неделя, 31 август 2014 г.

ЛЕК ЗА „СТРАДАЩИТЕ ОТ ПОЕЗИЯ” от Генка Петрова


„Спомени от кралския двор” на Гълъб Ковачев

Привикнахме при всяко забуксуване на паметта да се позоваваме на светкавичната помощ на Google.  Но за съжаление често пъти и изкуственият интелект се оказва с пропуски.  Например, отправяйки запитването си за лек за страдащи от поезия, очаквах да получа отговора, който всъщност имам от десетина дни, но ми излезе само медицинският термин метрофобия, означаващ „страх от поезия”. Нещо коренно различно от търсеното. С две думи – в изкуствения интелект Google зее празнота, отговорът за която е известен, но невъведен: Лекът за „страдащите от поезия” е един: съществуващ, изпробван, безобиден, въздействащ, функционален и резултатен.
Неговото име е Гълъб Ковачев т. е. самата поезия. Но с приятно странично явление – пристрастяващ неизлечимо.
От няколко дни разлиствам новата книга на автор, когото познавам отскоро и само от фейсбук, „Спомени от кралския двор”, 2014 г, изд. Фондация Буквите, София. Чиста, топла, умозрителна, самобитна поезия, след която изпитваш неудържимо желание да останеш с нея още и още, и още. Дъхът ти спира и скоро увереността ти се превръща в неувереност, страхът е за тревичката, която с една непремерена дума можеш да стъпчеш, а не искаш да бъдеш враг.
Многообразие от светове във всяко ново стихотворение.
Изключително фината еротика на тялото, чувството, изказа, след която сърцето препуска към” последния слънчев изгрев”, прелива в епичността на думите, „стихът е клиничен случай”, потъва в лиричността им, отдадени на самотния свят. Светът, който изпускаме с непреживяното, с недоизказаното и изплакано в залюбените красиви имейли. Свят, в който „хълмовете дишат”… Тъга и мечта е животът, някъде назад, някъде пред тебе – неповторен, непостигнат цял живот!
Свят – спомен от кралския двор – идилия на един приказен свят, еднакво земен и познат, приповдигнат в редовете на поетичната призма– велосипедът е „дорест”, пчелите са „придворни дами”, а кучето е „кралският шут”. Находчивост в намерените символи, знаци на дома, хармонията, сигурността в спомените от кралския двор. И разбиващата им сила и внушение за невъзвратимост, била-небила…
Самотата при цялото живо и оживено присъствие на другите е с особено място в различния поглед на сетивата. Самотен е светът, есента е „самотен пазач в ябълковата градина”, с всичкото в самотността си.

Но в нея се открояват и пълнокръвни присъствия.На жената, на Рим, на града, на живота.
Римските стихотворения се запомнят с един особен финес и специфика на изказа и виденията. 
Интерпретацията на Кирил-Христовото „Жени и вино, / вино и жени” в „хляб и вино, и жени” е пълнокръвна, изтънчена, изящна; стъпало нагоре в сетивността, намерена изразност, богата, особено на фона на „римска уличка, (широка колкото капиляр) и дълга колкото кратка въздишка”. Жената, извисена до хляба, насъщна като него, светиня до светинята…
Жената от Рим „не е роля”, а естеството на път от диханието на вечерен облачен вятър до гръмотевичността на осъзнаването.
Рим е „жената, която знае да бъде жена”. Много мил и нежен апотеоз на жената-вселена! /”Илюзията”/. Друга е жената от „Модилиани. Портрет на жена” – слязла като че ли от платната на художника – шемет, вихър, похитена, похищаваща, с мечти и сънища, илюзия.
Животът в своята всеобхватност и разноликост е и в разминаването ни с него, в който търчим цяла вечност пряко силите си, а в „кратки стихове за малки изневери” с пропусната тъга в оркестъра изплакваме себе си и него. Същия живот, жаждата по който е „понякога неприлична”. Да се удавиш в нея, да се удавиш от прииждаща в теб вода, да го осъзнаваш и да вървиш срещу това, което пеперудата у теб рисува– еднакво добра и красива в утехата, надежда и състрадание. Какво е това освен отдаденост без задръжки. Защото е любов.
Животът е и гара – посоки, събрани в чакалнята на извечното начало.
Животът е и авантюристичният, постромантичният, хлапашкият живот в крясъка от коня и съпричастността на природата, с дъхтене на жена, скрита зад облак. Всичко е животът. Той е и предизвикателство за талантливия – силует на момиче, рожба на разлистения въздух и узряла в дръвчето пчела, у дома, уви, уютен за клетници.
Оксиморонът не е единичност в отделно стихотворение, а се среща като противоречива реалност на битието във вечния сблъсък на полюсите и усещането за живот, често толкова нежно и безкрайно вдъхновяващо по „стръмните улички на живота – нагоре, нагоре”.
Носталгията като вероятна част от живота е „изкупление за неслучилото се нито веднъж”. Разковничето на радостта е случването. Останалото е предупреждение за угрозата, която дебне несмелите, неопиталите. /”Носталгия”/.
Равнопоставената лъжичка мед с изящен словоред е съзиране на божественото;сетивност на призвания да създава чудеса от думи. /”Словоред”/. В същия поток от внушения е и най-новата, различна и преобръщаща душата лирическа епопея на бялата риза, /едно твърде клиширано до болка и нарицателност употребявано словосъчетание от доста автори/ – при Гълъб Ковачев е постигнато изящество с божествен ореол в едноименното му стихотворение. Началото: „Бялата риза е кроена от Богородица” и поантата – отскок до най-земното божество – децата – чертаят пълната капитулация на желанието да се държиш мъжки и да не изплачеш своя разчувстван и завърнал се към себе си Аз.
Не бих могла да пропусна „Санта Мария Снежна”. /Любимо ми е!/ За това стихотворение не се говори. То се поглъща с цялото ни човешко същество. Или обратното – стихотворението ни поглъща. Стихотворение-роман!
Когато „Нощта е дом за шепот или за ангели, премръзнали от студ”…, човек се замисля дали понякога поетът назовава видяното с общоприетите думи за общуване. Защото тях ги няма в пестеливата словесност на душата му, събрана в кралския двор.  
Или и да ги има, те са прелюдия към онези, на „страдащите от поезия”, предвождащ на които е той. Поетът Гълъб Ковачев.


