Сезоните и всесезонията на Румяна Пелова

 

   Много ми се искаше поетесата Румяна Пелова да издаде книга за сезоните.  Защото тя има усет за природата и промените в нея, за музиката на всеки сезон, за неусетната смяна на детайлите, за колорита на живота, и им отзвучава със свои настроения и чувства. В творбите на тази наша поетеса откриваме картините на четирите годишни времена. Те ни радват с копнежите на пролетта, разкоша на лятото, носталгията на есента и мечтанията на зимата. Когато чета нейните лирични миниатюри, у мене зазвъняват Сарасате, Вивалди и Чайковски; откликвам на красотата на света; ставам благородна, просветлена, любеща, а зад мене се носи шлейфът на мечтите и желанията…

Най-после Румяна Пелова издаде своята книга за сезоните. В нея тя е побрала малка част от своите лирически миниатюри, главно най-новите, под заглавията: „Снежни повеи“, „Летни настроения“, „Есенни трепети“ и „Пролетни напеви“. Съвсем малко творби, но те насочват към богатството на сезонни мотиви въобще в поезията на Румяна и към пълнокръвието на нейното житейско кредо; те ни откриват изкуството да се живее, да се обича, да се създава… В този смисъл ескизите, както авторката непретенциозно е определила тази своя лирика, от небрежно нахвърляни скици стават внимателно оформени картини на нейната земя и нейното сърце, които ни завладяват със своя южен колорит и напевност.

Сърцето на поетесата бие в унисон със заканата на трите горещника, със стихията и ласката на морето, с чудото на Коледа, на първия и последния ден в годината, с песента на щуреца през всички сезони.  

Всяка вечер присядам с наслада

да послушам и Вагнер, и Лист.

Всяка сутрин събуждам се с радост,

че настъпил е новият ден.

Гледам дроздове с тяхното фадо

и светът им как бди – умален.

Всеки обед най-вкусното блюдо

слагам, както при среща на гост.

Вярвам, туй е великото чудо

на възникнал сред хаос въпрос.

                                  („На края на годината“)

Поетесата преминава през всички промени в природата и душата, като остава вярна на своя блян да достигне заледения връх и да засияе в светлината на слънцето, стоплена от обичта в сърцето си, от уюта на свидния дом и от верността на предания приятел. Свидни, мили на всеки от нас неща са побрани в нейния топъл свят: 

Отнякъде в скрина засвири щурче

и песен полянкова мигом запя.

Гласът му се лееше – медно звънче,

а в дрехите, зимните, цъфна липа.

                                                   („Лятна соната“)

            Нейните лирически миниатюри ни връщат към трепетите и радостта на детството, защото у нея живее детето и възприятието за случващото се чудо. Затова всеки ден и всеки сезон се чувстват като празник на тържествуващата душа и като път към близкото щастие. Пиршеството и сладостта на всички годишни времена звучат в ренесансова симфония на човешкото осъществяване тук, на грешната, но толкова неповторима земя, с поглед към небето.

         Със смели поетични щрихи поетесата рисува изящни картини и разказва вълнуващи приказки („Зимна миниатюра“, „Декемврийска картина“, „Есенно болеро“, „Нощна картина“ „Лятна морска приказка“, „Рисунка без тъга“, „Жасминова картина“, „Пролетен залез“). Но тя не се спира само до прага на вълшебната приказка – нейната поезия е магична, тайнствена, обгърната във воалите на женствения чар. Тя носи мистичното, необичайното, загадката на заклинанието и магията, които ще разрешат дилемата на любовта („Зимна магическа песен“, „Сбъднати тайни“, „Седемнадесет пъти“).

Вият вълци, а змиите съскат...

Огън пука в огнището черно.

Бели сажди небето разпръсква.

Бели гарвани грачат лежерно.

Млада циганка прави магия,

разположена в стаята ниска.

И ми дава отвара – "Изпий я!

Много скоро – и Той – ще те иска!"

                                               („Зимна магическа песен“)

Стихотворението „Седемнадесет пъти“  звучи като житейско заклинание, което фатално предопределя съдбата на влюбената жена. Триптихът „Горещници“ вълнува с преодоляването на незнайни сили, които се изпречват пред неистовия стремеж към любов и себеосъществяване чрез любовта. Макар че авторката определя своите цветни кодове и спектъра си от чувства, остава впечатлението, че тя винаги е огнена, ярка и пищна: в нейните поетически багри преобладават червеното и жълтото, златното, лазурът, ярко зеленото – една южна гама, с която ни завладява и триумфира самият живот. Дори есента и зимата запяват с нейния поетичен мотив: „Декември е, а още ми е лято!“. Нейният „есенен щурец в всесезонията“ се появява ненадейно от горещината на страстите и запява с балканска музикална отдаденост „най-есенното песнопение“ („В обувката – щурче“).

