неделя, 30 септември 2018 г.

,,Баба ми, булката!" излиза на бял свят заради огромния интерес в Интернет към късите разкази на Маруся Николова

,,Един приятел, литературен критик, твърдеше, че добрата литературна критика не си позволява да издава присъди. Да казва: това е добро, а това – лошо. Тя по-скоро наподобява „детективско разследване, което се опитва максимално точно да определи фактите на дадения казус“… Затова още отсега искам да кажа, че в този предговор ще отбележа личните си „детективски“ впечатления за текстовете, които съставиха ядрото на книгата, действайки в интерес на читателите, които ще я прочетат.
Трябва да отбележим обаче, че сборникът „Баба ми, булката!“ излиза на бял свят заради огромния интерес на читателите в интернет-пространството към късите разкази на писателката – цяла година те живяха с нейните герои и техните съдби. Този интерес не е случаен. Маруся Николова е вече позната като автор на два романа – „Изневярата“ и „Цветето канибал“, а само преди месец излезе от печат детската й поетична книга „Чудеса“.
Повечето от разказите са написани в първо лице. Гледната точка, от която авторката говори, е огромен плюс в повествованието й. Тя кара читателя да й се довери, да ги приеме, да се припознае и да ги обикне. По-късно, когато Николова разказва от мъжка гледна точка или като страничен наблюдател (в трето лице), читателите продължават да се идентифицират с героите и техните постъпки. Но главното е, че думите на Маруся Николова докосват сърцата на читателите. 
Несъмнено тя умее да описва живота такъв, какъвто го живеем всеки ден в България – радостен, тъжен, сложен, пълен с добри дела и с много грешки – истински. Под зоркото й перо (Николова е работила и като журналист) може да излезе единствено и само истината – дори художествената измислица смесва с истински факти и събития. Писателката използва и неподправени, изстрадани български сюжети. Всъщност журналистическото перо на Николова е белязало по особен начин белетристичните й текстове. Бих казала, че тази характерна реалистичност на жанра е удар в десятката. Облечени в дрехата на късия разказ, текстовете са бързо четивни. Но макар и лесно прочетени, те няма да бъдат забравени, защото всяка една история има своето място и значение. Героите попадат в различни житейски ситуации – срещи и раздели, грешки на младостта и зрелостта, триумф и падение на морала. Независимо от ситуациите, движещата сила в тези разкази е най-красивото, смело и неподвластно на контрол чувство – любовта. Любовта към другия пол, към живота, към децата, към истината, към миналото, към настоящето, към справедливостта, към всички живи същества. Любовта в разказите на Маруся Николова дори прекрачва реалните измерения и завладява отвъдното (разказът „Сватба“).
Сюжетно и смислово разказите в книгата са обединени в една спираловидна последователност – онази крива линия (извън пределите на познанието), която обикаля около точката на живота, приближавайки или отдалечавайки се от нея. Вместо с име, всеки цикъл е обединен от мото – мисъл на значима за човечеството личност. Идеята е да се припознае българското в общочовешкото, самобитното в характерното, специфичното в личностното.
Сюжетните линии са изчистени. Маруся Николова притежава умението да разказва просто и ясно и именно това е нейното голямо достойнство. Дори някъде действието да върви забързано, всичко има своя смисъл и логика. 
Най-значими са образите на героите – от детска до зряла възраст – те са българи, наши съвременници или наши предци.