©Генка Петрова 31 август 2014 г. 

вторник, 26 август 2014 г.

МОРЕ, РАЗПЛИСКАНО В ДУМИ... НАГРАДИ ОТ ІV НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС "ГЕОРГИ ДАВИДОВ" 2014г.



1. ГОЛЯМАТА НАГРАДА "ГЕОРГИ ДАВИДОВ" за първи път в историята на конкурса се поделя между две поетеси: ЕЛЕНА ДЕНЕВА и МИЛЕНА БЕЛЧЕВА. Ще ви предложа тук само по едно тяхно стихотворение, а вие им се порадвайте...

ЕЛЕНА ДЕНЕВА
Родена в град Дряново на 17.09.1985 г. Живее в гр. Полски Тръмбеш. Завършила е Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, социална педагогика.
Автор е на три поетични книги: „Щастие в кибритена кутийка“ (2005), „Картонен храм (2006) и „Натюрморт с пеперуди“ (2013). Награждавана е в редица национални конкурси за поезия и есеистика. Нейни стихове са публикувани в антологии и в периодичния печат: „Само за теб” – антология на българската женска любовна лирика, списание „Знаци”, вестник „Словото днес” и др. През тази година предстои да излезе от печат най-новата & книга с поезия – „Сенки и бонбонки”.

МАРИНИСТИКА

Днес всичко е изгубено и корабът потъва.
Крещи върхът на мачтата и хвърля сянка миша.
А плъховете хапят по канибалски стръвно.
Аз имам сал хартиен, но върху него пиша.
И бурята е в локва, в сълза, в строшена чаша.
Но корабът го има в размери подходящи.
Каквото сме спасили, е чуждо. А пък нашето,
удавено, на дъното отдавна се поклаща.
Любов, усмивка, дума, прегръдка лековита
лежат, от смърт по-тежки, в предателския пясък.
Въже за синя котва морето ни заплита,
но котвата я няма. И дишаме натясно.
Във трюма има течност, почти околоплодна.
Двигателят сърдечен отдавна е отписан.
В очите ни е сухо, в душите е безводно.
И всичко е изгубено във тоя ден без смисъл.
И – плъхове - захапваме по канибалски стръвно.
И никой не напуска. А близо е водата.
И корабът потъва, а този ден е дъно
на някаква пресъхнала сълза по добротата.

.................................................................................

МИЛЕНА БЕЛЧЕВА

Родена на 28.04.1977 г. в гр.Варна. Завършила e „Моден дизайн“, с втора специалност „Педагогика” и „Журналистика”. Посещавала e школата за поезия „Прибой“- Варна, с ръководител Венета Мандева. Участвала в многобройни културни прояви като автор и организатор. Публикува в електронни сайтове за изкуство, в периодични и специализирани печатни издания. Нейни творби са награждавани в литратурни конкурси, сред които: „Под манастирската лоза“, конкурс на вестник „Литературен глас“, конкурсите „Белоцветните вишни”, „Добромир Тонев“, „Пролет моя“, „Лирични гласове”, „Стоян Дринов” и други. Има една поетична книга – „Ванилено небе” (2007) и участие в няколко литературни алманаха. Член на Сдружението на варненските писатели и клуб ЮНЕСКО - Варна.

ПОЧТИ ЗАВЪРШЕНО НАЧАЛО

Моретата изпих до дъно. Сега е само глад и суша.
Наръфан хоризонтът чака реалността да го преглътне.
Привет и сбогом – ще отмина, след толкова мечти безпътни
и в утешителната сянка на друга нежност ще се сгуша.

Нима моряшкия ти възел не мога да преодолея,
когато клепките изпръхнат и секне лугата без време?
Изхвърлих картите зад борда. Днес няма кой да ме наеме
и нека пътеводна бъде смълчаната звезда над кея.

По очния контур на мрака непредпазливо ще се плъзна,
ще тупна в шепите на някой, дочакал пулса ми да чуе.
Почти невидимо трептикам, утихна ми копнежът буен,
филиз съм – кротък и безимен, от предани ръце превързан.

Не ме е страх от нови бури. Животът вече ме приведе
до долната земя и гледах в зениците и разширени.
Не ти се случих. За добро е. Изтрий следите си от мене.
Богат е само, който може да бъде безнадеждно беден…

................................................................................................

СПЕЦИАЛНИ НАГРАДИ 
НА СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ -
за РАДОСТИНА ДРАГОЕВА и ЙОРДАН ПЕЕВ
/за автори, надхвърлили възрастовата рамка на статута, но впечатлили журито с творбите си/

РАДОСТИНА ДРАГОЕВА
Родена на 24. 01. 1971 г. в гр. Каварна. В момента живее и работи във Варна. Има малък семеен бизнес за фирмени счетоводни услуги. Завършила е „Международни финанси”. Има квалификация и по журналистика. Пише стихове от ранна детска възраст и има медийни изяви и награди в конкурси от това време . Публикува в местния и централния печат, както и в интернет пространството. Като ученичка в гимназията е посещавала Литературно-творческа школа „Прибой”, водена от покойната поетеса Венета Мандева, където попада след спечелено първо място. Автор е на книгите с лирика „Завръщане”- 2007 г. и „Смисъл в сълзата”- 2010 г. Скоро излиза от печат третата и книга с лирика, която ще се казва "Четвъртото листо на детелина".