… И така, с едно „есенно болеро“ и само с един „лек любовен грип“, с един пролетен напев и с една неизменна тъга, която „носи неговото име“,

неусетно попадаме в петолинията на поетичните всесезония. Това е последната част на тази стихосбирка и може би заглавието на следваща поетична книга на Румяна Пелова. Тя съдържа символиката на цветовете и сезоните в човешката душа и характер, в спектъра на човешкия живот. Тя ни насочва към лайтмотива на всички сезони, белязан с емоционалната отзивчивост на обичащото сърце. Тя гадае сезоните в живота на влюбената жена, която преминава през метаморфозите на различните възрасти, за да остане пак тайнствена, неразгадана. Жената може да бъде „огнище и клада“, люта ракия „халостнѝца“ или „отлежало шампанско“, което се пие на глътки; а „някога“ ще се превърне в мъдра старица, избягала далеч от градския уют в селската пасторална къщица, и там, до „рожбите на нейните деца“, ще  постигне своята последна житейска метаморфоза:

И пенсията може да ми стига

да купя хляб. За мъничко разкош:

един сладкиш и поетична книга...

Невените ще светят като грош 

сред летните невероятни нощи.

До мене детството хлапак ще бди.

Обичам те, животе мой! Все още

аз вярвам в неоткритите звезди!

                                        („Някога“)

         Поетесата вае артистично настроенията и страстта на сезоните: открива пролетта в изяществото на върбинката, потрепваща от шепота на вятъра; есента в болерото на падащия самотен лист; лятото в неземната соната на щурчето; зимата в детската чистота на снежинката, изпратена от рая. Така се ражда приказката за живота - в метаморфозите на сезони и всесезония, в спиралата на вечния кръговрат от грешното към божественото. Започва от „Ден Първи“, за да се чуе накрая призивът на старинния рог и „по кралски“ да зазвучат фанфари…

         Прочетете я без тъга, а с наслада и за разкош!

@Цвета Бакарска  

 

Цвета Иванова гради с думи „Църква за птици"

Предговор

Хоризонтите в поетичния свят на Цвета Иванова са необятни. Тя вижда света с очи на художник и рисува с думи. Стиховете ѝ са пропити от себепознание и дълбока осъзнатост за света, за (не)преходното в живота и необходимостта да се твори – прозрения, постигнати след затваряне зад очите си, след поглед навътре към себе си. Читателят потъва в света, в който влиза се само незримо, за да се изгуби сред тихото вълшебство – любовта, която се ражда от едно докосване и прераства в обреченост. Лирическата героиня от ничия се превръща в път и смисъл. Както често се случва, после любовта си отива, проядена от неизбежните съмнения за несъвместимостта между контрастните стихии – огънят и водата. След:

Сбогувам се на прага на нощта

с една любов – пресъхнала градина          

следва прошката, която идва от онези небеса, в които любовта е още жива.

В. Сорокин казва, че както живее човек така и пише. Но припокриването на авторката с героинята ѝ е непълно. Някои образи са изцяло художествени. Това се отнася по-скоро за хумористичните и сатиричните творби. В тях, чрез елементи на гражданска лирика, политическа сатира, често гарнирана с доза лека самоирония и битовизми, са казани тежки и болезнени истини за съвремието ни.

Стихове със затрогваща носталгичност ни връщат назад във времето, където ухае на слънце и на детство. По чувствата играе тръпката от спомени. И пак оживяват онези звънки радости – локви, гьол с жаби, папур, слънчогледови полета и плачещи върби.

Любовта е тази която обединява смисловото многообразие на творбите. Всеобщата любов, любовта към ближния, към природата, към родителите, към любимия човек. Тя осмисля временния престой на душите ни тук, докато са в тленната обвивка на телата. Ап. Павел пише:

И ако едно по едно раздам всичко, което имам, за да нахраня онези, които са в нужда, и дори ако дам тялото си да бъде изгорено, но нямам любов в сърцето си, нищо не печеля.

