България, родена в сърцето на една поетеса

Ивелина Димитрова Никова е родена през 1977г. в гр. Провадия. Завършва висшето си образование в Икономически университет гр. Варна. В момента работи като гл. счетоводител в частна фирма. Споделя, че за нея поезията е не само хоби, тя е и начин на живот. В стиховете си е втъкала „златните нишки” на любов, вяра, мечти и красота. В тях присъстват най-съкровените чувства на жената, която обича живота, жадува за красота и топлина и е свободолюбива като птиците, конете, вятъра и вихрения танц. В този смисъл за нея всеки ден е надежда и жълтица. Акцент в творчеството и е обичта и към родината и духовната близост с народните песни. Автор е на стихосбирките „България в сърцето ми” и „Златни нишки”. Поетесата подготвя третата си книга със заглавие „Копнеж по слънце”. Стихове на Ивелина Никова са публикувани в поетични сборници, във вестници и списания. През 2014 г. поетесата получава втора награда в литературен конкурс „Рада Казалийска” в гр. София и трета награда в конкурс под надслов „Мила Родино!”. Сред любимите ѝ поети са: Димчо Дебелянов, Пейо Яворов, Елисавета Багряна, Станка Пенчева и Маргарита Петкова.

 От книгата „България в сърцето ми”:

Нейде по къра

Господ по къра се някъде скита,

ала тежи от кахъри земята.

Плачещи жерави в ято отлитат,

гайда е писнала, къса душата.

Пее България, пее и стене,

жито се рони, измъчено жито.

Господ събира снопите денем,

нощем пресява живота през сито.

Тежко небето... Тежи като грях.

Ето, горещник над българи спуска.

Господ единствен се моли за тях,

хлебеца бял от земята им вкусил.

Гайда е писнала – плаче дете,
слънце е спряло бакърено.

Пее България с житно сърце.

Господ се скита нейде по къра.

Рождественска молитва

Свещички днес паля ти, Боже, покорно.

Сълзите им смесват се с мойте по пода,

та чудо с искрите им, Боже, да сториш-

за здраве на мойто дете първородно.

Във кърпичка вързах си наниз жълтици –

чеиз скъпоценен, за сватба ги пазех.

И в черквата нося ги с кичур косица,

та Твоята милост да прося за нази.

Шест зими, шест пролети минаха, Боже,

откакто ми свидната  щерка линее.

Нощес – неотлъчно до нейното ложе,

молитви нашепвам и песни и пея.

И гледам я, Боже, сърцето кърви ми.

Живот си за нея да дам съм готова,

за миг да я зърна пак здрава, щастлива.

Но пустата болест държи я в окови.

Молитвата Господ дочу и смили се,

небесни чертози отвори си горе.

И после до златни звездици откри се

и с чуден си глас (вътре в мен) проговори:

От двора си скъсай шест алени рози,

кипни ги в котлето със вино пенливо!

Шест капчици после на устни ще сложиш,

и момина болест, повярвай, ще мине!

Майчина благословия

Сън не лови ме. По първи петли
песен запява на стана си мама.
Вънка луната разресва коси
и през прозореца гледа ни нямо.

После запяват и втори петли,
сърмени нишчици мама втъкава.
Свети платното за празнични дни,
обич и радост във него остават.

Времето бърза, тъче ли, тъче,
ражда се тихичко утрото алено.
А пък от клончето сиво врабче
зорко се вглежда как мама ме гали.

Слънцето блясва по трети петли.
Станът до другата вечер замира.
Мама кесия в ръцете държи,
дума: “С грошòве е пълна, вземи я.

В пояс червен си я, синко, прикрий.
Нека те злото на път отминава!
В бяла си риза късмета заший,
с риза тъкана те аз благославям!“

Мама целувам, сълзите текат,
пъстър, широк, вън светът ме примамва.
Тихо продумвам й: „ Тебе, из път
нося в сърцето под ризата, мамо!“

На Шипка е тихо

На Шипка е тихо. Героите спят
под цъфнали храсти и росни ливади.
Орли над покоя им ревностно бдят,

душите прегръща им вятърът хладен.

Лъв каменен, там, на върха е на стража,
към дните ни бъдни е поглед отправил.
Пред него оттеглят се ордите вражи,
кръв, сълзи покриват земята корава.