ОБРИЧАНЕ

Със обичайните си дрехи
излязох на площада.
Една витрина ме съблече.
И беше безпощадна
в преценката за мене.
Усетих, че й вярвам.
Отново бе разчел наивност
духът и огледален.
И завървях със плахи стъпки
в посока към морето.
Убиваха ли ми въпроси
и камъчета дребни?!
Но бе ли ми спокойно,
и светло като в Рая?! ...
Изправи рамене пред мене
солената безкрайност.
Една вълна напред пристъпи
и рокля ми подаде.
Дантелите и бяха тежки,
пришити във волани.
Съвпадаше със мойте мерки.
Така се преоблякох...
Морето ме обвърза с клетва,
която ме променя.

.....................................................

ЙОРДАН ПЕЕВ
Завършил е българска филология в Софийски университет. С Пламен Дойнов издават съвместно книгата „Сълзите на гнева“. Печелил е различни конкурси: от „Веселин Ханчев" - втора награда /като юноша/, втора награда в Международния конкурс „По стъпките на лятото". Последните получени награди: от Националния поетичен конкурс „Николай Лилиев-2014”, „Жени и вино-2014”, Национален конкурс за поезия „Пролет моя-2014”, Международен поетичен конкурс „Белоцветни вишни –Казанлък 2014”. Има участия в различни сборници и списания. Включен е в алманаха „Съвременна българска поезия 2013“ и в предстоящото 5-о юбилейно издание на алманах „Нова българска поезия” на фондация „Буквите”. Автор на сборника със стихове „Когато смъртта ми прогледне”. Негови стихове са преведени и издадени на испански в различни литературни издания. 

***

Счупих всички часовници, дето ме будят пустинен.
И уших си костюм от въздишки на цъфнали вишни.
Сложих в джоба си пясък, пленен от смеха на делфини,
за да мога и сам да вървя, ала сам съм излишен…

Кривозъбите мисли подобно на мравки в редица
са понесли крило от сватовната мъртва калинка,
дето щеше жених да ме води с куража на птица,
а оплете се в хищните мрежи на паяка-скитник.

И щурците немеят с напукани устни в тревите
от солените песни, които изпяха за тебе.
Паля огън, весталки да дойдат. За нас да ги питам,
да разресвам косите им с рибешка кост вместо с гребен.

По ловджийски оглеждах, от тебе следи да намеря
и напразно калинките молех да кацнат на пръста.
Цели шест дни огризвах до бяло любовния скелет,
а на седмия Бог се смили… И ме смъкна от кръста…



                       ©Елка Няголова



неделя, 24 август 2014 г.

Животворна отрова - поетичен дебют на Станислава Немска

Станислава Немска е родена през 1970 г. в гр. София, където живее и работи. Първите си поетични опити прави още като дете. 
През 2010 год. Започва да публикува в литературните сайтове „Откровения” и „Буквите” с никнейм stenli499. 
Пише проза, хайку, импресии.
През 2012 год. печели Първа награда в националния конкурс "Рада Казалийска” към читалище „Добри Чинтулов". 
През 2013 год. получава Трета награда в конкурса „Любовта на края на кабела” на сайт „Буквите", и Специалната награда „Горчиво вино” на Мелнишки вечери на поезията. През юни 2014 г. получава Първа награда на Летния фестивал в конкурс за хайку. 
Нейни стихове са публикувани във вестник „Уикенд", в „Алманах Поезия” на издателство „Буквите", в алманах „Тракийска лира” – гр. Ямбол, а нейно хайку е включено в двуезичната антология „Различна тишина” с преводач Дьорд Сонди – гр. Будапеща. В свободното си време обича и да рисува.
„Животворна отрова” е първата й авторска книга.
Издание на Рекламна агенция АТЛ-50, гр. София. Редактор - Красимир Тенев; Предговор от редактора.

"Когато те обичам
 и отрова,
и таен еликсир във тебе спят"  („Когато те обичам”)


ЖИВОТВОРНА ОТРОВА


В ЛАПИТЕ НА ЛЮБОВТА 

По котешки пристигна любовта.
Надъхана със страст. По гръб не падна.
Остана цяла рижата тафта.
Запомних я — за мойта слабост гладна.

Зад всеки ъгъл дебнеше в мъгла.
Запомних я — с дъха й по гърба ми.
Бе косъмът й жертвена игла
и с кожата й шиех си тюрбани.

Последва ме — на хищник с хитростта.
Запомних я — с безшумната походка.
Под лапите й стенеше пръстта,
открила ласки в острите й нокти.

Внезапно срещу мен заобли гръб.
Настръхна във зелено. И засъска.
Запомних я — с оголен кучи зъб,
пострадал пръв от жлъчните й пръски.

От жертвите строеше ешафод.
Не вярваше, че дните й ще свършат.
Запомни ме — в деветия живот,
защото аз сама й го прекърших!


ДОБРЕ СЪМ, ПРИЯТЕЛЮ  

Да, добре съм, приятелю,
много добре!
Само спри да ме гледаш в очите —
в тях се крие водата на цяло море,
и се уча в солта й да тичам.

Да, добре съм, приятелю,
много добре,
но не чакай от дланите огън —
мойта прежна любов до искра го отне,
да запаля нов огън — не мога.

Да, добре съм, приятелю,
много добре!
Да се влюбя отново, е късно,
и да пусна пречиста сълза да умре —
вече няма в кого да възкръсне!


КОМПАРСИТА ПОД ДЪЖДА

Дойде като пороен летен дъжд,
от който даже мокрите се плашат.
Несбъднат — като фигура на мъж,
засъхнала в кафената ми чаша.

На ръбчето прочетох този стих.
След много обич, линията свършва.
С утайката и спомена изпих —
изпъстрен, но отровен — като стършел.

От тебе не остана и следа.
Очите на среднощните таксита
безцветно спят, на фона на една
звучаща за последно компарсита.

От навици, вини и суета
забравих обичта — не я послушах
и свикнах със следите от солта.
Не ме боли. В очите ми е суша.


РАЗПРЪСНАТА ДО ДОКАЗВАНЕ НА ПРОТИВНОТО 

Не ме търси във виното и хляба —
превтасах и презрях от недоглеждане.
Пресядах ти, но цяла ме изяде,
а жилото ти стръвно ме изцеждаше.

