Нели Господинова: Ех, пуста, пуста майчина обич! Разкази за Добруджа

Дълго се чуди откъде й дойде на главата шопът. Един шоп в цяла Добруджа да дойде и то в нейната къща да влезе. Хубавото й момиче да почерни. Залепнал като пиявица и смуче, смуче… И всяка вечер дохожда. Цял град го гледа как се сурне след нея. За срамотиите дето я прегръща пред татко й, да не говорим. И нахален. И устат!  Хем всяка вечер у тях – яде, пие и не си затваря устата, хем  да се  жени за щерката нищо не казва.  То пък от друга страна, кой ще го вземе тоя шоп – гол като пушка. Нѝ го знаят от де е (Кюстендилско май). Баща му и майка му – кой  ги е виждал. Един сал вуйчо има в града, и той дърт пияница. Ни да го види човек, ни да си поговори с него. Груб, недодялан. И той шоп ли е, македонец ли е, кой го знае какъв е. А само като се сетеше, че един ден можеха сватове да станат, тръпки  я побиваха от горе до долу…

Ай, стига вече!, изпсува наум Ганка и почна да меси тестото още по-яростно. Правеше питка за вечеря и бурните й мисли риеха дълбоки дупки в нежното майчино сърце, сякаш беше тесто. Тя взе да го точи още по-зло, намаза корите с масло и сирене, зави ги, оформи добре многолистната погача и я метна във фурната да се пече.

Ах, Нинето! Не е Нинето виновно, не е… То е най-хубавото дете на света. Високо, стройно, русо, синеоко, умно. Откак се роди Нинето, тя, Ганка, майка й, все над главата й трепереше. С тая бяла кожа, с това крехко здраве – колко болести и алергии.  И все по болници и доктори висяха. А то, милото – като порасна, за медицинска сестра се изучи. А тоз човек (ако и да не е човек шопът), ей така да дойде и да го грабне.

Ех, защо не го дадох Нинето на младия доктор Мамеров, като я искаше за жена. Ама как да си дадеш в чужда къща най-свидното детенце! С какви очи щеше да  посреща високомерните сватове – Мамеровите. Тия богаташи щяха да ги гледат все отгоре, като дойдат на гости в тяхната бедна къща на края на града. Как щяха да се отнасят с Нинето след това? Като с последна слугиня!…. Колко стягаха с баща й къщата оттогава насам! Да е спретната, подредена, богата, тая пуста къща! Да не са по-долни от сватовете следващия път. Но следващи сватове така и не се явиха. Младият д-р Мамеров – тогава обаче тя го считаше за стар, беше със седем години по-голям от дъщеря й, замина за София със семейството си и повече не чуха за него. Или пък Нинето не искаше повече да ги тревожи – нито семейството си, нито себе си. Дали е било любов? И да е било… Майчината любов е най-силна и вярна. Тя първа предусеща кое е най-доброто за детето. А тогава любовта й подсказа да се намеси. И сега пак се бунтуваше пустата майчина любов! Срещу шопа!

 Да, но днес Нинето бе вече на трийсет. И друг доктор Мамеров не се яви за зет. А шопът бе всяка вечер у тях… Мисълта за него пак я върна към Мамеровите:

 „Не знам вече, дали добре сторих тогава… Момчето тъкмо беше завършило, върнало се в града и си търсеше жена. А Нинето с тия големи сини очи, с тая бяла кожа и руса коса… Знам ли! Може наистина да я е обичал. С тая моя пуста майчина обич добро ли, зло ли на детето си сторих! Досега щяха деца да навъртят, къща да си построят. В никой случай нямаше да позволят Нинето да живее със свекърва си наедно… Да я тормозят и да им слугува. Ех, ако можеха да върнат времето назад, вече нямаше да е толкова инатлива…

Ами пък не, такава съм си… Ината преселка. Генът ми е такъв!”

– Върнахте ли се вече, Нине? – надникна Ганка към вратата, която се отвори и в коридора вече тропаха дъщеря й и омразният шоп. – Събувайте се. Ей там има терлички да обуете, маминото! И ти, и ти, Владко! Обувай терлиците, че обувките ти в нашата къща, все към вратата сочат…, нали знаеш? Ха-ха! Това е стара преселска дума, не се тревожи...