На Шипка е тихо. Балканът мълчи,
снагата си свел е пред славна победа.
Звездите в небето са божи очи,
че Господ свободна България гледа.

Червено цвете за Батак

Червено цвете късам до школòто,

листата му да скрият пепелището.

Душите, тръгнали оттук без опело,

над каменния храм се спускат свише.

Пристъпвам плахо в черквата в Батак

и цветето държа в трептящи длани.

Отваря се вратата – кървав праг –

една земя, покрита с вечни рани.

На всяка крачка свива се сърцето,

батачани изпод пръстта ме викат

и гледам – в кръв на мравките нозете,

обиколили, както някога, дръвника.

Шумят лесът и Старата река,

а песните на птиците заглъхват,

и те жалеят сякаш за смъртта

на старци, на жени, деца невръстни.

Мълчи Батак – огромен жертвеник,

а аз вървя без дъх да си поема.

Повтарят камъните страшни клетви,

които времето не смее да приеме.

Догаря в храма тънката ми свещ

до кладенче, копано с жадни пръсти.

Кънти гласът на мъчениците зловещо,

светци от стенописите се кръстят.

От предстоящата книга „Копнеж по слънце”:

Не искам много

От живота си  много не искам –

светлина и небе, влюбен поглед един

и в сърцето ми обич да плисне –

слънчев извор целебен с горещи води.

Ще ми стигнат две хубави думи,

сладък залък, път звезден, любими очи,

шепа спомени в нощите лунни,

късче вяра и сноп пъстроцветни мечти…

Не, не искам богатства несметни –

диаманти, пари и палати не ща,

а светулка една – да е светло,

и дървото Живот, да разлиства листа.

В прегръдките на есента

В прегръдките на есента е топло,

единствено щом лястовици пеят

и гроздето на две ръце се моли

да го откъснат, в бъчви да дозрее,

когато скриват пътища листата

и хризантемите очи отворят,

та с хубост да венчаят пак земята,

преди снежинки в сън да ù говорят.

И някак си е тъжно, но вълшебно,

когато кестен те погали ласкаво

и приказка се ражда вътре в тебе,

а тиквите превръщат се в каляски.

Но как ли есенно да се събудиш

и утрото да сгрееш с чай от риган,

когато нейде вън умират пеперуди

и глътка слънчице не ти достига?...

Любов ли е?

                         „ И питам се – любов ли е това?
                           Сърцето ми шепти – любов,  любов е!”
                                                               Kadife

Любов ли е? – трошици за бедняк…
Превърнахме се в просяци, ръцете
протягаме към масите с блюда
и жадно обич дирим в тях безценна.

Любов ли е щом късаме звезда,
а сърпа си наточва днес луната?
Каква любов? Три ката от вина
не стигат, за да скрием самотата.

Любов ли е? Парченце шоколад…
Понякога горчив е, не сладни…
Любов ли е? Надежда, порив плах
в безимените пропиляни дни?

Любов ли е? Или пък лабиринт
за слепи птици негнездящи?
Изгубени в безкрай необозрим
сърца, напукани от люта жажда...

Любов ли е? Най-фините везни
не мерят тази лудост пуста.
Аршин ни става болката, нали,
щом сянка в слепоочията спусне?

Любов ли е? В сребриста нощ
тъй дълго чаканото щастие?
Любов е! Щом душата като с нож
разрязва тъй болезнено на части.

Завръщам се в сърцето ти

Завръщам се в сърцето ти. Дълбоко.

Безмилостна, безумна и мечтана,

Затворила се в орехче, до болка,

терзана в пек и снежни урагани.

Завръщам се в потайните ти мисли,

понесла въглени от жарки клади,

от белите ти сънища по-чиста,

божествена, безмълвна и изстрадана.

Завръщам се в сърцето ти. Отново.

Притихвам, там, до хилядите рани.

По-силна съм от всичките любови,

завръщам се при тебе – да остана!

Когато свършат всички истини…

Когато свършат всички истини

и плаче в сънищата ми кошута,

във длани сребърник ще стисна,

да си платя последните минути,

че дяволът не дава даром нищо,

за глътка вино взема ти душата

и хвърля я във адското огнище.

И става пепел сива тя, горката.

А Господ, зная, помни всичко.

Не винаги са грешните смирени,

но щом останат с мъката самички

им праща светъл път – спасение.