Днес капка няма — даже за преливка
във стомната с невидимо присъствие.
Без мене твойто вино по е пивко,
от мойто — само Дявол би възкръснал.

Съдинката се пръсна на парчета.
Ще вляза през окото ти с отломките —
да глождя там полепнала, дордето
не ме сбереш от дъното на стомната.

ЕДИНСТВЕНО 

Единствено, когато съм сама
не преча на сълзите да изтичат,
и тръгвам из солената тъма,
загубила посока в плитчините.

Ръката ти — единствено весло,
разплискващо спасително водата,
единствено във нейното писмо
"удавник" и "земя" се пишат слято.

Единствено при тебе бих дошла,
привърша ли сърдечните запаси,
а стигна ли, безстрашно да реша
и хвърля без следа зад мен компаса...

Единствено до тебе бих била
спокойна за достигнатия пристан.
Потъна ли, защо са ми крила —
в подводния ти свят ще се пречистя.

СРЕЩА

Идваш изтупан, със ръб на ръкава —
колко безупречно глади жена ти.
В бяло до мене небрежно заставаш,
срещи избягваме с наши познати.

Гледам те тихо, ръцете ти — празни,
както и, впрочем, е празно сърцето.
Моето скача и само ме дразни
ще го завържа за стола в кафето.

Мълком сме вперили погледи в чашите,
дращейки дъното нервно с лъжичките.
Мислим с упорство, че с прибора прашен
мамим на нашето щастие птичката.

Вкъщи очакват ни твойта и моят,
ние убиваме време. Ирония.
Дъжд! Аз дали да не тръгна с пороя
и със замах да спра тази агония?

Не! Утре с тебе пак имаме среща —
нови лъжи и откраднати мигове.
Вечер-мираж, с куп цветя и на свещи,
нагло в дъждовна витрина ми смига.

Тръгвай натам! Аз съм в друга посока.
Звездна и тиха, нощта вече падна.
Утре ще бъда по-малко жестока.
И за целувките още по-жадна...

 ВЛЮБЕНИ КЛАКСОНИ

По-тихо, нощ! Дъждовните ти бури
върлуват неспокойни и проклети.
Шуми градът със хъс и младост щура
а спи до мен с невинна длан, поетът!

По-тихо, нощ! Не виждаш ли челото —
в просъница се радва на покоя.
Аз пазя тишината му, защото
в стиха си ще напише: Ти си моя!

Не виждаш ли — ръцете му се гушат,
от топлата ми същност вдъхновени.
По-тихо, нощ, дъха му да послушам
и нотите да заживеят в мене.

И клаксоните в пълните таксита
след мен да доразкажат на морето,
в бургаска нощ как милвах до насита
най-влюбените строфи на поета...

                           ©Станислава Немска
                             Животворна отрова



Животворна отрова в рими



Прочитът на „Животворна отрова” е вълнуващо преживяване, може би, защото и написаното в книгата е преживяно. Превъплъщенията на любовта са разнообразни. Тя ту пристига по котешки тиха, ту бурна, „като пороен летен дъжд”, тръгва си с пречупени криле, за да се завърне отново, преобразена, възкресена, обагрена от нова палитра – с образи – диогенски, търсена и изхвърляна като „камък, сизифовски мъчен.” На фона на противоборството между крайностите, като епизоди от сериал се редуват раздяла, копнеж, надежда, ревност, изповедни признания и вричане. Стихове като:

Да се влюбя отново, е късно,
и да пусна пречиста сълза да умре –
вече няма в кого да възкръсне!
(„Добре съм приятелю”)
биват опровергани от:
Аз отдавна в теб всичко обичам!
(„Късно е”)
Любовта е разнолика и трудно се поддава на дефиниране. Тя е разпъната на кръст между диаметралните противоположности, изобразена с антитези и оксиморони „огън в бучка лед”, „най-студеният пожар”, тъмното зло, посадило... доброто”, тя е пропаст и пристан, наказва със смърт и умира след „любовна сеч”, бива оплаквана със сълзи – „въглищни гранули”, за да се възроди като жар-птица от мъртва жарава, продължавайки вечната игра.
Сърцето и умът са в непримирима схватка:
 за тялото си нощем божество,
 но разумът ми сутрин те проклина.
(„Епилог с въглен”)
 Любовта, макар да е амброзия, може и да убива. Тя е „животворна отрова”.
Когато те обичам
 и отрова,
и таен еликсир във тебе спят.
 („Когато те обичам”)
Явно ключът е в дозировката. Както в песента на Брайън Мей „Прекалено много любов ще те убие.” Но и без любов не може да се живее, по думите на Шекспир, а само да се съществува.
 Станислава Немска демонстрира разнообразие в метриката и богата лексика. Използва всичките пет стихотворни ритмични стъпки и преоткрива позабравени думи, заредени със специфична семантика, словообразува сложни думи, понякога комбинирайки медицински термини, които звучат като диагнози – „кръгло-нахална „тържествено-бременна”, „езерно-тъжна”, „похотливо-истеричен”, „греховно-първородна”.

 Уверен съм в успешния круиз на първата й стихосбирка сред морето от читатели.
 На добър път, Станислава!
„Човекът е човек тогава, когато е на път!”
(„ Дни на проверка” П. Пенев)
От редактора:
©Красимир Тенев



Стихове, нашепнати от магнолията


Румяна Пелова е родена в град Перник, през 1967 г.;
Има издадени три стихосбирки: „Еднорози се любят насън“ - 2011 г.; „Луната вместо тебе ме целуна“ – 2012 г. и „Шепот на магнолия“ – 2014 г.;
Участва в редица алманаси: „Тракийска лира“; „Сребърни звънчета“; Алманаси Съвременна българска поезия и проза на фондация „Буквите“; „Кръстопът на изкуствата“; „Ехо от Мелта“, както и в сборник за благотворителни цели „Приятели в поезията“ -4.
Публикува в списанието: „Смесена китка“ на фондация „Буквите“.
Нейни стихове са публикувани във вестниците: „Минаха години“; “Ретро“; „Уикенд“; „България днес“.
Лауреат на редица национални конкурси.

