Теория на поезията - 4 Заглавие и поанта

Без претенции за авторство, тук съм събрала най-важните неща, които трябва да знае всеки, който прави опити да пише в стихотворна форма. Естествено не теорията пише поезията.  Считам, че знанията за това как трябва да бъде направено, биха подобрили текстовете на много начинаещи. 

Да си поговорим за...

1 .Лирическият герой (говорител). На пръв поглед няма нищо, което да не е известно на пишещите, но ми се иска да наблегна на две особено важни неща. Най-напред - лирически герой и автор съвпадат ли?

Не, разбира се. Или по-точно – не е задължително да съвпадат. Сигурен съм, че мнозина смятат, че е редно да пишат само за нещо лично преживяно. Но поезията не е лексикон или репортаж от мястото на събитието - съвсем нормално е поетът да пише за нещо, което не се е случило с него, да описва преживени от друг събития или пък те да са напълно измислени. Това не прави стиха му по-слаб, напротив - блясва въображението му, импровизацията, превъплъщението му в други роли.

Още нещо. Какъв да бъде лирическият герой? Шири се представата, че трябва да е непременно самият автор, дори и да описва неслучили се с него неща. Не е така - особено въздействащо е, когато лирическият герой е съвсем различен от теб - друг човек, животно, растение и т.н. Тогава ти описваш свои мисли и настроения, но под чужда маска и тая идентификация придава оригиналност и свежест на стиха ти.

2. Заглавието. Нещо, на което много държа. Това е възлов елемент от стиха, той кондензира темата и идеята, представя в сгъстен вид текста. Има заглавия, използвани хиляди пъти и напълно изхабени от употреба, изпразнени от съдържание - наричам ги заглавия-етикети. Те не внасят нищо ново във възприятието на читателя, не привличат вниманието му и направо омаловажават силата на стиха. Свежото, необичайно, нестандартно заглавие грабва читателското внимание, предразполага към активно съпреживяване, стимулира и тонизира. Особено подходящ модел е заглавие - цитат от стиха - първият ред, последният ред или някой от средата, така се оформя едно логическо цяло заглавие-текст.

3. Финалът на стиха. Прословутата поанта уж е ясна на всички, но крие неподозирано богатство. Два са най-ярките примери за нейната сила – когато тя обобщава с една или няколко думи темата и идеята на стиха, обгръща го с наметалото на яснотата и точността, и, особено привлекателната за мен изненадваща поанта, когато изведнъж смисълът на стиха коренно се променя, преобръща се, отваряйки пред погледа на читателя новото, непознатото, интригуващото.

Тези 3 компонента на стиха, наред с всички останали, разбира се, синтезират в себе си двете основни характеристики на поезията, върешно присъщи й и обуславящи разликата между поезията и обикновеното стихоплетство - оригиналността и разнообразието. Но това вече е друга тема.

Теория на поезията - 3 СТИХОСЛОЖЕНИЕ

Без претенции за авторство, тук съм събрала най-важните неща, които трябва да знае всеки, който прави опити да пише в стихотворна форма. Естествено не теорията пише поезията.  Считам, че знанията за това как трябва да бъде направено, биха подобрили текстовете на много начинаещи. 

СТИХОСЛОЖЕНИЕ

– построяването на стиха като дължина и ритъм. В поезията ни преобладават два основни типа стихосложение – силабическо и силаботоническо:

силабическото стихосложение е онаследено в литературата от фолклора и се определя от равния брой срички (силаба – сричка) в стиховете, както и от мястото на паузата (цезурата) в тях. Използва го най-вече Ботев, за да приближи звученето на творбите си към песента – един от най-значимите образи в поезията му. Най-употребяваните от него силабични размери са:

десетсричник (5+5) - Ти-ли-си-ма-ле // тъй-жал-но-пе-ла

осемсричник (4+4) - Теж-ко-бра-те // се-жи-ве-е

осемсричник (5+3) - Я-на-дуй-дя-до // ка-ва-ла

силаботоническото стихосложение е вече чисто литературно явление и обвързва броя на сричките (вече не е задължително да е еднакъв, но обикновено е кратен) с мястото на ударенията (тоника – ударение, акцент) в стиха. Силаботоническите размери се обособяват в две групи – двусрични и трисрични. Двусричните са ямб и хорей, а трисричните – дактил, амфибрахий и анапест. Една двусрична или трисрична група се нарича ,,стъпка”:

ямб – ударени са само четни срички в стиха ( _ / ):

Ста-ни, ста-ни, ю-нак Бал-кан-ски

хорей – ударени са само нечетни срички в стиха ( / _ ):

