Тишината изхвръкна навън, като птица поела в безкрая – бе копняла наяве, насън за смеха в побелялата стая. И в прозореца пак заваля оцелялата плаха надежда, че животът е тук и сега, че отново реален изглежда. Аз съм твоя, но всъщност не съм... Пукна пролет, която наднича и смутено черви се отвън, че отново светът я обича и пониква във стрък от трева, миг преди ветрове да я грабнат и израства от корен с греха – щом животът отново я ражда. Бих набрала букет от цветя от обраслата горска поляна – дето някой зачева света, дето никнат следите на двама... А когато дъждът зароси и проникне във земното тяло, и разлее потоп от мечти – ще разлистим ли ново начало? Ще намерим ли пътя напред с навалелия цвят по косите?... Ти си онзи последен поет, сътворил от жената момиче. |
Няма коментари:
Публикуване на коментар