Курсова работа:
Свещената кражба и ловът на реликви при завоюването на Константинопол от кръстоносците през 1204 г.
Преподавател:
д-р Калин Йорданов
Изготвил:
Сава Савов Гергинов,
Съдържание
1.Увод;
2.
Причини
3.
Ход на събитията; завладяване на Константинопол; карта на събитието
4.
Константинопол – най-богатият град
5.Колекциите
от християнски реликви и мощи, съхранявани в Константинополските дворцови
комплекси, градски храмове и манастири в навечерието на Четвъртия кръстоносен
поход. Опис на заграбените реликви.
6.
Последствия; Оправдаването на „свещеното светотатство“;
7.
Заключение
1.Увод
Поклонничеството в християнството, датиращо
още от I–II в., свързваме с огромното желание на християните да посетят Светите
земи и да се поклонят пред местата свързани с Божия син. Но след завладяването
на Римската империя, тези земи остават извън владичеството на християнския
свят. Независимо от това обстоятелство, интересът към тях не секва, а се
засилва.
Светите земи са единственото място, което
служи за връзка между света на Бога и света на хората. Мистичната им сила и
атмосфера, паметниците и реликвите, както и вярата в чудотворния контакт с тях,
са причина множество поклонници посещават това място. Тези реликви влияят силно
върху въображението на вярващите.
В началото на XI в. все повече
християни от латинския свят поемат на поклонение към Божи гроб. Благородниците
заминават заедно със своите съпруги, представители на църквата и простолюдието все
по-често индивидуално или групово на поклонение, а пилигримството[1] добива все по-масов
характер.
Желаейки да съхранят спомена от
поклонничеството си, мнозина от пилигримите отнасят сувенири и парченца реликви
от Светите места или Константинопол – това са „части от някои Господни,
Богородични и апостолски реликви, камъни, пръст и вода от сакралните места, свързани
с евангелието“, които поклонниците пренасят на Запад. Тези реликви осмислят мисията
на всеки, посетил Светите земи.
Друг факт е военизираното поклонническо
движение; кръстоносните походи. Кръстоносците си поставят за цел завземането на
контролирания от мюсюлманите свещен град Йерусалим и възвръщането на Светите
земи във владение на християнската църква. В името на това „свято дело“, се ангажират
хора, държави и ресурси.
Църквата подкрепя поклонничеството в този
му вид. Тя се надява, че при победа на кръстоносците на Изток и създаването там
на латински държави, ще може да принуди василевса и Константинополската църква
да признаят върховенството на Римския апостолически престол.
За
съжаление, четвъртият кръстоносен поход (1201-1264 г.), измества целите,
поставени от църквата. Вместо да завземат контролирания от мюсюлманите свещен
град Йерусалим, както първоначално възнамерявали и да поемат през Египет, през
април 1204 година, кръстоносците нападат и разграбват Константинопол, столицата
на православната Византийска империя, след което създават просъществувалата до
1261 година Латинска империя.
Печалните последици за Източноправославния свят от това събитие не
трябва да се подценяват. Това е втора по ред и равна по значимост културна
трагедия в Средновековието след завладяване на Рим от варварите.
2.
Причини
Макар че в средата на август 1198 г папа Инокентий
III издава була за свещен кръстоносен поход в светите
земи, папството изгубва контрол върху експедицията, която дотогава счита за
свое начинание.
Кои
са причините за това?
На
първо място църквата действа много непоследователно. Булата обещава
на християните пълно опрощение на греховете и вечен живот след смъртта, а клириците
проповядват други по-примамливи ползи и
материални облаги.
Пресните разочарования от кръстоносните
походи в Ориента, конфликтите между държавите Франция и Англия; градовете Пиза
и Генуа; Папството и Германската имперска династия; още в началото се отразяват
на организацията на експедицията.
Бароните успяват да сключат договор за превоз по море единствено с венецианците
и този избор се оказва решаващ за характера на пътуването.
