Международный конкурс Болгария 2015 - Ольга Мальцева-Арзиани

МЕЖДУНАРОДНЫЙ КОНКУРС БОЛГАРИЯ 2015
(для болгарских поэтов)

Конкурс посвящён 70-летию со дня Победы СССР в Великой Отечественной войне.

(Задания Международного конкурса поэтических переводов для русскоязычных
поэтов будут опубликованы в феврале 2015 г.)

КОНКУРСНЫЕ РАБОТЫ ПРИСЫЛАЙТЕ
строго с 15 февраля 2015 г. по 31 марта 2015г.

*   *   *

ЖЮРИ МЕЖДУНАРОДНОГО КОНКУРСА:

1.ВЛАДИМИР МАНЧЕВ - ПРЕДСЕДАТЕЛЬ ЖЮРИ 2015

                    кандидат филологических наук. БОЛГАРИЯ.
                    Преподаватель русского языка Софийского Университета 
                    "КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ" . БОЛГАРИЯ.

2.ЕВГЕНИЯ ГЕОРГИЕВА. БОЛГАРИЯ - Преподаватель русского языка.

3.ГАЛИНА АТАНАСОВА. БОЛГАРИЯ - журналист, поэт.

4.ВАЛЕНТИНА СОЛОВЬЁВА. РОССИЯ - филолог.

5.ЕЛЕНА АРЗИАНИ. РОССИЯ - кандидат филологических наук.


ОЛЬГА МАЛЬЦЕВА-АРЗИАНИ - организатор конкурса,
филолог, поэт, переводчик, журналист. РОССИЯ-БОЛГАРИЯ

*   *   *

ЗАДАНИЯ ДЛЯ БОЛГАРСКИХ ПОЭТОВ:
---------------- --------------- -------------------------
1) предоставить не менее трех и не более шести нигде ранее не опубликованных переводов любых стихов из этих альманахов.

2) написать рецензию на болгарском языке на одно-три стихотворения из любого альманаха.

Ссылки на лучшие альманахи 2013-2014
------------------------ --------------------- ----
АЛЬМАНАХ "ЖЕНЩИНА НА ВОЙНЕ"
http://www.stihi.ru/2013/12/06/1114
*   *   *
Первое издание Альманаха Дети на войне
http://www.stihi.ru/2014/04/23/157
*   *   *
1-е изд. Альманаха Святая Русь
http://www.stihi.ru/2014/11/21/8259
*   *   *
1-е изд. Альманаха МАМА
http://www.stihi.ru/2014/11/21/11817
*   *   *
1-е изд. Альманаха Колыбельные
http://www.stihi.ru/2014/11/22/1041
*   *   *
АЛЬМАНАХИ "ЗОЛОТЫЕ ГЛАЗА"  - ЛУЧШИЕ СТИХИ О ЛЮБВИ.
http://www.stihi.ru/2013/11/28/10256
http://www.stihi.ru/2014/04/24/9833
*   *   *

3)НАПИШИТЕ СТИХОТВОРЕНИЕ НА БОЛГАРСКОМ ЯЗЫКЕ
( по возможности, с дословным переводом на русский язык ),
посвящённое одной из знаменательных дат 2015 года.

 Знаменательные даты 2015 г. :
----------- -------------- --------------------------
2015 год - Год ветеранов Великой Отечественной войны !
*   *   *
1 марта – Праздник прихода весны, Баба Марта.
*   *   *
3 марта – Национальный праздник Освобождения Болгарии от турецкого ига.
*   *   *
6 мая – День Болгарской армии, храбрости и Святого Георгия Победоносца.
*   *   *
9 мая - День Победы - праздник победы Советской армии и советского народа над нацистской Германией в Великой Отечественной войне 1941—1945 годов.
*   *  *
24 мая – День болгарской культуры и славянской письменности
         Создателями славянской азбуки были братья Кирилл и Мефодий.
 
*   *   *             

9 августа (дата для 2015 года) Праздник Военно-морского флота в Болгарии отмечается ежегодно во второе воскресенье августа. Поводом послужило событие, произошедшее (31 июля) 12 августа 1879 года, когда на четырех российских военных судах, пришвартованных в порту Русе — «Опыт», «Взрыв», «Пордим» и «Горний Студен» — был поднят болгарский флаг, и оркестр сыграл тогдашний гимн страны — военный марш «Шумит Марица». Так была создана Дунайская военная флотилия, а этот торжественный акт ознаменовал рождение болгарского военного флота. Обычно второе воскресенье августа — это лишь кульминация праздника. По существу, вся неделя, предшествующая празднику, исполнена событиями, так или иначе связанными с морем и морским флотом. Поэтому в Болгарии люди давно называют эту неделю «Праздниками моря».
*   *   *

4) Иван Вазов - классик болгарской литературы.
Задание дополнительное, выполняется по желанию участника конкурса.
Можно написать на болгарском или на русском языке строки любви и уважения к поэту. Можно написать на болгарском языке стихотворение о нем. Можно посвятить свое стихотворение этому классику.

