Или още нещо за колумнистите и поезията...
... „Брайън е такъв
идеалист и романтик. Напусна, или по-скоро го изритаха едновременно – сумати
ругатни прелетяха тогава – от „Хералд Екзаминър”, понеже не беше съгласен да
разголват пишката и топките на Младенеца на корицата на тяхното списание в
коледния брой. „ Това даже не е моят Бог, а техният’, сподели Брайън.
Та тоя странен идеалист и
романтик създаде „ Оупън сити”. „ Какво ще кажеш да направиш седмична
колонка?”- подметна небрежно той, потърквайки червената си брада. И да ви кажа
като се сетих за разни други колонки и колумнисти, тая раябота ми се стори
страшно досадна. Ама се захванах не с колонка, а с рецензия на „Татко
Хемингуей” на А. Е. Хочнър. А един ден след конните надбягвания седнах и написах
заглавието : „Записки на стария мръсник”, отворих си бира и текстът сам си
потече.без да се напрягам и без да дялкам с тъпичко длето както ми се налагаше
да правя, за да напиша нещо за „Атлантик Монтли”. Нито пък имаше нужда да
скалъпвам блудкави и немарливи дописки (ъ-ъ...вестникарщини). Не ме притискаха
никакви ограничения. Просто сядах до прозореца, надигах бирата и оставях нещата
сами да си дойдат. Каквото имаше да си идва си идваше. А с Брайън нямах и грам проблем. В началото само му
давах текста, той му хвърляше един поглед по диагонал и казваше: „ О’кей!
Влиза!” След известно време му подавах листа и той не го четеше; направо го
пъхаше в една преграда на бюрото си и казваше: „ Влиза! Как е хавата?” сега
дори не казва” влиза’. Подавам му листа и това е. Тоя маниер на работа се оказа
полезен и за писането. Представете си: абсолютна свобода да пишеш каквото си
искаш. Забавно ми беше, а понякога подхващах и сериозно. Но с течение на
седмиците най-вече почувствах, че текстовете стават все по-добри и по-добри.
Това тук е избрано от моята колонка, която поддържах около четиринайсет месеца.
За разнообразие има и
поезия. Ако някъде ти приемат стихотворение, то има шанс да бъде публикувано от
2 до 5 години по-късно, а вероятността изобщо да не се появи е 50:50 или пък
само няколко реда ще цъфнат 1:1 в творбата на някой известен поет, така разбираш
че светът е малък. Разбира се, проблемът не е в поезията; работата е там,че
твърде много некадърници се опитват да публикуват и пишат поезия. А със „Записките”
тракаш с пишещата машина в петък или в събота и в понеделник текстът ти вече
обикаля целия град. Получавам писма от хора, които никога не са чели поезия,
моя или нечия друга. Идват хора и чукат на вратата ми – доста народ наистина,
за да ми кажат, че „Записките на стария мръсник” ги възбуждат. Някакъв бродяга
ми мъкне един циганин да си лафим плямпаме глупости, поркаме си до среднощ.
Една телефонистка от международните линии на Нюбърг, Ню Йорк ми праща пари. Иска
да спра да пия бира и да се храня добре. Получавам писмо от някакъв смахнат,
който се подписва Крал Артур и живее на Вайн Стрийт, в Холивуд и ми се ще да ми
помага в за колонката. Един доктор чука на вратата ми: „ Чета вашата колонка и
си мисля,че мога да ви помогна. Работил съм като психиатър.” Отпратих го.
Надявам се тази подборка
ще ви е от полза. Ако искате да ми изпратите пари, о’кей! Ако пък искате да ме
мразите, също о’кей! Ако бях селският ковач, не бихте се ебавали с мен. Но аз
съм просто един дъртак с мръснишки истории. И пиша за вестник, който също като
мен още утре може да умре.
Всичко е толкова странно. Само си помислете –
да не бяха разголили пишката на Младенеца, вие нямаше да четете това. Така че
бъдете доволни.
Чарлс Буковски 1969 г.