– Да, да, госпожо Ганка! Ще обуя терлиците… Ммм, колко вкусно мирише! А това е за вас – рече Владко и й подаде торбичка от супермаркета. – Напазарувахме с Нинето.

– Че защо си харчите парите. Спестявайте! Излизайте! Млади сте! Аз тука съм спретнала една питка и манджичка има. А татко ти,  Нине, ще извади от мазата сок от бъз и една ракийка има от дядо ти. Вие, Владко, по вашия край може домашна ракийка да не пиете…

– А, пием, но аз не пия, госпожо… Но няма проблем, ако трябва да правя компания, ще пия една чашка.

– Тъй, тъй... ще пиеш! Ами заповядай, сядай, нали си ни вечният гост тука, Владко, как да не ти сипем една ракийка… Вашите обаждат ли се? Знаят ли как, къде и с кого живееш?...

– Не, не се обаждат… Разведени са, никога не съм го крил… Имат си свои проблеми родителите ми, нови семейства, за мене не мислят.. Пък и знаят, че съм у вуйчо. Той сам ме покани… Освен това съм вече на трийсет и две, госпожо Ганка!

 – Ох,  разведени… Не е хубаво, не е хубаво, ама живот… – затюхка се Ганка, докато слагаше масата. – Нине, доктор Мамеров обажда ли се от София? – изтърси най-неочаквано тя и Нинето се смръзна. Майка й от години не споменаваше името му.

– Кой? Кой да се е обаждал?... – заекна от изненада момичето. – Ти добре ли си бе, мамо? Как се сети за него?... – и повиши тон. –Ти никога не говориш за него, какво ти става?...

– Докторът Мамеров е много кадърно и умно момче, Владко! Преди осем години искаше ръката на Нинето. Тъкмо завършил медицина, от богато лекарско семейство. Колко имоти имаха тука, не като тебе!..Гол като пушка! Прощавай! Май всичко продадоха, като заминаха за София а, Нине?…

– Знам, знам. Нинето ми е разказвала за него, госпожо Ганка! Имали сте несъвместимости в отношенията…

–  Несъвместимости какво?... – опули се Ганка, но бързо се окопити и пак влезе в настъпление. – И как върви търговийката, алъш вериша как е при тебе? Имаш ли мющерии, както се казва? То, да си дребен търговец в нашия град не е кой знае какво, сам знаеш…

 – Знам, знам… Хората са бедни, само за подаръци купуват. Как да върви, никак. Едва-едва.  Но с Нинето решихме, че ще разпродадем каквото е останало от стоката и другаде ще си търсим късметя.

– Другаде късметя ще си търсиш? Това е добре! Да не се връщаш пак в Кюстендилско? Нали оттам беше. Виж колко много неща за тебе зная…–  грейна лицето на Ганка най-неочаквано.

 – Не, не.. Друго имам предвид…

– А, Владко! А ти видя ли абитурентския костум на Тонито? Ела, ела да ти го покажа! Закачила съм го на закачалки в хола. Който дойде, да го види! Ето тука е ризата. Копринена. Резеда! Харесва ли ти? А!

– Да, да! Важното е на Тони да му харесва, госпожо Ганка!

 – Ъ, че как няма да му хареса. Ето и костума. И той е зелен. В тон да е всичко. И вратовръзката. Сичко сѐ пари струва, това е. А тука в тоз гардероб, видиш ли? Все е чеиз на Нинето и на Тонито. Един ден като се оженят… Кхъ! Ти, Владко, как мислиш да я караш така, като един костум нямаш… Ох! Нищо, нищо!  Я, иди там до фикуса. А! Я  да те видя колко си висок! Ха-ха, нали знаеш оня виц, дето завреният зет все до фикуса седял….

– Ха-ха! Да, да! Знам го, госпожо Ганка!

– Мамо, хайде, моля те! Татко дойде. И Тони също. Аз сложих масата. Остави Владко да си почине, че цял ден е работил!

 – Да, оставям го… Браво, Нине! Браво, майка! Дорде се обърна и то сложило Нинето масата! На татко си сложи ли кòпанчето, че той кòпанчета обича? И нож му сложи, че не обича да си цапа ръцете, като се храни.

 – Да, мамо! Сложих! Кòпанче, нож, всичко…. Хайде!

Ганка се разбърза доволна, че нещата някак от само себе си се подреждат. Нинето все пак бе умница, нямаше да се остави току-така на един шоп.