Глъх-нат сгра-ди-те зло-ве-що гле-да вся-ка

(както се вижда във втория пример, не всяко възможно място на удареност е оползотворено – тези стъпки, които остават без ударение, се наричат перихий)

дактил – ритмическата последвателност в стъпката е “ударена и две неударени срички” ( / _ _ ):

Пом-ниш ли, пом-ниш ли ти-хи-я двор

амфибрахий – ритмическата последователност е “неударена, ударена, неударена сричка” ( _ / _ ):

Вър-вя край смъл-ча-ни-те хи-жи

анапест – ритмическата последователност е “две неударени, ударена сричка” ( _ _ / ) :

Аз не зна-я за-що съм на тоз свят ро-ден

Теория на поезията - 2 Стих и строфа

 Без претенции за авторство, тук съм събрала най-важните неща, които трябва да знае всеки, който прави опити да пише в стихотворна форма. Естествено не теорията пише поезията.  Считам, че знанията за това как трябва да бъде направено, биха подобрили текстовете на много начинаещи. 

Стих

Стих (на гръцки: στίχος - стихос, рeд от текст) е поетичен ред. В широк смисъл (нетерминологичо) под „стих“ се разбира също стихотворение. В отличие от прозаичния текст, който има само синтактическо деление, стихотворната реч допълнително се дели на стихове – обикновено къси речеви отрязъци, възприемани като съизмерими и съпоставими.

Обредната, магическа реч у дивите племена има изключително стихотворна форма. Тя преобладава във народното творчество и епоса. В съвременната култура част от художествената реч е в стихотворна форма.

Стихотворението е текст, състоящ се от стихове. Към литературните жанрове, които традиционно имат стихотворна форма, се отнасят поемата, одата, епиграмата, баладата, елегията и др.

По правило в поетическите текстове стиховете се римуват един с друг в определен ред. Организираното съчетание на стихове, закономерно повтарящи се в стихотворението, се нарича строфа, станса или куплет. Нерядко се срещат и поетически текстове без рими — „бял стих“.

Строфа

Строфата е организирано съчетание на стихове, закономерно повтарящи се в стихотворението. По правило в поетическите текстове стиховете се римуват един с друг в определен ред. Нерядко се срещат и поетически текстове без рими - бели стихове.

Най-малко 2 стиха може да образуват строфа. Строфите биват няколко вида според броя на стиховете:

•   2 стиха - дистих

•   3 стиха - терцина/терцет/хайку

•   4 стиха - куплет/катрен

•   5 стиха - квинта/квинтира

•   6 стиха - сикстина

•   7 стиха - септина

•   8 стиха - октави

•   9 стиха - нони, специфичен вид /ababbcbcc/ - спенсърова строфа

•   10 стиха - децими, одически строфи

•   14 стиха - онегийна строфа

Дистих

Дистих е най-простата строфа - двусрична. Ако се говори за вътрешно затворена цялост, при него римите могат да бъдат само и единствено съседни. Първообразът на двусричната строфа е елегичният дистих. По-късно двусричникът се явява като градивен елемент на сравнително прости песенни или афористични стихотворения, примери за които можем да намерим в цикъла "Аманети" от стихосбирката на Пенчо Славейков "Сън за щастие". Възможни са и двусрични строфи, в които стиховете да не се римуват помежду си, а със съседната строфа, но това на практика е разновидност на четиристишието.

Клаузула

Клаузула в стихосложението е групата срички в края на римуван стих, които определят типа на римата. В зависимост от това къде пада ударението в клаузулата, римите се делят на мъжки, женски, дактилни и хипердактилни:

•   при мъжката рима е акцентувана последната сричка от стиха,

•   при женската рима ударението е върху предпоследната сричка,

•   при дактилната рима акцентът пада на две срички от края на стиха,

•  при хипердактилната рима след последната ударена сричка следват три или повече неударени.

Терцина

Терцина е тристишна строфа. За пръв път е употребена от Данте в "Божествена комедия" и се характеризира с особената си римова схема - "верижка", при която средният стих се римува с първия и третия стих на следващата строфа. Тази римова схема дава възможност едновременно за обособяване на строфата като самостойна единица поради обхватното си римуване и в същото време за нейната връзка със следващата, което пък създава цялостност на произведението. С тристишната строфа, терцина, обаче не бива да се смесва сонетното тристишие терцет. Не само заради различията в римуването, но и заради това, че терцетът е съставна част от по-сложната строфична организация на сонета.