Книгата започва с куп щури старчески приключения. Няма нищо по-истинско от това да живееш пълноценно до самия си край. Обединяваща за този цикъл е мисълта, че „Любовта предпазва от старост“ … А смелостта да я допуснеш в живота си е голямо предизвикателство и привилегия. Но колкото и странно да звучи, може би всички ние се надяваме да изживеем пълноценно старините си. Защото любовта е действие, което не секва никога – обичаме от раждането до самия си край.
Следват три цикъла, посветени пак на любовта – цикълът за най-прекрасното и възвишено чувство, цикълът на разбитите сърца и третият – на студения край. Но нима любовта има край? Ще открием как тази нишка – любовта, оплита идеите и по-нататък. Тя е здравият шев по ръба на живота и в следващия цикъл. А щом животът продължава, не се предават и героите – дали ще намериш „Спасителния пояс“, или ще получиш „Наниз с жълтици“; дали „Благодарност“, „Вяра“, „Флирт“, или просто ще носиш „Дисагите“ на глупостта и голямата си „Гърбица“ от тежестта на дните – днес и утре, чак до последния „Крясък на чайката“… 
„Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът“, е казал Димитър Талев. Такива чудеса е сътворила авторката. В този цикъл впечатление правят разказите „Осиновен“ и с „Дъх на дюли“.
Следва цял цикъл разкази, в който някак съвсем на място е дадена думата на мъжете. Тези истории имат своята специфика – „Клонинги“, „Албум“ и „Риболов“. Посоката, която човек избира сам (в разказа „Автобусът“). Те допълват сборника идейно и показват другата гледна точка. 
По-нататък следват истории, преразказани от трето лице. Това са поредица от разкази, свързани с трудностите и изпитанията в живота. Цикълът е обединен от мотото: „Денят е дълъг за онзи, който може да живее“. Маруся поднася фактите и оставя читателя сам да асимилира магията и силата на природата, но и тези на човешката воля. В основата е личностният избор – желанието за промяна, връщането към корените или простото съобразяване с обстоятелствата. Друг път героите намират опора в живота на предците си, в силата на родовата памет и българските корени. Ще срещнем признати грешки и пропилени животи (разказът „Умъртвен цвят“), напразни надежди (в „Откъсната страница“) и още много съдби. Истинска изненада е разказът „Бели ботуши“.
Следва цикъл криминални разкази, свързани с грозни престъпления и наказания. Героите са вече други – безскрупулни, пресметливи, садистични. Но нали всички сме „человеци божии“. Срещу негативните герои се възправят техни антиподи (като Добрия и Лошия съсед в разказа „Кукеровден“). И тук Маруся е противопоставила проявата на човещина на садизма и безчовечието. Злото има краткотраен живот. Всеки може да придобие смелостта да се възправи срещу него.
Последните два цикъла са за старостта, смъртта и паранормалните явления. Защото „Животът е само един миг между две вечности“. Когато земната вечност приключи, се отключва може би друг, паралелен свят, пълен с тайни и загадки. Но докато все още сме земни хора, не спираме да се надяваме на „Възкресение“, „Доброта“ и малко „милост за живите „, особено в „Деня на мъртвите“. Всъщност, пишейки последния цикъл, и открехвайки идеята за живота след смъртта, Маруся Николова разкрива своята особена оптимистична гледна точка. 
В разказите няма розов хепиенд, но дори и в най-песимистичните можем да открием онова зрънце надежда, така характерно за жилавия български дух. Основното, което не трябва да забравяме, е, че човек винаги има право на втори шанс. И дори той да се падне в края на живота ни, не бива да го изпускаме. 
В последния разказ – вместо послепис – авторката открехва малка вратичка към себе си и своята личност. 
Бих искала да говоря за значението на книгата в литературното пространство, но няма да изпреварвам събитията. Желая на всички читатели на „Баба ми, булката!“ приятни мигове с книгата."
Предговор от Н. Господинова