Нито един християнски владетел не подкрепя
официално похода и не се ангажира конкретно с ръководството му, макар че с
публичната му пропаганда са ангажирани много клирици[2] от Германия, Англия,
Ирландия и Сицилия.
Сред
лидерите на бъдещия поход обаче са: Графът на Шампан и Бри - Тибо III; Графът
на Блоа и Шартрен – Луи; Графът на Фландрия и Енио – Болдуен; и графът на Сен –
Пол Юг;
Гореспоменатите четирима барони сключват тежка сделка с Венецианската република
за транспортиране на Кръстоносната армия по море срещу огромната сума от
85 000 сребърни марки. Венецианците се задължават да построят боен флот, с
който да превозят 4500 рицари с конете им, 9000 оръженосци, 20 000 пехотни
сержанти, които трябва да се съберат в град Сан Марко, а бъдещите завоевания на
експедицията да бъдат поделени по равно между кръстоносците и венецианците.
Поредица неблагоприятни обстоятелства
стават причина за недобрата организация
на похода;
1. Графът на Шампан и Бри - Тибо III,
почива и мястото му заема монфератският маркиз Бонифас, който играе важна роля
за вземане на решението за отклонение на похода към Константинопол;
2. Почива и Фулк от Ньойи, който се
занимава със събирането на средствата за похода. Тези средства са предадени на абата на Сито, който употребява събраната
сума за други наложителни цели. Така разплащането с венецианците за
транспортирането на войниците пропада.
3. Друга изненада е, че в уречения срок се
събрали едва 1/3 от очакваните рицари.
Много френски, провансалски, германски и фламандски благородници потеглят за
Сирия през други алтернативни пътища. Така бароните попадат в неблагоприятна
ситуация, защото венецианците изпълняват своята част от сделката и построяват
нужните кораби, които трябва да потеглят полупразни.
4. Затова четиримата барони сключват нова сделка с Енрико Дандоло, дожът на
Венеция (1192-1205 г.), според която венецианците се присъединяват към
кръстоносците (така попълват броя на армията) и определят срок за погасяването
на останалата сума от 34 000 сребърни марки. Във втората си част договорът
е изцяло в полза на венецианците: кръстоносците
трябва да участват в завладяването на далматинският град Зара[3],
който наскоро е отхвърлил венецианската власт.
5. Тази
сделка допълнително обезкървява редиците на кръстоносците, тъй като някои
от тях напускат (и така кръстоносната армия не надхвърляла 12 000 души).
Може
да се каже, че след тези събития всичко отива надолу, тъй като през следващите
близо две години никой от потеглилите към светите земи няма да се бори за
благото на Църквата, а точно обратното.
3.
Ход на събитията
След като папа Инокентий III научава за сключените договорки, той издава изрична
забрана, но Кръстоносната флотилия я пренебрегва и през 1202 г, потегля към
град Зара. По пътя си кръстоносците и венецианците плячкосват Истрия, Далмация
и Славония, а в Зара ограбват дори храмовете.
Писмо, заплашващо ги с отлъчване, е
пратено по това време от папския легат Петър от Капуа, но по-голямата част от
рицарите дори не разбират за него. Когато папа Инокентий III научава за
престъпленията в Зара, отлъчва всички кръстоносци там, но после е уведомен за
незнанието на обикновените войници и затова отлъчени са само водачите на
„кръстоносния поход“ и венецианците.
На 1 януари 1203 г. в лагера на
кръстоносците пристига пратеничество на Филип Швабски – братовчед на Бонифас
Монфератски и зет на младия Алексий IV Ангел[4];
Причините са сложни, политическите
обстоятелства във Византия по това време са братоубийствени.
