четвъртък, 25 юли 2013 г.

Уроци по сценично майсторство: Как се усмихва куче от Светлана Караколева




– Спри да плачеш и ми обясни за какво става дума още веднъж, моля те!
– Той ни взе топката – подсмърча синът ми и размазва прахоляка от футболното игрище по лицето си.
– Кой той? – питам и се вглеждам в развълнуваните физиономии на приятелите му.
– Той няма право да…
– Лельо Светле, ние си играехме на игрището в училище и нищо лошо не сме направили, а той дойде, взе ни топката и ни изгони.
– И?! Има ли още нещо?
– Каза, че няма да ни я върне…
Поглеждам си часовника. Наближава обедната почивка.
– Хайде сега да ви нахраня. Има и лимонада.
– Ами топката?
– Ще видим!
Храната не ги успокоява. Ядат, колкото да ми угодят. Излизам на верандата и ги оставям да си излеят огорчението. Яд ги е. Разбирам ги. В краката ми се настанява господин Робърт, прекрасната ни немска овчарка. Побутва ме с лапа и сякаш ме пита: „Какво става?” Разсеяно го почесвам и с едно ухо слушам „съвещанието” около масата. Ясно! Отишли да играят в училищния двор и домакинът им „прибрал” топката. Лято е. Според него по това време на годината не бива да ходят там. Майките на другите са на работа и ето ги: един отбор приятели отново у дома.
– Сега какво ще правим?
– Ще чакаме да стане 13 часа и ще отида да разговарям с директора.
– Ами ако не е на работа?
– Все ще има някой от колегите дежурен. Нахранихте ли се?
– Прибрахме масата и си измихме всичко. Остана малко за Робърт.
Кучето, чувайки си името, моментално се вмъква вътре. Боричкат се. Смеят се. Пети за шести клас – всичко правят заедно – и хубаво, и лошо. Имат си кодекс на честта. Държат го у нас. Веднъж седмично играят на парламент. Тогава се редуваме с другите родители да им приготвяме по нещо за хапване. Събират си стотинки за футболните топки, за лимонада, за сладолед. Харчат, когато ще стигнат за всички. С топките е по-различно. Купуват веднъж месечно. Понякога се спукват по-рано и тогава пристигат нажалени и кротки, гледайки ме в очите. Обикновено синът ми моли: “ще ни дадеш ли пари, ще ти ги върнем…” Карам ги да вършат нещо дребно “срещу заплащане”, за да не се чувстват длъжни, защото когато опитах да им подаря топка, те я взеха, но след две седмици ми донесоха парите.
– Хайде, време е! Искате ли да ме изчакате тук, или ще дойдете с мен?
Съвещават се.
– Ще те чакаме тук.
Господин Робърт обаче е на друго мнение и си носи каишката за разходки. Споглеждат се. Синът ми тръгва с нас. Другите – остават. Ето го и училището.
– Влез и извикай домакина, да не влизам с кучето, че не е хубаво то да се разхожда из сградата.
– Добре.
Стоя до металната ограда и чакам. Идват. Възрастен мъж с треперещи от снощното препиване ръце. Мирише на лошо. Вижда ме. Кучето се опитва да стане.
– Седни, Робърт.
Мъжът застава на метър от мен. Гледа ме с пренебрежение.
– Довечера ще дойда у вас. Ще вляза. Ще взема каквото искам. Ще си изляза, казвайки, че няма да ти го върна. Ти какво ще направиш?
– Ще извикам полиция…
– Аз да викам ли полиция, или ти сам ще върнеш топката на децата?
– Ти коя си ма…
В това време господин Робърт се надига, подпира двете си предни лапи на раменете на мъжа, облизва лицето му с език и… нищо! Стои и чака.
–  Ще я върна, само го махни от мен.
–  Къде е да пратя детето да я вземе?
–  Да отива! В учителската стая е…
Тръгваме си. С топката. Зад гърба си чувам някакво изречение, което определено впечатлява само кучето защото само то се обръща и изръмжава ядосано.
– Благодаря ти, Робърт!
– И аз!
Господин Робърт се усмихва. Виждали ли сте как се усмихва куче?

© Светлана Караколева. Всички права запазени
 Истории с куче


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации / месечен рейтинг