Скъпи приятели, 
излезе от печат най-новата ми книга 
155 къси разкази: "Баба ми, булката!" 
Тя е луксозно издание от 387 страници, 
с цена 18 лева. 
Който желае да я закупи, 
може да ми пише на лични. 
Всеки, поръчал книгата, 
ще получи като подарък 
и един от моите романи. 
Книгата можете да закупите 

Таласъмски работи Из „Разкази за Добруджа“




 И тази вечер в кръчмата не спряха да подкачат Митю Главанеца, че гледа коскоджамити готованко. А той, горкият, като не знаеше, що да рече, се разплака със сълзи и занарежда:
– Лентяй, мързел, говедо гледам до́ма! Право викате! Готованковец е моичкият! Безделник и хайлазин! И? Не знам що да го прая веке. Не знаем с майка му, отде да го пофанем... А злоядо, злоядо. И слабо. Ще се скърши. И некой път като върви, залита. Гаче е... гаче е болен, бе, хора!....
– Хайде холан, сега пък болен бил!... Хващаш го за ушите и беж на нивата! Коскоджамити хайлазин! – изрепчи се Кольо Гъмзата.
– Ми той болен от мързел, бе!... – изкикоти се вуйчо му Андрей. – Ама не знам, дали мързелът се лекува... Дали има доктори за тъз болест... освен тоягата! Ха-ха-ха...
Митю ги погледна страшно, но нищо не рече. Потъна в земята от срам.
Нямапе в селото по-мързеливо момче от сина на Митю Главанеца. Нищо не похващаше – по цял ден само лежеше и дет се вика пърдеше. Туй да стане, да помогне на майка си в градината или на баща си на нивата, забрави! Зорлем[1] го викаха и за копане, и за садене. Па и да го викат, докатоооо станеее, докато отииииде, докато донесеее..., станало утре. Влачеше се като като добруджанска песен по къра.
Мързелив човек му се викаше на това!
Баща му миналия месец го би, ама само с един бой не може да му влезе акъла в главата. Продължи пак като преди. Седи и лежи вкъщи по цял ден. А голям вече! Днеска, утре – ще стане момък за женене! Че коя мома ще го вземе такъв мързелив! Кожата му бяла, бяла – слънце не видяла – та чак жълта.
Срам го беше баща му пред хората. Щом се отвореше дума за сина му, потъваше вдън земя – че му се смееха. Главанец – мързелив! Такова чудо не бяха виждали нито във Владимирово, нито в Гешаново, нито даже в далечен Главан. Нищо да не похващаш по цял ден, как може! Само да лежиш и книги някакви четеш. Няма да го видиш да се затича, ей тъй, като мъж. Да впрегне магарето, да насече дърва, да подкара кончето по нивите. А напрегнеше ли се малко от малко, чак се задъхваше.
След вечерта в кръчмата думата болест все повече се въртеше в главата на Митю. Първом много се изядосваше, но после почна да наблюдава сина си изподвежди и видя, че лицето му сиво-жълто, че момчето повръща, дори да не е турило залък в устата си и май доста залиташе, гаче е пияно. Двамата с Жела, жена му, се разтревожиха не на шега и решиха да потърсят помощ. Но къде да идат? На доктор ли в града? Далеко беше... При някой ходжа ли в съседската турска махала? При баячки ли? Вендузи ли да му сложат или против уплах да го повесят?... Що да сторят?
Решиха да се посъветват първом с най-стария човек в селото – бай Минчо Берберина. Беше почти столетник. В този род всички живееха дълго и бяха здрави като волове. И младолики. Чудеше се само как да го попита, че да му се не смее. Ала милно му беше за детето. А бащината обич е по-голяма от срама. Срама прасетата го яли! Затова реши, че ще говори направо на бай Минчо, без заобикалки, и ако трябва, ще заведе момчето да го види.



