МОРСКИ ПРИКАЗКИ: АКУЛИТЕ СЪЩО ПЛАЧАТ от Лариса Ангелова

Und der Haifisch, der hat Tränen

und die laufen vom Gesicht

doch der Haifisch lebt im Wasser

so die Tränen sieht man nicht.*

Акулата може да плаче. Както се казва в едно немско стихче – „Тъй като акулата живее във водата, сълзите й никой не може да види”...

Имало едно време една акула. Тя била с малко по-розов оттенък зад лявото хрило, затова се наричала Розовата. Имала и медальон, закачил се при един лов. Но тя не знаела какво е това.

Веднъж се замислила, какво ли има отвъд нейната част на дълбокия океан. Понякога виждала сноп светлина да очертава пясъка и да изтръгва целият му блясък. Виждала и как странното кръгло нещо на врата й проблясвало в същия цвят. Тогава наставало приказно време. Всяка прашинка поемала нагоре своя танц, трепкала, стремяла се към друга прашинка и те заплитали своя венец от слънчеви зайчета, за радост на всички рачета, осмокрачета, рапанчета, раковинки и рибки...

Те също танцували и забравяли за своя най-голям враг акулата. А тя се разнежвала при тази всеобща радост и замирало нейното силно сърце. То забравяло да бие и сякаш животът й се поддържал само от машиналното отмерване на хрилете. Малко въздух, още малко, да се наслади, да не пречи на тези малки и чудати животинки, които не я плашели и тя не знаела защо изобщо са там?

В един такъв ден акулата поискала да се качи по-нагоре и да види откъде идва светлината. Нали била и много любопитна. Веднъж се престрашила. И тя се страхувала от неизвестното, нищо че била страшна за всички останали океански обитатели. Изплувала на повърхността и видяла слънцето. Не очаквала красотата му да я залее. Била щастлива, защото било невероятно красиво и топло, не можела да опише какво почувствала в този момент. Не защото въздухът не й достигал, а защото не можела да стои дълго без вода. Започнала да се задушава. И когато съвсем не можела да диша видяла зелен остров. На острова няколко палми, малка сламена колибка. И някаква чудна сива ивица се извисявала нагоре. Пред колибката седяла стара жена и закърпвала рибарска мрежа. Акулата със сетни сили доближила да чуе какво си говори старата жена. А сърцето й се свило и я заболяло, от позабравена мъка, че не можела дълго да гледа към острова...

Жената се взирала безнадеждно към океана и чакала да се появи лодката на нейният старец. Но той не се появявал, защото бил нападнат от акули. Сигурно са били нови в района, иначе нямало да закачат стареца. Той се грижел за тях, не ги оставял гладни. Да ловял рибите, за да се изхранва, но никога големи и жизнени. Старата акула от стадото му отделяла от пая си, така се разбирали двамата. Всеки в своята мъка за прехраната. Дори в бурни дни, стадото заобикаляло лодката на стареца и го дърпало към сушата на безопасно място.

Имали само този остров и само тези двама бедни хора, откъснати от другия свят. Но те не искали да имат друг свят. Този им стигал. И така живеели дълго и щастливо, когато старата акула била уморена и се оттеглила пред младата акула. Другите акули й се подчинили. Но тази акула била горда, прекалено горда и не искала да продължи работата на старата.

Младата акула не знаела нищо за стареца. Веднъж в бурята видяла, че пада зад борда на лодката си, тъкмо храна за дребните й деца и си го поделила с тях. Всеки отнесъл своята част. В тези времена океана не бил благодатен. Но като по чудо след това отново се появила риба и те останали около острова.

Така водачката се сдобила с медальона на стареца - сърце разделено на две. То блестяло странно, не била виждала метални неща преди това, но не успяла да го преглътне. То само някак се закачило за хрилото й и останало да виси отпред на мощните й гърди. С това тя се чувствала и по-особено, понякога като че ли успявала да каже нещо на другите акули, а те й кимали в знак на съгласие и уважение, защото дочували в странните й звуци гласа на клетият старец.

Акулата не знаела това, но винаги нещо я е теглело към острова, не само от любопитство нагоре. Теглело я към старата жена. Изпитвала огромна мъка, че е причинила някакво нещастие. Много пъти гледала към острова, заобвинявала се в сторена злина... Натъжила се и за да не видят останалите сълзите й, се скрила под водата.

Да, акулата живеела под водата и никой не можел да види сълзите й. А тя продължила да плаче, толкова дълго, до края на живота си, че водата станала солена. А с това се напълнила с много риба. Дошли други океански обитатели. На острова се появили хора. Старата жена като че ли станала и тя щастлива и... Един ден акулата си отишла с усмивка. Доколкото можело да се усмихва една акула, или да плаче.

От огромната й мъка, златото на медальона се разтопило, попило надолу към земните недра и оттам изригнал вулкан. Образувал се втори остров. Двата били във формата на разполовено сърце. Оттогава тези острови се наричат Медальновите острови на розовата акула. Една тъмна ивица вода ги заграждала и от горе птиците сякаш виждали усмивката й. Вулканът, от време навреме избълвал малко огън и светел точно там, където би трябвало да й бъде окото. И малкото пара над огъня създавала илюзията, че от него капят бисерни сълзи в сърцето на океана...

Не престанали да идват хора, да ловуват в района. Защото за да хванеш розова акула се изисквала не само смелост. Казват, че да имаш сърцето на розова акула, означава, че любовта те е споходила за цял живот... 

Моля ви не убивайте розови акули!


------------------------------------------------

*И акулата плаче - 
  сълзите капят по лицето й.

  Но акулата живее под водата

  и никой не може да види сълзите. (нем.език, бел. автор) 

 ©Лариса Ангелова Всички права запазени