вторник, 3 февруари 2015 г.

Автори в аванс: ПИСМА ОТ РАЯ Симеон Христов


Разказът "Писма от рая" е публикуван в сборникa с фантастични разкази "Страхотни разкази", 2014г.,
  Gaiana Book&Art Studio.

Всяка нощ яркото око под монитора упорито го дебнеше. Сякаш искаше да му каже нещо. Така минаваха тъмните часове на капитан Карло Марков – вече пенсиониран кадър от Министерството на вътрешните работи.
Надвисналите облаци и стелещата се навън суграшица ограничаваха достъпа на светлина, но биологичният му часовник безпогрешно отчиташе, че вече е шест – време за кафе, а преди това – задължителната гимнастика – малко йога и няколко упражнения, които му допадаха. Беше на петдесет и нямаше намерение да се предава: тепърва щеше да търси ново поприще за изява. До преди месеци се блазнеше от подобно развитие, ала сега мислеше различно. Тръсна глава и за кой ли път блокира самосъжалението. „И без това ме изличиха!”, отчете с тъга. „Единственият отдел в МВР за изучаване на психотронни и паранормални явления бе ликвидиран, заради кризата, а шефът облекчено му посочи вратата:
– „Досиетата Х” ги има само по телевизията, приятелю! Взимай пенсиите и се радвай на живота!
След минутка бълбукането на кафеварката се смеси с телефонен звън. Все още не закриваше стационарния си номер и така се наслаждаваше на макар и малка частица от миналото. „Толкова рано?”, върна се назад, когато го търсеха за спешни случаи.
– Здравей, капитане! – изненада го отдавна забравен глас. – За мен е време да се видим, а за себе си ще решиш сам.
Изреченото избистри съзнанието му много повече от дузина кафета и посивялата му коса, аха да се изправи.
– Пенсионирах се, госпожо Чолакова. Не съм вече капитан! – наложи си да влезе в тона на старата приятелка. – Щом е дошло време, заповядай вкъщи. Кафето е готово.
– Отново съм Иванова – колебливо отвърна гласът. – Госпожица Йорданка Иванова. Идвам до половин час!
Карло смотолеви адреса си за всеки случай, остави слушалката и застина – от двадесет години очакваше този миг, а ето че се оказа неподготвен. Стелещата се зад прозореца мътилка се промъкна в спомените и направи кафето му горчиво като пелин.
„Защо?” – питаше порцелановата чашка и сивите очи ту замръзваха като топчета лед, ту се разтапяха, разнежени от топлина.
– Да се вземем в ръце! – каза на глас и влезе в банята.
Бе снажен мъж – точно един и осемдесет – уж достоен представител на фамилия Карлови, ама така и остана сам.
„А може би това ще се промени?”, прошепна скритата досега надежда. „Тя идва!” Да, първата му и единствена любов, пламнала още в малкото селце, където бяха родени и двамата, а после погубена от града и неговите производни – кариерата и новопридобитите навици. Данчето стана очен лекар и все пак реализира мечтите си, а той се захвана с паранормалните явления. „Не вярвах, че ще я загубя”, блъсна го старата болка, „и все още не искам да повярвам”.
– Скоро ще разбера! – отново си проговори сам, докато обличаше чиста риза.
Пиеше трето кафе, когато звънецът го стресна. Въпреки, че очакаше имено този звън...
Суетенето в коридора, докато вземе дрехата ѝ, задължителното взаимно проучване и преходът в малката кухня. Колко познато бе това... Сякаш се разделиха вчера.
– Не си помръднала – не откъсваше поглед от лицето ѝ.
Сините очи бяха все така искрящи, а косата се стелеше по рамената както тогава – черна и поглъщаща до забрава. Стройната фигура го накара да потръпне, но бързо се овладя.
– И ти изглеждаш добре – отвърна гостенката, докато мълчаливо се взираше в чашата си.
„Какво ли ще открие на дъното?”, попита се мислено, чудейки се накъде да подкара разговора. За негово облекчение тя пое инициативата.
– Нося ти вест! – отрезви го гласът ѝ. – Само че бе адресирана до мен и я прочетох! Знаеш от кого е..
Подаде му листа и невинно върна взор в димящата чаша.
„Едва ли е дошла само заради това?”, успокояваше пулса си, а думите на стария вече пареха ръцете му. Така и не намериха общ език – баща и син… Толкова бяха различни. След като си отиде майка му, нищо не го задържаше там. Тръгна и остави всичко зад гърба си. Знаеше, че е редно да се обажда… Колко пъти, обаче, се бе случвало да е наблизо покрай командировките, но винаги заобикаляше. И сега, четейки криволиците му, сякаш го виждаше – висок и сух, с вечната овехтялата куртка на пощенски служител. Длъжността, за която Карло бе подготвян откакто проходи, и която той така безцеремонно загърби.