Чу гласа на стареца под лоззницата, още щом прекрачи прага на Берберите:
– Ела, ела, Митьо! Тука съм... Ама тихо....
Главанецът свали шапката си и пристъпи в двора:
– Дошъл съм за сина, бай Минчо! Всички викат, че мързелив и готованко бил. Но аз съм баща. Хората се смеят, че мързелът не е болест, но аз го виждам детето. Болно е гаче...
– Шшшт! Тихо! Знам аз защо си тука... Знам за болестта, Митьо... Най-грозната... Най-страшната страшна. Да не дава Господ от мързел да се разболееш... Таласъмска болест е мързелът – рече берберинът шепнешком и го погледна право в очите. – Нищо не казувай. Само слушай. Знам какво говорят хората за момчето ти... Чух оня ден. Видох го даже момчето. Жълто, прежълтяло. И като ходи, залита. Тъй ли е?...
– Тъй! – рече Митю и го зяпна с почуда. – Залита. И е сив и жълт вече в лицето. Таласъмска болест, казваш....
– Таласъмска... Чувал съм за нея отдавна. Има я оттатък Дунава. Цели села били болни. Не можели от леглото да станат, не можели ръка да вдигнат. По светло само лежели... Все по-тъмно ходели.... зулуми да правят из селото. Тъй разправят хората за талсъмите. Щото денем залитат, кожата им жълта като на мъртъвци, а нощно време политат в небето...
– А! – занемя Митю и лицето стана червено като кръв. – Политат викаш... – За малко да се развика на берберина, че е изкуфял и го занимава с глупости за вампири и таласъми, но замълча от уважение към белите му коси и към възрастта му.
– Не вярваш, а? Не вярваш. Ама син ти е. Болен е... Болест на кръвта е туй. И с кръв се лекува. Затуй е таласъмска болест. По тъмно ходят болните кръв да пият. Откраднат някоя кокошка, скъсат ѝ главата, и лочат като върколаци. А кръвта дава чудна сила. Щом я изпият, политат. Толкоз сила има в кръвта...
– Значи казваш, кръв пият...
– Дам... Кръв. Оттатък Дунава я има много тая болест. Има цели села... Твойто момче повръща ли често? – попита старецът загрижено.
– Повръща. И да не е яло пак... Ама много съм го бил. Но не помага.... Болнав е, вече сички видоха, че е болнав. А ти казваш таласъмска болест... Не съм чувал в рода ни някой да е бил таласъмин, бай Минчо. Отде е дошло?...
– Не зная... Болестта иде с кръвта. Дядо ми, Бог да го прости, ходил отвъд реката. Нали занаят има. Берберин. Жена си довел отвъд Дунава. Тя знаеше как да лекува и децата, и внуците си: баща ми, чичо ми, брат ми, мене, братовчедите...
– А! – занемя Митю. – Дан се майтапиш, бай Минчо. Не съм те видял в село, така де, ти знаеш...
– А отде знам за таласъмите, а? От баба ми, влахинята, знам. Но това на никого се не казува извън дома. Каквото е в къщата, там остая. Знаш, нали. Затуй нищичко не си чул. А аз съм веке стар. Няма какво да ми направят, ако и да разберат в село какъв съм. Ма кой да им каже? Ти ли? Децата ми са здрави. Таласъми не са. Няма я веке болестта дома, убих я. Победих. Нали видиш. На девендесет и осем съм веке.
Митю пак онемя. Какви ги приказваше този старец. Какво му казваше, не разбра добре. Че и той таласъм....