Видове

Акростих

Акростихът е вид поема или друг вид текст в стихова форма, написани така, че първите букви на стиховете, параграфите или други повтарящи се структури в текста да образуват ново послание. При азбучника - абецедариус началните букви следват реда на азбуката. В България едно от най-ранните (около 9 век) известни старобългарски стихотворения в азбучен акростих е "Азбучна молитва", за чийто автор се приема Константин Преславски. Друг български творец в акростих е Ефрем (14 век).

Александрин

Александрин е стих, който съдържа 12 срички. Александринът има две форми - тетраметър, или класически александрин и триметър, или романтичен александрин. Името идва от Li romans d'Alexandre, цикъл поеми от 12 век, написан в стихове от по 12 срички.

Бял стих

Бял стих в поезията е стих, в който няма рима, но за разлика от свободния стих, има размер: бял ямб, бял анапест.

Употребата на този термин е възможна само за тези национални поезии, за които и размер, и рима се явяват характерни, системообразуващи признаци: така например по отношение на древногръцката поезия, в която нещо подобно на рима възниква по-скоро като изключение, и за бял стих да се говори не е прието. Обаче в руската поезия, например, белият стих се ползва в определени периоди (предимно в края на XVIII и началото на XIX век), когато има значителна популярност; особено това се отнася белия ямб, който е широко използван в поемите и стихотворните драми. През XX век употребата на белия стих в руската поезия е в спад.

Версификация

Версификацията (от лат. versus, ‚стих‘ и facio, ‚правя‘) е термин в поетиката, синоним на стихознание и стихосложение. Представлява процеса и техниката на създаване на стихове съобразно правила и изисквания, съобразени с особеностите на дадена метрика.

В отрицателен смисъл може да се възприеме като синоним на стихоплетство, т.е. обръщане на изкуството на създаване на стихове в занаят.

Версифицирана версия ще рече поетическа версия на прозаически текст.

Някои популярни видове стихотворения

Хайку

Ха̀йку или хо̀кку е литературен жанр на традиционната японска лирическа поезия, навлязъл от 1960-те години и в повечето западни национални поезии.

Отличава се с изключително краткото си изложение - в своя класически вид хайкуто се създава по схема 5-7-5 она (японският он е донякъде сравним със сричката в индоевропейските езици).

Сонет

Сонетът (на италиански: sonetto; на окситански: sonet; на латински: sonus – звук) е вид традиционна поетична (стихотворна) форма, която означава кратка песен. Сонетът представлява кратка поема от четиринадесет стиха, образувани от 2 четиристишия и 2 тристишия със стриктна рима и логическа структура[1]. Прието е към тази група да се отнасят и сонетите на Шекспир.

За първи път сонетът се появява в Италия, като Джакомо да Лентини се счита за негов създател. Той пише 250 сонета[2]. Други известни автори на сонети са Петрарка и Микеланджело. Във Франция автори на сонети са Пиер дьо Ронсар, Бодлер и Стефан Маларме, а в Русия Александър Пушкин („Евгени Онегин“) и Михаил Лермонтов.

Хекзаметър

Хекзаметърът (От гръцки: hex, шест и metron, стъпка) в тоническото и силаботоническото стихосложение е стихотворен размер, при който стиховете се състоят от шест стъпки. Обикновено първите пет стъпки са дактили или спондеи, а последната е хорей или спондей. Дактилът е от три срички - първата е дълга, а другите са къси; спондеят е от две дълги срички; хореят е пак от две срички, но първата е дълга, а втората къса.

В хекзаметър са написани "Илиада" и "Одисея" на Омир, и "Енеида" и "Метаморфози" на Овидий. Това е най-използваният от древните автори размер. Най-първо е използван в религиозните песнопения.

В хекзаметър са писали стихове Александър Балабанов, Асен Разцветников, Пенчо Славейков и Никола Ракитин. То обаче не получава широко разпространение в съвременната българска поезия.

Лимерик

Лимерик е кратка лирична миниатюра, нонсенс (без смисъл), най-често гротесков стих с определен строеж на строфата, състояща се от пет реда. Схемата на римуването е: аа-бб-а.

Същността на съдържанието е анекдот с рима и има постоянен наратив:

Първият ред представя героя и случката.

Вторият ред е действието (често тук се появява и втори герой).

Трети и четвърти ред са кулминацията.

Петият ред е неочаквана и абсурдна развръзка на миниатюрата.

Тази лирична форма носи името на ирландския град Лимерик (Limerick) и води началото си от Викторианска Англия, често с неприлично, порнографско и светотатско съдържание е била популярна в мъжките клубове.