Тогава свършват всички камъни,

наречени да удрят със проклятия

и всъщност нищо друго няма,

освен любов в най-нежните обятия.

 Всички права запзени©Ивелина Никова

На лов за „сенки от светулки” с „Антигравитация”

Помолиха ме да напиша няколко думи за „Антигравитация” – новата книга на поетесата Ружа Матеева. Първата ми реакция беше отказ. Не защото книгата не ми харесва или нищо не ми говори. Напротив. Защото, макар и много по-голяма на възраст, съм твърде малка, за да коментирам поезията на Ружа. Опасявам се, че ще се изкуша да обяснявам; да насиля стиховете ѝ в калъпите си и стереотипите си. А те не заслужават тази участ. Защото поезията на Ружа Матеева е на космически разстояния от всеки калъп и стереотип. Тя е и онова космическо разстояние, което дели двама души. Дори онези двама, които са на един дъх един от друг.

Думата, която може би най-добре описва тази поезия е „частност”. Частност на словото. Частност на света. Доколкото личното слово създава личния свят. И действително, сякаш нищо не илюстрира по-добре от поезията степента, в която словото е лично и не обяснява по-добре от нея защо думите променят значението си в пространството между двама души.

Думите на Ружа са само нейни. Удивително е как един толкова млад човек е успял толкова скоро да отвори спретнатите кутийки, в които възрастните подреждат и ни поднасят света, и да преподреди (или може би да разхвърля в един хипнотичен хаос) съдържанието им по свой единствен начин.

Аз съм пълната противоположност на Ружа. Аз съм простичко същество и разбирам, когато ми се говори на простичък и ясен език. Установен. Затова и се отнасям подозрително към много личните чужди езици. Често ми се струват преднамерени. Интелектуална игра. В това отношение поезията на Ружа е изключение за мен. Тя никак, ама никак не е лесна. Тя изисква своето време и препрочитане. Тя очаква да я четеш с най-острите си сетива и с най-замъгления си ум. Разлиства се пред очите ти листче по листче, като роза, но никога не открива докрай същността си. Не и за мен. Но въпреки крайно личния език, на който говори Ружа, аз ѝ вярвам. Той няма за цел да те сащиса. Да бъде интелектуална „провокация”. Да те пренареди. Да те смае с ерудиция. При нея единствеността не е търсена. Естествена е. Вътрешно присъща е.

Другата дума, която описва поезията на Ружа е „изплъзване”. Един от стиховете ѝ започва с мото от Милан Кундера: „Човек винаги се стреми към това, което му се изплъзва” и завършва със следната строфа: „Обичта е в живяната липса / и… в това, дето все се изплъзва”. Бих добавила, че и поезията е в това, дето все се изплъзва. Опит да разкажеш непосилното за делничните думи. Да уловиш безкрай. Да върнеш минало. Да усучеш отново нишките, които те свързват с най-близките ти и които непрекъснато изтъняват. Поезията е „кеп за безплътни пеперуди”. Или за сенки на светулки. Научих го от Ружа.

„Сянка от светулки” е заглавието на една от двете части, на които е разделена новата стихосбирка на Ружа Матеева. Другата част се нарича „Къпини за сън”. Най-условно, доколкото изобщо тази книга търпи някакво определяне, бих определила стиховете от „Сянка от светулки” като разказ за изплъзването на всичко, което свързва двама души (най-осезателното и остро изплъзване), а тези от „Къпини за сън” като разказ за изплъзващото се време. Аз, като един ненаситен за сладко лакомник, веднага налетях на втората част. И открих там деликатна горчива жилка в сладкото. Но открих там и това, което бих нарекла „моите” Ружини стихове. Общият свят, светът, който всички познаваме и присъства в нас като едно опразнено, но още топло място. Светът – „Спомен за някога”. В тези стихове се случва онова вълшебство, което прави чуждото минало и непознатите за теб хора твои, лични. И което прави сълзите непокорни…

Но нека спра преди да съм станала сантиментална и преди да съм успяла да ви внуша, че в „Антигравитация” има какъвто и да е сладникав привкус. Каквато и да в излъскана от употреба отсянка. Преди напълно да съм ви отказала да си изровите стария кеп и да тръгнете на лов за сенки от светулки…

©Мария Иванова – Фьон