– Сега като се върнеш, ще заколиш петела, дето ти кукурига в двора, и кръвта му ще наточиш в една паница. Мъжко чедо, мъжка кръв да пие. Още топла. И да не иска, ще го насилиш да пие. Ще дойде къде половин доза. А жена ти да вземе една паница с мед, една с орехи и една с масло. Да счука орехите и хубаво да ги омеша и обърка с другите работи в един буркан. Паницата с кръв като изпие сина ти наведнъж, да хапне една лъжица с мешано-бъркано, да заслади. И две може, ако поиска. А на другия ден ще накълцаш дробчето на петлето наситно, да го изяде. И него су́рово. И пак една-две лъжици с мешано-бъркано ще му дадеш.... И подир туй чаша с подсолено мляко. Има и още нещо... Първата нощ, га изпий кръвта, е най-важната. Ще го пазите с Жела да не вампиряса..., да не отлети в небето.
– Как да вампиряса, бай Минчо? Как да го опазя?...
– Един кичур от косата му ще отрежеш, като за̀спи. Ще го вържеш на муска с една скилидка чесън и една сребърна пара и ще я мушнеш под дюшека на леглото му. После, като мине нощта, ще се върнеш да ти кажа къде да идеш и какво да направиш. Ще впрегнеш магаренцето в каручката и ще дойдеш....
 Митю излезе потресен. Как стигна вкъщи, не помнеше. Имаше дома и мед, и орехи имаше от лани. Масло жена му щеше да избие – ще обере каймака от млякото, ще го сложи в бучката и ще бие, бие, а като омешат и объркат всичко, ще заколи петела в големия казан и ще събере кръвта му в една паница.
Вечерта дълго си шушнаха с Жела, дорде ѝ разправи какво е казал старецът.  Прекръсти се Митювица три пъти, но като видя сина си на леглото, се разбърза.
Тази вечер, слънцето залезе, а в дома на главанеца още щъкаха насам-натам. Очистиха орехите и ги счукаха. Избиха масло. Омешаха и объркаха съставките и напълниха един голям буркан. Гътнаха петела и синът им – ще, не ще, изпи лекарството – така му казаха. Че е е лечебна отвара. Насилиха го да изяде една лъжица мешано-бъркано и зачакаха. Митю даже уплашен се озърташе напред-назад, синът му да не вампиряса и да полети в небето, както каза берберинът. Но чудо таласъмско не стана. Само очите на младежа живнаха и той стана да се разходи напред-назад.
Майка му и баща му се зарадваха. Рекоха му да легне и да поспи, а те не мигнаха цяла нощ. Дорде направят муската, бая зор видяха. И го опазиха тази нощ, да не вампиряса...
На другия ден момчето стана рано и донесе дърва за огъня, Студено му било. Митювица накъца суровото дробче на петлето с малко люцерна, глухарче и магданоз и му го намаза на една порязаница хляб. И макар че момчето беше злоядо и се намръщи, тя го натисна да изяде закуската, че даже и да заслади пак с мешано-бъркано.
На другия ден Митю затрополи с каручката към къщата на берберите, а старецът ухилено го срещна с очи.
– Не е вампирясал, видя, видя... – подвикна му той.
– Не е... не е. Муската му турихме под дюшека. И тъй спа. Ама, ти? Ти знаш ли как се вампирясва, бай Минчо?
 – Щом си жив и здрав тука при мене, не е вампирясал... – отвърна уклончиво стареца и го поведе към градината зад къщата.