–  Та кога заминаваш за Кюстендил, Владко? –  рече между другото Ганка докато отопяваше с един залък вкусния  сос на  пилешката яхнийка.

– Не, мамо. Не заминава за Кюстендил – намеси се Нинето. – Мислех да не казваме още, но щом подхвана темата. Заминаваме двамата с Владко. За Швейцария. Берн. Намерих си работа там.  Като медицинска сестра. И Владко ще си намери работа, като стигнем…

Бащата на Нинето и брат й Тони замръзнаха, онемели  от неочакваната вест.

Ганка изпусна лъжицата от изненада и тя пльосна под масата. Швейцария! Лицето й почервеня, ноздрите й се разшириха – вдигна кръвното.

– Швейцария. Берн. Намерила си си работа. А той – не. Ще го издържаш в Швейцария! Луда ли си ма, Нине!... Ох, чедо, чедоооооо! Ох, защо майка си и пустата майчина обич не пожали!... – ревна отчаяно Ганка, колкото сила имаше.

 И докато всички се суетяха, объркани от неочакваната вест, Ганка  скочи, грабна ножа бързо и го заби в рамото на омразния щоп:

–       На ти, наааа… Швейцария ще ми ходи. На ти... Аааааааа!....

®Нели Господинова, Разкази за Добруджа,  Преселци


КУПИ ,, РАЗКАЗИ ЗА ДОБРУДЖА" - разкази, стихотворения и рецепти от добруджанския край от онлайн книжарница книгите.бг  (кликни на линка)

Нели Господинова СИРАЧЕ / Разкази за Добруджа

Селото не искаше да се буди, черно-почерняло, дори когато камбаната на църквата огласи утрото с тъжния си звън. Вятърът носеше из въздуха мирис на прегоряло и сееше по листата на дърветата последните сажди от пожара. Няколко жени се засуетиха край плета на Керановата къща и пак се скриха. Нямаше го вече Керан. Изгоря в пламъците на нивите край Орлова могила* заедно с още двама мъже от селото. Не го пожали Господ, нито заради младостта му, нито заради трудната му булка. Стана на пепел и прах и сега вятърът носеше частици от изгорялото му тяло над равното добруджанско поле.

Никой не посмя да пристъпи в черните ниви още същия ден, белите кокали на Керан да потърси, ей тъй, нещо от него булката му да погребе. Кераница се затвори у дома сама с мъката по мъжа си и с въпросите за бъдещето на нероденото си дете.

Какво ще прави сега? Замина си мъжът й на оня свят. Не остана в родата им мъжка семка. Кой щеше да се погрижи за тях? Керан беше мъжът и в техния, и в нейния род. Тя се сви на топка върху малкото миндерче на одаята и се насили да отрони поне една сълза, но не успя. Пожарът беше прегорил способността й да плаче. Само малкото я ритна два-три пъти с крак, сякаш недоволно от нещата, които се случваха извън утробата на майка му и които то все още не разбираше.

Някой потропа на вратника, но жената не обърна внимание. Нека тропат. Чунким не знаят, че в дома на Керан ни живот, ни смърт има. Чунким сега е за гости?...

– Вълчу е, майка! Сирачето Вълчу. Намерил е ножа на Керан. Донесъл е и…. там, каквото е имало… да го погребем.

Кераница чу как оплаквачките извиха гласовете си и виковете им възвестиха на цяло село, че тялото е намерено. Скоро към каканиженето и нарежданията се присъединиха още жени и бдението край костите на мъртвия се започна.

 ***

Да беше турско, по-лесно щеше да е, селото Керан да прежали, баща на нероденото му дете и мъж за младата Кераница да найде. Като чумави бягаха мъжете от къщата, чунким някой споменеше, че скоро дете ще се роди, че градините на Керан съхнат, а с тях и младата му булка.

Най-сетне, когато обраха и последната нива с царевица, кметът, попът и берберинът викнаха две-три жени да замесят хляб, а мъжете гътнаха един петел за курбан. Дорде месото се вареше и печеше, изнесоха едно буре шира от Уме уно* и дамаджана с тригодишна кайсиевица.  И докато някой се усети какво-що –  пишмансватбарите хлътнаха с бъклицата и петела, забучен върху огромен кравай, в къщата на Кераница. Вътре попът извади епитрахила и евангелието, прибулиха уплашената жена и я венчаха без никой да я пита, за най-бедния в цялото село –  Вълчу.