Книгата е дело на издателско ателие Ангобой.  Художник на корицата -  Ася Толедо; Редактор и Предговор - Нели Господинова;

"Нито един от езиците на гората не ми е чужд. А магнолиевия храст  видях в саксия в един цветарски магазин и през 2007 година си го подарих за осми март. След като прецъфтя го прехвърлих в градината. Първите три зими затрупвах корените му с дървесни трици, за да не измръзнат. После от 50 см дръвчето стана двуметрово и устоява и на минусови температури. Всяка пролет ни радва с все по-големи и все повече цветове. А какво ми  е нашепнала – това всеки може да прочете в новата ми стихосбирка." 
                                                    ©Румяна Пелова



ШЕПОТ НА МАГНОЛИЯ


ЗА МАЛКО ВРЕМЕ МНОГО ПРЕЖИВЯХ


За малко време много преживях –
познах какво е и любов, и завист.
Обиквах и намразвах този свят,
обвързан от жестоките си нрави.

Успях да се сродя дори с пръстта,
ухаеща на цвят от перуника.
Не търсех, а намирах близостта
на някой нежелан и неповикан.

И сякаш грабвана от кратък сън,
пилеех се със вятър безпосочен.
Пробуждах се и още начаса
се връщах към нормалната си точност.

Накрая посадих едно дръвче
със слънчевата радост да живее.
И нека вече Времето тече –
аз себе си успях да презасея.




ДЪЛБОКО В СЪНЯ


Слизам,
надолу по стръмното слизам.
Като в бездна,
от която няма излизане,
като в кладенец, в който водата
не свети,
като в дълбока и безнадеждна яма...

Там никого няма…
Там го няма дори детето ми.
На кого ще се подпра, ако залитна?
Слушала съм,
че в сънищата ни светят звездите,
останали от очите на тези,
които са ни обичали.
Във тъмното само душата ми
като сянка самотна подтичва...

Мисля си:
перце по перце са ме скубали.
Оголях.
Перушината ми опада,
крилата ми се прекършиха.
Нямам много чуждо за губене –
от никого нищо не взех,
никой нищо не ми даде.
А неразумните ми години са на привършване...


Ето – нозете ми вече кървят,
протрити от острите скатове.
И очите болят – ослепени от жилата на тръните...
Няма ли,
няма ли кой да протегне ръката си
и да ме спаси от съня ми?


БЕЛОЦВЕТНАТА ВИШНА И МАМА

Белоцветно разцъфнала вишна
ме приканва на път към дома.
Става всяка тревога излишна
щом посока усетя в ума.

И очаква ме в тъмното мама,
скрила тъжни ръце във поли.
Дъщеря ѝ е вече голяма,
а съдбата я с огън кали.

Мила мамо, недей да тъгуваш,
в мисълта си съм винаги с теб!
Твойта рожба със стих изрисува
свиден образ в словесен портрет.

И във него въздишка съм скрила,
дъх от обич безкрайна роден.
Светят думите с песенна сила
и повтарям те в този рефрен. 


 ОТДЕЛИ МИ ПЕТ МИНУТИ

Отдели ми пет минути
в плюс безкрайността.
Неумели, необути,
спрели с радостта,
в чужда някаква граничност,
но с красив реал.
Нека да са мелодични
ноти от роял.
Нека да са недочути –
звук от звездоброй.
Подари ми пет минути
от живота свой.

Там където и когато
срещнем любовта,
ще сме с пет, но по-богати
плюс безкрайността.

 ПОДАРИ МИ ЛЯТО ВЪВ ФУНИЙКА

Подари ми лято във фунийка,
пълна със сметанов сладолед.
И ще бъда твоята фурийка,
малко вятърничава наглед,
ала скрила вярност в свойте вени,
искаща по детски чудеса.
Лятото не става по-студено
затова, че птиците не са
по-наперени и търпеливи
от щастливка, търсеща наред.

Сладоледът нека е ванилов.
С много мандаринки за десерт.

 ЛЯТНО ВРЕМЕ ПО ГЕРШУИН

Лятна нощ. Морски кей. Страстен джаз…
И звездици блещукащи в мрака.
Спряло е времето – фотос в анфас,
и предрича ми бъдеще с някой.

Летен час. Морски кей. Дансинг стар…
Танци луди до новото утре.
Свети в тъмното плажният фар
и приканва, приканва навътре…

А морето шуми ли, шуми…
И на Гершуин песните пее.
Лятно време събира вълни
и със смях ги разбива на кея.

ПО РОБЪРТ БЪРНС… И НЕ СЪВСЕМ

Поувяхнали стръкове ръж
чакат есенни дни сред полето.
Няма Джейни под буйния дъжд
да раздава целувки… Момчето

е отдавна пораснало. То
люби други, но сред слънчогледи.
Тихо! Чухте ли страстния стон?
Пот облива къдриците медни.

И припламват зелени очи,
смях разтърсва две шепи лунички.
Тази полска любов не горчи…
Вятър сплита на снопче пшенички.

А момчето отдавна е мъж
и с момичета други лудува…
И не Джейни –
 сред топлата ръж
за пореден път той ще целува
  
