понеделник, 30 юли 2018 г.

ГРЕХОВЕТЕ НА БАЩИТЕ Разкази за Добруджа


Невиждана суша споходи селото. През май не капна капка дъжд, а юни беше още по-сух. Бог бързо натиряше малките облачета в разни посоки и скъпернически стискаше небесата си. Нивите изгоряха, барите и кладенците пресъхнаха. Настана мор. Хората гледаха с тревога нагоре и все по-често се молеха за дъжд – на нивата, на софрата, в църквата. 
В селото за трети път играеха Пеперуда. Попът избѝра три пъти различни момичета, белким някое успее да умилостиви небесните сили. Но без резултат. Последното сираче, щерката на Нягул, Дочка, беше третата пеперуда. Този път спазиха и най-малките подробности в обичая. Съблякха я както майка я беше родила, окичиха я със зелен венец от щир, троскот, детелина и клони, направиха ѝ зелена дреха от бръшлян, бъз и върба и под ръководството на старата Андреица, младите моми заиграха от кладнец до кладенец, от бара до бара, по къщите на хората в селото:

Пеперуда лята, 
над вода съ мята.
Дай, Боже, дъжд!...

Жените се кръстеха тревожно и ги ръсеха с вода, донесена от най-далечния кладенец. Само той не беше още пресъхнал. Момите пееха гърлено и песента им се носеше над Добруджанската степ като заклинание. 
И Бог сякаш ги чу. Дорде обходят селото, сушавото небе притъмня и по хоризонта плъпна сиво-бял кълбест облак. Като стигнаха до къщата на преселката, облакът вече бе разперил снага над нивите, къщите и дворовете на хората. Момичетата доиграха ритуала, преселката ги наръси с вода, поклони се доземи и... се започна. Град като орехи зачука по покривите на къщите, по сухите градини, по нивите... Небето се продъни и божието наказание се изсипа върху главите на хората. Каквото не беше унищожила сушата, довърши градоносният облак. Гърленият звук на песента се изви горестно и дълго ехтя по краищата на селото. Старите баби каканижеха като за умряло.
На другия ден мъката и отчаянието на хората, прерасна в злоба и яд. Безнадеждността – в желание за мъст. Сутринта, на най-далечния кладенец, отзад Ломборджука, жените нападнаха преселката – първо с обиди и клетви, а после, още по-ожесточени, я погнаха с камъни и буци пръст:
– Пу! Яловица! Вещерица!... Беж отука, мари!
– Да та убий Бог дано! Тебе искаше да убий Господ, не нивите, не житото! Пойди си, жено грешна!
– Ако да беше у́ свет, на мъжа си за осем годин щеше барем едно дете да родиш. Яловица! Пу!
– Ако и свестна да си, чунким тъй издалеч щеше да съ задомиш.
– Мискинка с мискинка! Само лошавини на ората в село докара. 
– Беж си у гисношака, яловице! Байнова булка си ти! 
Нищо не рече преселката. Стисна устата си като зашиени. Няколко камънака я уцелиха по гърба. Друг я уцели по главата и тънка струйка кръв рукна от веждата ѝ. Като подгонена сърна хукна по баирите към гората и се скри в оределите, пожълтели и изпочупени от градушката дървета. Там плака, плака... дорде плачът ѝ не се удави в смях. Устата ѝ кривна леко на една страна и очите ѝ светнаха налудничаво.