– Хай, цалувай ръка, булка! И да знаш, преселец е мъжа ти –  обувките му все към вратата сочат!

Гайдата изви пискливия си глас и преселците наскачаха като по заповед, подхващайки в транс онзи стар, буен ръченик, от който къщата се разтресе и заигра.

На другия месец, Вълчовица се спомина, оставяйки на младия си мъж къща, добитък, трите ниви край Орловата могила, в които изгоря Керан и една бохча с малко току-що родено розово момиченце, на име Васка. Детето пищеше и врещеше неистово. Вълчу гледаше плахо кръглото сираче и се чудеше как ще оживее малката без майчино мляко, майчина ласка и майчина прегръдка.

Щеше ли да си иде от белия свят така неочаквано, както беше дошло? А ако даде Бог да живее? Сираче като него ли цял живот ще се мъчи?

Сините очи на малката го погледнаха любопитно и той се присламчи. Взе го на ръце, зави една бучица прясно сирене в тензухения месал и я тури в устата му. То примлясна два пъти лакомо и пак изви бляскавия си поглед към него. Вълчу се разнежи и леко го погали по главичката.

След всичко, което се случи в селото, булка за него нямаше. Прокълната беше къщата на Керан. През последните пет години в този дом погреба много народ. Сега сигур чакаха, кой ще се гътне пръв –  той или Василка. Нека чакат –  той няма да чака. След четирсет дни, я го има малкото, я не...

–  Ами ако има къмет?... –  замисли се той. –  Може пък да имаш късмет, Василке-е, сираче да’н остаяш! – проплака сякаш нещо вътре в душата му. – Само майчица едничка да ти найдем!

Не му мисли много Вълчу. Занесе детето на старата Митювица, която беше отгледала него самия и набързо оседла дорестия кон. Белким ще остане сираче Василка, ако майчица й намери!...

***

Тъмната есенна нощ погълна ездача в обятията си. Мъжът пришпорваше коня наивно, все по-далеч и по-надалеч, на изток, там където изгряваше слънцето, а заедно с него и плахата, човешка надежда за утре.

Скоро запрехвърча сняг, а утрото оцъкли сивите си очи. Вълчу беше подминал няколко села, но те все не му се нравеха. Ту му се струваха близко до Орловата могила, ту къщите бяха никакви, ту беднотията.

Знаеше, че ще познае тази, която търси, още щом я види. По робата щеше да я познае. После хоп на коня и обратно на село. Търсеше висока и яка мома. Кераница беше дребна и слаба и си отиде, ей тъй, за едното чудо. Василка също щеше да е дребна като майка си. Ако оживееше сега, щеше да я бъде и после. Но неговите деца, децата на Вълчу, щяха да бъдат друга порода. Само да я зърне момата!...

Пътят изведнъж свърши и ездачът сви покрай малък извор, близо до непознато нему село. Тъжният есенен ден размяташе сънено гривата си –  петлите кукуригаха, кучетата лаеха, някъде блееха овце. Вълчу приглади черната си къдрава коса и рошавия мустак, наплиска лицето си и се скри в храстите зад чешмата. Скоро по пътеката се зададоха група моми, които шумно се смееха и разговаряха. Те погледнаха учудено завързания при чешмата кон и гласовете им утихнаха. Вълчу се възползва от това, покашля се в храсталака и се показа:

– Хей, моми! Търся тука една мума за женени, сирачи, от вашту селу.

– У-у, бре! Че кой ше съ жени? Ти ли? –  викна най-смелата мома и цялата поруменя.

Останалите се закискаха и зашушукаха.

– Че как и й имету на момата? –  ухили се смело Вълчу и повдигна калпак. –  Не иди ли с вазе вода да налее?

– Иди, иди! След малку... Нали, Недельо! –  закискаха се девойките –  Нема си опинци, горката и боса оди, затуй назад иди.

Вълчу се подсмихна и са провикна:

– Айди да ви пумогна да налейти вода! И да си трайти...

– Зер, си един убавец! Как тъй ша траем! –  викна първата мома и пак се изчерви.

– Сус, мари! –  засмя се Вълчу заедно с момите и рече. –  Коя ша ма вземи за мъж?

