петък, 27 декември 2013 г.

ПРИКАЗКА ЗА ПОРАСНАЛИ ДЕЦА от Румяна Пелова



Приказка за Милян – юнак засмян, Елияна – хубавица голяма, Змей Гръмоотвей и други чудати същества[1]

Тази приказка, която ще ви разкажа се случила много отдавна, в онези тъмни времена, когато на земята все още имало свръхестествени сили и приказни същества.
В една мрачна, снежна и мразовита съботна нощ – нощта точно срещу Божич – в къщата на вдовицата Милена, се раждала първата й и единствена рожба. Докато бабата, която се грижела за първескинята, повивала новороденото момченце, през собата пробягала мишка.
– Не се роди със сребърна лъжичка в устата, нито с дантелена риза на гърба, но мишката е на късмет. Хаирлия ще е синът ти, Милено, помни ми думата!
Младата жена се усмихнала немощно и гушнала малката си рожба с обич и нежност.
Не бил лесен животът на сама жена с дете на ръце, но Милена имала подкрепата на двамата си братя. Вуйчовците и вуйните на Милян треперели над него и не позволявали да му липсва нито бащина ласка, нито нещо от бита.
            Така с общи усилия отгледали сирачето на сестра си.
            Една нощ Милян – вече повъзмъжал – сънувал чудно нещо. Явил му се призрачен, почти прозрачен старик с дълга бяла брада и му рекъл:
            – Не се плаши от мене, чедо. Аз съм стопанът на къщата ви. Досега съм гледал да не ви се случи никаква беда и да не ви сторят лошо чужди хора. Дойде време да ми се отплатиш. Слушай внимателно и запомни какво ще ти кажа! Ще вземеш каракачанския черен коч на големия си вуйчо и с него ще идеш в Граово. Стигнеш ли до село Гургулят, намиращо се близо до Брезник, ще се главиш при тамошния чорбаджия Хаджи Златан за чобанин. Седем години трябва да му пасеш овцете, докато цялото стадо не почернее като коча, който ще водиш със себе си. През тези години ще се сблъскаш със седем премеждия. Излезеш ли от тях жив и невредим, ще намериш щастието си. Така аз ще знам, че не съм те закрилял през всичките тези години от зло напразно.
            Станал на другия ден Милян и се заприготвял за приключението, от което не се знаело дали ще излезе жив и здрав. Сложил в торбичка парче сирене и къшей хляб, наметнал абата на гърба си и като подкарал черния коч пред себе си, се отправил към неизвестната нему Вискяр планина и непознатото му досега село Гургулят.
            Дълго вървял Милян, докато най-сетне стигнал въпросното село. Разпитал къде е къщата на Хаджи Златан и когато потропал на железните й порти, му отворило едно русо ангелче надарено с неземна красота. Била петнайсетгодишната щерка на богаташа.
            – Тате, ела! Теб търсят… – провикнала се тя и със смях се скрила в къщата. Още от пръв поглед стройният и як като канара момък с черния дългокосмест овен й допаднал.
            Цанил го чорбаджи Златан за овчар на стадото си. Но възрастният мъж таял болка в сърцето си, която не знаел къде да дене. Накрая я споделил с Милян.
            – Извън селото има пещера, наречена „Петлюка”. В нея живее змей. Та, той е хвърлил око на нашата Елияна. Чака я да поотрасне, за да я вземе за своя змеица. Една циганка ми предрече, че непознат момък ще го победи и ще спаси чедото ми от поругаване. Дано този момък си ти, сине, че инак… Не ми се мисли, какво ни чака!
            Спомнил си тогава Милян съня и думите на стопана, че го чакат тежки изпитания преди да намери щастието. Не се двоумил много, а подкарал стадото към пещерата. Там го посрещнал друг момък, на негова възраст. По нищо нямало да познае, че това е змеят, ако не били златните крила свити под мишниците му.
            – Стой! – издишал змеят с гръмовен глас и дърветата наоколо се превили до земята. – Това е моята пещера и моят кладенец! – вдишал шумно пак змеят и дърветата се изправили.
            Милян обаче дори не трепнал. Само рекъл:
            – Дойдох битка да водя с теб за щерката на чорбаджи Златан. Ако победиш, нека бъде твоя. Ако победя аз, момичето ще е мое, а ние с теб ще станем побратими.
            Люта борба почнала между двамината. Ту змеят вземал връх и гръмотевици и светкавици се сипели от небето, ту юнакът го надвивал и тогава се показвало отново ясното слънце. Борбата продължила до късно вечерта. Тъкмо змеят вече като свръхсъздание вземал надмощие, в битката се намесило вярното овчарско куче Горчо и я предрешило в полза на стопанина си. Милян издебнал змея в гръб и стоварил гегата си връз него и той загубил мощта си. Когато успокоил дишането си, поканил Милян в своята пещера, където двамата заклали и одрали с общи усилия едно агне, а после над кръвта му се заклели да са верни братя и когато единият има нужда от помощ, другият безрезервно да му я дава.
            Така двамата побратими започнали заедно да се грижат за стадото. Неусетно годината минала.
            Черният овен съвестно си изпълнявал задълженията и черните агнета се умножавали. Милян и Змей Гръмоотвей заделяли женските настрана, а мъжките ги продавали и то на добра цена.
            Милян всяка неделя слизал до селото – хем да се запаси с продукти, хем да зърне Елияна. При едно от посещенията си чул съселяните си да шушукат разтревожени, че в дупка около близкото ждрело при реката се е заселила ламя. Всички уплашено разговаряли за нея:
            – Казват – редял селският зевзек, – че обезглавена змия се натъкнала на волски рог. Двете неща се сраснали и до четирдесетия ден се образувала ламята. – И той слагал ръце като рога на главата си и продължавал с надебелен глас:
            – Нашата ламя има кучешка глава с остри зъби, четири нозе с железни шипове вместо нокти и дълга люспеста опашка, която завършва с въпросния рог. Където удари с нея земята, там вода потича. А тялото й има ризница от прехлупващи се алени плочки и меч не може да я прониже.
