НА ВЪЗЕЛЧЕ ЩЕ ГО ВЪРЖЕШ И ПОД КАМЪК ЩЕ ГО ЗАТИСНЕШ/ Разкази за Добруджа

Колко години все жива. Не умря тая жена, ей! От млада булка все я тормозеше. Една блага дума не чу. Една усмивка не видя. Устата ѝ стиснати, очите – студени.
Зимно време я оставяше да ходи из снега боса. А за зълвите сто китеници и черги лятоска изтъка. И всичката вълна сама изчепка, извлачи и изпреде. За опинци можеше само да си мечтае. А че ще се моли за две стиски вълна, да си оплете нещо за краката и няма да ѝ дадат, не предполагаше. Та нали в богатски дом живееше… Плетачка машина свекъра за чеиза на дъщерите си купи. 

Едва изкара зимата. Краката ѝ се напукаха до кръв. Маза ги със смес от патешка мас и овча лой, объркана с настойка от смрадлика и гюзум. 

Но другото лято се изхитри. Събираше по тръните фъндъците вълна от чуждите овце и тайно ги носеше вкъщи. Тайно ги изчепка, изпра, изпреде и изплете за нея и детето по два-три чифта чорапи. Да им е топло през зимата. 

Като дойде́ виелицата беше готова. Обу премръзналите си ходила доволна.
На другия ден завари катинара на раклата си разбит, а вътре – празно. Една черга имаше от починала си майка, и нея взеха. Чеиза ѝ от раклата извлякоха. Така остана и без спомени. Какво ли не изтърпя, докато мъжа ѝ беше в казармата, а после на фронта. Чунким като се върна, нещо се промени, де. Беше взела за мъж мекушав и покорен човек. 

Но и той от малък работеше. Баща му имаше берберница. От 5-годишен подстригваше и бръснеше мющериите на баща си, който все се оплакваше от сърце. Качваше се на едно столче и се трудеше. 

Така се и спомина свекърът, без да е работил, ни на нивата, ни в берберницата – откак с мъжа ѝ поеха цялата работа по къщата, дюкяна и нивите. 

Но след смъртта му пак нищо не се промени. Злият дух на къщата беше свекървата. Тя колеше и бесеше, тя командваше всички. И най-вече мекушавия си син. Вземаше им парите и стоката и ги даваше на щерките. Вечерно време разговорите бяха все едни и същи – „Хайде да се отделим от старите. Да си поискаш твоето. Да има смисъл като работим. Трудът ни в нашата къща да влиза. Деца имаме”… Но той все отлагаше.
Така живееха. Зълвите се ожениха и напуснаха къщата, свекърът се гътна, децата пораснаха и също се зажениха, А свекървата още я командореше и тормозеше. Четирийсет години.

Един ден, като се връщаше от бостана до Ломборджука, я срещна една циганка.

– Черна мъка на сърцето си имаш, сестро – рече циганката. – От мъненка сираче си остаяла. Първом при мащеха, после пак в чужда къща. Но тая къща, дето живеш, да знаш, не е читава. Не е… Зъмя има там,. Виждам я – оцъклена, синеока зъмя – дохожда. Устата ѝ стисната, а все съска. Живот, дорде не я махнеш от дома си, няма да имаш. Тъй да знаеш от менека. 

Спря се Минка, заслуша се в думите на циганката:

– И какво да направя? Как да я натиря таз зъмя? С голи ръце ли да я удуша?

– Ъ…! Не знам аз това. Виждам само какво в душичката ти се случва, в сърцето ти. За другото, ти сама трѐбе да решиш. 

– И а́ко да реша, що да сторя? – попита с половин уста Минка.

– Що да сториш ли?... – замисли се циганката. – Ще вземеш един червен конец. На възелче ще го вържеш и под камък ще го затиснеш. Туй е на гявола опашлету. И като го вържеш, ще му речеш, що искаш. А той си знае… 

– Ама, той гяволът... даром нищо не прави… Вземеш ли от гявола що да е, ще си поиска пла́тата… А аз, що да искам от гявола? Зъмята да си прибере? Че кояй зъмята, ти знаш ли?И що да му дам?

– Чувай! Ти на гявола тъй му речи: ако менека от зъмята отървеш, вземи заритото имане от Вълчовия кладенец, до Голямата круша на Кайтаза.

– Че то там какво имане има, бе? Ако имане имаше, да са го изровили досега? Само приказките вървят… Измишльотини!

– Има, има. Гяволско имане има, не е за хора. Ще се върже гявола за имането, а ти ще се отървеш. Ако остаеш така, и ти ще се гътнеш до пролетес. Всичко виждам тука. Деца имаш – две момчетии. За тях помисли.

Минка отмина, но от този ден нататък засънува имането при Вълчовия кладенец. Сънува как гявола идва, наднича и измъква от гяволското му гърло делва със злато, а старата круша скърца, и нали е черук, рони клонки и меки круши по гяволската гърбина.
Ха, сега! Хόди Минка при крушата, тропа по корените ѝ, оглежда кладенеца, но освен клонки и изгнили плодове нищо не намери. 

На другата вечер сънят я споходи пак, а когато след седмица потрети, не чака повече. Разказа на мъжа си и на синовете. Мъжете гледаха, почукваха по камъните, но също нищо не намериха. Саде камъни от римско време имаше край крушата. Със странни знаци по тях. Не бяха кръстове, а букви. И метални халки, вградени в камънаците. Вълци и върколаци къде Северна Добруджа дохождаха вода на Вълчовия кладенец да пият. Така разказваха чокоите някога. 

Минка се прекръсти три пъти, плюна си в пазвата и завърза червеното кончѐ на възел. Затисна го под един камък до кладенеца и викна на гявола, зъмята за булка да си отземе, а ако пла́та иска – от имането в кладенеца да си я търси.

И така. Речено-сторено. Да пукне дано таз зъмя. От млада булка все я тормозеше. Една блага дума не чу. Устата ѝ стиснати, очите – студени. Четирийсет години я тормозеше…

Затова, когато я чу да вика посред нощите:

– Минке! Минке! Помощ! – не стана да ѝ помогне, да види какво е, що е. Гяволът си знаеше работата… 

Чак като зачука по прозорците, се надигнаха с мъжа ѝ:

– Бързо, При кладенеца. Нещо става с Герги и Дико. Нещо се е срутило, видях ги насънека. Двамата в кладенеца с делва злато и със зашити уста и гявола се смее отгоре им. Унуците ми, Божке… При кладенеца…

Минка скочи и двамата с мъжа ѝ хукнаха към Кайтаза да дирят синовете си при затрупания кладенец.

©Н. Господинова