВЕРТНО“)

 Нощта е тъмната зеница на очакването
 на някой влюбен…
                                            („ГАРВАН“)

 Проектирана в средата на зеницата,
 любовта е център на една вселена. Моята.
                                           („ТАЙНСТВО“)

Решението ли? Еднозначни готови отговори няма. Всеки може сам да ги намери. Формулата е ясна – чрез заместване. Но не на параметрите. Заемете мястото на лирическата героиня и изживейте този спектакъл-път, в което на любовта декорът е самият Рай, станете част от картината на пътя, с неговите изгрев, залез, мрак и ще получите една награда за онази дива обич към живота и към поезията.
           Приятно съпреживяване, читателю!         


Популярни публикации / месечен рейтинг