Автори в аванс: ПИСМА ОТ РАЯ Симеон Христов

От автора на  "Водата пише", " Букинистите", "Словесни гравюри" и "Тежки призраци". 

Разказът "Писма от рая" е публикуван в сборникa с фантастични разкази "Страхотни разкази", 2014г.,

  Gaiana Book&Art Studio.

Всяка нощ яркото око под монитора упорито го дебнеше. Сякаш искаше да му каже нещо. Така минаваха тъмните часове на капитан Карло Марков – вече пенсиониран кадър от Министерството на вътрешните работи.

Надвисналите облаци и стелещата се навън суграшица ограничаваха достъпа на светлина, но биологичният му часовник безпогрешно отчиташе, че вече е шест – време за кафе, а преди това – задължителната гимнастика – малко йога и няколко упражнения, които му допадаха. Беше на петдесет и нямаше намерение да се предава: тепърва щеше да търси ново поприще за изява. До преди месеци се блазнеше от подобно развитие, ала сега мислеше различно. Тръсна глава и за кой ли път блокира самосъжалението. „И без това ме изличиха!”, отчете с тъга. „Единственият отдел в МВР за изучаване на психотронни и паранормални явления бе ликвидиран, заради кризата, а шефът облекчено му посочи вратата:

– „Досиетата Х” ги има само по телевизията, приятелю! Взимай пенсиите и се радвай на живота!

След минутка бълбукането на кафеварката се смеси с телефонен звън. Все още не закриваше стационарния си номер и така се наслаждаваше на макар и малка частица от миналото. „Толкова рано?”, върна се назад, когато го търсеха за спешни случаи.

– Здравей, капитане! – изненада го отдавна забравен глас. – За мен е време да се видим, а за себе си ще решиш сам.

Изреченото избистри съзнанието му много повече от дузина кафета и посивялата му коса, аха да се изправи.

– Пенсионирах се, госпожо Чолакова. Не съм вече капитан! – наложи си да влезе в тона на старата приятелка. – Щом е дошло време, заповядай вкъщи. Кафето е готово.

– Отново съм Иванова – колебливо отвърна гласът. – Госпожица Йорданка Иванова. Идвам до половин час!

Карло смотолеви адреса си за всеки случай, остави слушалката и застина – от двадесет години очакваше този миг, а ето че се оказа неподготвен. Стелещата се зад прозореца мътилка се промъкна в спомените и направи кафето му горчиво като пелин.

„Защо?” – питаше порцелановата чашка и сивите очи ту замръзваха като топчета лед, ту се разтапяха, разнежени от топлина.

– Да се вземем в ръце! – каза на глас и влезе в банята.

Бе снажен мъж – точно един и осемдесет – уж достоен представител на фамилия Карлови, ама така и остана сам.

„А може би това ще се промени?”, прошепна скритата досега надежда. „Тя идва!” Да, първата му и единствена любов, пламнала още в малкото селце, където бяха родени и двамата, а после погубена от града и неговите производни – кариерата и новопридобитите навици. Данчето стана очен лекар и все пак реализира мечтите си, а той се захвана с паранормалните явления. „Не вярвах, че ще я загубя”, блъсна го старата болка, „и все още не искам да повярвам”.

– Скоро ще разбера! – отново си проговори сам, докато обличаше чиста риза.

Пиеше трето кафе, когато звънецът го стресна. Въпреки, че очакаше имено този звън...

Суетенето в коридора, докато вземе дрехата ѝ, задължителното взаимно проучване и преходът в малката кухня. Колко познато бе това... Сякаш се разделиха вчера.

– Не си помръднала – не откъсваше поглед от лицето ѝ.

Сините очи бяха все така искрящи, а косата се стелеше по рамената както тогава – черна и поглъщаща до забрава. Стройната фигура го накара да потръпне, но бързо се овладя.

– И ти изглеждаш добре – отвърна гостенката, докато мълчаливо се взираше в чашата си.

„Какво ли ще открие на дъното?”, попита се мислено, чудейки се накъде да подкара разговора. За негово облекчение тя пое инициативата.

– Нося ти вест! – отрезви го гласът ѝ. – Само че бе адресирана до мен и я прочетох! Знаеш от кого е..

Подаде му листа и невинно върна взор в димящата чаша.