Надвечер мъж ѝ Вълчу тръгна да я дири. Храненичето, дето двамата гледаха, първо му обади, че я няма цял ден. Пита тоя, пита оня – сички мълчаха, никой добра дума не му продума. Три часа обикаля връз селото, дорде не я чу как се смее отнейде. Намери я, легнала на една поляна, с ръце разперени връз изгорялата трева. Гледаше небето, луда-полудяла, и се смееше гръмогласно. 
– Ялова ли съм, а? А-ха-ха!... Затуй ли мъ мене отдалече зема? А-ха-ха!... Дóма да ме караш? Хранениче да гледам къде осем годин? Чуждото дѐте, сестрица да ми е? А ти? Осем годин, брат да си ми. Право рекоа сичките жени в село. Яловица съм. Кукарджа. Вещерица!... А-ха-ха!... За осем годин ни веднъжка мъж да не си ми. Бог мене сакаше да убий, че те тука, в душичката ми й сè аркара-буркуру. Сичкото й гмеж, Вълчо! Ха-ха-ха... Ялова ли съм, а? Ялова... А-ха-ха!... От мъж не пипната яловица съм азе...
Като я видя, Вълчу се смръзна. Устата му зяпна, а калпакът се килна на една страна. Свали го и обърса челото си с длан. Гаче градушката го повтори.
Кога Керан изгоре край Орловата могила, в село ни го питаха, ни го чакаха, ам‘ го ожениха за трудната Кераница. После и тя си отиде на оня свят, а той за чуздото дете, Кера, за чуздите имоти остана да се грижи като за свои. Осем годин все работа, работа и то по Керановите ниви. От бедняк и сираче, стана имотен. Ама нахалос. Грях стори с хубавата Неделя. Отдалеко я открадна, за храненичето Кера майкя да найде. Не ѝ продума що я в чуздата къща чака. Да оживей Кера. Да порасне. А пустото дете – убаво, убаво! С дълга руса коса, навита на масури и очи сини, като полски метличини. 
Като писано яйце го гледаха с Неделя. За себе си нищо не сакаха. 
Ами сѐга! Що да стори! Яловица не е Неделя. Той е виновен, че толкоз годин ни веднъжка не посегна към нея. Щадеше я. Като мила сестрица. като майчица на храненичето. Дорде поотраясне. Зер проклятието над Керановия род тегнеше до девето коляно. Сега Вълчо видя как то се прехвърля и над неговия род.
– Ами сèга! Що да сторя?... – гледаше жена си луда-полудела в тревата и по изпръхналата кожа на лицето му се отърколиха две горчиви мъжки сълзи.
– Май не си мъж... – бърбореше лудата. – Не си, не си, Вълчо. Не си. Саде мустака ти й възголям, а оная ти работа – малка. За нищо не стая. Саде потурите цапа. А-ха-ха!... Не стая, не стая... Ялова ли съм, а? Ялова... А-ха-ха!... – после кресна. – Мъж ми требе на мене, не брат, тъй да знаш... Яловица не съм... – и тя се пресегна и го сграбчи между потурите.
Вълчо падна на колене и смъкна пребрадката ѝ. 
– Прости ми, Недельо! Прости ми, слънце ненагледно! Прости.... 
Гали я дълго по главата, по раменете, по шията, дорде Луната търколи снагата си по поляната. Лунните лъчи осветиха бялата пазва на жената, щръкнала от лудостта и нощната хладина, и угаснаха в клоните на дърветата. 
Вълчу се пресегна в тъмното и както бе коленичил, завря глава в разкопччаната пазва на жена си. После запретна престилката ѝ на една страна. Скоро мъжът в него надеделя и той удави хихикането на лудата в задъхано пъшкане. Беше им първата брачна нощ. 
На сутринта я извлече сънена от гората, и като затуляше устата ѝ, да не се чува хихикането, я скри в къщата. Да не рекат ората още нещо за нея. Каквото е, в къщата да остане. 
Грях стори Вълчо, жена си изпусна заради чуздото дèте. А греховете на бащите падаха върху синовете и децата им до девето коляно. 
Синът на Вълчо, Танас, се роди след девет месеца.

® Н. Господинова Разказът е своеобразно продължение на разказа Сираче. https://gospodinovanelly.blogspot.com/…/08/blog-post_6.html…

Разказът е част от книгата "Разкази за Добруджа", която предстои да излезе през ноември. Подкрепете книгата в платформата на Български издател.

понеделник, 9 юли 2018 г.