През 1195 г. Исак II Ангел е свален и
ослепен от своя по-голям брат – Алексий III. Синът на Исак, Алексий IV, желае
да завладее трона и си търси съюзници. Той се обръща към зет си Филип II от
Швабия и братовчед на Бонифас Монфератски, който е начело на кръстоносците
(след смъртта на графът на Шампан и Бри – Тибо III).
Алексий IV обещава куп непосилни неща: да
изплати целия дълг към венецианците, да плати 200 000 марки, да прати 10 000
човека да се включат в кръстоносния поход, да плаща за 500 от рицарите и да
позволи на Рим да получи власт над Източноправославната църква, ако хората на
Бонифас помогнат за свалянето на Алексий III.
Решението за девиацията на похода към
Константинопол е в ръцете на бароните и венецианския дож Енрико Дандоло, които
се съгласяват, водени от най-различни подбуди.
На
23 юни кръстоносната флотилия акостира край азиатския бряг на византийската
столица и поставя ултиматум на Алексий III да върне трона на законния наследник.
Когато той не се съгласява, обсаждат града.
Василевсът напуска тайно столицата,
отнасяйки със себе си цялата хазна: взема около 450-500 кг злато, бижута и
други ценности от ковчежницата, оставяйки я почти празна.
За
император е избран Исак II Ангел. Кръстоносците обаче не пожелават да го
признаят, ако Алексий IV не бъде избран за съимператор, което се случва на 1
август. Изпълнили обещаното, те предявяват искания за своите награди, които
Алексий IV е обещал, без дори да е казал за тях на народа си.
Тепърва Алексий IV осъзнава, че не може да
изпълни договореното, след като голяма част от хазната е ограбена от Алексий
III. За да плати на кръстоносците, започва да събира злато и сребро: заповядва
да се топят дори икони (с което си спечелва голяма непопулярност), но дори
тогава се събират само половината от обещаните средства. Според един от
големите византийски историци, Никита Хониат, това е „началото на упадъка на Римската държава[5]“.
Чудейки се как да събере пари за
договорката с кръстоносците Алексий IV повежда войска от 6 000 срещу Алексий
III, в опит да върне богатството на византийската хазна. Но в Константинопол
ромеите започват бунт и избиват част от латинците, живеещи в града (подобно
нещо се случва по време на клането на латинци, април 1182 г.). Кръстоносците и
венецианците влизат в града и за да си отмъстят и опожаряват голяма част от
града („Великият пожар“ 19-21 август 1203г.) от който една пета (около 100 000)
от тогавашното население на града, остава без подслон.
През януари 1204 г. Исак II Ангел умира.
Тъй като никой не желае Алексий IV, Византийският
сенат, избира за нов император, който поради сложните обстоятелства също побягва.
След него е избран Алексий Дука (известен още като Мурзуфул) – коронован като
Алексий V, а Алексий IV е убит през февруари.
Детронирането и убийството на законния
василевс накърнява лоялността на кръстоносната армия към града и Византия, а
отхвърлянето на договорените условия с кръстоносците, поставят похода в
критична ситуация. Без обещаните средства, той е изправен пред провал. Така завоюването
на Константинопол се превръща в залог за съдбата на похода и неговата мисия: възвръщането
на гроба господен.
На 12-13 април кръстоносците и
венецианците нахлуват в Константинопол.
Три дни поред градът е подложен на пълно
разорение. Похитени са всички богатства и ценности, които векове наред са
събирани в световната столица.
4. Константинопол
– най-богатият град;
„Тук
има толкова много богати дворци и високи църкви и големи богатства, каквито в
никой град не е имало“ пише в своята хроника Жофроа дьо Вилардуен;
Византийската столица се слави като
най-богатата съкровищница на духовни светини в целия християнски свят. Наричат
я „царицата на столиците“ заради огромните богатства и колекции от евангелски и
старозаветни реликви и мощи, които ромейските василевси целенасочено трупат в
нейните храмове.