            Само змей или голям юнак може да се справи с нея.
            – Оня ден, когато бях на къра, изневиделица се появи вихрушка – обадил се друг мъж. – Тя носеше дърветата, както са си с корените и сламени покриви от плевни. Като се появи ламята, сякаш огнено слънце изгря и снопите се подпалиха. Големи бели направи на нивята.
            – Аз пък съм чувал, – събрал смелост и се обадил друг – че там, дето се е заселила ламя непременно има и зарито имане.
            Разговорите продължили до късно, а Милян нахлупил до очите си овчия калпак, с който не се разделял ни зиме, ни лете и се отправил към овцете и побратима си горе в планината.
            Седнали двамата момци вечерта около огъня и Милян разказал на змея какво бил чул.
            – Хм – замислил се змеят. – Ламята, както и аз, сме расли осемнадесет месеца в утробите на майките си. Само че моята е била праведна и добра, а нейните родители са били урсузи – лоши и алчни хора.
            Ще ти помогна да отървеш селото от нея.
            Утре, като свечери, ще набереш вратига и комунига. Щом заспя, хвърли билките в огъня. Те ще помогнат духът ми да се отдели от тялото и така ще отлети до дупката на ламята. Там или ще я победя, или ще намеря края си. Ако я победя – ще си разделим златото й, ако ме надвие – спомняй си с добро за мене, братко! – зарекъл го змеят.
            Каквото се наговорили, това и сторили.
            Почнала битката между двете сили – едната светла, другата – тъмна. Облаци затулили месечинката, загърмяло и засвяткало. Духът на ламята побягнал към небето, змейовият я последвал неотлъчно. Светкавиците избухвали в искри една подир друга – ту алени, ту сини, в зависимост от това кой вземал превес в битката.
            Неожънатата още пшеница се превивала до земята под градушката, която биела. Много жито отишло по дяволите, но бурята най-сетне утихнала.
            Зачакал Милян загрижен побратима си. Бдял над неподвижното му тяло и не смеел да го докосне. Според бабините деветини, ако го завъртял нанякъде или го преместел, духът на змея нямало да намери обратния път и щял да умре.
            Чак призори тялото се размърдало от вкочанението си и като въздъхнал дълбоко, змеят отворил очи и се засмял радостно на глас.
            – Победихме, братко! – могъл само да изрече и после три дни лежал като в несвят от умора. Но нали бил млад и як, бързо се съвзел.
            Минала и тази година, а стадото удвоило черните агнета.
            Но… добруването много често се сменя със зло. Тези две неща се редуват в човешкия живот, като не дават мира на хората.
            На третата година настанал тежък мор по овцете. Двамата младежи все по-често намирали обезкървени мъртви животни.
            Мислил змеят каква може да е тази напаст и накрая му хрумнало това:
            – Миляне – рекъл веднъж той, – вампир ще да е, братко, няма какво друго.
            – Вампир ли? Какво пък е това чудо невиждано? – попитал нашият момък.
            – Това е тялото на мъртвец, което е прескочила котка преди да го погребат. На четиридесетия ден от смъртта си вампирясва и тръгва да пие кръвта на хорската стока. Ти си ми споменавал, че си роден в събота, значи можеш да го видиш. Предлагам ти следното: щом приближи на следващата нощ овцете, аз ще засвиря с тамбурата и ще му запея, за да му отвлека вниманието, а ти ще го уцелиш със стрела от бряст, която има сребърен връх.
            На двамата приятели не им трябвало много време, за да се разберат кой какво има да прави.
            Настанала дълбока доба. Нощта била тъмна като в рог. Милян видял тъмна сянка да се движи между животните и кимнал беззвучно към змея.
            Змеят ударил с тънки чевръсти пръсти струните на тамбурата и запял с дълбок и гърлен глас.
            Вампирът в първия момент притихнал, пък като захванал една игра… Рипал, скачал, място не можел да си намери… А змеят пеел ли, пеел…
            Само че Милян не можел да вземе добре на мушка злокобното същество, затова скрит и с опънат лък чакал то да се умори и да застане с лице към него.
            Дълго и търпеливо чакал, най-накрая демонът се укротил за секунди и стрелата среброперка го уцелила право в сърцето. Рукнала тъмна и гъста кръв, а на мястото, където паднал вампирът, поникнали отровни гъби.
            След вампирската одисея стадото драстично намаляло, а черният коч, дали защото го закриляла неведома сила или поради чиста случайност, но оцелял. И се заел с нови сили да опложда овцете и да посява у тях расовото си семе.
            А двамата другари вече сериозно се чудели какво ново изпитание им е приготвила съдбата. Не се наложило да чакат дълго. Изнизала се и третата година. Четвъртата се очертавало да бъде плодородна и спокойна. Никакви зли сили не се изпречвали на пътя им, всичко вървяло по мед и масло, ако… Във всяка история има по едно ако!
            Било през пролетта на четвъртата година. Милян, юнак засмян и Змей Гръмоотвей изкарвали бая наголемялото стадо на избуялите рудини под Мечи връх. Трябвало да преминат през реката, която друг път течала кротко и не била пълноводна, но сега в нея се вливали буйни потоци от топящите се снегове. Двамата намерили брод и подкарали черния каракачански овен. Овците послушно го следвали, но внезапно водата ги подела и отвлякла към дълбок вир. Неговата вода пък била неподвижна и застояла. Внезапно овцете и агнетата започнали да потъват една по една.
            Милян, нали бил съботник и нищо свръхестествено не му убягвало от погледа, видял причината, която погубвала стадото му.