*   *   *
Пеньо Пенев - болгарский поэт.
Имя болгарского поэта стало известно русскоязычным поэтам благодаря
Международным конкурсам поэтических переводов, проводимых в России и в Болгарии.
"ИТОГИ КОНКУРСА РАБОТ О БОЛГАРСКОМ ПОЭТЕ ПЕНЬО ПЕНЕВЕ:"
http://www.stihi.ru/2012/05/20/1546
А когда Вы познакомились с творчеством этого поэта?
Задание по желанию. Можно посвятить поэту свои строки ( на болгарском или на русском языке )
Можно рассказать о своем отношении к поэзии поэта.


4) ПЕРЕВЕДИТЕ НА БОЛГАРСКИЙ ЯЗЫК НЕ МЕНЕЕ 10 СТИХОТВОРЕНИЙ (в общей сложности)
ЛЮБЫХ АВТОРОВ ИЗ ПРЕДЛОЖЕННОГО ВАМ СПИСКА:
СПИСОК РУССКОЯЗЫЧНЫХ ПОЭТОВ:

Ольга Мальцева-Арзиани
http://www.stihi.ru/avtor/opmaltseva
http://www.stihi.ru/avtor/elenarziani
*   *   *

Николай Балакшин. Священник. Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/nikobal7mail
*  *  *

Аркадий Белкин. Канада
http://www.stihi.ru/avtor/karat3
*   *   *
Ольга Борисова. Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/borisovaom
*   *   *
Нелли Бородянская. Россия.
http://www.stihi.ru/2010/02/25/8653
*   *   *
Галина Бройер.Германия.
http://www.stihi.ru/avtor/galinka2
*   *   *

Надежда Веселова (псевдоним ВЕС НА). Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/vesna69
*   *   *
Людмила Воронова. Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/crow50
*   *   *
Татьяна Воронцова. Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/tanya8
*   *   *

Галина Губарева. Россия (1959-2011)
http://www.stihi.ru/avtor/koshkalyna
*  *  *
Элла Гоник (1950-2012)
http://www.stihi.ru/avtor/ella1950
*   *   *
Александр Евгеньевич Гаврюшкин. Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/aeg49
*   *   *
Ольга Ганина.Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/grishkova91
*   *   *
Олег Глечиков. КРЫМ
http://www.stihi.ru/avtor/glechik
*   *   *
Петр Голубков.УКРАИНА
http://www.stihi.ru/avtor/golubkov44
*   *   *
Алексей Горобец. Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/alexeygorobets
*   *   *
Александр Григорьев 7. Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/aleksa11
*   *   *
Валентина Громова.Россия.
http://www.stihi.ru/2011/12/07/1438
*   *   *

Светлана Донченко ( Лана Штайн).Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/dushamoua
*   *   *

Ольга Журавлёва 18. Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/ellanerli
*   *   *

Геннадий Зенков. Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/gm6588
*   *   *

Сергей Антонович Клычков (1889 - 1937 )
http://www.stihi.ru/2013/11/13/1757
*  *  *
Елена Кама. Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/bara75
*   *  *
Наталья Каретникова. Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/karetnikova2ra
*   *   *
Ирина Каховская-Калитина. Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/kalitinairina
*   *   *
Татьяна Кивинен. Россия.
http://www.stihi.ru/2012/04/03/709
*   *   *
Екатерина Козырева. Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/kozyr
*   *   *
Юрий Кутенин. Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/yurydkun
*   *   *
Протоиерей Андрей Логвинов. Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/ierey10
*  *  *
Людмила Ларкина.Австралия.
http://www.stihi.ru/avtor/leonida55
*   *   *
Татьяна Легкодимова.Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/fvytpbz
*   *   *
Анатолий Лисица. Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/lisitsa1635
*   *   *
Екатерина Литвинова. Россия.
(5 декабря 2012 года умерла)
http://www.stihi.ru/avtor/dushasveta
http://www.stihi.ru/avtor/ekat851
*   *   *