( I Коринтяни 3:13)

Голям дял от книгата заемат дълбоките философски размисли за отвъдно, за личния избор в перманентните противоборства между свободния дух и мечтите от една страна и от друга – жестоката реалност, сивото ежедневие и материализацията на живота. Колко ли светове живеят един в друг в този свят от любов? Всеки от нас е микрокосмос, умалено копие на вселената.

Душата ми, без земната си кожа,

вселена сбира в шепички. И свети!

Това е книга с разнообразна тематика, богата на цикли с хронологично и тематично подредени творби. Макар да ѝ е първа книга, авторката с лекота борави с различните стихотворни стъпки, размери, строфи и римни схеми. Използва дистихоми, терцети, катрени, петстишия, секстини, октави, акростихове и дори твърди форми, като сонета. Интересното е, че всичките творби са създадени за по-малко от година, а сякаш са писани цял живот. За краткия си творчески път Цвета Иванова постига невероятна творческа зрялост.

Вярвам, че стихосбирката „Църква за птици“ ще отвоюва своето място в най-новата ни съвременна лирика.

България, родена в сърцето на една поетеса

Ивелина Димитрова Никова е родена през 1977г. в гр. Провадия. Завършва висшето си образование в Икономически университет гр. Варна. В момента работи като гл. счетоводител в частна фирма. Споделя, че за нея поезията е не само хоби, тя е и начин на живот. В стиховете си е втъкала „златните нишки” на любов, вяра, мечти и красота. В тях присъстват най-съкровените чувства на жената, която обича живота, жадува за красота и топлина и е свободолюбива като птиците, конете, вятъра и вихрения танц. В този смисъл за нея всеки ден е надежда и жълтица. Акцент в творчеството и е обичта и към родината и духовната близост с народните песни. Автор е на стихосбирките „България в сърцето ми” и „Златни нишки”. Поетесата подготвя третата си книга със заглавие „Копнеж по слънце”. Стихове на Ивелина Никова са публикувани в поетични сборници, във вестници и списания. През 2014 г. поетесата получава втора награда в литературен конкурс „Рада Казалийска” в гр. София и трета награда в конкурс под надслов „Мила Родино!”. Сред любимите ѝ поети са: Димчо Дебелянов, Пейо Яворов, Елисавета Багряна, Станка Пенчева и Маргарита Петкова.

 От книгата „България в сърцето ми”:

Нейде по къра

Господ по къра се някъде скита,

ала тежи от кахъри земята.

Плачещи жерави в ято отлитат,

гайда е писнала, къса душата.

Пее България, пее и стене,

жито се рони, измъчено жито.

Господ събира снопите денем,

нощем пресява живота през сито.

Тежко небето... Тежи като грях.

Ето, горещник над българи спуска.

Господ единствен се моли за тях,

хлебеца бял от земята им вкусил.

Гайда е писнала – плаче дете,
слънце е спряло бакърено.

Пее България с житно сърце.

Господ се скита нейде по къра.

Рождественска молитва

Свещички днес паля ти, Боже, покорно.

Сълзите им смесват се с мойте по пода,

та чудо с искрите им, Боже, да сториш-

за здраве на мойто дете първородно.

Във кърпичка вързах си наниз жълтици –

чеиз скъпоценен, за сватба ги пазех.

И в черквата нося ги с кичур косица,

та Твоята милост да прося за нази.

Шест зими, шест пролети минаха, Боже,

откакто ми свидната  щерка линее.

Нощес – неотлъчно до нейното ложе,

молитви нашепвам и песни и пея.

И гледам я, Боже, сърцето кърви ми.

Живот си за нея да дам съм готова,

за миг да я зърна пак здрава, щастлива.

Но пустата болест държи я в окови.

Молитвата Господ дочу и смили се,

небесни чертози отвори си горе.

И после до златни звездици откри се

и с чуден си глас (вътре в мен) проговори:

От двора си скъсай шест алени рози,

кипни ги в котлето със вино пенливо!

Шест капчици после на устни ще сложиш,

и момина болест, повярвай, ще мине!

Майчина благословия

Сън не лови ме. По първи петли
песен запява на стана си мама.
Вънка луната разресва коси
и през прозореца гледа ни нямо.

После запяват и втори петли,
сърмени нишчици мама втъкава.
Свети платното за празнични дни,
обич и радост във него остават.

Времето бърза, тъче ли, тъче,
ражда се тихичко утрото алено.
А пък от клончето сиво врабче
зорко се вглежда как мама ме гали.

Слънцето блясва по трети петли.
Станът до другата вечер замира.
Мама кесия в ръцете държи,
дума: “С грошòве е пълна, вземи я.