            Това била стия – хубава като сирена девойка, с дълги коси, които се замотавали в краката на животните и ги повличали към дъното. Над вира царяла пълна тишина – толкова плътна, че звучала като прекрасна музика.
            Милян дал знак на побратима си. Двамата младежи толкова добре се познавали вече, че се разбирали и без думи.
            Змей Гръмоотвей приближил девойката откъм гърба й и хващайки й внезапно косата, успял да я сплете на дебела мокра плитка. Стията изпискала уплашено и потънала вдън вира. Повече не я видели, но от стадото спасили малко глави добитък.
            И отново черният коч влязъл в ролята си. И отново черните агнета били повече от белите.
            Оставали още две години от службата на Милян при чорбаждията Хаджи Златан. Още две години и щял да поиска ръката на щерка му Елияна, която колкото по-растяла,
толкова по-хубава ставала.
            На шестата година през една нощ в началото на лятото Милян чул да врещи яре извън кошарата. Излязъл да види какво става, но колкото повече се отдалечавал от егрека, толкова повече козият глас бягал от него.
            Досетил се Милян, че това е дидеин – същество, което прилича на коза и се появява от захвърлена козя глава. Знаел момъкът, че чуе ли гласа му навън, ще заболее от тежка болест и може дори да умре, затова бързо се прибрал в колибата. Но злото го било споходило вече.
            Легнал юнакът от невярна болест. Денем и нощем треска го моряла, място не можел да си намери от огън.
            В чудо се видял Змей Гръмоотвей – верният му приятел. Какви ли не билкови отвари не приготвял, какви ли не церове не му прилагал. Нищо и нищо не помагало на побратима му. Тогава се сетил нещо друго. На връх Еньовден точно в полунощ тръгнал да търси цвят от папрат. Гледал насам-натам, бродил дълго из гората и тъкмо да се откаже вече, видял над една папратова туфа син пламък. Откъснал той цвета и преди да увехне и да загуби вълшебните си свойства го отнесъл при Милян. Още на другия ден момъкът се събудил жив и здрав. От мъките му нямало и следа. И само ако не бил отпаднал като след дълго боледуване, щял да си помисли, че всичко е било лош сън.
            И още едно премеждие имали двамата младежи. Било през седмата година – лятото. Младите овчари запладнили стадото край горското езеро и тъкмо да легнат да си починат и те, видели зад храстите във водата дванайсет девойки, коя от коя по-прелестни. Те се плискали в езерото както майка ги е родила голи-голенички.
            Тринадесетата седяла на брега и пазела сенките им – прозрачни була от бяло платно, които в никакъв случай не трябвало да попадат в човешки ръце. Това били юди и в техните воали се криела юдинската им сила. Откраднели ли им ги, щели да се превърнат в обикновени жени.
            Двамата приятели се разсънили веднага. Милян хванал кавала, а змеят тамбурата и засвирили бърза весела мелодия.
            Юдите наизскачали от водите на езерото, заметнали леките си сенки и се хванали на кръшно самодивско хоро.
            Двамината свирели неуморно, девойките били дваж по-неуморими. Свечерявало се, когато хорото се разтурило.
            Тогава главатарката на юдите се отделила от посестримите си и доближила двамата юнаци. Извадила един воал-сянка и с поклон я подала на човека:
            – -Това е благодарност за веселбата, която ни подарихте, юначета. Булото принадлежеше на наша другарка и бе откраднато от един чобан. Тя загуби самодивската си сила и се ожени за него, а мъжът й в знак на признателност ни го върна, като ни накара да се закълнем, че няма да я лишаваме от щастието, което я е споходило.
            Ако, когато се сгодиш, имаш някакви проблеми, заметни жена си със сянката и юдинската сила на воала ще ги реши.
            Момъкът благодарил сърдечно на юдите и скрил воала в джоба на абата си. Той бил толкова нежен и тънък, че се събирал в юмрука му.
            Когато изтекла и тази година, стадото му наброявало към 1000 овце – до една черни, с права дълга козина. Верни другари му били Горчо и двете му кутрета – Белчо и Черньо.
            Слязъл Милян юнакът в село Гургулят. Посрещнал го чорбаджи Златан и като видял с какво богатство го е сдобил дал му за жена дъщеря си Елияна. Тя тъкмо била станала мома за женене.
            Построил Милян за свойта булка къща като палат и пак му останало от имането на ламята. Вдигнали сватба за чудо и приказ, славата на която дълго се носела из съседните поселища.
            На третата година от сватбата Елияна най-сетне се усетила трудна.
            Наближил денят, в който трябвало да ражда. Три дни я мъчили болките и все не се появявала така дълго чаканата рожба.
            В това време мъжете пиели греяна ракия с мед в съседната къща и чакали благата вест. Милян бил неспокоен и се отбил у дома си. И нали бил съботник, видял какво мъчи невестата му. Това била сянката на дома – полуневидимо същество, което седяло до възглавницата на младата жена и я гладело по косите. При всяко негово движение, тя изохквала и се присвивала от болки.
            Досетил се тогава Милян за дара от юдите и наметнал жена си с тяхното було.
            Съществото злобно изпищяло и се разтопило във въздуха без следа, а Елияна без проблеми родила първата им дъщеричка. В същото време отвън черен гарван с няколко бели пера по гърба надал грак.
            Всички присъстващи се усмихнали радостно, защото това било знак, че детето ще е с късмета на родителите си.
            И заживели героите от приказката доволно и богато, защото там където има любов, има щастие и разбирателство.


