Втората самостоятелна поетична
книга на Нели Господинова вече е литературен факт. Тя е част от националния
проект „Мечта за книга“ и е дело на фондация „Български издател“. Стихосбирката съдържа над сто великолепни
творби, носещи пъстрата палитра от цветове и емоции, част от лицето на големия
град и света на съвременната жена в него. Стиховете са различни като неравноделния
пулс на неговото пъстро сърце и това на лирическата героиня, живееща в
урбанистичното пространство.
Стихотворенията са писани през
последните десет години от живота на поетесата и говорят за радостите, болките,
мечтите и стремежите на днешната майка и любима, едно от лицата на нашата
столица, която обича, страда, бори се, бунтува се, радва се на красотата около
себе си, ала умее да общува както с
природата, така и с другите лица на
града, и със себе си.
Светът на лирическата героиня е
изграден от приятелства, любов, раздяла, надежда, сълзи и усмивки. Тя е
любопитна и с удивление разговаря с жената с птиците, с малкото просяче, с
бездомното куче, с градското утро или привечер, с младостта и старостта, които
я заобикалят. Опитва се да говори на различните езици, на които говори градът
около нея, за да разбере тайните му и да сподели с него своите.
Универсалните проблеми за живота
и смъртта, за надеждата и отчаянието, за пътуването към себе си и важните неща
в живота са част от света на жената в съвременния свят и логично са намерили
своето място в поетичната книга.
„Следобед, някъде към пет“
сърцето на града пулсира бурно, птиците и хората се радват на откраднатите
мигове топлина и се потапят в красотата на делника, преди да го е прегърнала
вечерта. Тогава спомените за морето и лятото изместват проблемите и връщат
усмивките в душата на героинята. Тя се чувства свободна, млада и влюбена –
жива, красива и вдъхновена, част от реалността на града и соления спомен за
лятото едновременно.
Следобед,
някъде към пет,
на сол
ухае край морето.
Ала това е и времето, в което
грозното лице на същия този град се изправя пред нея – бездушен към болката на
самотните, слабите, невинно страдащите. И лирическата героиня не може да не
сподели чуждата болка, да не се докосне до мъката на това, което е около нея.
Защото сърцето ѝ е част от многоцветното пулсиращо сърце на големия град –
красив, вълнуващ, но и безкрайно жесток, дори
към децата.
Само Палечка скита от маса на
маса:
„Ще си купиш ли нещо от мен? –
Чака отговор. Ала с най-гневна
гримаса
я пропъжда бездушният ден.
/„Усмивка за левче“/
Поетичният език в книгата е
изящен, с интересни находки. Авторката владее чудесно поетичната техника. В
творбите могат да се открият както прекрасни поетични образи, представени чрез
оригинални метафори, така и ефектни персонификации –“Тревата ще ви проговори“.
Философското също е застъпено в част
от стиховете. Мъдростта е ясно изказана, до нея лирическата героиня е
достигнала по пътя на болката, страданието, себепознанието. Животът я е научил
на това чрез уроците, през които тя е преминала успешно. „Падни. Стани. И пак тръгни.//И пак сгреши, но не унивай.//От грешките
си порасни.// Напред върви светът. Не спирай.“/***/
Любовта заема значима част в
творбите. Жената е изпитала и сладостта на това велико чувство, и горчилката на
раздялата. Помъдряла, сега се учи да обича отново и да се радва на малките неща
в живота, които всъщност се оказват изключително важни – сутрешното кафе с
любимия, разходката в парка, следобедната среща в пет. Обичта създава паралелен
свят, антипод на грозния и студен чрез споделената нежност и намереното
приятелство – /„Неделята“/.
Едно усмихнато стихотворение е
„Любов от пръв поглед“ . То разказва историята за случайността, в която човек и
животно намират слънцето на приятелството и успяват да започнат да говорят на
един език. Резултатът е спасението от самотата за човека и осмислянето на
живота му чрез обичане от друго живо същество. „Любов от пръв поглед.// Ах, този хлапак! //Най-после на мен да се
случи“.
Домът за героинята е мястото, в
което събира света цял и цветен, спасявайки го от студа на равнодушието,
топлейки го с огъня на обичта. Неслучайно домът, любимият и детето са едни от
най-важните неща за нея.
Едничък дом – домът ни за
завръщане,
намиране, прегръщане във
мрака.
Синът ми, кучето ти и
картината...
Понякога за цял живот ни
чакат.
/“Не като в приказка“/
В творбата „Вярвам още!“ е
вплетен оптимизмът на жената, която въпреки болката и преживените трудности е
успяла да съхрани стремежа си към красота и любов, защото без тях животът ѝ би
бил празен, въпреки изобилието от емоции и хора в големия град.
И като знак под светлата луна,
и морски бриз във летните ни
нощи,
дълбоко вдишам с тебе любовта,
преди да ѝ призная:
„Вярвам още!”…
Темата за твореца, който успява да победи физическата смърт
чрез творбите също е застъпена в книгата. Поставен е акцент върху силата и
способността на изкуството да се създава красота, да се улавя магията и
пъстротата на света чрез четката на художника и така претворявайки света отвън,
всъщност творецът изобразява и своята душа, вплетена в картините. Затова,
когато дойде следобедът, някъде към пет и хората застанат пред неговите
произведения, разговаряйки с красотата в тях, всъщност ще разговарят и с него.
Художникът рисуваше с душа
последната си истинска
картина.
Ръката му наистина умря,
но той остана тук...
/ „Ръката
на художника умря“/
Изтъкани от красота, слънце и сълзи; носещи в себе си
светлина и урагани; ухаещи на щастие и болка, пъстри като дъгата след дъжд,
ухаещи на пролет и бъдеще, лято и зима – образите на съвременната жена и
големия град са като сплетени пулсове на различни, ала в същото време близки
светове. Те носят в себе си и живота, и смъртта, любовта и раздялата. Вечни
като времето и изкуството, от което са
неизменна част. Магични и реални, всеки ден край нас в своята
обикновеност и изключителност, те са прекрасни, особено „Следобед, някъде към
пет“.
©Ина Крейн