„Едва ли е дошла само заради това?”, успокояваше пулса си, а думите на стария вече пареха ръцете му. Така и не намериха общ език – баща и син… Толкова бяха различни. След като си отиде майка му, нищо не го задържаше там. Тръгна и остави всичко зад гърба си. Знаеше, че е редно да се обажда… Колко пъти, обаче, се бе случвало да е наблизо покрай командировките, но винаги заобикаляше. И сега, четейки криволиците му, сякаш го виждаше – висок и сух, с вечната овехтялата куртка на пощенски служител. Длъжността, за която Карло бе подготвян откакто проходи, и която той така безцеремонно загърби.

„Кажи му да дойде! Важно е! Ела и ти!”, пишеше накратко.

Типично в стила на стария. Без обяснения, без намек за молба... по-скоро – заповед. Затова се махна навремето. Не искаше да дели живота си с пощаджийската чанта. Сутрин да разнася вестите на хората, а после до мрак да стои в кметството – в малката стаичка с телеграфа. Щом се прибереше по тъмно, едва обелваше по някоя дума на майка му, мълчаливо вечеряше и лягаше – чужд на своите – близък само на хорските новини.

„С какво съм, обаче, аз по-различен?”, блъсна го равносметката. – „Е, поне съм сам и не наранявам никого!”. Но сега точно не беше, а тази, която обичаше стоеше насреща му, пиеше на мънички глътки кафето си и внимателно следеше реакциите му.

– Можеше да пише на мен? – опита се да печели време. Чудеше се какво ли е наумил старецът.

– Едва ли! – отвърна му Данчето. – Нито знае къде си, нито адреса ти. Подочува по нещо оттук-оттам, ама с мен му е било лесно. Поне веднъж месечно пиша на нашите и знае как да ме намери.

– Май си готова за път? – попита с надежда.

Непромокаемото яке, ботушите и туристическите панталони му говореха за вече взето решение. „Знаела е”, мина му през ума. „Знаела е, че съм свободен и пак е с крачка напред”.

– Позна! – отвърна му с нейната си усмивка, а той, потъвайки в любимите очи насреща, само кимна с глава.

– Десетина минутки са достатъчни. Така сме ние войниците!

***

– Дойде най-после! – по-скоро примирено изрече Симо Карлов. Откриха го в малката стаичка на кметството, а от други наоколо нямаше и следа. „Като в мавзолей” – премина безумната мисъл през ума на Карло. Предишната строгост в погледа на стария се бе смекчила и вече безцветните очи помътняха от зле прикрит уплах. „А може би обич”, изненада се капитанът от запаса. „Доживях! Каквото било, било!” – продължи баща му. – „Важното е, че си тук, а аз имам да ти казвам много. По твоята част е!” – трепна гласът му.

– Казвай щом си почнал! – опита се да помогне. Сякаш взаимното недоверие и наслоената неприязън отстъпваха...

– Аз докарах белята! – просълзи се възрастният мъж и сухото му тяло потръпна. Избелялата служебна куртка стигаше почти до коленето му – толкова се бе смалил. – Знаеш, какво ли не пристига в пощата? Преди година пристигна това и аз им се хванах на въдицата.

Избърса очите си с ленена кърпа: винаги я носеше в малкия джоб на панталоните, като извади заедно с нея и обявата.

Карло колебливо пое нагъната брошура. В главата му се пораждаха какви ли не противоречиви хипотези, но не и това:

– Фирма „Цветоглед” е на Вашите услуги. Ние съвсем безплатно ще обновим къщата Ви с чисто нова дограма. Транспортът, доставката и монтажът също са изцяло безплатни. Ако искате да живеете на топло, на сухо и на приветливо място, ни извикайте! До един месец след Вашето писмо ние ще Ви посетим и ще заменим старата Ви дограма с нова. Фирма „Цветоглед” изпълнява програмите на Галактическия заселнически съюз и ще зарадва всеки от Вас – повтаряме – напълно безплатно!

– И какво? – не се сдържа да попита, а баща му потръпна от болка.

– Разказах на всички и те приеха. Тогава в селото бяхме сто двадесет и пет, а сега сме трима – едва отвърна пощальона. – Заминаха... Най-добре ме последвай. Ще видиш сам – надигна се иззад бюрото и ги поведе навън. Главната улица, дето винаги уж бе обгрижвана, сега приличаше на горска пр(о)сека. Миналогодишните плевели отстъпваха място на избуялите нови, но поне зелени вредители. „Каква тишина”, започна сериозно да се притеснява Карло. Данчето ситнеше зад тях и също се оглеждаше боязливо.

– Тук! – с безразличие посочи бай Симо и влезе в първата къща отляво. – Всъщност няма значение. Навсякъде е едно и също.