                                                         ©Румяна Пелова

Приказките на магнолията


Какво може да нашепне една магнолия? Скоро и тази тайна ще бъде разбулена…
Аз лично не знаех, че магнолията расте по нашите географски ширини. Но в края на март Румяна ме изненада с една красива снимка на цъфналия в двора ѝ вече храст и рече, че ще издава стихосбирка. Храстът още не се беше разлистил. Красивите розови туфи обаче бяха нацъфтели по голите клони в студа. Това ми напомни, колко нетърпелива може да бъде красотата в сивите реалии на еднообразната действителност. И колко вдъхновяваща може да бъде. Като поетична муза.
Прочетох тези стихове, нашепнати от магнолията. Видях розови изгреви и залези, пъстри палитри…
Ако някой обаче си мисли, че това са сладки като захарен памук стихчета, с претенциозни Барби идеи, нека не се лъже. Румяна Пелова не подслажда ничий измислен свят, поезията ѝ не е захарна глазура на малко кексче. Розовият колорит в нейните стихове търси други, по-различни смислови и емоционални връзки. Ще го видим в бледорозовия вишнев цвят пред къщата на мама, в гроздовите зърна на памида, в искрящата чаша с вино, направено в Роженския манастир, в плодовете на една дивачка-ранозрейка, в стъпките на кехлибаренорижия котак, в червенооките сенки на следобедите, в малката зачервена смокиня…
Най-розовият изгрев над света се спуска над една малка къщичка в Западна България. Румяна говори с цветовете на магнолията за това как се лекува забрава, кои са най-обичнѝте ѝ хора, споделя мислите си за божествата, разказва за тайните на весталката, облечена в бяло, за прекрасното лятно време и музиката, която се лее в душата ѝ, в хармония с Гершуин.

Лятна нощ. Морски кей. Страстен джаз…
И звездици блещукащи в мрака.
Спряло е времето – фотос в анфас,
и предрича ми бъдеще с някой.

Някъде там, в края на един променлив свят, думите ѝ са ту приказни, ту горчиви и тъжни, но винаги красиви и значими.

 Нямам много чуждо за губене –
от никого нищо не взех,
никой нищо не ми даде.
А неразумните ми години са на привършване...

„Стихове, нашепнати от магнолията” е третата книга на Румяна Пелова, след „Еднорози се любят насън”, 2011 г. и „Луната вместо тебе ме целуна”, 2012 г. Да ѝ пожелаем на добър час!

©Нели Господинова

                     ©Шепот на магнолия, Румяна Пелова





ЖЕНАТА – ПЕТАТА СТИХИЯ, ЕКСТАЗ, ВИТАЛЕН РОМАНТИЗЪМ И ПЪТ КЪМ ДУХОВНО ИЗВИСЯВАНЕ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА-ЛЮБОВ