[1] Описаните в приказката същества са взети от българската митология и вярвания.

 Приказки от Румяна Пелова © Всички права запазени

вторник, 8 октомври 2013 г.

Автори в аванс: ЕДИН-ДВА ЧАСА ОТ ЖИВОТА НА ИРЕНА от Константин Лаков

В рубриката "Автори в аванс" продължаваме да публикуваме прекрасните разкази на  Константин Лаков.  



Докато бягаше от действителността, Габриел К. забеляза жената на живота си и едва не се препъна, извъртайки глава, за да не я изпусне от поглед. Вратът му бързо достигна предела на възможностите си, затова Габриел К. продължи да тича в кръг около нея, като се опитваше да не прави впечатление на пълен идиот. Това му се удаде само за около обиколка и половина, след това Ирена вдигна очи от книгата си и го зяпна.
– Казвам се Габриел К. – заяви той, без да забавя кроса си около масата й. – Може ли да седна при вас?
– Не – каза Ирена.
– Добре. Ще седна отсреща – посочи с пръст. – При бабата с пудела. 
– Ваша си работа.
– Ше ви разглеждам оттам, ако нямате нищо против.
– Откъде-накъде ще ме разглеждате!
Габриел К. се озърна неспокойно. Действителността засега не се виждаше никаква, но всеки момент можеше да изскочи отнякъде и да стовари тежката си ръка върху рамото му. Хм, щеше и по-лоши неща да му направи.
– Виждате ли – заговори той бързо, все така тичайки, – работата е там, че бягам от нещо и нямам никакво време да се заседявам при вас. Стига ми да ви погледам само час-два – и се измитам от пейзажа. С малко повече лош късмет може да не ме видите никога повече. Желая ви приятен ден.
Наби спирачки пред отсрещната маса, попита за свободно място и седна с гръб към Ирена.
Тъй като в продължение на една дълга минута не се случи нищо повече, Ирена спря да гледа гърба му, затвори увисналата си челюст и отново посегна към книгата си. След още една, двойно по-дълга минута, я остави на масата, изпуфтя наум и се изправи.
Габриел К. подскочи на стола си, когато пръстът й го почука по рамото.
– Какво? – попита той стреснато, обърна се и я видя.
– Нали щяхте да ме разглеждате?
– Да –  каза той. – Сигурна ли сте, че нямате нищо против?
– Имам! – избухна Ирена. – Появявате се отникъде, тичате около мен, сядате на отсрещната маса да ме разглеждате, после... после не ме разглеждате!
Габриел К. примигна неловко.
– Това някаква скрита камера ли е? – досети се Ирена. – Ако е, вземете си я и я пробвайте на някой друг. Нито съм в настроение, нито имам чувство за хумор.
Той стана, кимна на бабата и пудела, които така и не му отвърнаха, смути се и пак се обърна към Ирена.
– Защо, какво ви е сполетяло? И не, не е скрита камера... нищо подобно не е. Наистина ли мога да седна при вас?
– Хубаво – каза Ирена. – Идвайте. Но не може да ме разглеждате, нито... Какво искате всъщност?
– Добре, няма – неохотно се примири той. – Но тогава ще трябва да бягам оттук, и то с всичка сила.
– А, не! Няма да стане да ми тичате пак около масата. Сядайте. Разглеждайте ме, колкото искате. Само искам да ми обясните...
– Разбира се – побърза да я увери Габриел К. – Всичко ще ви обясня. Така вярно се получава глупаво. Но може ли да си взема кафе от бара? А на вас?
– Вземете си.
– А на вас? – настоя той.
– Не, за мен сода. Пих кафе вече, благодаря.
Ирена седна на стола си, посегна към книгата, после я тръшна обратно и се запита какви ги върши. Непознатият... впрочем, беше се представил, така де – що за име всъщност? – както и да е, явно не беше нормален.
Е, поне не се забави с кафето си. И с кока-колата си. И с двете чаши коняк.
– Къде ми е содата? Не пия коняк сутрин. Никой не пие коняк сутрин. Вие алкохолик ли сте?
– Понякога? – предположи Габриел К. – Е, не непрекъснато. Конякът отдалечава действителността. Нещо като бягането е, само че на място. А содата – не.
– Какво й е на действителността, че да я отдалечавате?
Габриел К. поклати глава и отпи от чашата си. После се сепна, отля малко от нея на земята и пак отпи.
– За действителността ние не съществуваме – каза той.
– Хайде сега глупости – каза Ирена. – Вие сте луд, нали? Луд и алкохолик. Ама и аз се забърквам... все с откачалки.
Тя се поколеба и посегна към чашата си. После сви рамене и отпи малко. Остави я бавно и го погледна.
– Не се забърквате. Само така мислите – каза Габриел К. – Да, забравих да ви предложа – разглеждайте ме и вие.
– Не ви разглеждам.
– Разглеждайте ме, настоявам. Наистина нямаме кой знае колко време, преди действителността да ни измете и двамата в триста посоки. Правила го е вече. Повярвайте ми. Знам за какво говоря.
– Тъй – каза Ирена.
– Да.
– Тъй – повтори тя. – Седим и се наливаме с коняк от сутринта, бягаме от действителността, не ни е страх от побъркани типове, чудничко. А вие с какво се занимавате всъщност? Когато не правите такива неща, искам да кажа.
– Аз ли? – замисли се Габриел К.
– Всеки си има история – сви рамене Ирена. – Аз например, съм сериозен човек, обикновено де. Работя. Имам си работа, тоест. Нормална, сериозна работа. Днес май че не ми се получава съвсем. Но е събота и така или иначе, може и да отпусне човек малко. Какво работите? Аз съм... е, не е важно.
– Мисля, че съм художник – каза Габриел К. – На нещо като свободна практика. Но наистина не е важно. То е само понякога.