Теория на поезията - 1 Рима

Без претенции за авторство, тук съм събрала най-важните неща, които трябва да знае всеки, който прави опити да пише в стихотворна форма. Естествено не теорията пише поезията.  Считам, че знанията за това как трябва да бъде направено, биха подобрили текстовете на много начинаещи. 

Рима

Римата е съзвучие в края на стиха; повторение на еднакви звукови групи, най-често в неговия край (където се наричат клаузули). Играе стиховоорганизираща и ритмична роля.

Римата е изпитание за творческите способности на поета и признак за овладяването на езика и на стихотворната техника. Тя трябва да бъде естествена, а не търсена и натрапена, не изтъкната и шаблонна, тъй като това косвено се отразява върху въздействието на стихотворението над читателя. Римата не е задължителен елемент на всяко стихотворение и на всяко стихосложение. В античното стихосложение, в народните песни и в т. нар. бели стихове не се използват рими.

Значение на римата

Звуковото повторение предимно в края на два или повече стихове има ритмично, мелодично и косвено-смислово значение в стихотворението. Като отбелязва със звуково повторение края на стиха и способността за създаването на основната стихова пауза, римата засилва усещането за разделянето на стихотворната реч на закономерно повтарящи се съизмерими речеви единици – стихове. Ритмично значение има и редуването на различен тип рими. Римата придава по-голямо благозвучие на стиховете.

Тя има значение и за смисловата им изразителност, като се включва в съвкупността от средства за изразяване преживяванията на поета, особено т. нар. фокусираща рима — римуване на думи, най-важни по смисъл за дадена част от стихотворението.

Организация на римата

Римата започва от последната ударена гласна в стиха (русалка – малка, устремен – ден), но понякога се обогатява и от еднакви по гласеж съгласни и гласни, които предхождат ударената гласна, например: зрак – мрак; мъгловито – жаловито – в първия пример римата се обогатява със съгласната р-, а във втория – със сричката лов-. Съзвучните гласни пред ударената гласна не се броят като срички от състава на римата.

Римата задължително обхваща ударената гласна и поне една съседна гласна. Не се смята за римуване, когато са еднакви само крайните гласни на думите, напр. страна – зора. Когато ударената гласна е в края на стиха, необходима е еднаквост със съгласната, която я предхождаща (гори – зори) или която е след нея (дял – бял).

Видове рими

Според мястото на ударението бива:

    * мъжка рима — ударението е на последната сричка;

    * женска рима — на предпоследната;

    * дактилна рима — на третата сричка от края;

    * хипердактилна — на четири или повече срички от края (среща се много рядко).

Ако римата завършва на гласна, нарича се отворена, ако завършва на съгласна – затворена.

Според мястото на римуваните стихове в строфата се различават:

 съседна (ААББВВ...),

кръстосана (АБАБ)

и обхватна рима (АББА).

Особен вид е римуването на думи след всеки трети стих, например:

    Аз любя всичко живо,

    що светлий лъч заражда,

    в скръбта на всички рани

    по майката земя,

    в блаженството свенливо,

    що цвят на цвят обажда,

    и в злобното мълчание

    на скритата змия!

        (Теодор Траянов, „Освободена душа“)

Според мястото на съзвучните думи римата бива краестишна, начална и вътрешна. Повтарящото се разположение на римите е един от признаците, които показват строфирането на стихотворението.

Римите биват двойни, тройни, четворни и т.н. според броя на стиховете (два, три, четири,...), които се римуват в една и съща рима, като най-честа е двойната рима. Когато всички рими са еднакви, тогава цялото стихотворение се нарича монорима.

Обикновено римите са прости (небесен – песен; велик – език), но има и сложни или съставни рими, образувани от две или три думи (где е – злодеи).

Най-силно въздействат върху читателя пълните, оригиналните, богатите рими, които звучат хармонично и най-често се образуват от съзвучие на различни части на речта – римуват се глагол и съществително или прилагателно име, съществително и прилагателно име и т.н. (бляска – рязка, чезна – беззвездна, железни – бездни).

Точността на римата се определя от еднаквостта на звуковете (т. нар. акустична рима), а не на буквите (графическа рима), например: град – врат, близка – плиска.

Рима, в която след съзвучната ударена гласна идат нееднакви по гласеж съгласни и гласни, се нарича асонанс.

При дисонанса или консонанса ударените гласни в римата са различни, а съгласните и гласните след тях са съзвучни (замръкна – викна).

 Повторението на едни и същи думи в края на стиховете се нарича тавтологична рима. В хумора и сатирата се използва омонимична рима, а също и каламбурна рима.

Беше ли полезна статията?  Ако да - намерете статията Теория на поезията - 2