четвъртък, 31 януари 2013 г.

20 поети се включиха в литературното четене на БНР

Ангел Колев, победителят в конкурса Търся издател 2012 чете свои стихове

С литературно четене във фоайето пред Първо студио на БНР бяха представени алманасите „Нова българска литература - поезия 2012" и „Нова българска литература-проза 2012". Те бяха издадени с логото на обществената медия по съвместен проект. В четенето се включиха 20 поети, сред които и спечелилият тазгодишния конкурс за поезия „Търся издател" на фондация „Буквите" - Ангел Колев.  В раздела за проза призьор е младата белетристка Мартина Велева.
Ивайло Диманов, Камелия Иванова, Наталия Цветанова, Райчо Русев, Павлина Гатева, Нели Господинова, Рашел Леви, Тотка Савчева, Христо Запрянов, Румяна Пелова, Ваня Иванова, Яким Дянков, Йорданка Господинова и др. прочетоха свои стихове.

Директорът на РИК Радомира Михова поздрави творците и пожела те да станат чести гости в предаванията на БНР с културна насоченост, за да получат своята трибуна и да радват ценителите на словото сред слушателската аудитория. 

С по чаша вино бе анонсирана и предстоящата церемония по награждаване на победителите в тазгодишното издание на традиционния за „Буквите" поетичен конкурс „Жени и вино, вино и жени", който ще приключи на 13 февруари и новата стихосбирка на Наталия Цветанова, победител в миналогодишния конкурс.

събота, 5 януари 2013 г.

АВТОРИ В АВАНС: ДА ТЕ ОБИЧА ЗМЕЙ от РУМЯНА ПЕЛОВА



Румяна Пелова е автор на две поетични книги "Еднорози се любят насън" и "Луната вместо тебе ме целуна". Освен поезия Румяна пише и интересна проза. Представяме ви една фолклорна история, преразказана от сладкодумната поетеса Авторката е използвала автентични материали от Етнографския музей на Златоград.