– Художник? Да, това обяснява коняците преди обед. Какво рисувате?
– Вас – почувства се неудобно.
– Как така?  Сега ли ще ме рисувате? Затова ли ви трябва да ме разглеждате? Хубава ли съм?
– Да, да! – закима той. – За мен поне.
– Това пък какво трябва да означава. За вас само?
– За мен, да.
– Не е много любезно. Никак даже. Защо пък само за вас? Би трябвало, щом съм хубава, да съм си хубава, така или иначе.
– Би трябвало, и аз бих предпочел. Но иначе – няма кой да го знае. Може би бабата с пудела. Ама нея, като гледам, изобщо не я интересува.
– Хайде пак глупости. Какво общо има бабата с пудела?
– Някак... не й е мястото тук – Габриел К. погледна неспокойно към задната маса, споходен от внезапно подозрение. После тръсна глава, отпъждайки го. – Както и да е, може би ще остане време да ви разгледам, преди да...
– Ще ме рисувате ли, или не. Почвам да губя търпение.
– Да, да. Веднага.
Бръкна в чантата си, извади няколко листа ксероксна хартия и черен флумастер.
– Мисля, че съм график – сподели, сякаш се оправдаваше за това. – А жалко, имате хубави цветове.
– Благодаря. За пръв път го чувам. Само за вас, предполага се?
– Да. Само за мен. Много хубави цветове. Обаче имам само черен флумастер. Е – за живопис така и така нямаме време.
– Все го повтаряте. Какъв ви е проблемът с времето? Не, че смятам да ви позирам цял ден, естествено. Но все повтаряте, че нямате време, сякаш някой ви гони. Никой не ви гони. Поне засега. Освен ако рисунката ви не ми хареса. Тогава ще ви изгоня. Както съм си с хубавите си цветове.
– Ще ви хареса, сигурно е.
– Хайде да видим.
Габриел К. отпи от коняка си, сложи един лист пред себе си и свали капачката на флумастера. Бабата зад гърба му измърмори нещо на пудела и се обърна към тях. Габриел К. не видя, но Ирена ги забеляза. За секунда й хрумна да им махне с ръка, но вместо това сконфузено се усмихна. Те не реагираха.
– Имате изключителна усмивка – заговори Габриел К., докато я разглеждаше и драскаше с флумастера същевременно. – Горната устна се извива и открива зъбите, а долната остава права. Малка уста, харесвам по-тънките устни, каквото ще да разправят физиономистите. И ъгълчетата на устата, когато се усмихвате. И следите от трапчинки.
– Рисувате ли, или ме сваляте?
Той млъкна и зарови нос в листа. Ирена сви рамене. Запали цигара, облегна се назад и отпи от коняка си.
– Трябва ли да не мърдам? – попита тя.
– Няма проблем. Чувствайте се удобно. Аз имам... е, почти фотографска памет. Всъщност вече съм ви запомнил – той пак вдигна очи към нея. – Да си призная, вече ви разглеждам просто за удоволствие.
– Значи все пак ме сваляте.
– Едва ли ще има време за сваляне. Само рисувам, рисувам.
– Наистина, какъв ви е този проблем с времето!
– Времето... – занесено каза Габриел К., – времето наистина ни е малко. Колкото за една-две рисунки, един-два коняка, една-две цигари, това е.
– Защо?
– Изглежда, че толкова стига. Знаете ли, имате хубави очи.
– Що за баналност!
– Не, наистина. Раздалечени, големи – направо огромни. Златисто кафяви, със светлинки. В някой предишен живот трябва да сте била аниме?
– Ако това все пак е свалка, никак не ви се получава дотук. Мразя аниме.
– Че кой не ги мрази. Абсолютно противни са. С малки усти, никакви носове и очи като паници. Нарисувани, са пълна трагедия. Но при вас е на живо и...
– Я да видя каква сте ме нарисували. Така, като го гледам наопаки, нещо не ми харесва.
Габриел К. я спря.
– Малко почивка – каза той. – Пуш-пауза. И не гледайте това, не съм го завършил.
– Защо нямам коса!
– Косата тепърва предстои. По-добре да не гледате. Докато не е завършено, всичко изглежда никакво. Така е с всички неща. Отивам за още коняк.
– А! Значи време нямате, но за коняк ви се намира.
– Конякът забавя времето. Отдалечава действителността, казах ви го преди малко. Не гледайте рисунката, докато не се върна.
– Няма. Вземете ми и една кола. И още едно кафе. Искате ли пари?
– Не.
Този път отсъствието му й се стори по-дълго. Естествено, все пак взе листа и се вгледа в рисунката. Косата наистина предстоеше, но и така не изглеждаше зле. И изобщо не приличаше на аниме. Вярно, чак толкова големи очите й май не бяха в действителност, но...
– Помолих ви да не гледате – Габриел К. остави чашите на масата и издърпа листа от ръцете й.
– Заемете се със косата. Косъм по косъм, ако обичате. Държа на нея особено.
– Знам.
Ирена установи, че леката паника се е измела нанякъде. Човекът, щур или не, наистина беше художник и рисуваше както трябва. Е, беше изплезил език от усърдие, но това беше нещо, от което с времето можеше и да го отучи.
– Готово – каза Габриел К. – Само че няма да можете да ме отучите с времето. А жалко. Просто наистина няма никакво време.
Подаде й листа, събра си нещата и хукна, без дори да й махне за довиждане.
В смайването си Ирена пропусна да забележи как бабата от съседната маса рипна със секунда закъснение, грабна си пудела и препусна след него.
Листът с рисунката остана в ръката й. Без да го гледа, Ирена протегна другата си ръка към чашата си с коняка, пипна я и усетът за хладно стъкло по върха на пръстите й внезапно я върна в действителността.