Там, в една заградена част, сред треви и листа, пъплеха петдесетина костенурки.
– Ето – рече берберинът. – Няма как все петли да колиш, без в село да почнат да приказват. Кръвта на костенурките е по-добра и ще направи сина ти здрав като камък. Преборихме болестта отдавна, но костенурките оставихме. За всеки случай... Как се живее до сто години? С мерак!.... И от време на време по една костенурка... Ха, сега товари! И глей да не избягат, ей! И-иии, Митьо! Да да разкажеш на сичките в село как се прави Мешано-Бъркано – „лекарството“ за мързел...




[1] Насила;

събота, 15 септември 2018 г.

Марино, Марино...



От сутрин до вечер слушаше само гласа на мащехата си – „Марино, донес вода!“; „Марино, омеси ляб!“, Марино, това, Марино, онова... Мразеше името си. Беше различно.  Беше най-грозното име на този свят.
От петгодишна ставаше по тъмно, да носи вода и меси хляб. Едва мъкнеше тежките бакъри[1] от чешмата. В големите нощови[2] можеше да легне като в легло и да поспи, но имаше много работа. Влачеше от хамбара брашно, наливаше вода – подквасваше, бъркаше, месеше, завиваше, дорде втаса тестото. Лятоска палеше сама калената фурна на двора, а зимъска – печката в най-голямата одая, за да може къде пет часа да изкара десетина хрупкави хляба, а когато имаше жетвари или ратаи – месеше двойно.  Дорде се научи, все ѝ намираха кусури – „Марино, хлябът е клисав[3]“, „Марино, хляба си изгорила“, „Марино, не си турила сол“;
Ах, как мразеше да я навикват! Затова много се стараеше всичко да е както трябва. Понякога, докато месеше в тъмни зори, плачеше. Не само заради ужасното си име.
Но времето за сълзи беше малко и работата нямаше край.
„Марино брат ти се събуди, измий го и го облечи“; „Марино нахрани животните“; „Марино дай им вода“; „Марино, вдигни масата“;
Баща ѝ и мащехата ставаха към пет. Хапваха едно друго и мъжете отиваха на полето, а жените се занимаваха с къщната работа.
Хапваше и тя на крак, каквото беше останало от закуската на другите – хляб с мас и ронена чубрика, парче тулумсирене[4] или някоя джумерка[5]. Когато мащехата не гледаше, си открадваше от градината плод, но това се случваше рядко, защото не я изпускаха от поглед.  Да не би да остане без работа.
Метеше, тупаше, готвеше. Бавеше природения си брат, переше нааканите му пелени, ризките и елечетата. Понякога брат ѝ правеше белѝ и я шамаросваха. Или още по-лошо – слагаха я на колене върху царевични зърна, с вдигнати до стената ръце.  А баща  ѝ не се шегуваше, щом  свалеше каиша от панталоните.
– Марино, Марино! – ядосваше се той. –  Защо така, Марино?...
За пръв път закла кокошка, попари я, оскуба, опърли, изкорми, наряза и сготви на шест. Беше гледала как мащехата готви. Но не ѝ се получи. Месото остана жилаво и баща ѝ метна копанчето[6] на една страна.
„Марино, Марино, една яхния не мож‘ да сготвиш! И за кукарджите[7] не стая... Кой ше те земе за жена, бе?“   – рече тейко ѝ изпод вежди.
„Ще се научи, зер, къде ще ходи?“ – додаде Андреица.
От този ден нататък мащехата надзираваше, а шестгодишната Марина колеше, режеше и готвеше.
***
На седем стана школарица[8].  Българските момичета изкарваха най-много до трето отделение в румънското училище. Научи се да брои, да смята, да чете и пише. На румънски. Южна Добруджа беше в пределите на Румъния. Учителката и учителят бяха строги и биеха през ръцете думбулгарите[9], които не се справяха.