– Глей, го ти! Приженило му съ, Недельо! Че къща имаш ли? Ниви, градини? Сал един кон има тука и голям мустак! –  викна другата мома.

–  Имам зер... Всичко си имам, само жена си нямам.

– Той баба ти Керина Дона чака!... Хай, да си одиме, моми! –  викнаха девойките се разтичаха във всички посоки. Само тази дето се беше обадила първа се забави и току го погледна...

Не беше неделя, но една мома на име Неделя пристъпи прага на Вълчовата къща в студената есенна вечер. Дума не смееше да обели преселката –  нито да се засмее на късмета си, нито сълза да пророни. Пък и още не знаеше ни за Василка, ни за Кераница. Стройната й длъгнеста снага се засуети край изстиналото огнище и скоро котлето изпълни къщата с живот и ухание на дом.

*Орлова могила –  добруджанско село

*Уме уно –  винен сорт грозде

®Нели Господинова, Разкази за Добруджа, Преселци

 

Купете книгата ,,Разкази за Добруджа" от книжарницата на сайта Откровения.

Нели Господинова: ЗЪМЯ / Разкази за Добруджа

Слънцето подпали снагата на равната добруджанска степ и с огнения си поглед сърдито натири последните косачи от ливадите към сенчестите салкъмени пояси в долната част на оврага. Безводната земя изви нагоре жадния си пъп и също подири сенчица, дето да свре окосените си хълбоци от зноя. Само Марина още сновеше да досъбере последните стиски сено и хвърляше тревожен поглед ту към люлката, завързана на крайното, кичесто дърво, ту към стиснатата уста на свекървата, която не я изпускаше от очи. Сините й,  безводни очи, силно опънати в бялата, нетипична за селянка кожа, гледаха смразяващо, а езикът й  съскаше като същинска зъмя.

 Най-накрая дочу спасителното хленчене на детето и забърза към пояса. Босите й,  загрубели крака я отведоха тихомълком до сенчестия овраг и тя въздъхна облекчено, когато усети хладния полъх на дърветата. Взе малкия от люлката и поседна до дънера да го накърми. Не беше подвивала крак от сутринта. Още в ранни зори намеси хляб и го опече, назоби животните, а после заметна на гръб невръстната си рожба и съпроводи косачите. Свекървата ставаше по-късно. Откак Марко замина войник, свекъра и свекървата станаха по-люти и по-проклети. Не й  тежеше работата. Беше свикнала още от къщата на баща си. Но сега вече знаеше защо я бяха прибрали за снаха. Слугиня им трябваше.

 Когато преди време свекърът проводи баба Денка на сгляда, не повярва на ушите си. Че коя беше тя, в таз чорбаджийска къща снаха да стане? И момчето им беше мяркала само два-три пъти в берберницата. Едно такова смутено, русоляво. Хич не харесваше русоляви момци. Искаше вакъл да е, с черни очи и с черни коси. Мустак да приглади и на рамо да я метне. Като овчерина Желю.

– Хайди, булка, не се мутай, че кусачите искат вуда да дон’сеш! – провикна се свекървата.

– Сега, майко! Гроздьо само да накърмя. Ни съм седнала от зарана, ни съм яла, ни съм вода пила.

– Тъй, тъй! Млада си! Трайш… – промърмориха тънките уста на майката, захапала парче хляб, наръсено с чубрица и сол. – Да са изпъниш малку! Наляла си съ! Марку га съ върни ут служба, не мож тъ пузнае!

 Марина преглътна на сухо и загорялото й  лице стана мораво.

– Кърмя ощи, майко!... Ши ми секне кърмата.

 Марина беше сираче. Майка й,  Бог да я прости, замина на оня свят, докато добиваше близнетата. Баща й  взе втора жена да му гледа челядта, но Марина стана невръстната слугиня и бавачка на природените си братя. Бавеше ги като ревяха, переше им нааканите пелени и гащи, месеше от зарана по двет нощови хляб, че голяма беше челядта на баща й  – Андрея. И нито веднъж не рече нещо напреки ни на баща си, ни на втората си майкя. Когато Берберите пратиха да я искат, пак рече да, макар че сърцето й  другаде беше. Но Желю Змея се беще запилял по Делиормана и тя повече ни го чу, ни го видя.

 За Берберите не знаеше много. Студени хора бяха. А свекървата – люта като зъмя.