понеделник, 26 август 2013 г.

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ от Димчо Дебелянов

На българския Парнас в сегашно време се подвизават множество поети, но само пет от тях заслужават особено внимание, поети с доказани способности и със строго определени физиономии. Те са Иван Вазов, Ст. Михайловски, Кирил Христов, П. К. Яворов и Пенчо Славейков. Последният от тях е предмет на настоящия реферат. Аз ще се помъча да определя Пенчо Славейков като поет и художнпк (заедно с това като човек с известни [възгледи] върху света, хората и изкуството). П. Славейков изпъква особено силно в българската литература като епически поет. В епическата му поезия, събрана в двете сбирки „Епически песни“ и „Блянове“, се срещат главно два елемента, един лек и шеговит, а други сериозен и тъжен. Мотивите на първия елемент той взема из източните сказания или направо из живота на източните народи — турците и персите, — тези сказания и този живот, из когото са черпили и черпат теми много поети, когато искат да облечат известна философска идея в хубава и изящна форма. Но както и Стоян Михайловски, в използването на тези ценни съкровища той показва известна непохватност, която го докарва до смешно бръщолевение, до неща, на които мястото не е в поезията. За илюстрация на мисълта си аз привеждам едно из стихотворенията, написани по такъв маниер: „На хаджилък в коша“. Наистина не може да се откаже, че има стихотворения от този род, които ни поразяват със своите хубости („Два погледа“), но все пак изчезването им из неговата поезия би я очистило и въздигнало повече пред нашите очи. Защото тук е най-слабата страна на неговата поезия и изчезването й би отнело удоволствието на някои лигави критици и поети да го обвиняват в бездарност и измъченост на стиха.
Мотивите на втория род стихотворения П. Славейков взима из историята на другите или българския народ, из живота на хората на мисълта и чувството, из народните предания и песни и др.
Към стихотворенията, за сюжет на които са послужили разни исторически събития, принадлежат и тези, взети из българската история. Само че той ги разработва по начин, съвършено различен от този на Вазов, Петко Славейков и др. Използуването на едно събитие, важно или съдбоносно за българите, не му дава повод да подига акциите на своя народ, да хвали този или онзи цар и с това да понижи цената както на събитието, така и на произведението. Той взема събитието само дотолкова, доколкото може то да обясни чувството, което обладава героят, причина на това събитие. Сравнете например „Цар Симеон“ от Иван Вазов с „Цар Самуил“ от Пенчо Славейков. Първото е пълно с бабаитлък и превъзнасяния на Симеона, а второто с чувство и хубост. Тук принадлежи и стихотворението „След старозагорския бой“, написано с много тежък стих, „Маркови кули“, „Едно време“ и „Пленници“. Последното стихотворение като че ли противоречи на изказаната по-преди мисъл върху стихотворенията с народно-исторически теми, обаче при по-дълбоко вгледване в него ще видим, че поетът и тук не обръща внимание на това, дали войниците са български или не, а обръща внимание на техния бодър, несъкрушим от битките и от плена изглед. Тук се отнася и поемата „Въстаник“, ученически стъкмена и наредена по подражание на „Шильонския затворник“, която има само това значение, че е увеличила с двайсет страници сбирката „Епически песни“. Към стихотворенията с историческо съдържание принадлежи „Валтазар“, което или той е откраднал, или него са открали, защото аз съм го чел в сп. „Нива“ със същите мисли и даже съща външна форма „Цар Крез на кладата“. С разглеждането на стихотворенията, за теми на които са послужили моменти из живота на великаните на ума и чувството, ние встъпваме в областта, където Пенчо Славейков е най-силен като епик, където е най-вещ като художник. Тука се отнасят „Успокоений“, „Fis-dur“ [„Cis-moll“], „Сърце на сърцата“, „Сянката на свръхчовека“ и „Микеланджело“. В тях поетът ни прави зрители на най-странните мъки, които изпитват те, на онези моменти из техния живот, когато душата им се сгибва под бурно накипелите мъки или пък се възражда за мирен живот. Във всичките тези стихове авторът е майсторски съгласувал състоянието на героя с външните условия. Във „Fis-dur“ [„Cis-moll“], „Усокоений“, „Сърца на сърцата“, „Сянката на свръхчовека“ всичко става нощем и тъмнината на нощта иде да удвои тьмнината, набрана в душата на героя. В „Успокоений“ най-силното стихотворение от този род, той на два пъти ни рисува ношта, и то като вещ художник само с няколко черти. „Успокоений“ ни показва Ленау, нещастен немски поет, в навечерието на своето полудяване. Той се скита из тъмний парк през една есенна нощ, мъчен от беззаветна скръб. Листата плахо шумят като че ли в съзнание за близкия си край и вейките се свеждат с милост връз него. Тук той изказва на себе си своите болки, на които не намерил отзив и не намира и сега. След това се връща в стаята си, грабва цигулката и засвирва. Но тъкмо що се унася в потока на сладостно тъжните звукове, се скъсва една струна, символ на скъсването на живота, преди да е изпяна песента, той се хваща за косата с ужас и се хвърля из прозореца обезумял. Достоен сюжет и по-достойно изпълнение.
Във „Fis-dur“ [„Cis-moll“] виждаме Бетховена измъчван от съзнанието за своята глухота, за този изгубен дар, който той има най-голямо право да притежава като творец на хармонията. Сянката на смъртта вече се скланя над него, но духът, пазител на душата, започва да му шепне думи, които вливат примирение в неговите гърди:
Ти сляп си бил — и Омир бил е сляп,
но в тъмни свят от хилядите зрящи,
едничък само той е виждал ясно.
Не из очите погледа излиза,
а на душата из света светих.
И завършва с думите: Ти на съдбата няма що да робщеш, защото ти сне огьня от небето и го запали в хорските сърца и затова ще вечно да живееш безсмъртен в смъртний мир. Аз няма да се спирам на всички произведения от този род, защото зная, че хубавото се мъчно предава — то се само чувствува. Ще направя само една кратка характеристика на всички заедно. В стихотворенията „Успокоений“, и „Fis-dur“ [„Cis-moll“], и пр. Пенчо Славейков се издава като вещ психолог-поет и като рядък художник, способен да облече в образи и най-тънки и недоловими чувства, и най-отвлечени идеи. Тука Пенчо Славейков се явява и като чуден лирик, който под маската на един напълно обективен епически поет ни предава свои чувства и настроения. Но случайната прилика между Бетховена, глухия творец на хармонията, и парализирания поет ни дава право да мислим, че повечето чувства на Бетховена във „Fis-dur“ [„Cis-moll“], са чувства на П. Славейков. С това обективиране на собствените си чувства Пенчо] Славейков рязко се отличава от всички български поети.
С разработване на мотиви из народните песни и народен живот Пенчо Славейков основа едно ново течение в българската литература, по което тръгнаха много бележити поети като П. [К.] Яворов в „Хайдушки песни“; Кирил Христов в баладите си и „Самодивска китка“; Трифон Кунев в „Песни“ и П. Ю. Тодоров в идилиите и драмите си.