„Къщата на кмета”, досети се капитанът. Едно време бе най-личната, ала сега не го впечатляваше. Влязоха в кухнята. Обстановка – нормална. Маса с постлана прашасала мушама на карета, печката – очукана и вярна, както и дежурните шкафчета – монтирани над мивката. Нямаше столове. Тогава видя прозореца или по скоро вратата, защото стигаше до пода. Блестеше от чистота, а видяното отвъд го накара да изтръпне – местността не беше тукашна... Мълчаливо обиколи другите стаи, качи се на втория етаж, но оттам, въпреки, че и те бяха нови, виждаше единствено сивкавата сграда на кметството. Върна се при тях, чакаха го в кухнята, втренчени отвъд и един по един разтвори шкафовете – бяха празни...

– Какво става тук! – едва ли не се скара на баща си.

– Сам виждаш, а може и да провериш!? – посочи му онзи вратата. – Натам!

– Какво натам? – едва сдържа раздразнението си.

 Двамата го гледаха сякаш е дете и Карло интуитивно разбра, че знаят много повече по въпроса. Никак не му допадаха подобни ситуации, в които уж трябваше да бъде водещ.

– Казах ти, че в селото останахме трима – Мишо слепия, една жена дето не може да ходи вече и аз. Но ти върви, сине! Щом аз мога да отида дотам и да се върна, ще можеш и ти. Не на всеки е отредено.

Подозренията, че е използван, го накараха да впие леден поглед в жената. Тук ставаше нещо...

– Не ме гледай страшно! – опъна му се старата приятелка. – Вече бях там и както виждаш се прибрах. Заради теб, глупако! Знаеш ли какво ми струваше това? Там е толкова хубаво, че не ти се тръгва. Но това Вас двамата не Ви засяга.

Прозрението буквално го разтърси. Та нали именно Йорданка помогна навремето и прикри недостатъка му, за да започне работа в полицията. А този недостатък го имаше от стария – наследствено... С нищо друго не се различаваха от другите.

– Далтонизма? – изстреля устата му. – Това ли е!

– Наистина си добър! – похвали го Йорданка. – Но само на едното око. Тези светове не влияят по никакъв начин върху психиката на далтонистите като Вас – Баща ти ми сподели, а после и го доказа.

– Светове... – отвърна като ехо.

– Да, от всяка къща преминаваш в различен свят, а може би е такъв за какъвто си е мечтал стопанинът. Но отвъд има други проходи и хората могат да се посещават едни други. Знаеш ли, че на онези места няма управа, данъци и избори. Планетите се грижат за всичко. Вселената е необятна и има място за всеки.

– Ще се заселиш там? – пресъхнаха устата му.

– Но ще бъда твоя. Завинаги! – изчерви се жената. – Там може да имаме и деца. Вече се случи и на по-възрастни от мен. А ти ще идваш и ще си отиваш по твоите си работи. Нали все си зает?

Пощаджийската чанта се появи в ръцете на баща му и картинката се изясни. Беше в капан, но не от онези – злонамерените, а поставен от единствените хора на света, които го обичаха.

– Не е само нашето село, синко! Чух за още няколко подобни случая, а хората винаги ще имат нужда от писма. Децата им са тук – на кои по града, на кои по чужбина... В новите светове телефоните не работят, както и другите модерни проклетии. Всички ще разчитат на пощальоните, а такива като нас са малко. Добре се получи, че те пенсионираха. Ето ти достойна работа!

 След мъчителната тирада старият му връчи чантата и сякаш се смали още повече. Беше на прага към отвъдното, но намери сили да продължи:

– И аз си имам местенце отвъд и последната ми молба е да ме положиш до майка ти. Вече я пренесох и ще легна до нея!

– Така да е, тате! – прошепна Карло, поемайки щафетата. – Никой не може да избяга от съдбата си!

 Години наред бе ненавиждал тази професия, ала сега, пред най-близките, си даде сметка, че тя е неговото призвание.

 © Симеон Христов Всички права запазени

  

Книгата "Страхотни разкази" можете да поръчате на Симеон Христов.

АВТОРИ В АВАНС: ТЕЖКИ ПРИЗРАЦИ от СИМЕОН ХРИСТОВ

Какво може да прочетете на страниците на книгата?

Осемнадесет фантастични разказа съссъвременни сюжети. Жанрът се движи на  границата между магическия реализъм, хумора и фентъзито. Свежи, завладяващи истории, чиито сюжети  са част от българската действителност. Героите са пълнокръвни, интелигентни и често попадат в невероятни ситуации. Изходът не винаги е хепи. Има истории с отворен край. Магията оживява в реалността на времето като естествен двигател на случилото се.