В пояс червен си я, синко, прикрий.
Нека те злото на път отминава!
В бяла си риза късмета заший,
с риза тъкана те аз благославям!“

Мама целувам, сълзите текат,
пъстър, широк, вън светът ме примамва.
Тихо продумвам й: „ Тебе, из път
нося в сърцето под ризата, мамо!“

На Шипка е тихо

На Шипка е тихо. Героите спят
под цъфнали храсти и росни ливади.
Орли над покоя им ревностно бдят,

душите прегръща им вятърът хладен.

Лъв каменен, там, на върха е на стража,
към дните ни бъдни е поглед отправил.
Пред него оттеглят се ордите вражи,
кръв, сълзи покриват земята корава.

На Шипка е тихо. Балканът мълчи,
снагата си свел е пред славна победа.
Звездите в небето са божи очи,
че Господ свободна България гледа.

Червено цвете за Батак

Червено цвете късам до школòто,

листата му да скрият пепелището.

Душите, тръгнали оттук без опело,

над каменния храм се спускат свише.

Пристъпвам плахо в черквата в Батак

и цветето държа в трептящи длани.

Отваря се вратата – кървав праг –

една земя, покрита с вечни рани.

На всяка крачка свива се сърцето,

батачани изпод пръстта ме викат

и гледам – в кръв на мравките нозете,

обиколили, както някога, дръвника.

Шумят лесът и Старата река,

а песните на птиците заглъхват,

и те жалеят сякаш за смъртта

на старци, на жени, деца невръстни.

Мълчи Батак – огромен жертвеник,

а аз вървя без дъх да си поема.

Повтарят камъните страшни клетви,

които времето не смее да приеме.

Догаря в храма тънката ми свещ

до кладенче, копано с жадни пръсти.

Кънти гласът на мъчениците зловещо,

светци от стенописите се кръстят.

От предстоящата книга „Копнеж по слънце”:

Не искам много

От живота си  много не искам –

светлина и небе, влюбен поглед един

и в сърцето ми обич да плисне –

слънчев извор целебен с горещи води.

Ще ми стигнат две хубави думи,

сладък залък, път звезден, любими очи,

шепа спомени в нощите лунни,

късче вяра и сноп пъстроцветни мечти…

Не, не искам богатства несметни –

диаманти, пари и палати не ща,

а светулка една – да е светло,

и дървото Живот, да разлиства листа.

В прегръдките на есента

В прегръдките на есента е топло,

единствено щом лястовици пеят

и гроздето на две ръце се моли

да го откъснат, в бъчви да дозрее,

когато скриват пътища листата

и хризантемите очи отворят,

та с хубост да венчаят пак земята,

преди снежинки в сън да ù говорят.

И някак си е тъжно, но вълшебно,

когато кестен те погали ласкаво

и приказка се ражда вътре в тебе,

а тиквите превръщат се в каляски.

Но как ли есенно да се събудиш

и утрото да сгрееш с чай от риган,

когато нейде вън умират пеперуди

и глътка слънчице не ти достига?...

Любов ли е?

                         „ И питам се – любов ли е това?
                           Сърцето ми шепти – любов,  любов е!”
                                                               Kadife

Любов ли е? – трошици за бедняк…
Превърнахме се в просяци, ръцете
протягаме към масите с блюда
и жадно обич дирим в тях безценна.

Любов ли е щом късаме звезда,
а сърпа си наточва днес луната?
Каква любов? Три ката от вина
не стигат, за да скрием самотата.

Любов ли е? Парченце шоколад…
Понякога горчив е, не сладни…
Любов ли е? Надежда, порив плах
в безимените пропиляни дни?

Любов ли е? Или пък лабиринт
за слепи птици негнездящи?
Изгубени в безкрай необозрим
сърца, напукани от люта жажда...

Любов ли е? Най-фините везни
не мерят тази лудост пуста.
Аршин ни става болката, нали,
щом сянка в слепоочията спусне?

Любов ли е? В сребриста нощ
тъй дълго чаканото щастие?
Любов е! Щом душата като с нож
разрязва тъй болезнено на части.

Завръщам се в сърцето ти

Завръщам се в сърцето ти. Дълбоко.

Безмилостна, безумна и мечтана,

Затворила се в орехче, до болка,

терзана в пек и снежни урагани.

Завръщам се в потайните ти мисли,

понесла въглени от жарки клади,

от белите ти сънища по-чиста,

божествена, безмълвна и изстрадана.

Завръщам се в сърцето ти. Отново.