Марина Калиниченко(1998-2007). Россия.
  Девочка-Весна
http://www.stihi.ru/avtor/kvi0103
*   *   *
Светлана Мурашева. Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/svetlamur
*   *   *
Юрий Мухин Архангельское благочиние.Россия.
Участник трех Крестный ходов в Нилову Пустынь
На озеро Селигер
( погиб при невыясненных обстоятельствах )
http://www.stihi.ru/avtor/ju163
*   *   *
Светлана Пригоцкая (Светлана Трагоцкая 2).Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/1965krapiva
*   *   *
Олеся Радушко.Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/radushko
*   *   *
Татьяна Растопчина.Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/knopochka61
*   *   *
Ирина Ревякина. Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/irinarevjakina
*   *   *
Дорота Свяцка. Польша.
http://www.stihi.ru/avtor/dorota07
*   *   *
Лариса Семиколенова.Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/ctkbyf22
*   *   *
Стафидов Владимир. Украина.
(Псевдоним Доктор Эф)
http://www.stihi.ru/avtor/doktoref
*   *   *
Максим Страхов.Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/mastrdok
*   *   *
Наталья Сурмина.Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/natali1956s
*   *   *
Ольга Шаховская.Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/calimalinda
*   *   *
Галина ШестаковаРоссия.
http://www.stihi.ru/avtor/sestrazazamail
*   *   *
Юрий Шмидт.Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/yrashmidt
*   *   *
Олег Штейнер.
http://www.stihi.ru/avtor/nilus
*   *   *
Михаил Юсин. Россия.
http://www.stihi.ru/avtor/vagant60
*   *   *

------------------------------- -------------------------- ---------------------

Адрес жюри:

v.manchev@abv.bg

Копия:
opmaltseva@mail.ru

Копия:

Автори в аванс: ПИСМА ОТ РАЯ Симеон Христов

От автора на  "Водата пише", " Букинистите", "Словесни гравюри" и "Тежки призраци". 

Разказът "Писма от рая" е публикуван в сборникa с фантастични разкази "Страхотни разкази", 2014г.,

  Gaiana Book&Art Studio.

Всяка нощ яркото око под монитора упорито го дебнеше. Сякаш искаше да му каже нещо. Така минаваха тъмните часове на капитан Карло Марков – вече пенсиониран кадър от Министерството на вътрешните работи.

Надвисналите облаци и стелещата се навън суграшица ограничаваха достъпа на светлина, но биологичният му часовник безпогрешно отчиташе, че вече е шест – време за кафе, а преди това – задължителната гимнастика – малко йога и няколко упражнения, които му допадаха. Беше на петдесет и нямаше намерение да се предава: тепърва щеше да търси ново поприще за изява. До преди месеци се блазнеше от подобно развитие, ала сега мислеше различно. Тръсна глава и за кой ли път блокира самосъжалението. „И без това ме изличиха!”, отчете с тъга. „Единственият отдел в МВР за изучаване на психотронни и паранормални явления бе ликвидиран, заради кризата, а шефът облекчено му посочи вратата:

– „Досиетата Х” ги има само по телевизията, приятелю! Взимай пенсиите и се радвай на живота!

След минутка бълбукането на кафеварката се смеси с телефонен звън. Все още не закриваше стационарния си номер и така се наслаждаваше на макар и малка частица от миналото. „Толкова рано?”, върна се назад, когато го търсеха за спешни случаи.

– Здравей, капитане! – изненада го отдавна забравен глас. – За мен е време да се видим, а за себе си ще решиш сам.

Изреченото избистри съзнанието му много повече от дузина кафета и посивялата му коса, аха да се изправи.

– Пенсионирах се, госпожо Чолакова. Не съм вече капитан! – наложи си да влезе в тона на старата приятелка. – Щом е дошло време, заповядай вкъщи. Кафето е готово.

– Отново съм Иванова – колебливо отвърна гласът. – Госпожица Йорданка Иванова. Идвам до половин час!

Карло смотолеви адреса си за всеки случай, остави слушалката и застина – от двадесет години очакваше този миг, а ето че се оказа неподготвен. Стелещата се зад прозореца мътилка се промъкна в спомените и направи кафето му горчиво като пелин.

„Защо?” – питаше порцелановата чашка и сивите очи ту замръзваха като топчета лед, ту се разтапяха, разнежени от топлина.

– Да се вземем в ръце! – каза на глас и влезе в банята.

Бе снажен мъж – точно един и осемдесет – уж достоен представител на фамилия Карлови, ама така и остана сам.