„Bună dimineața, doamnă profesoară[10]!“ – поздравяваха сутрин учениците.
„Ce mai faci, domnule? Bună dimineața[11]!“– поздравяваха учителя.
„Cum te simți? Am învățat să numărăm până la douăzeci de ani. Unu, doi, trei, patru, cinci, șase, șapte, opt, nouă, zece...“[12]
В училище разбра, че името ѝ на румънски (латински) marină означава „морска”. Но защо ѝ беше това морско име, като дори не беше виждала морето. Другите момичета имаха нормални имена: Жела, Домна, Ганка, Дочка, а тя –  Марина.
Ах, как мразеше това име!
 Но в училище, освен буквите и числата, научи как се правят малай[13], пуканки и козунак. Научи се и да бродира. Беше много сръчна. През зимата пък мащехата я караше да плете и тъче. Изтъка първата си черга, избродира първата си престилка. Изпод ръцете ѝ излизаха чудеса, но не спряха да я навикават. „Марино, внимавай!“, „Марино, побързай!“ Марино, Марино! Марино...
Скоро разбра, че плаче, не защото не ѝ се работеше, а защото усещаше как нещо ѝ липсва. А какво е то, разбра по-късно. Мащехата веднъжка не я погали. За съжаление не помнеше майка си, умряла при раждане, заедно с близначката ѝ.
Защо я бяха оставили да се мъчи сама? Защо не я бяха взели със себе си? 
Баща ѝ я заведе на гроба им ѝ чак на десет. Беше взел първата си жена, Жела, от Рилци, чак през три села.
В този ден продадоха стоката бързо а тя, макар момиче, помагаше на баща си с чувалите. Братята ѝ бяха още малки. Свършиха по-рано, остана време и се отбиха първо на гробищата, а после при родителите на починалата.
  – Ох, чедо, чедо! Колко си порасла! – прегърна я баба ѝ. – Ама е много слабичка! Орските момичета, ораняти като прасета, а Маринка, да я бутнеш, ще се счупи бе, Андрейчо... – затюхка се бабата и извади отнякъде парче небет шекер[14]. – На, чедо, хапни си – а после бръкна в дълбокия джоб на фустата си и извади една кърпичка, вързана на възелче. От него се показаха два златни ирмилика[15]. – Ето, доживях да та вида, преди да умра, божкее. Добре, че я доведе да я видя, Андрейчо!  За нея ги пазя, да ѝ направиш óбеци. Голяма е веке. Скоро мома за женене ще стане. Андрейчо, Андрейчо, каква я мислихме, каква стана! – заплака бабата.
– Ти за Маринка не се грижи, сичко си има – засегна се баща ѝ. – А тези, ще ги дам на златарина, но ушите ѝ не са пробиени още.
– Ей, сегичка ще ги пробием – рече баба ѝ и отиде да накъса малко коприва, за да натрие ушите ѝ. После извади една голяма губерка[16] и като я нагря на пламъка на кандилото, продупчи ушите на внучка си и им върза по едно кончè.
– Сутрин ще ги плюнчиш и ще мърдаш кончèтата, да ти не сраснат с ушите. Таман ще са, дорде станат óбеците. Тези златни ирмилици са от пре-баба ти Марина, Главанката. Мойта майка. Остаила гий за унучката, където носи нейното име.
Марина не рече нищо. Устата ѝ беше пълна с небет шекер. Тя гледаше като онемяла, докато старата я прегръщаше, плачеше и притискаше към гърдите си:
 – Съща като майка си й, Андрейчо.... Съща Жела...
Тази среща с баба ѝ, белязана от болката на пробитите уши, сладостта на небет шекера и солените сълзи, Марина запомни за цял живот. Беше сладка болка.



