събота, 17 август 2019 г.

Теория на поезията - 1 Рима


Без претенции за авторство, тук съм събрала най-важните неща, които трябва да знае всеки, който прави опити да пише в стихотворна форма. Естествено не теорията пише поезията.  Считам, че знанията за това как трябва да бъде направено, биха подобрили текстовете на много начинаещи. 


Рима
Римата е съзвучие в края на стиха; повторение на еднакви звукови групи, най-често в неговия край (където се наричат клаузули). Играе стиховоорганизираща и ритмична роля.
Римата е изпитание за творческите способности на поета и признак за овладяването на езика и на стихотворната техника. Тя трябва да бъде естествена, а не търсена и натрапена, не изтъкната и шаблонна, тъй като това косвено се отразява върху въздействието на стихотворението над читателя. Римата не е задължителен елемент на всяко стихотворение и на всяко стихосложение. В античното стихосложение, в народните песни и в т. нар. бели стихове не се използват рими.

Значение на римата
Звуковото повторение предимно в края на два или повече стихове има ритмично, мелодично и косвено-смислово значение в стихотворението. Като отбелязва със звуково повторение края на стиха и способността за създаването на основната стихова пауза, римата засилва усещането за разделянето на стихотворната реч на закономерно повтарящи се съизмерими речеви единици – стихове. Ритмично значение има и редуването на различен тип рими. Римата придава по-голямо благозвучие на стиховете.
Тя има значение и за смисловата им изразителност, като се включва в съвкупността от средства за изразяване преживяванията на поета, особено т. нар. фокусираща рима — римуване на думи, най-важни по смисъл за дадена част от стихотворението.

Организация на римата
Римата започва от последната ударена гласна в стиха (русалка – малка, устремен – ден), но понякога се обогатява и от еднакви по гласеж съгласни и гласни, които предхождат ударената гласна, например: зрак – мрак; мъгловито – жаловито – в първия пример римата се обогатява със съгласната р-, а във втория – със сричката лов-. Съзвучните гласни пред ударената гласна не се броят като срички от състава на римата.
Римата задължително обхваща ударената гласна и поне една съседна гласна. Не се смята за римуване, когато са еднакви само крайните гласни на думите, напр. страна – зора. Когато ударената гласна е в края на стиха, необходима е еднаквост със съгласната, която я предхождаща (гори – зори) или която е след нея (дял – бял).

Видове рими
Според мястото на ударението бива:
    * мъжка рима — ударението е на последната сричка;
    * женска рима — на предпоследната;
    * дактилна рима — на третата сричка от края;
    * хипердактилна — на четири или повече срички от края (среща се много рядко).
Ако римата завършва на гласна, нарича се отворена, ако завършва на съгласна – затворена.

Според мястото на римуваните стихове в строфата се различават:
 съседна (ААББВВ...),
кръстосана (АБАБ)
и обхватна рима (АББА).

Особен вид е римуването на думи след всеки трети стих, например:
    Аз любя всичко живо,
    що светлий лъч заражда,
    в скръбта на всички рани
    по майката земя,
    в блаженството свенливо,
    що цвят на цвят обажда,
    и в злобното мълчание
    на скритата змия!
        (Теодор Траянов, „Освободена душа“)

Според мястото на съзвучните думи римата бива краестишна, начална и вътрешна. Повтарящото се разположение на римите е един от признаците, които показват строфирането на стихотворението.
Римите биват двойни, тройни, четворни и т.н. според броя на стиховете (два, три, четири,...), които се римуват в една и съща рима, като най-честа е двойната рима. Когато всички рими са еднакви, тогава цялото стихотворение се нарича монорима.
Обикновено римите са прости (небесен – песен; велик – език), но има и сложни или съставни рими, образувани от две или три думи (где е – злодеи).
Най-силно въздействат върху читателя пълните, оригиналните, богатите рими, които звучат хармонично и най-често се образуват от съзвучие на различни части на речта – римуват се глагол и съществително или прилагателно име, съществително и прилагателно име и т.н. (бляска – рязка, чезна – беззвездна, железни – бездни).
Точността на римата се определя от еднаквостта на звуковете (т. нар. акустична рима), а не на буквите (графическа рима), например: град – врат, близка – плиска.
Рима, в която след съзвучната ударена гласна идат нееднакви по гласеж съгласни и гласни, се нарича асонанс.
При дисонанса или консонанса ударените гласни в римата са различни, а съгласните и гласните след тях са съзвучни (замръкна – викна).
 Повторението на едни и същи думи в края на стиховете се нарича тавтологична рима. В хумора и сатирата се използва омонимична рима, а също и каламбурна рима.

Беше ли полезна статията?  Ако да - намерете статията Теория на поезията - 2



Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации / месечен рейтинг