„А може би това ще се промени?”, прошепна скритата досега надежда. „Тя идва!” Да, първата му и единствена любов, пламнала още в малкото селце, където бяха родени и двамата, а после погубена от града и неговите производни – кариерата и новопридобитите навици. Данчето стана очен лекар и все пак реализира мечтите си, а той се захвана с паранормалните явления. „Не вярвах, че ще я загубя”, блъсна го старата болка, „и все още не искам да повярвам”.

– Скоро ще разбера! – отново си проговори сам, докато обличаше чиста риза.

Пиеше трето кафе, когато звънецът го стресна. Въпреки, че очакаше имено този звън...

Суетенето в коридора, докато вземе дрехата ѝ, задължителното взаимно проучване и преходът в малката кухня. Колко познато бе това... Сякаш се разделиха вчера.

– Не си помръднала – не откъсваше поглед от лицето ѝ.

Сините очи бяха все така искрящи, а косата се стелеше по рамената както тогава – черна и поглъщаща до забрава. Стройната фигура го накара да потръпне, но бързо се овладя.

– И ти изглеждаш добре – отвърна гостенката, докато мълчаливо се взираше в чашата си.

„Какво ли ще открие на дъното?”, попита се мислено, чудейки се накъде да подкара разговора. За негово облекчение тя пое инициативата.

– Нося ти вест! – отрезви го гласът ѝ. – Само че бе адресирана до мен и я прочетох! Знаеш от кого е..

Подаде му листа и невинно върна взор в димящата чаша.

„Едва ли е дошла само заради това?”, успокояваше пулса си, а думите на стария вече пареха ръцете му. Така и не намериха общ език – баща и син… Толкова бяха различни. След като си отиде майка му, нищо не го задържаше там. Тръгна и остави всичко зад гърба си. Знаеше, че е редно да се обажда… Колко пъти, обаче, се бе случвало да е наблизо покрай командировките, но винаги заобикаляше. И сега, четейки криволиците му, сякаш го виждаше – висок и сух, с вечната овехтялата куртка на пощенски служител. Длъжността, за която Карло бе подготвян откакто проходи, и която той така безцеремонно загърби.

„Кажи му да дойде! Важно е! Ела и ти!”, пишеше накратко.

Типично в стила на стария. Без обяснения, без намек за молба... по-скоро – заповед. Затова се махна навремето. Не искаше да дели живота си с пощаджийската чанта. Сутрин да разнася вестите на хората, а после до мрак да стои в кметството – в малката стаичка с телеграфа. Щом се прибереше по тъмно, едва обелваше по някоя дума на майка му, мълчаливо вечеряше и лягаше – чужд на своите – близък само на хорските новини.

„С какво съм, обаче, аз по-различен?”, блъсна го равносметката. – „Е, поне съм сам и не наранявам никого!”. Но сега точно не беше, а тази, която обичаше стоеше насреща му, пиеше на мънички глътки кафето си и внимателно следеше реакциите му.

– Можеше да пише на мен? – опита се да печели време. Чудеше се какво ли е наумил старецът.

– Едва ли! – отвърна му Данчето. – Нито знае къде си, нито адреса ти. Подочува по нещо оттук-оттам, ама с мен му е било лесно. Поне веднъж месечно пиша на нашите и знае как да ме намери.

– Май си готова за път? – попита с надежда.

Непромокаемото яке, ботушите и туристическите панталони му говореха за вече взето решение. „Знаела е”, мина му през ума. „Знаела е, че съм свободен и пак е с крачка напред”.

– Позна! – отвърна му с нейната си усмивка, а той, потъвайки в любимите очи насреща, само кимна с глава.

– Десетина минутки са достатъчни. Така сме ние войниците!

***

– Дойде най-после! – по-скоро примирено изрече Симо Карлов. Откриха го в малката стаичка на кметството, а от други наоколо нямаше и следа. „Като в мавзолей” – премина безумната мисъл през ума на Карло. Предишната строгост в погледа на стария се бе смекчила и вече безцветните очи помътняха от зле прикрит уплах. „А може би обич”, изненада се капитанът от запаса. „Доживях! Каквото било, било!” – продължи баща му. – „Важното е, че си тук, а аз имам да ти казвам много. По твоята част е!” – трепна гласът му.

– Казвай щом си почнал! – опита се да помогне. Сякаш взаимното недоверие и наслоената неприязън отстъпваха...

– Аз докарах белята! – просълзи се възрастният мъж и сухото му тяло потръпна. Избелялата служебна куртка стигаше почти до коленето му – толкова се бе смалил. – Знаеш, какво ли не пристига в пощата? Преди година пристигна това и аз им се хванах на въдицата.