Притихвам, там, до хилядите рани.

По-силна съм от всичките любови,

завръщам се при тебе – да остана!

Когато свършат всички истини…

Когато свършат всички истини

и плаче в сънищата ми кошута,

във длани сребърник ще стисна,

да си платя последните минути,

че дяволът не дава даром нищо,

за глътка вино взема ти душата

и хвърля я във адското огнище.

И става пепел сива тя, горката.

А Господ, зная, помни всичко.

Не винаги са грешните смирени,

но щом останат с мъката самички

им праща светъл път – спасение.

Тогава свършват всички камъни,

наречени да удрят със проклятия

и всъщност нищо друго няма,

освен любов в най-нежните обятия.

 Всички права запзени©Ивелина Никова

Животворна отрова в рими

Прочитът на „Животворна отрова” е вълнуващо преживяване, може би, защото и написаното в книгата е преживяно. Превъплъщенията на любовта са разнообразни. Тя ту пристига по котешки тиха, ту бурна, „като пороен летен дъжд”, тръгва си с пречупени криле, за да се завърне отново, преобразена, възкресена, обагрена от нова палитра – с образи – диогенски, търсена и изхвърляна като „камък, сизифовски мъчен.” На фона на противоборството между крайностите, като епизоди от сериал се редуват раздяла, копнеж, надежда, ревност, изповедни признания и вричане. Стихове като:

Да се влюбя отново, е късно,

и да пусна пречиста сълза да умре –

вече няма в кого да възкръсне!

(„Добре съм приятелю”)

биват опровергани от:

Аз отдавна в теб всичко обичам!

(„Късно е”)

Любовта е разнолика и трудно се поддава на дефиниране. Тя е разпъната на кръст между диаметралните противоположности, изобразена с антитези и оксиморони „огън в бучка лед”, „най-студеният пожар”, „ тъмното зло, посадило... доброто”, тя е пропаст и пристан, наказва със смърт и умира след „любовна сеч”, бива оплаквана със сълзи – „въглищни гранули”, за да се възроди като жар-птица от мъртва жарава, продължавайки вечната игра.

Сърцето и умът са в непримирима схватка:

 за тялото си нощем божество,

 но разумът ми сутрин те проклина.

(„Епилог с въглен”)

 Любовта, макар да е амброзия, може и да убива. Тя е „животворна отрова”.

Когато те обичам

 и отрова,

и таен еликсир във тебе спят.

 („Когато те обичам”)

Явно ключът е в дозировката. Както в песента на Брайън Мей „Прекалено много любов ще те убие.” Но и без любов не може да се живее, по думите на Шекспир, а само да се съществува.

 Станислава Немска демонстрира разнообразие в метриката и богата лексика. Използва всичките пет стихотворни ритмични стъпки и преоткрива позабравени думи, заредени със специфична семантика, словообразува сложни думи, понякога комбинирайки медицински термини, които звучат като диагнози – „кръгло-нахална „тържествено-бременна”, „езерно-тъжна”, „похотливо-истеричен”, „греховно-първородна”.

 Уверен съм в успешния круиз на първата й стихосбирка сред морето от читатели.

 На добър път, Станислава!

„Човекът е човек тогава, когато е на път!”

(„ Дни на проверка” П. Пенев)

От редактора:

©Красимир Тенев

Михаил Цветански (ekstasis) Стихове за Петата стихия

Михаил Цветански (ekstasis) е роден в гр. Стара Загора през 1970 год. Завършва ЕСПУ „Христо Ботев” в родния си град. Има юридическо образование. Житейските лабиринти на българската демокрация го отвеждат до изворите на поезията. Има публикувани около петстотин стихотворения в творческите сайтове: „Откровения”, „Стихове БГ”, „Блог БГ”, „Хулите”, „Буквите”. Участвал е със свои произведения в няколко сборника с благотворителна цел „Приятели в поезията”. Има публикации и във вестник „Уикенд”, „Стандарт” и други. 

Стихосбирката „Петата стихия” е дебютната му стихосбирка. Редактор – Красимир Тенев; Предговор – Тоня Борисова; Корица – Жулия Минева; Издателска къща Кота-Стара Загора;

„В поезията намирам себе си – едно различно усещане за смисъл и съзидание, една възможност за полет с крилете на любовта и времето. Изкуството е красив начин човек да стигне в душата си, да улови с вдъхновението един необясним порив, да открие друго измерение за единение с Вселената.”