– Малка е ощи! – просъска Андреица тихо на тейка й.

– Свирено е, джанъм! Дадох я. За горната градина и десет крини пшеница.

 Андреица не се възпротиви повече на мъжа си и скоро биха тъпана.Така от малката къща на баща си, Марина отиде в богаташката къща на Берберите, при свекър, свекърва, съпруг и две неомъжени зълви.

 Чешмата беше в дерето чак в долния край на селото. Добре, че рожбата бързо утихна. Детето сякаш разбираше и споделяше горестта на майка си, не й  пречеше да работи, когато свекървата я натиряше без почивка, без обед или без вода. Трънаците подкачаха полите й  и й  пречеха да върви толкова бързо, колкото й  се щеше.

Пуста да опустее снагата й. След раждането се беше наляла, а свекървата, суха като вейка, все й  натякваше, че като дошла в къщата им сираче-сиромашко била, а сега се е оранила като свиня. Орските снахи кръшни били. Чунким тя седеше по цял ден без да работи! Чунким освен хляб и орехи, друго ядеше.

 Чучурът едва бълбукаше. В този зноен час никой не припарваше още до чешмата. Марина изми лицето и напръска пазвата си. После пи жадно направо от чучура и чак тогава почна да пълни ведрата. Дорде ги налее се мина време. Тя седна под изтънялата сянка на крушата и зачака. Мъката й  се сви на топка в гърлото и там си остана. Само шуртенето на водата я успокояваше и сякаш отнасяше далеч, далеч – нейде из зелените гори, при стадата и кръшната свирка на Желю. Уморена от горещината и коситбата, неусетно задряма.

 Събуди се от нещо тежко, студено. Гаче хладината я беше полазила и се свила на топка в сърцето й,  гаче змийският поглед на свекървата я натиряше, че пак е останала работа по двора и къщата, а тя, слугинята на Берберите, като чорбаджийка под крушата спи, баш по пладне.

– Зъмя! – скокна Марина и с двете си ръце запокити дебелото тяло на смока, полазило гърдите й  и свило се върху набъбналата гръд на кърмачката.

 После се наведе светкавично доземи, грабна най-големия камък с ръка и с все сила потроши главата му. Блъскаше го, възненавидяла студеното тежко тяло и оцъкления му поглед, отровната змийска уста и лъскавата му кожа, опъната като на свекървата в сенчестия овраг. Блъскаше го, дордето главата му не се откъсна, а обезглавеното тяло изви конвулсивно плътта си и се скри в шубрака. Кой ли щеше да й  повярва, че сама жена смок е надвила, че зъмята с голи ръце е убила?

 Изнемощяла Марина седна до извора и реши, че ще си мълчи. После се наведе над ведрата, предвкусвайки студените думи на свекървата и замръзна. Водната повърхност отрази пребледнялото й  лице, когато здравата й  плитка цопна в него най-неочаквано, вплела преживения страх в един тежък, изненадващо побелял кичур коса.

®Нели Господинова, 

Разкази за Добруджа, Главанци

Купете книгата ,,Разкази за Добруджа" от книжарницата на сайта ,,Откровения".

Пет стихотворения за Добруджа от Нели Господинова

Корени

Отиде си баба и дворът заглъхна –
там, в сухата, стара трева.
И сякаш без баба навънка пресъхна
и нашата селска чешма.

Черешите бели без време презряха –
окапаха долу в пръстта.
Градините сухи съвсем пожълтяха...
И времето сякаш се спря.

След баба... и дядо. Замина родàта.
А в лозето бурен изби.
Ожъна набързо смъртта със косата
щастливите есенни дни…

Навярно така си отива животът
от грубите селски ръце,
които години опъват хомота
в широкото равно поле.

До дама* остана сиротна да чака
прастарата круша – черук.
Тя рано напролет разлиства клонака,
на всяка забрава напук.

И тихо бръшлянът по къщата скита,
и черги зелени тъче.
Там зиме, и лете, в зелено завито
е нейното тъжно сърце.

Но спомени пази за дом и за вяра,
за радост, любов и сълзи.
А старото минало, мяра за мяра,
в душата ми бавно пълзи.

Как искам и моите внуци след време
да спомнят – тук баба живя.
Столетната круша да шушне за мене
и родната майка-земя.