Предлагаме ви разказа "Тежки".

                                                         ТЕЖКИ

                                      от Симеон Христов

Вятърът все повече се усилваше, дъждът скоро го последва, а мълниите сякаш бяха избрали точно това място за своите забавления.

– Ама, че време! – промърмори Стефан, пристегна качулката на анорака и след като потърка ръце да се сгреят, продължи прехода.

По тъмно потегли от хижата към целта си, но вече не бе сигурен нито откъде мина, нито къде се намира. Вместо октомврийско слънце, каквато бе прогнозата за деня, отгоре му надвисна гъста чернилка, проядена тук-там от бледи прозирни участъци, за съжаление недостатъчно обширни, за да се ориентира. Часовникът му спря – отказваше да посочи кое време е, както и мобилният телефон – ням и безсилен пред стихията. Кафеникавите дървета наоколо с жалост се разделяха с последните си листа, изтръгнати от безпощадната вихрушка, стенеха с оголели клони, а пътеката, която уж следваше се сля с пожълтялата трева.

„Изворът!” – помисли с ирония, но и задаваща се тревога. Искаше и тази година да посети любимото си кътче, но успя чак сега – през октомври. След пенсионирането си от „Службата за борба с природните бедствия” мислеше, че ще има много свободно време, но не стана точно така: деца и внуци, както и болежките на средната възраст безпощадно отнемаха от свободата му. Въпреки това се присъедини, като доброволец към „Планинските спасители” и не се оплакваше. Вече трябваше да е стигнал, а вместо това сякаш обикаляше в кръг. „Ето го пак този чинар! Не минах ли оттук преди час?” Непредвидимите атаки на бурята вече го притесняваха и Стефан мислено провери екипировката си: аноракът и панталонът му бяха непромокаеми, както и най-важното – обувките. Разполагаше със запалка, наченат пакет цигари и цял шоколад. Като прибавим и плоската бутилка с алкохол, прецени, че ще може да издържи за известно време. „Що за черни мисли?” – упрекна се сам, щом бурята позатихна.

 Това му позволи да се придвижва по-уверено и след час, според биологичния му часовник, попадна на непознат, поне за него, горски път. Шарките от гуми по изровените коловози все още ясно личаха: скоро оттук бе минал камион. С облекчение пое към спасението, като си избра да слиза. Не му се катереше, а и силите постепенно отслабваха. Късметът го споходи отново, щом гората остана зад гърба му. Сега се движеше в скалисто ждрело, пристъпваше върху твърда земя, сякаш по дъното на затихнало езеро, а ивицата потъмнялото небе отгоре му бе повърхността. Усещаше, че трябва по-бързо да се махне оттук, ала стихията имаше други планове: удари отново с милиарди ледени топчета и го принуди да се подслони под причудливо издадената, от дясната му страна, козирка. Мястото бе достатъчно, за да го подслони. Дори имаше две стъпала, които го предпазиха от стичащата се водна маса. Водата носеше със себе си кал, коренища и последните листа на дърветата, бучеше ядно, усилена от стесненото пространство и изчезваше надолу, безучастна към неговите тревоги. Безсилен, Стефан най-после си позволи да запали цигара. „Вместо извор си имам река!” – мислеше усилено с надеждата някак да се измъкне. Намери суха клонка, хвърли я пред себе си и докато преценяваше скоростта ừ, дочу новопоявил се, цивилизован звук.

Камионът се появи отгоре, откъдето бе дошъл и той, огромен със стотиците отрязани трупи, стърчащи над кабината. Стефан виждаше само силует, но и това стигаше. Прецени, че е абсурдно да излиза насреща му: можеше да не го забележат, пък и кой би могъл да спре при тези обстоятелства. Реши да се покатери отзад, щом машината го задмине, само и само да се измъкне оттук. Където и да го откараше, поне щеше да има хора. Оставаха метри до срещата. Чувстваше, че няма да има друг шанс и напрегнал сетива – настръхна, когато сякаш от нищото, от скалите срещу него буквално, изскочи дете – не повече от тригодишно, голичко, само с препаска на кръста. Момчето (реши, че е момче) скочи във водата, която го покри до гърдите и започна да пляска с ръце. Сякаш не виждаше приближаващата машина или пък не проумяваше, че тя представлява опасност.

