ТЕБЕШИРЕНИЯТ КРЪГ
Когато дебне котаракът от перваза ми,
той е злодей в очите на горките мишки.
Но аз съм сигурна, че той не мрази.
Оплетени в невидимите нишки
на промисъла божи, знам, сме всички заедно.
Със тебешир в окръжност ни огражда
животът и ни казва: „Намери ѝ края, де!
Ако не можеш, котаракът те изяжда!”
И става тебеширеният кръг една арена
на гладиаторски борби и много кръв,
в които падат слабите и уморените.
А пък кръвта сама по себе си е стръв.
И тъй, под сенчестия знак на Талиона*,
извива котаракът страшно гръб,
когато види мишка да притичва под балкона.
Но няма изход този тебеширен кръг.
----------------------------------------------------------------------------
* – принципът – за равно престъпление – равно наказание
ТЕЧЕНИЕ
Газех в реката, до кръста душата заголила.
Клони протягах, до лакти ръкави запретнала.
Гледах безпомощно как я завлича надолу,
как я отнася далеч любовта ми, несретната –
стар, уморен капитан на хартиено корабче,
в него качил само своите спътници – думите.
Виках след нея, до своя предел изговорена.
После заплаках – за всичко, което отплува.
ШАГРЕНОВА КОЖА
Аз можех като камък да го стисна.
Като ведро на рамо да го нося.
Но с непростима лекота разплисках
живота, предоставен ми от Господ.
Не го отмервах скъпо, с капкомер.
Наливах се, а трябваше на глътки.
Живях на скорост, алчно, непремерено,
с размаха на аристократ разпътен.
Живях на заем. Значи вече време е
да плащам с лихвите. Но като гледам –
какво ли толкова от мен ще вземат –
от дните ми, стопили се безследно,
пометени от огъня на чувствата.
От щастие, похарчено на кредит.
А разхищението си е вид изкуство.
И можеш само да умреш във бедност,
изпратен за последната обител,
смален като шагреновата кожа.
А мине ли и съдията изпълнител,
и времето е вече на върха на ножа.
ПРОЛЕТНИ МИСЛИ
Прозорците отворихте ли в себе си –
да влезе утрото? Забравено красиво е!
Не е ли вече време да разтребите
и къщата си, от нюансите на сивото,
и зимната душа от паяжините,
натрупани през месеците нелюбов,
в затворената с девет катинара стая?
Ако животът съумява да е нов
през пролетта, защо и вие да не бъдете?
Дръпнете очните пердета!
Природата, на бяла смърт осъдена,
сега в зелената си дреха свети,
което значи – не умира окончателно.
Вдъхнете светлия ѝ оптимизъм
сред сала си, от бурите разклатен.
Усещате ли как полъхва бризът
и гони сенките на зимната душа
далеч зад хребета на новото ви лято?
А нейният бродиран на цветчета шал
трепти по раменете ѝ от вятъра.
ИНТРОВЕРТНО
Какво е любовта? Посято семе може би.
Гигантски земетръс, от Бог замислен.
Планетен сблъсък на мъже и на жени.
Лавина, над душата ти увиснала,
готова да се срине, да те помете.
Дори не чака да расте, да я износваш.
Изплаква в теб, по-първородна от дете
и този първи вик те омагьосва.
Умът – утроба, прелъстен и оплоден,
една отвлечена на зевсов гръб Европа,
в несвяст разражда стих след стих във мен.
Но думите са само бледо копие,
да изразят разлома, който в мен се случва,
когато разумът и страстите се сблъскат
и да опишат ада, който се отключва
от тектонични плочи, в място земетръсно...
А после...следват няколко вторични труса.
И оцелели има, но – и много жертви.
И още дълго, много дълго друса.
Но само вътре във душата. Интровертно.
ГНОМ
Дали пък някой няма да се спъне в моя праг,
дори и да е сбъркал пътя в тъмното?
И без значение–приятел или враг.
Така си спорят мислите до съмване,
заслушани във звуците отвън на този дом,
останал неоткрит и непрекрачен.
Не ме ли виждат? Малък, неуглèден гном?
За никого ли нищичко не знача?
„Светът е място за големите неща” –
ще кажете на островърхата ми шапка,
надничаща от горския листак.
„Не е за теб, захапал непомерна хапка”.
А тя – тъгата ми, дори не си личи.
И болката ми скрила се е в лешник.
За да ги видят, трябва в моите очи
да се надникне, просто по човешки.
Но кой до мене ще се наведе?
И до земята кой ще коленичи?
Кой може в този свят да преведе
на гномския език: „Обичам те?”
ЩЕ Я ПОЗНАЕШ...
…по белите петна на паметта,
по спуканите тънки капиляри,
по твърдата като мазол пета,
по дрехите, закупени на старо,
по изкривените ѝ пръсти от артрит,
по дишането пресекливо,
по погледа, от светлина изтрит,
по кичурите в мръсно сиво,
смалила се почти в надслов,
готов да ѝ постави края,
ще я познаеш, моята любов,
ще я познаеш...
ГЕОМЕТРИЯ НА ЧУВСТВАТА
Вървиш – безмълвен бедуин до мен,
в евклидовите пясъци на времето.
Навярно ще успееш някой ден,
вода от кладенец под тях да вземеш –
да напоиш пресъхналото ми от жажда гърло.
Аз ще стоя примряла във очакване,
в котела на сирокото опърлена,
от всички преждевременно оплакана,
защото знам – две успоредни прави се пресичат,
достатъчно е дълго да вървят в една посока...
Едни наричат този път Обичане
и ровят из пустините дълбоко,
за да открият в тях онази капка нежност,
която да даде живот на цветето,
посято из вселенската безбрежност.
А други гледат горе – към небето,
и чакат дъжд да напои душите им.
Но аз не вярвам в милостта на кладата.
По-скоро вярвам – някой тъмен скитник
вода от Ада в шепи да извади.
КРАЯТ НА ПЪТЯ
Нали разбираш, мили мой, дотук сме.
Нататък вече се е ширнала една пустиня
от чувства, по-безплодни от евнуси –
пристъпим ли във нея, ще загинем.
А бяхме досега един за друг оазиси
и бяха толкова горещи нощите.
Събличах се. Оставах по атлазеност,
но то не ти достигаше. Крещеше: „Още!”...
И аз събличах, и събличах тялото си,
душата си, и мислите, и чувствата...
Така съблякох всичките бои – без бялото.
Но как да правиш с бялото изкуство?
То грунд е. Става за начало и за край,
но върху него трябва да наслагваш краските.
На любовта декорът е самият Рай
и всичко трябва да е в цвят, дори и ласките.
Обезцветихме се и аз не виждам как
оттук нататък ще творим картината
на пътя, с неговите изгрев, залез, мрак…
Дали пък не като небе – в иконно синьо?
©Светла
Гунчева
Няма коментари:
Публикуване на коментар