Тази традиция води началото си още от
основоположниците на Източната Римска империя, чиято цел е превръщането на Константинопол
не само в „Нов Рим” –
а в център на християнството.
В
тази си роля градът от години привлича поклонници от всички посоки на света и
множи славата на ромеите и техните василевси, благодарение на свещените си
реликви. Тези реликви и чудотворни икони се използват и като военни талисмани
на Византия, употребяват като „непобедимо оръжие” в защитата на столицата.
Култът към реликвите в града повлиява
естествено на занаятите и културата на града; византийската литературата,
химнографията, сакралната музика и изобразителни изкуства, златарския занаят обслужват
религиозния живот в столицата.
В същото време тези богатства привличат
вниманието, завистта и алчността на пилигримите и християните от Запада, които
още от времето на първите нормански набези във византийските земи и ранните
кръстоносни походи започват да проявяват нездрав интерес към Византия и
Константинопол и тяхното приказно изобилие от несметни материални и духовни
богатства.
„Плячката беше толкова голяма, че никой не
би могъл да ви даде сметка; злато и сребро, съдове, скъпоценни камъни, сатен,
копринени дрехи, наметки от сиво-бяла кожа и хермелин, скъпи предмети, каквито
някога са намирани на земята“, пише Жофроа дьо Вилардуен.
В началото на XIII в. традицията на лова
на реликви от Изтока (Византия и Светите земи) пуска дълбоки корени в
манталитета, идеологията и практиката на кръстоносното движение на християните
от Запада. Завладяването на Константинопол на 12 срещу 13 април 1204 г.
отприщва вековната стаена неприязън на латинския свят и към схизматичните
гърци,
Въпреки положените клетви и обети на
кръстоносците, Константинопол е погълнат от ужаса на завоеванието: кланета,
насилие, грабежи, разрушения и пожари обхванали цели град.
5.
Колекциите от християнски реликви и мощи, съхранявани в Константинополските
дворцови комплекси, градски храмове и манастири в навечерието на Четвъртия
кръстоносен поход.
Опис на заграбените реликви.
Св.
Богородица „Одигитрия“
Първата Константинополска реликва, която
кръстоносците придобиват в сражение с Мурфузул, е пленената чудотворната икона
на Св. Богородица „Одигитрия“, заедно с императорските инсигнии и корона. Цистерианският
хронист Обри твърди, че в нея били вложени; „зъб,
който Иисус загубил в детството си, парче от копието, с което Той е ранен на
кръста, къс от плащаницата и мощи от тридесет мъченици“.
Светотатско
плячкосване
Кръстоносците ограбват на манастирите, църквите и параклисите в града: те са
подложени на варварски грабеж и светотатско плячкосване. Свещените олтари,
икони и реликвариуми са разбивани, за да бъде открадната украсата от злато,
сребро и скъпоценни камъни. За да бъде отнесена плячката от храмовете, в
олтарите на някои църкви като Св. София са вкарвани товарни мулета и магарета.
Плячката трупат дни наред на определено
място. Вследствие на което се събират планини от златни и сребърни предмети и
скъпоценности, бижута, съдове, утвар, платове, дрехи и всякакви ценни стоки.
Стойността
им се изчислява на около 400 000 сребърни марки. От тази сума 50 000 са
изплатени на венецианците за превоза, според предварителния договор. Останалата
част е разпределена между рицарите и венецианците. Приблизителният брой на
рицарите е около 35 000, а на венецианците 17 000.
За обикновените войници златото има много
по-голяма стойност от костите и вехториите, които се намират в тях, а и малцина
пилигрими познават Константинопол и могат да разчитат гръцките надписи върху
мощехранителниците.
Императорските
дворци
Ломбардските
и фламандските барони бързат първи да сложат ръка върху императорските дворци в града, заедно с прилежащите им храмове и
техните съкровищници от светини и по такъв начин те били пощадени и съхранени
от безчинствата на армията.