„Кажи му да дойде! Важно е! Ела и ти!”, пишеше накратко.
Типично в стила на стария. Без обяснения, без намек за молба... по-скоро – заповед. Затова се махна навремето. Не искаше да дели живота си с пощаджийската чанта. Сутрин да разнася вестите на хората, а после до мрак да стои в кметството – в малката стаичка с телеграфа. Щом се прибереше по тъмно, едва обелваше по някоя дума на майка му, мълчаливо вечеряше и лягаше – чужд на своите – близък само на хорските новини.
„С какво съм, обаче, аз по-различен?”, блъсна го равносметката. – „Е, поне съм сам и не наранявам никого!”. Но сега точно не беше, а тази, която обичаше стоеше насреща му, пиеше на мънички глътки кафето си и внимателно следеше реакциите му.
– Можеше да пише на мен? – опита се да печели време. Чудеше се какво ли е наумил старецът.
– Едва ли! – отвърна му Данчето. – Нито знае къде си, нито адреса ти. Подочува по нещо оттук-оттам, ама с мен му е било лесно. Поне веднъж месечно пиша на нашите и знае как да ме намери.
– Май си готова за път? – попита с надежда.
Непромокаемото яке, ботушите и туристическите панталони му говореха за вече взето решение. „Знаела е”, мина му през ума. „Знаела е, че съм свободен и пак е с крачка напред”.
– Позна! – отвърна му с нейната си усмивка, а той, потъвайки в любимите очи насреща, само кимна с глава.
– Десетина минутки са достатъчни. Така сме ние войниците!

***
– Дойде най-после! – по-скоро примирено изрече Симо Карлов. Откриха го в малката стаичка на кметството, а от други наоколо нямаше и следа. „Като в мавзолей” – премина безумната мисъл през ума на Карло. Предишната строгост в погледа на стария се бе смекчила и вече безцветните очи помътняха от зле прикрит уплах. „А може би обич”, изненада се капитанът от запаса. „Доживях! Каквото било, било!” – продължи баща му. – „Важното е, че си тук, а аз имам да ти казвам много. По твоята част е!” – трепна гласът му.
– Казвай щом си почнал! – опита се да помогне. Сякаш взаимното недоверие и наслоената неприязън отстъпваха...
– Аз докарах белята! – просълзи се възрастният мъж и сухото му тяло потръпна. Избелялата служебна куртка стигаше почти до коленето му – толкова се бе смалил. – Знаеш, какво ли не пристига в пощата? Преди година пристигна това и аз им се хванах на въдицата.
Избърса очите си с ленена кърпа: винаги я носеше в малкия джоб на панталоните, като извади заедно с нея и обявата.
Карло колебливо пое нагъната брошура. В главата му се пораждаха какви ли не противоречиви хипотези, но не и това:
– Фирма „Цветоглед” е на Вашите услуги. Ние съвсем безплатно ще обновим къщата Ви с чисто нова дограма. Транспортът, доставката и монтажът също са изцяло безплатни. Ако искате да живеете на топло, на сухо и на приветливо място, ни извикайте! До един месец след Вашето писмо ние ще Ви посетим и ще заменим старата Ви дограма с нова. Фирма „Цветоглед” изпълнява програмите на Галактическия заселнически съюз и ще зарадва всеки от Вас – повтаряме – напълно безплатно!