НА ВЪЗЕЛЧЕ ЩЕ ГО ВЪРЖЕШ И ПОД КАМЪК ЩЕ ГО ЗАТИСНЕШ/ Разкази за Добруджа



Колко години все жива. Не умря тая жена, ей! От млада булка все я тормозеше. Една блага дума не чу. Една усмивка не видя. Устата ѝ стиснати, очите – студени.
Зимно време я оставяше да ходи из снега боса. А за зълвите сто китеници и черги лятоска изтъка. И всичката вълна сама изчепка, извлачи и изпреде. За опинци можеше само да си мечтае. А че ще се моли за две стиски вълна, да си оплете нещо за краката и няма да ѝ дадат, не предполагаше. Та нали в богатски дом живееше… Плетачка машина свекъра за чеиза на дъщерите си купи. 
Едва изкара зимата. Краката ѝ се напукаха до кръв. Маза ги със смес от патешка мас и овча лой, объркана с настойка от смрадлика и гюзум. 
Но другото лято се изхитри. Събираше по тръните фъндъците вълна от чуждите овце и тайно ги носеше вкъщи. Тайно ги изчепка, изпра, изпреде и изплете за нея и детето по два-три чифта чорапи. Да им е топло през зимата. 
Като дойде́ виелицата беше готова. Обу премръзналите си ходила доволна.
На другия ден завари катинара на раклата си разбит, а вътре – празно. Една черга имаше от починала си майка, и нея взеха. Чеиза ѝ от раклата извлякоха. Така остана и без спомени. Какво ли не изтърпя, докато мъжа ѝ беше в казармата, а после на фронта. Чунким като се върна, нещо се промени, де. Беше взела за мъж мекушав и покорен човек. 
Но и той от малък работеше. Баща му имаше берберница. От 5-годишен подстригваше и бръснеше мющериите на баща си, който все се оплакваше от сърце. Качваше се на едно столче и се трудеше. 
Така се и спомина свекърът, без да е работил, ни на нивата, ни в берберницата – откак с мъжа ѝ поеха цялата работа по къщата, дюкяна и нивите. 
Но след смъртта му пак нищо не се промени. Злият дух на къщата беше свекървата. Тя колеше и бесеше, тя командваше всички. И най-вече мекушавия си син. Вземаше им парите и стоката и ги даваше на щерките. Вечерно време разговорите бяха все едни и същи – „Хайде да се отделим от старите. Да си поискаш твоето. Да има смисъл като работим. Трудът ни в нашата къща да влиза. Деца имаме”… Но той все отлагаше.
Така живееха. Зълвите се ожениха и напуснаха къщата, свекърът се гътна, децата пораснаха и също се зажениха, А свекървата още я командореше и тормозеше. Четирийсет години.
Един ден, като се връщаше от бостана до Ломборджука, я срещна една циганка.
– Черна мъка на сърцето си имаш, сестро – рече циганката. – От мъненка сираче си остаяла. Първом при мащеха, после пак в чужда къща. Но тая къща, дето живеш, да знаш, не е читава. Не е… Зъмя има там,. Виждам я – оцъклена, синеока зъмя – дохожда. Устата ѝ стисната, а все съска. Живот, дорде не я махнеш от дома си, няма да имаш. Тъй да знаеш от менека. 
Спря се Минка, заслуша се в думите на циганката:
– И какво да направя? Как да я натиря таз зъмя? С голи ръце ли да я удуша?
– Ъ…! Не знам аз това. Виждам само какво в душичката ти се случва, в сърцето ти. За другото, ти сама трѐбе да решиш. 
– И а́ко да реша, що да сторя? – попита с половин уста Минка.
– Що да сториш ли?... – замисли се циганката. – Ще вземеш един червен конец. На възелче ще го вържеш и под камък ще го затиснеш. Туй е на гявола опашлету. И като го вържеш, ще му речеш, що искаш. А той си знае… 
– Ама, той гяволът... даром нищо не прави… Вземеш ли от гявола що да е, ще си поиска пла́тата… А аз, що да искам от гявола? Зъмята да си прибере? Че кояй зъмята, ти знаш ли?И що да му дам?
– Чувай! Ти на гявола тъй му речи: ако менека от зъмята отървеш, вземи заритото имане от Вълчовия кладенец, до Голямата круша на Кайтаза.
– Че то там какво имане има, бе? Ако имане имаше, да са го изровили досега? Само приказките вървят… Измишльотини!
– Има, има. Гяволско имане има, не е за хора. Ще се върже гявола за имането, а ти ще се отървеш. Ако остаеш така, и ти ще се гътнеш до пролетес. Всичко виждам тука. Деца имаш – две момчетии. За тях помисли.
Минка отмина, но от този ден нататък засънува имането при Вълчовия кладенец. Сънува как гявола идва, наднича и измъква от гяволското му гърло делва със злато, а старата круша скърца, и нали е черук, рони клонки и меки круши по гяволската гърбина.
Ха, сега! Хόди Минка при крушата, тропа по корените ѝ, оглежда кладенеца, но освен клонки и изгнили плодове нищо не намери. 
На другата вечер сънят я споходи пак, а когато след седмица потрети, не чака повече. Разказа на мъжа си и на синовете. Мъжете гледаха, почукваха по камъните, но също нищо не намериха. Саде камъни от римско време имаше край крушата. Със странни знаци по тях. Не бяха кръстове, а букви. И метални халки, вградени в камънаците. Вълци и върколаци къде Северна Добруджа дохождаха вода на Вълчовия кладенец да пият. Така разказваха чокоите някога. 
Минка се прекръсти три пъти, плюна си в пазвата и завърза червеното кончѐ на възел. Затисна го под един камък до кладенеца и викна на гявола, зъмята за булка да си отземе, а ако пла́та иска – от имането в кладенеца да си я търси.
И така. Речено-сторено. Да пукне дано таз зъмя. От млада булка все я тормозеше. Една блага дума не чу. Устата ѝ стиснати, очите – студени. Четирийсет години я тормозеше…
Затова, когато я чу да вика посред нощите:
– Минке! Минке! Помощ! – не стана да ѝ помогне, да види какво е, що е. Гяволът си знаеше работата… 
Чак като зачука по прозорците, се надигнаха с мъжа ѝ:
– Бързо, При кладенеца. Нещо става с Герги и Дико. Нещо се е срутило, видях ги насънека. Двамата в кладенеца с делва злато и със зашити уста и гявола се смее отгоре им. Унуците ми, Божке… При кладенеца…
Минка скочи и двамата с мъжа ѝ хукнаха към Кайтаза да дирят синовете си при затрупания кладенец.
©Н. Господинова




Популярни публикации / месечен рейтинг