Първият латински император Балдуин се
настанява в Големия императорски дворец, а дворецът във Влахерните е взет от
неговия брат Анри. Тъй като Балдуин следващата година пада в български плен,
дворецът остава празен и занемарен. Никифор Григора свидетелства за плачевното
му състояние през 1261 г.
„Свещената
кражба“
За
мощите въобще не трябва да се говори, тъй като по това време в града имаше
толкова, колкото в останалия свят“, пише Жофроа дьо Вилардуен.
Удивителни колекции от християнски реликви
и мощи, са задигнати от манастирите, църкви и храмове. Те са най-скъпоценната
плячка на завоевателите. Бароните, прелатите, клириците и по-образованите
рицари съзнават безценната стойност на съхраняваните мощи и реликви.
Гюнтер
от Перис
Монахът Гюнтер от Перис оставя
единственото латинско свидетелство за извършването на лов на реликви и свещена
кражба. В своята „Константинополска история“ той описва делата на цистерианския
абат Мартин от манастира Перис в Елзас. Той оставил подробен каталог на
повечето заграбени светини: „следа от
кръвта на Господ Исус Христос, пролята за спасението на целия човешки род,
дърво от кръста на нашия господ, на
който Синът на Отца бе жертван за нас…“ и др.
И „мощи от св. вмчк. Георги и св. вмчк.
Теодор, крак от св. вмчк. Козма, фрагмент от главата на св. вмчк. Киприан, мощи
от св. вмчк. Пантелеймон, зъб от св. Лаврентий, мощи от св. вмчк. Димитър и св.
вмчк. Стефан, мощи от св. Викентий, Адюст, св. Маврикий и другарите му, ампула
с млякото на св. Богородица, от Божи гроб и камъка, който затварял Христовата
гробница, от мястото на
възкресение Господне, от камъка, върху който стоял Св. Йоан Кръстител, когато
кръщавал Иисус, от мястото, където Христос възкресил Лазар, мощи от св.
Маргарита и др.“ [6]
С
пренасянето на Контантинополските реликви и мощи от абат Мартин в Елзас
възникнала необходимостта от „узаконяване“ и санкциониране на акта на свещеното
светотатство и светата кражба като оправдано, богоугодно и благочестиво дело.
Traslatio Symonensis (Пренасянето на св. Симеон)
Венецианците също не остават по-назад в
плячкосването на града. Те заграбват не само материални богатства, но и свети
реликви. Един документ, датиращ от 14 век и наречен Traslatio Symonensis (Пренасянето на св. Симеон) свидетелства за кражбата
на тялото на св. пророк Симеон Богоприемец.
За Венеция на кораби са натоварени и
изпратени безценни реликви (плат, напоен с кръвта Христова, част от Кръста на
разпятието, части от трънения венец на Христос, мощи на светци, между които на
Св. Атанасий, Св. Лучия, Св. Симеон), икони, свещени потири и чаши от злато и
сребро, църковни съдове, части от мозайки, мраморни колони, статуи, (между
които знаменитите коне, сложени сега на фасадата на Сан Марко), скъпи платове и
дрехи, включително роби и добитък).
Пренасянето на богатства на Запад, не само
във Венеция, но и към Париж и други градове на Западна Европа, продължава и
през следващите години, макар и в по-малка степен.
През 1238 г. императрицата-майка залага
трънения венец при венецианцианския подеста Алберто Морозини за сумата от 13
134 перпера. Той е откупен от френския крал Луи ІХ Свети по времето на
император Балдуин ІІ в 1238 г., заедно с други реликви от църквата Богородица
Фароска в Константинопол, които са отнесени в Sainte Chapelle в Париж, а
понастоящем някои се намират в съкровищницата на Нотр Дам.