Избърса очите си с ленена кърпа: винаги я носеше в малкия джоб на панталоните, като извади заедно с нея и обявата.

Карло колебливо пое нагъната брошура. В главата му се пораждаха какви ли не противоречиви хипотези, но не и това:

– Фирма „Цветоглед” е на Вашите услуги. Ние съвсем безплатно ще обновим къщата Ви с чисто нова дограма. Транспортът, доставката и монтажът също са изцяло безплатни. Ако искате да живеете на топло, на сухо и на приветливо място, ни извикайте! До един месец след Вашето писмо ние ще Ви посетим и ще заменим старата Ви дограма с нова. Фирма „Цветоглед” изпълнява програмите на Галактическия заселнически съюз и ще зарадва всеки от Вас – повтаряме – напълно безплатно!

– И какво? – не се сдържа да попита, а баща му потръпна от болка.

– Разказах на всички и те приеха. Тогава в селото бяхме сто двадесет и пет, а сега сме трима – едва отвърна пощальона. – Заминаха... Най-добре ме последвай. Ще видиш сам – надигна се иззад бюрото и ги поведе навън. Главната улица, дето винаги уж бе обгрижвана, сега приличаше на горска пр(о)сека. Миналогодишните плевели отстъпваха място на избуялите нови, но поне зелени вредители. „Каква тишина”, започна сериозно да се притеснява Карло. Данчето ситнеше зад тях и също се оглеждаше боязливо.

– Тук! – с безразличие посочи бай Симо и влезе в първата къща отляво. – Всъщност няма значение. Навсякъде е едно и също.

„Къщата на кмета”, досети се капитанът. Едно време бе най-личната, ала сега не го впечатляваше. Влязоха в кухнята. Обстановка – нормална. Маса с постлана прашасала мушама на карета, печката – очукана и вярна, както и дежурните шкафчета – монтирани над мивката. Нямаше столове. Тогава видя прозореца или по скоро вратата, защото стигаше до пода. Блестеше от чистота, а видяното отвъд го накара да изтръпне – местността не беше тукашна... Мълчаливо обиколи другите стаи, качи се на втория етаж, но оттам, въпреки, че и те бяха нови, виждаше единствено сивкавата сграда на кметството. Върна се при тях, чакаха го в кухнята, втренчени отвъд и един по един разтвори шкафовете – бяха празни...

– Какво става тук! – едва ли не се скара на баща си.

– Сам виждаш, а може и да провериш!? – посочи му онзи вратата. – Натам!

– Какво натам? – едва сдържа раздразнението си.

 Двамата го гледаха сякаш е дете и Карло интуитивно разбра, че знаят много повече по въпроса. Никак не му допадаха подобни ситуации, в които уж трябваше да бъде водещ.

– Казах ти, че в селото останахме трима – Мишо слепия, една жена дето не може да ходи вече и аз. Но ти върви, сине! Щом аз мога да отида дотам и да се върна, ще можеш и ти. Не на всеки е отредено.

Подозренията, че е използван, го накараха да впие леден поглед в жената. Тук ставаше нещо...

– Не ме гледай страшно! – опъна му се старата приятелка. – Вече бях там и както виждаш се прибрах. Заради теб, глупако! Знаеш ли какво ми струваше това? Там е толкова хубаво, че не ти се тръгва. Но това Вас двамата не Ви засяга.

Прозрението буквално го разтърси. Та нали именно Йорданка помогна навремето и прикри недостатъка му, за да започне работа в полицията. А този недостатък го имаше от стария – наследствено... С нищо друго не се различаваха от другите.

– Далтонизма? – изстреля устата му. – Това ли е!

– Наистина си добър! – похвали го Йорданка. – Но само на едното око. Тези светове не влияят по никакъв начин върху психиката на далтонистите като Вас – Баща ти ми сподели, а после и го доказа.

– Светове... – отвърна като ехо.

– Да, от всяка къща преминаваш в различен свят, а може би е такъв за какъвто си е мечтал стопанинът. Но отвъд има други проходи и хората могат да се посещават едни други. Знаеш ли, че на онези места няма управа, данъци и избори. Планетите се грижат за всичко. Вселената е необятна и има място за всеки.

– Ще се заселиш там? – пресъхнаха устата му.

– Но ще бъда твоя. Завинаги! – изчерви се жената. – Там може да имаме и деца. Вече се случи и на по-възрастни от мен. А ти ще идваш и ще си отиваш по твоите си работи. Нали все си зает?

