Пет стихотворения за Добруджа от Нели Господинова

Корени

Отиде си баба и дворът заглъхна –
там, в сухата, стара трева.
И сякаш без баба навънка пресъхна
и нашата селска чешма.

Черешите бели без време презряха –
окапаха долу в пръстта.
Градините сухи съвсем пожълтяха...
И времето сякаш се спря.

След баба... и дядо. Замина родàта.
А в лозето бурен изби.
Ожъна набързо смъртта със косата
щастливите есенни дни…

Навярно така си отива животът
от грубите селски ръце,
които години опъват хомота
в широкото равно поле.

До дама* остана сиротна да чака
прастарата круша – черук.
Тя рано напролет разлиства клонака,
на всяка забрава напук.

И тихо бръшлянът по къщата скита,
и черги зелени тъче.
Там зиме, и лете, в зелено завито
е нейното тъжно сърце.

Но спомени пази за дом и за вяра,
за радост, любов и сълзи.
А старото минало, мяра за мяра,
в душата ми бавно пълзи.

Как искам и моите внуци след време
да спомнят – тук баба живя.
Столетната круша да шушне за мене
и родната майка-земя.

И в техния спомен да текне водата,
коминът ни пак да преде.
И крушата в двора да храни в отплата
децата им с куп плодове...

Ризи на чардака

Не низах, мале, дните на гердани
и с тях не кичих тънката си шия,
платна не белих, на ръка тъкани,
и празна беше моята чаршия.

Не проснах нищо вънка на чардака
да се ветрее, погледа да вдига.
Над празните си делви не заплаках –
(на хората все нещо им не стига).

И даже недовезаната риза
заключих, мале, с белите мъниста
във раклата на баба ми, с чеиза,
под девет ката, да остане чиста.

И скрих последно бялата си пазва
зад девет катинара преди време.
Та кой каквото ще да си приказва –
животът, той, остана вътре в мене.

Сега го диря, че пустòсах ключа
и че забравих богу да се моля
как времето отново да отключа
и да науча костите си голи

да се белеят вънка на мегдана,
да се ветреят ризи на чардака…
А ябълката, сто лета небрана,
да зрее, мале, с някой да дочакам...

Лятна нощ

Нощта разстила своята снага –
в косите ѝ са скрити тихи тайни,
щурчета и пшеничена луна,
която сее приказки омайни.

Преливат бавно сенки и следи –
кирпичената къща се е свила.
Изминали са хиляди луни –
тя хиляди потайности е скрила.

От крушата се носи нощен хлад,
а в клоните ѝ лунен вятър шушне.
По кожата полепва аромат
с дъха на мед и тайни непослушни.

Прелитна бухал. В облак ли се скри?
Презряла круша тупна на земята.
Проблеснаха светулки. Вълк изви.
Излая невестулка под луната.

Но някак си земята ги изпи,
разтворила недрата си безкрайни.
Имането – зарито – на звезди
се пръсна с мисли знайни и незнайни.

И куполът на тази нощ преля…
А мъртвите очите си измиха.
Наръсиха нощта със красота –
света на живите благословиха.

Козунакът на главанката

Като в приказен облак от бяло брашно
е запретнала баба ръкави –
меси вънка на двора козуначно тесто:
„Дъще, гледай! Помни как се прави!” –

смигва леко с око като малко дете
и говори, и ловко показва.
Месят пъргаво нейните селски ръце,
по езически думи разказват.

Ръси бяло брашно, слага шепа зърна,
песен тъжна с тестото извива,
но отнася я вятърът бърз над степта
чак до ореха в горната нива.

А пък тя се прекръства със светли ръце:
„Нека бялото бъде за радост,
а кафявото трябва да бъде, дете,
за надежда във дните на жалост...”

Сръчно жалост и радост разтегля, плете:
„Хайде, двете на топло да свием,
за да втасат преплетени в хляба добре! –
Греховете не можем да скрием...”

После ръси стафиди... Какъв аромат!
На канела и сливи ухае...
Веят джанките облаци пролетен сняг,
сякаш кимат: „На хляб тъй се бае".


Ето днес съм омесила свой козунак – 
добруджански. Прихванах маята.

Връщам времето с него назад и назад...
С него баба се връща… в душата.

Добруджа

Защо се връщам все назад, не зная.
По пътя минах хиляди земи
и Добруджа не е за мене раят,
но все ме вика тихо:„Остани!”.

Замряло селото сред пущинака,
клепалото измъчено гълчи –
комините му никого не чакат,
а в изворите времето мълчи.

Прегръщам плахо старите руини –
те дишат още живи из пръста.
Погребани са хиляди години
в браздите на безводната земя.

И всеки спомен в приказка се сплита,
изгрява бавно в нощната тъма.
Но жив е… И невидимо полита
във времето, навявайки тъга.

И „все по тèля", знам, ще се завръщам
при болката, при своето сърце.
Нали небето никога не свършва,
ръцете щом превръщаме в криле.

Мълча. Вода загребвам с двете шепи,
наричам тази суша за порой
със песните си тъжни, недопети...
Полето ме прегръща с вълчи вой.

Но в него чувам шепота на баба,
чешмата ни на двора как тече.
Отпивам глътка, сетната награда,
с която зърнах своето небе...

© Нели Господинова

 КУПИ ,, РАЗКАЗИ ЗА ДОБРУДЖА" - разкази, стихотворения и рецепти от добруджанския край от онлайн книжарница книгите.бг  (кликни на линка)