/Опит за диалог и интертекстуален прочит
на творбата с други два съвременни български романа от жени творци/
Съвременната българска проза е изключително пъстра палитра от
различни автори, стилове, образи. Тя е богата на литературни явления,
стойностни произведения и провокативни идеи. Един от сериозните автори в нея безспорно е
Николина Серафимова, която още с първия си роман „Ощав с мащерка, мента и
коприва“ прави приятно впечатление.
Балканското и универсалното си подават ръка в текста и изграждат
уникална атмосфера – родното се преплита с философско-мъдрото и завладява
читателя с идеи и послания, с красиви образи и драматични събития от първата до
последната страница.
Романът разказва историята на едно пътуване към себе си чрез
разкриването на драматично убийство във времето. Процесът на помъдряване е
труден, мъчителен, пълен с много болка, лутане и страдание. Благодарение на
силната връзка с „Гнездото“ / родното място и корените/ героинята успява да
намери вярната посока, да стигне до истината за жестоката безсмислена смърт на
Димитър, да се отърси от оковите и на своето минало и да намери най-после
свободата за душата си.
В този аспект творбата диалогизира интертекстуално с романа на Рая Вид „Танцуващи
истини“, в който също става въпрос за загадъчно жестоко убийство и търсенето на
извършителите. И в двете творби вечният въпрос за престъплението и заслуженото
наказание присъства, играейки ключова роля за развитието на сюжета. Героите не
се отказват от своята мисия да стигнат до истината независимо от високата цена,
която знаят, че ще заплатят. И двата романа са много човешки, земни,топли, а
героите им са реални и земни. Те не са съвършени, но притежават качества, които
ги правят обаятелни и привлекателни, запомнящи се за читателя - верни са на
семейството, на рода /“Гнездото“/ и се връщат в него, за да намерят сили за
битката със злото. Това свързва романа „Ошав с мащерка, мента и коприва“ с още
един текст от съвременната българска проза – „Хазнатар“, в който животът също е
пътуване, а обичта в семейството и единството му помагат на героите да намерят
смисъла на живота си, себе си и любовта.
То носи аромата на билките, сладостта
на напитката но и предупреждението. Копривата може да причини болка, ако не
внимава човек, мащерката е лекарство, ментата също, но в единство те са
спасение за болното тяло. В текста става ясно, че когато боледува душата птица
/образът се открива както в „Танцуващи истини“, така и в „Хазнатар“/, връщането
в родното пространство е единственият верен път за спасението и лечението ú.
Полетът на душата от Дюлково до Хазнатар на крилете на „Танцуващите истини“ е урок, който съвременният човек често забравя да прочете, а още по-рядко да научи. Затова се радвам, че няколко съвременни романа на жени авторки припомнят нещо толкова простичко, но изключително важно за нас, хората – животът ни е ценност, която не бива да бъде пропилявана. Всеки ден е време за възкръсване и макар и много болезнени, истините си струва да бъдат прегърнати, за да се освободи душата от оковите на миналото и да полети свободна към обичта – от Дюлково до Хазнатар и Тибет.