Когато преди година прочетох първите стихове на Михаил Цветански, с усмивка си казах: „Виж ти, какво витално мъжко присъствие в поезията!“. Стиховете ме изненадаха с непосредствеността и искрената си простота; с интересните ракурси към житейските ситуации, необичайните обобщения, език и стилистика! В тези поетични откровения отвсякъде струи романтична поривност към красота и взаимност в чувствата; неприкрита мъжка страст и нетърпелива жажда да се открие, опознае, изстрада и завоюва; да се изживее докрай и истински магията на споделената обич. Лирическият герой – Поетът, гори от радостно-трепетно копнение да се потопи всецяло в тайните на женското Съвършенство; в оная непредвидима и загадъчна същност на Евините потомки, която го привлича и мами неудържимо, подобно неоткрити още презокеански светове. Защото за Михаил Цветански Жената е Петата стихия в безкрайната и вековечна Вселена-Любов! Стихия, обединила и разрушителните, и градивните сили на изпепеляващия и негаснещ огън, неудържимостта на пороите и възкресяващата святост на водата; ефирната лекота и прицелна беззащитност на въздуха, помамил крилата на поетовата Душа в бездънни висоти, откъдето неизменно се завръща с още по-неудържима страст към безначалната, щедра и чудодейна магия на раждащата – и сладки, и отровни плодове земя. Тази обобщаваща метафора – оригинална, изненадваща, дълбоко истинна и…красива, предизвиква искреното ми възхищение!
 Всеки стих в книгата е философски проникновен щрих към полифонично изграждания образ на Жената-Стихия: с очите на Душата видян, екстазно усетен с всяка фибра на тялото, реално изстрадан и фантазно сътворен в мечтания и копнежи.
 В поезията на Михаил Цветански, Жената е Божие откровение за Мъжа и щедър дар – споделена наслада в дните и нощите; едно красиво и чаровно видение. Тя е многолико олицетворена – ту е остров за мъжката страст към пътешествията, ту топъл полъх на галещ бриз; жарещо, знойно слънце; романтичен копнеж към духовно единение и всепроникващо светло чувство, извисило и осмислило живота му. За нея, Той би сключил сделка и с Дявола; би слязъл в Ада и достигнал Райските селения; готов е да заложи и живота си за печелившата карта на Любовта. Поетичните тропи, метафорите и сравненията са като бързоструйна река, като падаща лавина – един шеметен вихър, сменящ с кинематографична бързина контрастни образи и чувства.
 И неизменно – навсякъде и във всичко Поетът търси отговор на въпроса: защо се случва Любовта? Изпитва ли ни тя, за да познаем себе си и в опияняващото единение, и в тъмното отчаяние, когато ни предава; умираме или се раждаме в нея? Как става така, че влюбените, тези намерили се в Пространството и Времето две сродни души, изгарят в общ пламък – умирайки и възкръсвайки една в друга „по-малко, до последно, всеки миг“; изчезвайки и извирайки в мечтите си, в които се откриват истински и завинаги? Поетът открито и поривно изповядва пред любимата, че обезумял от женската й страст е готов да пътува с нея в „свят без думи и без изходи“, да сънува и броди безсънен, бълнувайки трепетните й устни, да живее с нея и чрез нея, прероден и прераждащ се в „дете от вечност“!
 За лирическия герой Тя е и босото невинно Момиче, белязало с незабравими спомени душата му на „щуро Момче“; една романтично-извисена, пленителна и чиста любов – неизживяна и непреболяна докрай, останала ненадмогната през годините; съхранена в паметта на сърцето като Светлинка и Надежда за Щастие!
 Лирическият герой не моли за прошка, защото сам не може да я даде. Той просто се обрича на Любимата с обич, която е „вик в ранена душа“, „вена, която кърви“; не „разпиляна жарава, а щурец, който пее отвън“; любов, която не обича „сляпо, диво и жадно – до плът“, а покорно следва Избраницата си в най-трудния път – да й бъде вяра в нейната вяра, „топлина от пролята сълза“ и неискащо да я обожава...За него Тя е „чиста Вселенска роса!“
 В поетичната книга „Петата стихия” образите на Любовта можем да открием навсякъде и във всичко, стига да имаме усет за многообразието им. Забележително е, че Михаил Цветански ги рисува винаги в тяхното полюсно единство, в изначалната слятост на женското и мъжко начало – Ин и Ян. Влюбените са ту търсещият Одисей и вярната Пенелопа, ту сладкогласият Орфей и безплътната душа на Евридика; те са класическите Ромео и Жулиета; полетелият в безумно смел полет Икар и раждащата в очите си неземна, дивна сила богиня Ищар. Поетът е готов, като Данте, да търси своята Беатриче до деветия кръг на ада, да преброди вселената, да открие и приюти в душата си Любовта – до сетен дъх и във Вечността! Той може да я чака цял живот и сто години все да я желае, да дири към душата й брод през времето - реката на безкрая...Защото Тя е „птица в нежен полет“ и „Венера от глезена – до горе“. С вдъхновението на Ботичели, Поетът я рисува с устни и длани, нежно и страстно, опиянен и опиващ душата й с огненото „тръпково“ вино на Любовта. Ала Той е и Мъжът, който лакомо може да пие с очи случайни красавици, самоиронично надсмивайки се над оцелелия древен Адам в себе си, дето напук на хилядолетното „шлифоване” в цивилизацията, би грабнал ябълката от изкусителната съвременна Ева, без да се замисли за цената на Дяволския облог!
 Мъжът в поезията на Михаил Цветански ту е разкъсван от съмнения, терзания и самообвинения, ту изпада във фриволно-закачливо и приповдигнато бохемско настроение или потъва във философски размишления за цената на Свободата и Любовта; за Верността и Отчуждението; за градивната сила на обичането и разрушителните последици на безлюбовното живеене. Ето защо естествено идва до заключението:
„Този свят е страхотна измама, ако няма я в нас любовта.“
 Тя, Любовта е неизменна спътница в живота на Поета и когато един „огладнял самолет” понася тихо сгънатите в куфара спомени на „късметлията” с лотариен билет далече, към неизвестните пространства на чужди земи. Изпроводен от „изпращачи безкрай – дълг, лъжи, страхове”, загубил всичко – родина и дом, сам обрекъл живота си на път, отвратен и отчаян, че в България „няма морал и закон”, лирическият герой се впуска в мечта-изневяра. Но продължава да стиска в джоба си кръста с последната надежда – Любовта да го върне като бумеранг отново. /”Емигрантска любов”/.
 Социалният аспект на темата е развит в стихотворението „Бежанци” още по-остро и открито. С много болка и ожесточение, Поетът рисува страшната картина на съвремието ни, принудило мнозина, доброволно да се превърнат във вечни бежанци. Бежанци, самоосъдили се да бягат „от себе си и времето, /от обещания, от любовта.”/; заставили се да затворят големите мечти в сънищата, където единствено могат да живеят и творят! Да се крият от истините в маските и „бягат от несбъдващи се приказки”, да връзват лодки на тайни пристани и търсят дом в най-чуждите страни. Принудени да бягат след изтървани влакове, да вегетират зад гримирани думи, да носят пълни сакове с грехове, да лишават от изповед душите си и строят църкви с крадени пари; да „късат на огъня цвета” и крият страховете си в болката, тези скитници-бежанци въпреки всичко, мъчително се стремят да опазят способността си да обичат, да садят всеки ден храст-Надежда и сбират света в детски смях!
 Михаил Цветански сам е извървял трънливите пътища на емигрантската съдба, затова стиховете, посветени на този епизод от живота му, звучат така жестоко убедително, искрено и завладяващо. Безспорно, тези две стихотворения, макар привидно да стоят вън от основния тон на поетичната книга, внасят в нея усещане за реалностите на Времето, в което е толкова трудно да се живее по законите на Любовта. Приел е присъдата – до живот, под строгия режим на самотата, да бъде „осъден на истинска Любов, в килия, изкована от Душата”. И все се бои, че обожествяваната Пета стихия може и да не разбере, колко го е страх – "без нежността й, сам да остарее”.
 Изненадваща е поетичната лексика на Михаил Цветански, със свой собствен поетичен слог и лексика**, изпъстрени с интересни контрапункти и словотворчество. Чувството е водещо, новите думи и словосъчетания извират от душата на поета естествено и искрено: „бездъхова нежност“, „мъжки неумор“; „От кълвачови ритми по здрач еховеят се врътна“...; „ветровници-стихове“, „песъчинкови куплети“, „и всеки миг във огъня съблечен“, „нишка от нетлен“, „Животът ни – надрусан кочияш, в каретата на времето ни вози.”, „целувкова доба“... Пример е чудесното стихотворение „Късно щастие”. Чуйте и „вижте” с очите на сърцето си тези виртуозни поетични откъслеци:
 „Късни птици да жънат небето – узряло за обич...
 Ще се реем сред облаци грях. На Луната легни.
 И звезди запали тази нощ във целувкова доба...”
 „Съживено от капките сбъдване ще отприщи река
 и душите ни есенни, в себе си, корен ще вържат.”
Всъщност, драги Читателю, не са нужни дълги и дълбокомислени предисловия – предстои ти вълнуваща среща с един поетичен свят – омайващ с незабравим аромат и огнени пъстроцветия. Свят на екстазно потъване в бездънната красота на Любовта!
 В заключение искам да кажа на Михаил Цветански: „Благодаря!“ Благодаря за отключената врата към душата ти, Приятелю! Благодаря, че ми подари това пътуване в твоята екстазно-огнена и романтично-прелестна Вселена-Любов! Убедена съм, че всеки, който приеме да пътешества из нея, ще остане очарован и благодарен, че се е докоснал до една истински жива, искрена, многолико-пъстра и духовно извисена Поезия, благоговейно положена пред олтара на боготворената Пета Стихия – раждащата Живота Вечна Жена!