– И какво? – не се сдържа да попита, а баща му потръпна от болка.
– Разказах на всички и те приеха. Тогава в селото бяхме сто двадесет и пет, а сега сме трима – едва отвърна пощальона. – Заминаха... Най-добре ме последвай. Ще видиш сам – надигна се иззад бюрото и ги поведе навън. Главната улица, дето винаги уж бе обгрижвана, сега приличаше на горска пр(о)сека. Миналогодишните плевели отстъпваха място на избуялите нови, но поне зелени вредители. „Каква тишина”, започна сериозно да се притеснява Карло. Данчето ситнеше зад тях и също се оглеждаше боязливо.
– Тук! – с безразличие посочи бай Симо и влезе в първата къща отляво. – Всъщност няма значение. Навсякъде е едно и също.
„Къщата на кмета”, досети се капитанът. Едно време бе най-личната, ала сега не го впечатляваше. Влязоха в кухнята. Обстановка – нормална. Маса с постлана прашасала мушама на карета, печката – очукана и вярна, както и дежурните шкафчета – монтирани над мивката. Нямаше столове. Тогава видя прозореца или по скоро вратата, защото стигаше до пода. Блестеше от чистота, а видяното отвъд го накара да изтръпне – местността не беше тукашна... Мълчаливо обиколи другите стаи, качи се на втория етаж, но оттам, въпреки, че и те бяха нови, виждаше единствено сивкавата сграда на кметството. Върна се при тях, чакаха го в кухнята, втренчени отвъд и един по един разтвори шкафовете – бяха празни...
– Какво става тук! – едва ли не се скара на баща си.
– Сам виждаш, а може и да провериш!? – посочи му онзи вратата. – Натам!
– Какво натам? – едва сдържа раздразнението си.
 Двамата го гледаха сякаш е дете и Карло интуитивно разбра, че знаят много повече по въпроса. Никак не му допадаха подобни ситуации, в които уж трябваше да бъде водещ.
– Казах ти, че в селото останахме трима – Мишо слепия, една жена дето не може да ходи вече и аз. Но ти върви, сине! Щом аз мога да отида дотам и да се върна, ще можеш и ти. Не на всеки е отредено.
Подозренията, че е използван, го накараха да впие леден поглед в жената. Тук ставаше нещо...
– Не ме гледай страшно! – опъна му се старата приятелка. – Вече бях там и както виждаш се прибрах. Заради теб, глупако! Знаеш ли какво ми струваше това? Там е толкова хубаво, че не ти се тръгва. Но това Вас двамата не Ви засяга.
Прозрението буквално го разтърси. Та нали именно Йорданка помогна навремето и прикри недостатъка му, за да започне работа в полицията. А този недостатък го имаше от стария – наследствено... С нищо друго не се различаваха от другите.
– Далтонизма? – изстреля устата му. – Това ли е!
– Наистина си добър! – похвали го Йорданка. – Но само на едното око. Тези светове не влияят по никакъв начин върху психиката на далтонистите като Вас – Баща ти ми сподели, а после и го доказа.
– Светове... – отвърна като ехо.
– Да, от всяка къща преминаваш в различен свят, а може би е такъв за какъвто си е мечтал стопанинът. Но отвъд има други проходи и хората могат да се посещават едни други. Знаеш ли, че на онези места няма управа, данъци и избори. Планетите се грижат за всичко. Вселената е необятна и има място за всеки.
– Ще се заселиш там? – пресъхнаха устата му.
– Но ще бъда твоя. Завинаги! – изчерви се жената. – Там може да имаме и деца. Вече се случи и на по-възрастни от мен. А ти ще идваш и ще си отиваш по твоите си работи. Нали все си зает?
Пощаджийската чанта се появи в ръцете на баща му и картинката се изясни. Беше в капан, но не от онези – злонамерените, а поставен от единствените хора на света, които го обичаха.
– Не е само нашето село, синко! Чух за още няколко подобни случая, а хората винаги ще имат нужда от писма. Децата им са тук – на кои по града, на кои по чужбина... В новите светове телефоните не работят, както и другите модерни проклетии. Всички ще разчитат на пощальоните, а такива като нас са малко. Добре се получи, че те пенсионираха. Ето ти достойна работа!
 След мъчителната тирада старият му връчи чантата и сякаш се смали още повече. Беше на прага към отвъдното, но намери сили да продължи:
– И аз си имам местенце отвъд и последната ми молба е да ме положиш до майка ти. Вече я пренесох и ще легна до нея!
– Така да е, тате! – прошепна Карло, поемайки щафетата. – Никой не може да избяга от съдбата си!
 Години наред бе ненавиждал тази професия, ала сега, пред най-близките, си даде сметка, че тя е неговото призвание.
 © Симеон Христов Всички права запазени


  

3 коментара:

Популярни публикации / месечен рейтинг