За да може човек да разработва с пълна сполука мотиви из народната поезия, трябва да я познава до съвършенство. Това условие Пенчо Славейков напълно задоволява. Студиите в „Мисъл“ и „Периодическо списание“ доказват това. И той напълно отговаря на думите „разработва мотиви из народните песни“, защото не е разработка това, да вземеш някой мотив из народния живот и да му придадеш същата форма на народните песни. Разработката се състои в това, да доловиш мотива или идеята, да го въплотиш в образи и да го излееш в една форма напълно съвременна. За пояснение аз привеждам песните „Теменужка“ и „Гурбетчия“, и двете преработени народни песни. Тук се отнася баладата „Чумави“, преработка на „Лазар и Петкана“. Тук твърде ясно може да се види неговата способност в това отношение. Освен че е придал на песента хубава, подходяща на съдържанието форма, но я е очистил от всички отживели елементи. Например от суеверните елементи е оставил само този, който е основният в песента — оня за възкръсването на Лазаря. Такава е песента „Първо либе“ и др. От стихотворенията, в които се въплотява простонародният живот, по-бележити са „Етър назад се повръща“ и „Коняр“, а след тях „Бойко“ и „Ралица“. За основа и в четирите служи любовта — страстната, гореща, но неудовлетворена навреме любов. Най-дивното от тези произведения е „Етър назад се повръща“.
С необикновена живост е представена планинска воденица, която не работи, защото дъжд не е капнал дълго време. Набрани около нея, селяци докарали жито за мелене. Тук е и Велко, първият любовник на воденичарката, която сама управлява воденицата, защото мъж й е заминал надалече по печалба. По разказите на хлевоустите жени, които са набрани около огъня вечерта, от която се почва идилията, се научаваме, че когато заминал, той я заклел да му не изменява. Тя му дала обещание, че само когато се повърне Етър назад, само тогава ще му измени. Тука е центърът на идилията. Наглед в тази клетва няма нищо двусмислено, но ще видим към края на идилията, че не е така. Очакванията на селяните се изпълняват, загърмява надалеч, небето се покрива с черни летни облаци и дъжд завалява като из ведро. Воденицата заработва, всеки бърза да си смели по-скоро и да си ходи. Най-назад остава (по желанието на воденичарката) Велко. Всички селяци са си вече отишли. Настава нощ. Воденицата е глуха. Само Велко е там, ратаят и воденичар-ката. Любовникът загорява тогава от мъжка страст да удовлетвори това, което навремето не е можел. След дълги молби воденичарката го пуска при себе си… Тогава тополите покрай Етъра си шепнат: „Етър назад се повръща“, което има сега вече два смисъла — един: пресъхналият Етър пак протече — върна се водата му — и друг: воденичарката измени на мъжа си. „Коняр“ не отстъпва по хубост на „Етър назад се повръща“. То е една песен за един селянин от пририлските села, отишел в Цариград да служи при сараите на един паша. Тука го мъчат спомените за стара майка и млада булка, оставени в село. Но неговият кръшен стан, красиво лице възбуждат страстите на една от пашовите жени харемкини и той изначало им се противопоставя, но после се увлича в престъпна с нея любов. След това се поболява и пропуска времето, когато заедно с другари трябва да си иде в село. Заговорва в него тогава любовта към родно село, майка и жена и копнеющ за там, той гасне из ден в ден. Една вечер тръгва сам, но на пътя умира.
„Бойко“ и „Ралица“ имат за основа пак тази обич неудовлетворена. Към стихотворенията по народен мотив се отнасят още „Чунар“, „Змейново либе“ и др. Но хубостите и на четирите е събрала в себе си драматическата поема „Коледари“. За сюжет й е послужил един народен обичай: пението по къщите срещу Коледа. В нея е мощно отразен целият простонароден бит. Най-милите и естествени чувства, всичките възгледи на народа са отразени там. И ако някога потърсим съчинения, в които да се е отразил селският ни живот, на първо място трябва да турим „Коледари“. В нея можат да се видят прототиповете на Яворовите, Кирил Христовите и др. песни, писани по народен мотив. Д-р Кръстев я нарича българска „Песен за камбаната“. За да се уверите в това, може да прочетете последнята, която е от Шилера, и сравните с П.-Славейковите „Коледари“.
След този преглед на епическите песни на П. Славейков ще преминем към лириката му и след туй ще направим един общ преглед на формата на неговите стихове. На литературната сцена П. Славейков най-напред се явява като лирик, после като епик, както се вижда, ще свърши като лирик. Лирическите му песни са печатани в „Наука“, „Денница“, в сбирката „Момини сълзи“ и в сп. „Мисъл“, и то в два цикла: „Самотен“ в IX годишнина и „Сън за щастие“ в 9 книжки на 15 годишнина. Ще разгледаме само „Самотен“ и „Сън за щастие“ — те са достатъчни. Ако в епоса на П. Славейков може да се намерят стихотворения, които да страдат било от външна или вътрешна хубост, в лириката му нищо подобно няма. Ако в епоса могат да се изхвърлят цели стихотворения за в полза на общата му хубост, тук не може да се промени даже и един ред. Всичко е така хармонично, така изящно сградено, че поразява човека. Лирическите му песни са нежни, чарующи звукове, откъснати от една дивна хармония, която от мнозината призвани малцината избрани могат да слушат и да разбират. Те са или крайно жизнерадостни, или леко меланхолични. Никъде в лириката му тежката тъга и отчаяният песимизъм не са намерили място. Като образец на жизнерадостни стихотворения привеждам: „Зад горите тъмни…“, „И пак се върна есента“, а като образец на леко меланхолни: „Безсънно цяла нощ пробдях“, „Докле е младост, златно слънце грей“, „Заглъхналият сенчест двор… Погребан, и в гроба все пак е“. В лириката си Пенчо Славейков, както и сами виждате, изпъква като поет с висша естетическа култура, като вещ познавач на хубавото, такъв познавач, както никой друг от българските поети.
Едно нещо, което забелязвам в епическите песни на Славейков, е изобразяването на човека, като под човек се разбира силно-страдащ човек. Той сам признава, че гледа да изобразява човека, гдето и да е той, в Българско или в европейска държава.
Като свършвам с лириката, аз ще направя обща характеристика на П. Славейков като поет.
В поезията Пенчо Славейков е привърженик на принципа „изкуството за самото изкуство“. Той е поет в повечето случаи на лични чувства, а не на обществени, какъвто е Ботев, Вазов в много стихотворения и др. Той нарича това — да пееш за обществени скърби или радости — да дрънкаш на спукана цигулка. Изключение от това правило той прави само в „Марий и Сулла“ и в още две-три стихотворения, но затова пък те са най-лоши от всичките му стихове.
Той и даже според думите на д-р Кръстев, Вазов и др. не пее под влиянието на накипели чувства. Това сам той признава в стихотворението „И пак се върна есента“. Това, разбира се, никак не намалява цената на неговите стихотворения, защото, когато ваятелят например направи една статуя, не се пита как я е направил, а какво представлява тя от себе си.
Езикът му е пълен с хубости, във всички стихотворения се вижда как той грижливо е избрал думите и как грижливо ги е нареждал. В него се срещат народни изрази, които употребява с голямо умение. За пример може да ни послужи думата „кръз“, която употребява винаги наместо „през“. И вижда се, че тя много по-добре изразява това, което искаме да изразим с през. И тя отговаря напълно на руската „сквозь“.
Много напрягат наблягат на това, че езикът му е тежък, надут, а стихът измъчен. За опровержение на това може да ни послужи лириката, именно стихотворението:
И наяве и насън
ти си все пред мен —
дивна като ясна нощ,
свидна като ден.