Пощаджийската чанта се появи в ръцете на баща му и картинката се изясни. Беше в капан, но не от онези – злонамерените, а поставен от единствените хора на света, които го обичаха.

– Не е само нашето село, синко! Чух за още няколко подобни случая, а хората винаги ще имат нужда от писма. Децата им са тук – на кои по града, на кои по чужбина... В новите светове телефоните не работят, както и другите модерни проклетии. Всички ще разчитат на пощальоните, а такива като нас са малко. Добре се получи, че те пенсионираха. Ето ти достойна работа!

 След мъчителната тирада старият му връчи чантата и сякаш се смали още повече. Беше на прага към отвъдното, но намери сили да продължи:

– И аз си имам местенце отвъд и последната ми молба е да ме положиш до майка ти. Вече я пренесох и ще легна до нея!

– Така да е, тате! – прошепна Карло, поемайки щафетата. – Никой не може да избяга от съдбата си!

 Години наред бе ненавиждал тази професия, ала сега, пред най-близките, си даде сметка, че тя е неговото призвание.

 © Симеон Христов Всички права запазени

  

Книгата "Страхотни разкази" можете да поръчате на Симеон Христов.

Награди в поетичния конкурс Наздравица за любовта

На тържествена церемония в Градската библиотека „Паисий Хилендарски” бяха наградени отличените автори във Втория национален поетичен конкурс за любовна лирика „Наздравица за любовта”, организиран от община Асеновград. 122-ма поети от цялата страна и дори от чужбина са участвали във възпяването на любовта и виното, оповести журито в състав: поетесата Камелия Кондова и писателката Мадлен Алгафари.

Победителите бяха наградени от зам.-кмета на община Асеновград инж. Мария Вълканова, като на заелите първо, второ и трето място тя връчи и плакет с логото на конкурса, изработено от художника Иван Любенов.

Първо място – Кръстьо Раленков (София) за стихотворенията „Синьо вино”, „Има нощи” и „Стихотворение без жена”.
Второ място – Христина Панджаридис (Франция) за стихотворенията „Битие”, „Рокля” и „Виж”. 
Трето място – Зефира Пенева (Пловдив) за стихотворенията „И…”, „Среща” и „Гроздобер в града”.

Поощрителни награди
Вичо Балабанов (София) за стихотворенията „Наздравица за любовта”, „Наздравица за приятелството” и „Наздравица за Родината”. 
Светлана Фидосиева (гр. Левски) за стихотворенията „Епитети”, „Нега” и „Илюзии”.

Поощрителна награда за добро представяне на асеновградски поет
Румяна Златилова (Асеновград) за стихотворенията „Атавистично”, „Смисъл” и „Бяла лудост”.

Грамоти за добро представяне 
Светла Дамянова (Мездра), Галина Иванова (Варна), Тошо Лижев (Варна), Елена Атанасова (Пловдив), Симеон Христов (София) и Валентина Йотова (София).

Кръстьо РАЛЕНКОВ

Синьо вино

Когато скришом ме погледне, танцува погледът й винен,
докато със мъжа й пием и той е по домашно груб.
И аз отпивайки, целувам с очи очите й красиви.
И е опасен аромата на чашата ми със мавруд.

Игра с очи и светлосенки в обятията на неделята.
Желанието ме люлее като прокъсан въжен мост.
И пълно с шемет е сърцето ми, препъващо се там, над бездната,
и е кентавърско сърцето ми – полулюбим и полугост.

И затова се вкопчвам в чашата. И затова пропадам с виното
под съпровождащия сипей на краткия й сладък смях.
Отдавна трябваше да тръгна. Или поне да се опитам.
Но като капнал, стоплен скитник стоя безсилен аз у тях.

И дявол знае какво чакам. И дявол знае какво мисля.
Мъжът й нещо ми говори – като далечен кучи лай.
И тъкмо пресуша сърцето си, тя пак любезно в него сипва
с очи от синьото си вино. И виното й няма край.

Има нощи

Има нощи, в които съм собственик на далечно шато
и отпивам със опитни устни внезапното вино
на една късна, стръмна, скалиста любов,
с дъх на пропаст и полет,
с цвят на залез и минало.

В тези нощи, когато си сгушена в мен
и са глупави всички изящни метафори.
И сред спрялото време сме заедно 
съвсем
като смърт и живот,
като вино и амфора.