Воинската чест на Стефан Карлов за миг надделя над чувството за самосъхранение и той, винаги готов действие, хладнокръвно нагази в клокочещата вода. Някак се задържа да не падне, с мъчителни крачки достигна до малкия, а стихията под краката му бучеше. Стори му се, че и камионът нададе вой на сирена, но за него бе все едно: трябваше да спаси детето. Сърцето му замръзна, когато най-после го хвана. Пое двете малки ръце, но опитът му да го повдигне се провали. Сякаш замръзнаха и двамата, защото ТО със сигурност тежеше много повече от самия него. Вместо уплаха, квадратното личице излъчваше веселие и дори нотка на лукавост. Природата виеше, машината неумолимо се плъзгаше към тях, а странното същество нехаеше. За тези секунди през мислите на Стефан минаха какви ли не догадки, но една от тях бе най-правдива – това същество не можеше да е от човешката раса.

„Дотук бях!” – примири със съдбата си бившият офицер и зачака края. Нямаше време за бягство, пък и малкият не го пускаше. Беше се вкопчил в него и сивите му като мътна вода очи, сякаш се усмихваха. Нямаше коса, а по-скоро, покривка от зеленикави лишеи по темето, а останалото: нос, уши и устни бяха груби, да не кажем примитивни.

Когато камионът ги достигаше се случи второто чудо: скалата отсреща оживя и от нея се откъсна същество, наподобяващо огромна по размери жена. С две крачки исполинката пристъпи към тях, с една ръка задържа камиона на място, а с другата преметна детето през гърба си. След като то се закрепи за врата ừ, тя грабна спасителя, прихвана го през кръста, сякаш бе второто ừ дете и го понесе като перце назад.

Стефан отчаяно проследи отплувалия към спасението камион, а после всичко потъна в мрак. От една страна бе изцеден от положените усилия, а от друга бе премръзнал, мокър до кости и тотално дезориентиран. Първото му чувство бе на облекчение, защото тук поне беше сухо. Иначе в помещението не бе по-светло, отколкото отвън и му трябваха минути, докато започне да възприема околната среда.

Пред очите му се извиси силуета на исполинката, която отново го пое оттам, откъдето го бе оставила на идване, пренесе го като животинче през обработен овален проход и го пусна в малко езеро, чиято вода сякаш кипеше.

„В ада съм, – бе последвалата мисъл – а тези са семейство дяволи!” Потъна в горещата вода, както си бе с дрехите, и се удиви на друга идиотска мисъл. Притесняваше се за цигарите си в момент, когато не знаеше дали ще оживее.

„Жив ли съм?” – попита се отново.

Водата му отвърна по-добре от самия него и скоро почувства живителната ừ топлина. Стоя така няколко минути, пред покъртителния поглед на непознатата, приседнала на метри от него, и слята със скалите зад себе си. Сега успя да я огледа и установи, че много малко се различава от рожбата си. Само дето беше облечена с нещо като ризница, съставена от бляскави каменни плочки, не по-големи от кибритени кутийки, а бяха блестящи, защото едва сега различи няколко примитивни светилника, набучени високо по стените. Излъчваха синкаво, сякаш боязливо сияние и придаваха на обстановката още по-мистичен вид. Щом се съвзе, успя да излезе навън, а погледът на непозната му посочи каменна плоча, от която се издигаха същите изпарения, както от езерото. Нещастен и сам в това нечовешко кътче на света, Стефан колебливо съблече всичко от себе си и положи дрехите си върху сушилнята. Нарече я така, за да има за какво да се хване. Очите на стопанката и те сиви, но сухи и толкова неестествени, не изразяваха нищо. Стоеше гол, в абсурдна кухина, там някъде, в недрата на планината и не знаеше какво ще последва. За негово облекчение исполинката сякаш задоволи любопитството си, защото доста безшумно за размерите си се надигна и го остави сам. С треперещи ръце пребърка джобовете на анорака и най-после късметът му се усмихна: нещата му бяха сухи. На два залъка привърши шоколада, а димът от последвалата цигара скоро се сля с изпаренията от езерото. „Какво ще правят с мен?” – витаеха мислите му, докато не го налегна сънят. Чак сега откри нишата зад гърба си, където бяха нахвърляни няколко животински кожи. Не му оставаше нищо друго освен да се отпусне и да чака развръзката. Само се молеше да е негова полза!