ДА ТЕ ОБИЧА ЗМЕЙ 

Това е една история, предавана от уста на уста, от майка на дъщеря, надживяла времето, през което се е случила. Разказа ми я моята баба, която наближаваше стоте, но имаше памет като на двадесетгодишно момиче. Тя никога не беше ходила на училище и беше неграмотна, успяваше само с много труд да напише собственото си име, но за сметка на това бе голяма сладкодумница и знаеше много интересни и поучителни приказки. Когато се съберяха със съседките на кафе, тя отваряше торбата с повествованията, изваждаше едно от тях и всички около нея потъваха в невероятно интересния свят, който се обитаваше от митични същества – добри или лоши, но в който неизменно присъстваше и човешкият фактор.
Та приказката, която ще ви разкажа се случила в Родопско село край Златоград. Там имали обичай, стане ли едно момиче годно за женене, да му завържат шарена вълнена престилка, в чиито шарки и шевици бивали втъкавани определени символи. Когато отидело и се хванело на хорото, селските ергени лесно разгадавали към кой род принадлежи, дали е свободно или сгодено и най-важното – дали не са роднини по кръвна линия.
Живяла в една от махалите на селото, близо до река Мързянска вдовица, която имала хубава дъщеря, вече мома за женене. Малко е да се каже, че девойката била хубавица. Може би най-точно ще прозвучи, ако заявя, че била първата красавица на селото – най-личната и най-напета. Косата й била дълга и мека като свила и с цвета на препечен янтар, а очите й – големи и с цвят на узряла дива череша. Като ходела, не стъпвала по земята и кършела стройния си стан.
Майка й я била научила на трудолюбие и скромност. За да оцелеят, двете жени вземали вълна от по-богатите си съседи и цяло зиме я перели на реката, която никога не замръзвала, защото в нея се вливали топли минерални извори. После пак заедно я изпридали и през дългите снежни нощи тъчели престилки, кърпи за глава и халища, в шарките на които втъкавали неизчерпаемата народна фантазия.
Нашето момиче, за което става въпрос досега се казвало Румена. То с един поглед можело да разчете кода, който бил вписан в дадена престилка, чии са  родителите на притежателката му и каква е тя самата – мома за женене, вдовица или парясница.
През лятото на същата година от Беломорието се върнали търговци с камилите си, за да натоварят нова стока, произведена през зимните месеци. С търговеца бай Илия дошъл и синът му - строен момък на име Симеон. Висок и мускулест бил, левент ти не трябва от народните поверия. Зърнал Румена и в сърцето му се разгорял любовен огън.
По стар обичай на ранина една утрин поставил на прозореца на стаята й вретено. И се притаил в близките храсти да наблюдава какво ще се случи по-нататък.
Румена излязла още при изгрев слънце да полее пъстрите и благоуханни цветя, насадени в глинени гърнета и с учудване взела вретеното. Като видяла издълбания с огън знак върху чемширеното дърво, който бил във формата на папратов лист, цялата засияла, завъртяла се щастливо около себе си и целувайки любовния нишан, го притиснала до сърцето си. После се прибрала вътре, в схлупената, но чиста стаичка, извадила изпод леглото вълмо вълна и започнала да я преде, като радостната усмивка не слизала от лицето й.
Симеон доволен наблюдавал избраницата си и знаел, че чувствата му са споделени и пълни.
Следващата неделя двамината млади се хванали един до друг на хорото и едва ли имало други по радостни от тях на мегдана.
Не след дълго съседите и клюкарите в махалата започнали да разнасят слуха, че при Румена нощем долита змей – облечен в пъстри дрехи, с големи крила и паст, от която излизал огън. Само девойката и майка й знаели истината – това бил Симеон, който за да не бъде разпознат, обличал кукерски дрехи и идвал по късни доби да види либето си.
Какво са говорили и правели двамата насаме, само те си знаят, но си дали дума един на друг догодина, когато дойде пак с кервана камили и с баща си, да се вземат и венчаят както си му е реда. И момъкът отново заминал по чужди краища и по чужди друмища, за да изкарва прехраната си.
Чакала Румена месец-два-три. За да гони лошите сили и очи от себе си, сплитала дългата си коса на множество плитки, като закачала в тях парички и синци, от чийто звън злите духове бягали надалеч. На деветия месец се родило прелестно момиченце, хубаво като пълна месечина и сияйно като ясно слънце. Мълвата не чакала дълго и хората обявили на всеослушание, че тя е змейска дъщеря.
Единствено майката на Румена знаела истината. От притеснение я барнала неверна болест и набързо я вкарала в черната земя.
Останали сами майка и дъщеря. Чакала Румена, чакала година, две, три... Надявала се Симеон да дойде и да ги отведе далече от слуховете и приказките по техен адрес, там където никой не ги познава и нехае за тях. Накрая се примирила с липсата му и се омъжила за застаряващ ерген, само за да има на кого малката Симона да казва татко.
Мога още дълго да ви залъгвам с това как са живели тримата и колко мрачно било детството на Симона заради доведения й баща, който така и не я обикнал. Но това не е повод на днешния ни разказ. Важното е, че годините се търкулили по стръмния склон на Времето и Симона от малко сладко момиченце се превърнала в знойна хубавица. А майка й, приготвяйки чеиз за дъщеря си, вплитала в мотивите върху престилките и кърпите за глава папратови листа.
Историята не казва и защо Симеон не изпълнил думата си към своята изгора. Може да е оставил кости в далечни земи, защото тогава били годините на чумата черноперка. Може разбойници да са бастисали кервана и керванджиите някъде по пътищата. А може да е срещнал и друга девойка, с която да е свил семейно гнездо. Повече нищо не се чуло за него по този край.
Знае се само, че родът от който произлизали бай Илия и сина му и имали за герб папратово листо в шевиците си, избикаляли отдалеко къщата на Румена и дъщеря й и никой младеж от него не направил и намек за нещо повече от мирно съседско съжителстване помежду си.
Така завършва тази история ли, приказка ли и аз не знам как да я нарека.А поуката от нея е, че залюбиш ли се със змей, ще се родят змейчета. В края на краищата като всяка любов и тя дава своите плодове.

© Румяна Пелова. Всички права запазени
Авторката е използвала автентични материали от 
Етнографския музей на Златоград

Популярни публикации / месечен рейтинг