В тези нощи, в които объркан фермент
от претенции, рани, любови, амбиции
с избистря до сок, с яснотата на ден,
с нежността на луна,
с простота на провинция.

И е късно за друго, освен за любов.
И я пиеш така, както въздуха дишаш.

А нощта ни издига, сякаш литва балон
и от коша сме хвърлили всичко излишно…

Стихотворение без жена

В това стихотворение жената липсва.
Жената е заминала завинаги.
И този мъж напразно дири истини
и пресушава чашите със вино.

Това стихотворение не утолява жажда,
макар че си припомня устните й.
И този мъж с тъгата се сражава
по всичко случило се. И пропуснато.

В това стихотворение той е необръснат.
Отчаян. И по-мълчалив от камък.
И точно в този миг отвън се звънва.
Докосващо, подобно полъх кратък.

Тя е отвън и видимо е нервна.
Разплаква се, когато я прегръща...

И тръгва си това стихотворение,
докато двамата си влизат вкъщи.

Христина ПАНДЖАРИДИС

Битие

беля ябълка
ножът в ръцете ми съска
защо не опитаме
да започнем отново
без Едемска градина
само с килограм
ябълки

Рокля

Любовта е с един размер 
по-голяма 
нося я като рокля 
през лятото има 
къде да я заведа 
да я почерпя 
със сладолед 
сега е зима 
дано й намеря 
кокичета

Виж

Аз съм блуза
и сив панталон
колко си делнична
казват жестовете му 
виж нея 
и сочи 
коледната елха

Зефира ПЕНЕВА

И…

Тъгувам за всички есенни вечери,
в които съм пропуснала да те обичам.

И за пролетните тъгувам,
в които съм пропуснала да те имам.

И за летните, когато те губех
в маранята на зноя.

И за зимните, когато те намирах под сняг,
а студът ти ме стопляше.

Обичам те.
Исках да знаеш.
Обичам те,
докато тъгата ми още живее.

Среща

На десния бряг на реката
шест млади върби плачат.
На левия бряг на реката
в сребърна лента от пясък
още една плаче.

Ще се срещнем някога с тебе,
не тук, не сега, не оттатък –
както шест върби срещат тази, която
на левия бряг на реката
за сестрите си плаче.

Гроздобер в града

Да се вдигнеш на пръсти 
и тъмния сок да върви по ръката ти,
да спре в извивка на рамото,
да стане рубин.
Да те грабне лозница
в сляпа защита от блясъка, 
да заплаче посвоему 
на тъмно и тихо.
Да е рано.
Слънце узряло да падне в кошовете.
В короната на деня
да блесне камъкът Цар.
Да помислиш: „Колко е хубаво!”, 
а всъщност – 
нищо не е имало
и нищо не си видял.

Вичо БАЛАБАНОВ

Наздравица за любовта

Историята, ще речеш, че
е странна – знам го сам!
Змия видяла таралежче
в горичката, ей там.

Прибрала го и заживяли,
Но… (вечното ни „но”)!
Не смеела да го погали,
да я погледне – то!

Тя кожата дори сменила
В разцъфналия глог,
то молело да няма сила
бодливия си Бог…

Но… (пак „но”) ставали по-тъжни,
преглъщал някой стон…
Обратно на Любов е Смърт и
това си е Закон!

Закон и Дълг! Жестоки думи!
Студени като нож!
Завивала гората с шума
най-дългата им нощ…

На утрото, дървета голи
под дрипави мъгли
изтръпнали: то се проболо
на своите игли…

Историята малко плаши
с кървящото кълбо.
Приятели, да вдигнем чаши
за чудото любов!

Наздравица за приятелството

Имах куче (уж ходя на лов),
среден ръст, а пък глас на Шаляпин!
Но простете, дори философ
не издържа, щом цапат го с лапи!

А и въшки! Бълха до бълха!
боят с тях бе, уви, безуспешен…
Как да бързаш към родна стреха,
щом до кръв у дома си се чешеш.

Та закарах го чак зад града,
„Сбогом – рекох. Чух лаят му хрипкав. – 
Стига обич, вземи свобода!”
А на връщане купих си рибка.

Във аквариум, кротка на вид,
разберете ме, никак не лае!
Плува волно във своя лимит,
без бълхи! Абе, чувствах се в рая!

Седнах с чаша, щастлив, замечтан,
пих наздравици, беше приятно…
„Боже, може ли този шаран,
като в притча, да стане от злато?”

Коленичих там, вперил очи
във шарана, той мърдаше устни,
и видях! Много ясно личи
как жълтеят на лампата люспи.