©Михаил Цветански (ekstasis)

Петата стихия

ПЕТАТА СТИХИЯ

Водата ли е твоята стихия —
заливаш ти душата ми с вълни,
във извор ли най-чист да те открия
или дъжда си топъл в мойте дни...

Във въздуха ли да те търся — скрита,
ефирна, лека, жива, вятърна.
Посоките далечни ще разпитам,
къде са нежните ти атоми?

Земята ли ти е стихия майка,
дарила ти свещен и чуден дар,
в недрата си да раждаш цяло тайнство,
от плът и божията благодат.

От огън си родена? Затова ли
по тебе аз изгарям всеки миг
и жажда страстна хубостта ти пали?
В жаравата дочуй ти моя вик.

Аз знам, в сърцето си ще те открия,
че там ми даваш истински живот.
Жена си, ти си петата стихия —
най-силна във вселената — ЛЮБОВ.

                ЛАНСЕЛОТ

Не съм безстрашен Ланселот,
и мечът ми е даже книжен,
ти имаш своя Камелот —
семейната уютна хижа.

За тебе бих загинал в бой,
в дуел за обичта ти чиста,
у всеки мъж живее войн —
без дама на сърце е нищо...

Бъди прекрасна Гуиневир,
от любовта не се страхувай,
лежиш до твоя крал Артур,
и мен задъхано сънуваш.

И в Камелот се будиш ти,
но без короната си страстна,
а Ланселот изгубиш ли,
изгубваш женското си царство.

ЖЕНИТЕ

Нищо не разбирам от жени...
Как тъй всяка е различна?
Гледам ги — красиви и добри,
дарове за мъжката първичност.

Амфори от вечна благодат.
Виното им — лудо и опива...
Господ е изучил занаят —
от ребро вселени да извива...

Тайните им нежни са безброй,
а грехът им — лепнат на челото.
Женското ковчегът е на Ной,
прекосяващ океани огън...

От жените нищо не разбрах,
може би, защото не разбират...
сътворението как се буди в тях
от души, които не умират.

НЕКА ДА Е ГРЯХ

Как те искам: с пуснати коси
и със поглед — лек за мойте рани,
а смехът ти звънко да роси...
Да ме стопляш с малките си длани.

Глътка вечност с теб да споделим —
любовта красиво изкушава.
Този свят не ще да променим —
никой другия не притежава.

Обещанията носят страх.
Съблечи се в чувствата си тихо.
Хубава си... Нека да е грях...
А пък устните — два нежни стиха...

Всеки миг съблича самота.
И душите ни са вече голи.
Да се скрием в някоя звезда.
Бог, от ревност, нека я събори.

ХРАМ

Старея бавно... като празен храм,
в очакване на твоята молитва.
Изграждам се от грешките си сам
и камъни да са в зида ми свикнах.

Извивам гръб над всяка суета,
пречиствам се от миналите страсти,
дарявам миг духовна свобода,
ала все търся споделено щастие.

С онази изповед, голямата,
в разплакани очи — дошла без думи,
тя цял живот тежи на рамото —
товар е, смазващ и така безумен.

Сърцето си отворих за олтар,
а символът на прага ми е — птица...
и чакам те — от боговете дар,
бъди на вярата ми в тебе жрица.

СБЪДВАНЕ

Две устни. Погледи. Копнеж.
Бутилка вино. Изкушение.
Жена и мъж. Любовна пещ.
Докосване. Неутоление...
Изгубен миг. Едно небе
и слънце от слепени длани.
Въздишка. Кожа кадифе.
Градини зрели. Необрани...
Мечтана цялост. Буден сън.
Разпятие. И Възкресение.
Разголени души. До звън.
Изгарящи тела. В спасение.

ДОЖИВОТНА ЛЮБОВ

Присъдата е ясна... До живот! —
под строгия режим на Самотата...
Осъден съм на истинска Любов
в килия, изкована от Душата.

Със катинар от чувства ме държи
и няма как от нея да избягам,
окови ми надяна от вини,
на нар студен във мислите си лягам...

Измъчва ме със спомените ми
и с нежен смях бичува ме до лудост,
със устните ти бавно ме гори,
разпъва ме на вечните заблуди.

И ден след ден — линея без мечти,
гризe ме страшната несподеленост,
със дажба от преглътнати сълзи
прехранвам мъжката си непотребност.

Ще излежа и ада си дори
и адвокат на дявола ми — Бога,
ако предсрочно ме освободи —
отново да се влюбя аз ще мога...

©Михаил Цветански (ekstasis )