През деня сърце копней
в жалби за нощта —
цяла нощ за свидни ден
милва ме мечта.
По-голяма естественост от тази не може и да има.
Пенчо Славейков е прекрасен между прекрасните поети на България, но затова пък непопулярен между популярните. Но има една страна от нея, където той може да стане напълно популярен, и то със стихотворенията из селския живот. Там той може да се разбере от всички.
Непопулярността му се дължи естествено на характера на неговата поезия. Тя не дразни честолюбието на простата маса, непосветена в поезията, тя не разработва мотиви, разбираеми и от децата, тя е поезия, извирающа из едно дълбоко, чутко сърце, което само сродни по душа нему натури могат да разберат, както и сам казва в своята песен на критиците.
И той не ламти за тази популярност, признак в малко случаи на велики поети и в повечето на чираци и калфи в поезията.
Аз свършвам, като каня другарите си, ако има някоя невярна мисъл, да ме поправят или допълнят.
Край
Набиране: Силвия Гогова; Източник: Словото

събота, 10 август 2013 г.

Победителките в 16-тото издание на Поетичния конкурс Ерато '2013




Сред надпревара от 30 хиляди творци, жури в сътав: Евтим Евтимов,Надя Попова и Ирена Петкова обяви резултатите от 16-тото издание на Поетичния конкурс"Ерато".
С Първа награда в конкурса единодушно бе отличена поетесата от Плевен – Даниела Табакова. Мотивите на оценяващите: дълбочина на чувствата, оригинална гледна точка към темата за любовта, въздйстващ и богат на художествени средства език.
Втора награда получи Бойка Андреева от град Пловдив със стихотворението "Миг през юли"
Трета награда за тетевенската поетеса Николина Милева "Защото съм си аз"
Илиана Илиева получи поощрителна награда за стихотворението "Дълго лято"

Пиша от ученичка, но едва последните 3 години наблегнах на стихотворенията сериозно, сподели за приятелите от Плевен за Плевен Даниела Табакова, която по професия е лекар-рентгенолог. Ние пък й пожелахме в най-скоро време да ни зарадва и с първата си стихосбирка.


Първо място
Укротяване на опърничавата - Даниела Табакова 
Развързана от сетния си бяс и озаптена от надежда клета, 
за следващия
непокорен час приготвих си стоманени въжета
И камъни натрупах планина безгрешните да мятат озверели по грешната
ми хубава глава безкръвните си хилави недели.
Ще дойде и от мен ще ме спаси, а аз ще съм от млякото по-бяла. Вълчицата
у мене ще приспи за да сънувам портите на рая.
Пък аз, на Магдалена дъщеря, щастлива и без памет ще целувам
потъналите в кръв и прах крака на някой скитник като мене блуден.
И няма да бленувам ничий рай, с елей и благослов да ме помажат. Ще
лягам и ще ставам до ратай и името си ще забравя даже…
Докато устните му ме топят и думите му ме разплакват нощем в
безкрайния вървеж на този свят ще знам, че мога да обичам още.

Втора награда 
Миг през юли  Бойка Андреева

И ми се плаче…

Някак е студена
и злобна тая юлска душна жега.

Не пада дъжд. И моите молебени
излишни са като сълза на грешник.
От кожата ми слънчевите зайчета
едно след друго тръгват си
притихнало.
През странните петна, 
след тях останали,
навлиза хлад
със цвят на тъмносиво.
Ще плъзне този летен студ
във вените,
ще ги направи крехки 
и прозрачни.
И после цялата ще ме превземе…
А в мене нещо тихо ще заплаче:
за лятото,
което ме остави,
за слънчевите живинки 
в очите ми,
за тебе… моя обич незабравена...
Ще бъде кратък плач.

Преди да стихне…

3 място
Защото съм си аз  - Николина Милева


Мразете ме, защото съм си аз.
Защото съм и луда, и прекрасна.
Защото пия дните си без глас.
И всъщност аз самата съм безгласна.
Мразете ме защото след дъжда
oставам аз единствената суха.
И странно нямам никаква ръжда
и никаква поличба за разруха.
Мразете ме защото моят свят
прилича на подаръче от Господ
Дъгата ми си има осми цвят.
Небето ми е повече за гости.
Мразете ме защото в този час
съм луда и прекрасна, и приличам
на онзи слънчев пясъчен компас,
със който през ръцете ви изтичам. 


Популярни публикации / месечен рейтинг