И чух! Честно! Да хванеме бас!
Този воден, уж ням обитател
ми прошепна със тъничък глас:
„Три желания искай, приятел!”

Във стъклото видях, бях платно!
Бял от ужас! То взе, че се случи!
Три желания!?!... Имах едно:
„Да ми върнеш въшливото куче!”

Не защото съм страшен ловец – 
лъжа, щом ме попитат за хоби,
(свършвам, счупи се моят писец)
просто псето ме лаеше с обич!

Хей приятел, поспри и прости,
ново утро навън май покълна, 
с теб докопчихме болки, мечти…
Дай да пием! Но мъжки! До дъно!

Наздравица за Родината

„Я кажи ми, облаче ле бяло”,
много си летяло и видяло,
гладни търсят ли се във чужбина?
Тук сме много, искам да замина!

Търсят ли се без надежда хора!?
Ако ли пък минеш и над двора,
дето мама тъжно шета боса,
ти кажи й прошка, че й прося…

Хей приятели, защо е тихо!?
Пелите със мен ли се напиха?
Всичките бутилки ще обърна,
но стихът ще свърша с ЩЕ СЕ ВЪРНА!

Светлана ФИДОСИЕВА

                                            Епитети

вадичка дъжд
и стъпките му стрелят по асфалта,
чадърите опънати на слънце
висят като парцали,
мирише на барут и прах,
а щъркелчетата надничат над ръба,
какво очакват…
светът не е поезия,
а страх,
че може още да вали
и град лозята да убие,
маната да обвие в паяжина плодовете,
изобщо нищо не очаква
светът от времето,

а тя,
душевно болната,
тъй, както се нарича,
по улиците на града кръжи
и търси с кой да вдигне врява
(а всъщност търси някой, който простичко да я обича)
завърнала се е,
от клиниката са я пратили при нас,
нормалните,
не да се врича,
а само за да може някой пак да оправдае
със нея времето,
дъжда,
човешкото безличие…

целуват щъркелите мокрите си клюни,
а шиите им като гъсеници
извиват глътчицата въздух на осмица,
унило безразлични бързат
шапки пъстри и чадъри черни,
казват, че кораловото е модерно,
корала всъщност
на ябълка разцъфнала прилича,
на ябълково цъфнало момиче,
борба на думи е
в коралово да облечеш тъй простичкото
ябълково еднолицие,

вадичка дъжд…
нека да пострелят
топлийките му по човешките чадъри,
дано да ги пробият, та да освестят
зажъгналите за любов бездушни хора,

една набръчкана старица
зад новото стъкло наднича
и твърдите й бръчки
като скали от пепел
чакат този летен дъжд,

шумът от облаците отшумява,
душевно болната
към къщата, която не е нейна,
пък върви,
не вдига врява,
а нещо тихо шумоли…
бабата със бричките все още се надява
през скъпата синовна дограма
дъждът от млади стъпки
пак да й припомни
как може на небето да цъфти дъга,

щъркелите се унасят еднокрако,
мираж е техният дремеж,
по космите им стичат се водици
и в ъглите на белите пера се утаяват,

вадичка
тихо
ситно
нежно
кап по кап

небето се оттича

болят ме пръстите
без теб
от толкова обичане

Нега

Да отгърнеш дрехата на мъж
по тъмно
и с пръсти да докоснеш раменете,
само с върховете
на потъналите в мляко отпечатъци…
да прегръщаш с устни устни,
в ъгъла им да горчи едва
спрял за малко смях и спотаил се
в капчица от нощната ти
женска, лепкава роса…
да премигваш във коса,
която те целува
между думи, пълни с аромат
на старо отлежало вино,
в шепите си
да докосваш радостта му
миг преди да се роди,
раменете му да тръпнат,
натежали от крила,
да желаят
в тебе да се сгушат,
но прегръщайки те в свойта самота
с върхове на пръсти
да отгръщаш дрехата на мъж,
да бъде твой
и негова да бъдеш ти…
оттук
до следващия дъжд

Илюзии

Мляко си,
а аз съм захар,
кристали сипкави,
разсипани по теб,
киселки,
топящи се върху клавишите
на пръстите ти
нощем,
свирещи
най-нежната мелодия
по бялата ми кожа,
музика
за вдишването на очи,
във която
разтопяваш захарта ми,
пиеш с пръсти,
валяш устни
в карамел,
после тихо спиш
на рамото ми
със лице
във влажната ми
цъфнала коса…
и сънуваш,
че си мъж…
наяве