И в техния спомен да текне водата,
коминът ни пак да преде.
И крушата в двора да храни в отплата
децата им с куп плодове...

Ризи на чардака

Не низах, мале, дните на гердани
и с тях не кичих тънката си шия,
платна не белих, на ръка тъкани,
и празна беше моята чаршия.

Не проснах нищо вънка на чардака
да се ветрее, погледа да вдига.
Над празните си делви не заплаках –
(на хората все нещо им не стига).

И даже недовезаната риза
заключих, мале, с белите мъниста
във раклата на баба ми, с чеиза,
под девет ката, да остане чиста.

И скрих последно бялата си пазва
зад девет катинара преди време.
Та кой каквото ще да си приказва –
животът, той, остана вътре в мене.

Сега го диря, че пустòсах ключа
и че забравих богу да се моля
как времето отново да отключа
и да науча костите си голи

да се белеят вънка на мегдана,
да се ветреят ризи на чардака…
А ябълката, сто лета небрана,
да зрее, мале, с някой да дочакам...

Лятна нощ

Нощта разстила своята снага –
в косите ѝ са скрити тихи тайни,
щурчета и пшеничена луна,
която сее приказки омайни.

Преливат бавно сенки и следи –
кирпичената къща се е свила.
Изминали са хиляди луни –
тя хиляди потайности е скрила.

От крушата се носи нощен хлад,
а в клоните ѝ лунен вятър шушне.
По кожата полепва аромат
с дъха на мед и тайни непослушни.

Прелитна бухал. В облак ли се скри?
Презряла круша тупна на земята.
Проблеснаха светулки. Вълк изви.
Излая невестулка под луната.

Но някак си земята ги изпи,
разтворила недрата си безкрайни.
Имането – зарито – на звезди
се пръсна с мисли знайни и незнайни.

И куполът на тази нощ преля…
А мъртвите очите си измиха.
Наръсиха нощта със красота –
света на живите благословиха.

Козунакът на главанката

Като в приказен облак от бяло брашно
е запретнала баба ръкави –
меси вънка на двора козуначно тесто:
„Дъще, гледай! Помни как се прави!” –

смигва леко с око като малко дете
и говори, и ловко показва.
Месят пъргаво нейните селски ръце,
по езически думи разказват.

Ръси бяло брашно, слага шепа зърна,
песен тъжна с тестото извива,
но отнася я вятърът бърз над степта
чак до ореха в горната нива.

А пък тя се прекръства със светли ръце:
„Нека бялото бъде за радост,
а кафявото трябва да бъде, дете,
за надежда във дните на жалост...”

Сръчно жалост и радост разтегля, плете:
„Хайде, двете на топло да свием,
за да втасат преплетени в хляба добре! –
Греховете не можем да скрием...”

После ръси стафиди... Какъв аромат!
На канела и сливи ухае...
Веят джанките облаци пролетен сняг,
сякаш кимат: „На хляб тъй се бае".


Ето днес съм омесила свой козунак – 
добруджански. Прихванах маята.

Връщам времето с него назад и назад...
С него баба се връща… в душата.

Добруджа

Защо се връщам все назад, не зная.
По пътя минах хиляди земи
и Добруджа не е за мене раят,
но все ме вика тихо:„Остани!”.

Замряло селото сред пущинака,
клепалото измъчено гълчи –
комините му никого не чакат,
а в изворите времето мълчи.

Прегръщам плахо старите руини –
те дишат още живи из пръста.
Погребани са хиляди години
в браздите на безводната земя.

И всеки спомен в приказка се сплита,
изгрява бавно в нощната тъма.
Но жив е… И невидимо полита
във времето, навявайки тъга.

И „все по тèля", знам, ще се завръщам
при болката, при своето сърце.
Нали небето никога не свършва,
ръцете щом превръщаме в криле.

Мълча. Вода загребвам с двете шепи,
наричам тази суша за порой
със песните си тъжни, недопети...
Полето ме прегръща с вълчи вой.

Но в него чувам шепота на баба,
чешмата ни на двора как тече.
Отпивам глътка, сетната награда,
с която зърнах своето небе...

© Нели Господинова

 КУПИ ,, РАЗКАЗИ ЗА ДОБРУДЖА" - разкази, стихотворения и рецепти от добруджанския край от онлайн книжарница книгите.бг  (кликни на линка)