Никита Хониат разказва в отделно съчинение,
добавено в края на неговата история, която завършва със събитията от 1208 г.,
за претопяването и унищожаването на множество статуи от бронз, намиращи се на
хиподрума и на градските площади. Например изложените на Константинополския
Хиподрум антични бронзови статуи на коне още същата година по разпореждане на
дожа Енрико Дандоло са откарани във Венеция като част от плячката и през 1254
г. са поставени пред катедралата Сан Марко. Наполеон ги откарва в Париж през
1797 г., но през 1815 г. са върнати във Венеция. След 1990 г., след дълга
реставрация, оригиналните коне са поставени на съхранение в Музея на Сан Марко
(вътре в базиликата), а конете пред базиликата са бронзови копия.
6. Последствия
В търсенето на аргументи за оправдаването
на „свещеното светотатство” на кръстоносците е изведен мотивът за „изгубената и
пренесена благодат“. Краят на кръстоносния поход поставя лидерите на експедицията
в сложна ситуация. Без особени усилия те се оказват владетели на Константинопол,
но не разполагат с достатъчен военен ресурс и финансови средства, за да
задържат властта си в тези земи..
Новите латински владения на Балканите и в
Мала Азия, родени като резултат от Четвъртия кръстоносен поход, са принудени да
използват своя най-скъпоценен ресурс, светите реликви и мощи, като основен
политически инструмент, от който зависело тяхното съществуване и оцеляване.
7.Заключение
Император Константин създава столицата
Константинопол (324-330) – римски град по държавност и християнски по дух. Той
е първият истински християнски град в цялата необятна християнизираща се
империя и изграждането му е най-важният и несравнимо най-влиятелният културен
проект в цялата история на християнството.
Най-маловажната част от пораженията в
града е разграбването на тонове злато и сребро. Несравнимо по-съдбоносно е
унищожаването на архиви и документи, произведения на изкуството, безброй
християнски светини... Всъщност унищожено е нашето българско и християнско наследство
и дори не може да се прогнозира какво е то. Православието, губи своята изконна
културна и политическа Първостолица. Лишено от нея през следващите векове то се
развива в сянката на Рим. Но когато днес за мнозина православната култура е
беден роднина на западноевропейската, следва да имаме предвид братоубийственото
покушението срещу духовно и културно богатия роднина през 1204 г. Дори в чисто
веществен смисъл източените богатства на Цариград финансират материалното
замогване на италианските държавици, които тръгват по пътя на Ренесанса.
Библиография (Извори и литература):
1.
Жофроа
Вилардуен, Завладяването на Константинопол, изд. „Наука и изкуство, София“,1985
г.
2.
Калин Йорданов
Кирилов
„Кръстоносните походи: Реликви и чудеса” Автореферат на дисертация за присъждане на образователна и научна степен “доктор”, София,
2011 г.
3.
Калин Йорданов
Кирилов „Кръстоносните походи: Реликви и чудеса”; Поклониочество, авантюра и лов на
светини в Ориента, 11-13 век, изд. „Изток-запад“, София, 2015 г. Глава 6,
345-534 стр,
4.
Уикипедия;
Четвърти кръстоносен поход;
[1] Посетител на светите места;
поклонник.
[2] Кардиналитие Пиетро Капутано,
Софредо, цистерианският абат Мартин от Перис, Фулк от Ньойисюр Марн;
[3] в днешна Хърватия;
[4]
През 1203 г., в навечерието
на похода, при него избягва синът на ослепеният император Исак ІІ Ангел,
престолонаследникът Алексий. Филип, който е женен за Ирина, дъщеря на Исак ІІ
Ангел, иска да помогне на своя шурей да заеме императорския престол.
[5] По това време
Византия, а по късно и Латинската империя се смятат за продължители на Римската
империя, а византийците се наричали ромеи;
[6] Документ от 1380
г. описва мощите за преклонение в
абатство Перис, които абат мартин донесъл при завръщането си от Четвъртия
кръстоносен поход , споменава общо 60 светини; Gunther of Pairis 125-127;