Тоня Борисова – поетеса и актриса, Директор на Дирекция „Литература” в Международната асоциация за българско изкуство по света – МАБИС; член на Международната академия по българистика, иновации и култура – МАБИК към Организацията на обединените българи по света. Родственица на летописеца Захари Стоянов.
©Тоня Борисова, Предговор,
©Петата стихия, Михаил Цветнаски

Михаил Цветански (ekstasis) Стихове за Петата стихия

Михаил Цветански (ekstasis) е роден в гр. Стара Загора през 1970 год. Завършва ЕСПУ „Христо Ботев” в родния си град. Има юридическо образование. Житейските лабиринти на българската демокрация го отвеждат до изворите на поезията. Има публикувани около петстотин стихотворения в творческите сайтове: „Откровения”, „Стихове БГ”, „Блог БГ”, „Хулите”, „Буквите”. Участвал е със свои произведения в няколко сборника с благотворителна цел „Приятели в поезията”. Има публикации и във вестник „Уикенд”, „Стандарт” и други. 

Стихосбирката „Петата стихия” е дебютната му стихосбирка. Редактор – Красимир Тенев; Предговор – Тоня Борисова; Корица – Жулия Минева; Издателска къща Кота-Стара Загора;


„В поезията намирам себе си – едно различно усещане за смисъл и съзидание, една възможност за полет с крилете на любовта и времето. Изкуството е красив начин човек да стигне в душата си, да улови с вдъхновението един необясним порив, да открие друго измерение за единение с Вселената.”
©Михаил Цветански (ekstasis)



Петата стихия


ПЕТАТА СТИХИЯ

Водата ли е твоята стихия

заливаш ти душата ми с вълни,
във извор ли най-чист да те открия
или дъжда си топъл в мойте дни...

Във въздуха ли да те търся скрита,
ефирна, лека, жива, вятърна.
Посоките далечни ще разпитам,
къде са нежните ти атоми?

Земята ли ти е стихия майка,
дарила ти свещен и чуден дар,
в недрата си да раждаш цяло тайнство,
от плът и божията благодат.

От огън си родена? Затова ли
по тебе аз изгарям всеки миг
и жажда страстна хубостта ти пали?
В жаравата дочуй ти моя вик.

Аз знам, в сърцето си ще те открия,
че там ми даваш истински живот.
Жена си, ти си петата стихия
най-силна във вселената ЛЮБОВ.


                ЛАНСЕЛОТ

Не съм безстрашен Ланселот,
и мечът ми е даже книжен,
ти имаш своя Камелот

семейната уютна хижа.

За тебе бих загинал в бой,
в дуел за обичта ти чиста,
у всеки мъж живее войн

без дама на сърце е нищо...

Бъди прекрасна Гуиневир,
от любовта не се страхувай,
лежиш до твоя крал Артур,
и мен задъхано сънуваш.

И в Камелот се будиш ти,
но без короната си страстна,
а Ланселот изгубиш ли,
изгубваш женското си царство.


ЖЕНИТЕ

Нищо не разбирам от жени...
Как тъй всяка е различна?
Гледам ги
красиви и добри,
дарове за мъжката първичност.

Амфори от вечна благодат.
Виното им
лудо и опива...
Господ е изучил занаят

от ребро вселени да извива...

Тайните им нежни са безброй,
а грехът им
лепнат на челото.
Женското ковчегът е на Ной,
прекосяващ океани огън...

От жените нищо не разбрах,
може би, защото не разбират...
сътворението как се буди в тях
от души, които не умират.


НЕКА ДА Е ГРЯХ

Как те искам: с пуснати коси
и със поглед
лек за мойте рани,
а смехът ти звънко да роси...
Да ме стопляш с малките си длани.

Глътка вечност с теб да споделим

любовта красиво изкушава.
Този свят не ще да променим

никой другия не притежава.

Обещанията носят страх.
Съблечи се в чувствата си тихо.
Хубава си... Нека да е грях...
А пък устните
два нежни стиха...

Всеки миг съблича самота.
И душите ни са вече голи.
Да се скрием в някоя звезда.
Бог, от ревност, нека я събори.


ХРАМ

Старея бавно... като празен храм,
в очакване на твоята молитва.
Изграждам се от грешките си сам
и камъни да са в зида ми свикнах.

Извивам гръб над всяка суета,
пречиствам се от миналите страсти,
дарявам миг духовна свобода,
ала все търся споделено щастие.

С онази изповед, голямата,
в разплакани очи дошла без думи,
тя цял живот тежи на рамото
товар е, смазващ и така безумен.

Сърцето си отворих за олтар,
а символът на прага ми е
птица...
и чакам те
от боговете дар,
бъди на вярата ми в тебе жрица.


СБЪДВАНЕ

Две устни. Погледи. Копнеж.

Бутилка вино. Изкушение.
Жена и мъж. Любовна пещ.
Докосване. Неутоление...
Изгубен миг. Едно небе
и слънце от слепени длани.
Въздишка. Кожа кадифе.
Градини зрели. Необрани...
Мечтана цялост. Буден сън.
Разпятие. И Възкресение.
Разголени души. До звън.
Изгарящи тела. В спасение.


ДОЖИВОТНА ЛЮБОВ

Присъдата е ясна... До живот!

под строгия режим на Самотата...
Осъден съм на истинска Любов
в килия, изкована от Душата.

Със катинар от чувства ме държи
и няма как от нея да избягам,
окови ми надяна от вини,
на нар студен във мислите си лягам...

Измъчва ме със спомените ми
и с нежен смях бичува ме до лудост,
със устните ти бавно ме гори,
разпъва ме на вечните заблуди.

И ден след ден
линея без мечти,
гризe ме страшната несподеленост,
със дажба от преглътнати сълзи
прехранвам мъжката си непотребност.

Ще излежа и ада си дори
и адвокат на дявола ми
Бога,
ако предсрочно ме освободи

отново да се влюбя аз ще мога...

©Михаил Цветански (ekstasis )

Популярни публикации / месечен рейтинг