Кошмарните видения го нападнаха и в илюзорния свят: отново и отново спасяваше хора от придошли реки, спускаше се в изтърбушени сгради, докато не го застигна грохотът. Сякаш всичко наоколо се рушеше. Събуди се и трескаво облече дрехите си. Поне бяха сухи и това донякъде му възвърна увереността, че ще се измъкне. Неведнъж бе спасявал и своя живот, наред с чуждите, и смееше да твърди, че има опит в най-възвишена, поне за него, професия. Погали бродирания знак на ръкава си, изобразяващ логото на „Планинската Спасителна Служба” и се съсредоточи върху обстановката. Нищо наоколо не се рушеше, но монотонният звук от триещи се един в друг камъни продължаваше да го изпълва със смут. „Мечка страх – мен не страх!”, каза наум и пое по прохода. Бе еднопосочен, така че нямаше избор, пък и времето летеше. Не знаеше колко е спал, но предполагаше, че нощта е вече навън. Представи си уплахата на роднините, на близки и приятели и отново се почувства самотен. Проходът скоро го изведе до друга кухина, където намери някои отговори: исполинката и детето ừ се боричкаха край огнището, поне така оприличи нажеженото до лава корито в основата на една от стените. Доколкото можеше да анализира поведението им, човекът прецени, че майката прави опит да нахрани галеника си, ала той възприемаше усилията ừ като повод за игра. Каменната жена бъркаше в огнената течност с грубо издялкана лъжица и след поредното увещание успяваше да я излее в устата на палавника. Картината го накара да се вцепени на място, защото само една капка от храната им щеше да го убие. Последвалият допълнителен грохот, който отчаяното му съзнание най-после определи като смях, съвсем го смрази. Издатината отдясно на взора му се размърда и оформи фигура, още по-могъща и невероятна от тази на стопанката. Беше на мъж, според човешките възприятия, но поне половин метър по-висок от жената и още по-страховит. И той както отрочето си носеше само препаска през кръста, пак изградена от, почти еднакви по размер, минерални плочки, но по-лъскави и сякаш по-здрави. Щом огромната глава се извърна към него, Стефан занемя. Не, че искаше да говори, но тези бели очи, кристални решетки, помнещи и събрали информация от много отминали еони[1], го накараха. Принудиха го да говори, макар и не по човешкия начин, а и да обясни какво търси тук.

Спасителят разказа пледоарията на мисловната си реч, възбудена според него от древното каменно същество, благодарейки на домакина си за временното затишие. Докато го слушаше, бащата извади от препаската си купчина натрошени скали, с което повдигна настроението на малкия. Явно това бе голямо лакомство, защото лъскавите камъчета бяха схрускани за минутка от малчугана.

– Искаше да го спаси! – намеси се и жената, което предизвика толкова немислима физиономия върху лицето на каменния човек, че Стефан я възприе като усмивка.

„Може би ще се измъкна!” – долетя надеждата.

– Това е нашата храна! – посочи му колосът остатъците от купчинката. – Вие, временните искате и нея. Ровите навсякъде, унищожавате я, въпреки че не я ядете, и така ни убивате. На времето ви допуснахме тук, мислехме, че ще сте полезни, ала вече е късно. Малцина останаха от нас! Но все пак… ти си спасявал сина ни! – „усмихна” се накрая.

„Така беше!” – потвърди Стефан Карлов.

– Тогава си върви, временни! Върви си и забрави за нас!

После решително даде знак на жена си и тя, сякаш бързайки, да не би повелителят ừ да промени решението си, го грабна и заедно преминаха (за него бе преминаване, защото скалите явно се подчиняваха на тези същества и им правеха път). Отново се озова на човешкия път, но вече не бушуваха стихии, водата я нямаше, а тишината бе по-топла и от слънцето, което вече напичаше.

„Това не беше реално!” – отдъхна си, щом остана сам. – „Преживях нещо покрай бурята, а съзнанието ми, за да ме спаси, си измисли останалото. Аз съм нормален и така ще се прибера в къщи – като нормален човек!”

Бе направил само няколко крачки, когато отдясно се изтърколи парче скала, обла като морена, а след миг пред него се появи момчето. Протегна ръка и изсипа в дланите му купчинка бляскави камъчета.

„С това ще доживееш спокойно дните си, временни!”

– Благодаря ти, малчо! – отвърна му вече по човешки.

„Аз ти благодаря, временни! Беше забавно!” – бяха последните думи, които чу с мисловната реч на исполините, след което изпращачът му потъна в своя свят.

© Симеон Христов Всички права запазени

---

[1] Термин за обозначаване на период от време. Един еон се разделя на няколко ери.