***
 Имаше матова кожа и дълги черни коси, които сплиташе на дебела стегната плитка. Когато на четиринайсе започна да се оглежда – първо във водата на кладенеца, а после скришом в огледалото на мащехата си, получи голямо разочарование. Всички около нея имаха големи черни очи, само тя – зелени. Ужасната Марина пак беше различна от другите! Скри се в хамбара, при кочаните с царевица и плака дълго. Никой никога нямаше да я хареса и вземе за жена с тези грозни зелени очи.
А харесваше най-ваклия[17], най-гиздавия[18] – овчерина Жельо. Той минаваше всеки ден по два пъти покрай тях, заедно с двете си овчарски кучета и стадото. Размахваше гегата и ямурлука си нагоре-надолу и като отвореше едно гърлище, гласът му отекваше оттатък Делиормана. После хукваше по баирите към Мешето и Ломборджука[19]. Същинска хала. Не хала. Змей. Скоро в село взеха да го наричат Жельо Змея.
Малкият Митю, брат ѝ, умираше да го гледа през плета, Той се изкатерваше върху каменния зид на оградата и махаше с ръчички.
– Хей! Змей! Накъде днеска те вятъра вей?...
– Към Кайтазаааа...[20]! – отговаряше Змеят и хвърляше закачливи погледи към зеленооката Марина.
– Хайде, Митьо, слизай, да те не види майка! – притесняваше се Марина и докато го дърпаше, също се усмихваше на Змея.
– Маринка е свинка! Маринка е свинка!... – дразнеше я малкият отгоре и се тупаше по дупето.
– Тупай се, тупай. Като се наакаш, кой ще те мий? А?... – едва смогваше да го свали, че беше станал доста тежък. И пак на работа. Работа, работа, работа...
„Марино, помети двора“.
„Марино, накъсай щир[21] за магарето“!
„Марино, нахрани кокошките“!
Как мразеше името си! Мразеше живота си, мащехата и лошавите си братя. Някой ден щеше да замине отука заедно с Жельо Змея къде Делиормана и оттатъка. Да види морето. И света отвъд селото. В главата ѝ се въртяха чудни картини, които ѝ се щеше да нарисува. Както в училище я учеше домна Флориана.
Един ден, когато тейко ѝ с мащехата и децата отидоха на збор[22] в съседното село, тя не се сдържа. Задната стена на къщата отдавна я мамеше с белотата си. Тя взе един въглен от огнището и изпод ръката се яви чудно цвете. После на стената цъфна цяла градина с рози, латинки, маргарити, а над тях – пепруди и птици.... Беше като магия. Като се опомни след няколко часа, видя, че баща ѝ седи зад гърба ѝ и я гледа навъсено.
Прималя ѝ. Пак щеше да яде пердах. Но тейко ѝ само рече:
– Ти какво? Дан се побърка... Утре да забелиш стената! В голямата маза има вар... Марино, Марино! Марино!... И никому нито дума. Чуйш! Сичко що стая, в къщата да остая!... Срамота!
 Тази нощ Марина не заспа. Тя плака дълго на двора, а когато всички заспаха, реши да избяга от къщата. Сълзите ѝ не спираха да се ронят. 
Тя запретна полата си, прескочи дувара и хукна към Мешето.
Гората я посрещна черна и страшна, но Марина беше толкова отчаяна, че нито пронизителният вик на кукумявките, нито крясъците на невестулките, я спряха. Нека дивите зверове я разкъсат, това заслужава тя! Нищо друго.
Луната я погледна любопитно с жълтото си око и тревите в краката ѝ сякаш лумнаха. Няколко светулки се стрелнаха в косите ѝ и тя ги отпъди с ръка. Щурците свиреха неудържимо. Наблизо изтопурка таралеж и тя подскочи уплашено, гаче човек мина край нея. Докато се опомни, зад гърба ѝ изникна черния силует на Жельо Змея.
– Ха, що дириш тука? – рече той глухо и я погледна косо.
 Ами сега! Марина се притесни и се дръпна. Кой гявол я докара гората посред нощ?...  Тя се стрелна назаде и се скри зад едно дърво.
 Но Жельо изникна току досами снагата ѝ. Усети как учестено диша във врата ѝ.
– Чакай. Не бегай! – прегърна я през рамената той, – Азе няма да те ям. Саде да се видим за малко... Така и така си дошла. Откога те чекам..
 – Ч-ч-чекаш ли ме ? – заекна тя притеснена. – Че оти ме чекаш?...
 – Ей, тъй. Секи ден те чекам...  И ти казувам къде лагерувам с óвците. Но ти не идеш...
– Не ида ли?.... – прошепна тя.
– Не идеш... – погали я по шията той. – Все не идеш. А аз те чекам ли, чекам... – прегърна я през кръста Жельо и я загърна с ямурлука си. – Студено ли ти е? Цялата трепериш...
  Студено – затракаха зъбите ѝ. От студ ли, от страх ли, така и не разбра.
– Ела, да те стопля – рече Змеят и крехката ѝ снага потъна в големия вълнен ямурлук.
– Марино, Марино... – шепнеше Змеят, докато я прегръщаше.
        Марино, Марино... – шепнеше Змеят, докато сваляше ризата ѝ.
        Марино, Марино... – шепнеше Змеят, докато галеше настъхналата ѝ кожа.
        Марино, Марино.... Моя Марино!...

1923 -1934 г., Dobrogea de Sud





[1] Съд за вода от мед;
[2]  Дървено корито за месене на хляб;
[3] Недопечен;
[4] Сирене, осолено и напълнено в мех;
[5] Пръжка;
[6] Пилешка кълка;
[7] Белки;
[8] școlăriță - ученичка;
[9] Прости българи;
[10] Добро утро, госпожо учител!
[11] Как сте господине? Добро утро.
[12] Мога да броя до 20; едно, две, три....
[13] Вид качамак;
[14] Захар на големи кристали;
[15] Алтън, златна монета сечена при султан Махмуд II, 1833 г.;
[16] Голяма игла за шиене;
[17] Тъмен, черен;
[18] Хубав;
[19] Местности край село Владимирово, гори.
[20] Местност около село Владимирово;
[21] Растение, бурен;
[22] Събор;

Разказът е част от книгата "Разкази за Добруджа", която предстои да излезе през ноември. Подкрепете книгата в платформата на Български издател.

Популярни публикации / месечен рейтинг