КАК СЕ РИСУВА КАРТИНА Поезия от Цвета Иванова

Цвета Иванова е родена през 1970г. в гр. Шивачево, Сливенска област. Завършила е Медицинския университет в Стара Загора, специалност „Управление на здравните грижи“. Живее и работи в гр. Сливен. Поезия прописва в началото на 2015 г.

Писането на стихове за нея е магическо занимание, смисъл, извисяване, потапяне в друг, незрим свят. Има публикации във в. „Ретро“, в. „Уикенд“, Алманах „13 черни котки”, ЕuroChikago.com и сайтовете „Откровения“, „Хулите“, „Фейсбук“.

  Спечелила е няколко награди от участия в литературни конкурси:

– I награда от 11-ти национален поетичен конкурс Нова Загора;

– II награда от националния конкурс „Ерато“ на в „Уикенд“;

– Конкурс „Доброглед„ 2015г. на община Димово – поощрителна награда;

– Магията любов 2015 г. – Казанлък – награда на музей Чудомир;

            „Църква за птици“ е първата ѝ стихосбирка.

Хоризонтите в поетичния свят на Цвета Иванова са необятни. Тя вижда света с очи на художник и рисува с думи, споделя за поезията ѝ нейният редактор Красимир Тенев.

Как се рисува картина

Мълчеше! А на мен ми бе студено.

Рисуваше ме вече трети час.

И твърде много ползваше зелено!

До синьо бях измръзнала пък аз.

Огледах се из стаята сърдито:

пъстрееше паркетът от боя,

в прозорците – отдавна неумити,

пет паяка тренираха борба.

По покрива се чу порой от стъпки,

а после някой лудо се изсмя.

Побиха ме за миг гробовни тръпки,

усещайки, че мой е този смях.

От ужас разпищях се и избягах,

а ти – отнесен нейде – не видя.

Навярно ще съм с вид на баба Яга,

но няма даже лев да ти платя...

Видях една картина след години

и дъх стаих пред тази красота –

вървях през най-вълшебната градина,

с букет от китни пролетни цветя.

Ако можех да видя с очи на художник

Ако можех да видя с очи на художник

този свят – за минута поне,

бих разбрала навярно какво го тревожи

и защо е привел рамене.

Бих усетила колко забързано диша

и се бори за глътка живот.

Под камара от толкова много излишък

бих открила и божия код.

Щях да чуя какво си говорят душите

и в картина как бие сърце.

Даже бедна, с изкуството щях да съм сита,

на художник да имах ръце.

Ако можех да видя с очи на художник

този свят – за минута поне,

щях да знам, че с любов той е само възможен,

па макар и под трънен венец.

Безсъници

Понякога се будя сред картини,

на другите жени от твойто минало.

И в топлата си чорлава невинност,

усещам, че сред тях съм като глинена.

През прашната им стъклена витрина,

искрят от младост устните им румени.

И всяка казва: "Мой си, Валентине!".

Това е явен признак на окумване!

Тогава ми се иска да им кресна,

но лятната им вечност е безименна.

И вместо да разтворя пресен вестник,

се бухвам за лъжица мъдрост в "Климати".

Подхранваш с обич златната ми есен,

когато в полусън ми шепнеш името.

Неизбежност

Като вятър нахлу и разбърка косите ми,

разпиля се прическата модна.

Преобърна дори най-нахално мечтите ми,

че за обич били неудобни.

То, какви ли мечти, прозаични и сухи,

от несбъдване хванали плесен.

Ала щом се засмя, те платната надуха.

Кой си ти, че поддадоха лесно?

Даже слънцето днес нова дреха облече,

залюля се над облак – гондола.

А пък аз се покрих с твойто старо елече,

да прикрия душата си гола.

Неприлично било да е гола душата,

вечно тъпчат я кални ботуши.

Ала моята в теб преоткри скъп приятел

и на топло в гръдта ти се сгуши.

И ръцете ми бели спят в твоите нежно

посред цъфнала ръжена нива.

Да се случи любов е било неизбежност,

щом душата ми даже опиваш.

Дъх на прясно сено

Кой ли вятър довя на перваза на моите чувства

този тъй съблазнителен полъх на прясно сено,

че за миг пожелала от хляба на баба да вкуся,

се захванах да меся погача от бяло брашно.

И додето тестото сънуваше в топлата кухня,

и издуваше бузи от бухнал във мляко живот,

осъзнах, че копнея, преди безвъзвратно да рухнe,

пак да седна до баба на двора с паница компот.

И да дишам, да грабя зеленото щастие с шепи,

а пък баба чевръсто да меси най-вкусния хляб.

Да дъхти на живот и в ръцете ми дюли да лепнат,

хлопатари да пеят в безкрая на тучни поля.

Побеляла в брашно се разплаках – до болка щастлива,

до тестото повдигнало в нощвите рунтав калпак.

Чух как баба се смее звънливо в небесната нива.

Тази вечер в бетонния град Бог изпрати ми знак.

Мъгливо

                      Очите на тъгата са зелени.

                                            Селвер

Мъглите зеленеят в утринта

С крилата капчици роса докосвам.

На пролетни цветя така дъхтят,

че с обич ме опиват медоносно.

Разтапям се. Зелена е страстта,

която ти прелива от очите

Сред толкова зелено да летя

убийствено е, даже не опитвам.

Изгубена в горещата мъгла,

умирайки прераждам се отново.

Душата ти да видя бих могла,

докрай изпила сладката отрова.

Мъгливото полепва по съня,

оставило предутринна прохлада.

Зеленото до нишка изтъня

в окъпаната с макове ливада.

Белег за връщане

Спи селцето под снежния пухен юрган,

топло пукат дръвцата в търбуха на къщата.

По небето се вие димът – великан,

за да помнят душите дома си за връщане.

Лайва куче, подушило в мрака глиган,

баба в кухнята меси тесто за насъщния.

Ври водата в котлето – подобно вулкан

и ухае на билки, любов и прегръщане.

У дома се завръщам, но вече е блян

топлотата в руината, гледаща смръщено.

По стените й пъпли отровен бръшлян

и е призрачно тихо от обич прекършена.

Спи селцето в полите на снежен Балкан,

ала моите стъпки са белег за връщане.

Църква за птици

В руините на мъничко селце,

под сянката на стогодишен орех,

прегърбена, с набръчкано лице,

тъжеше малка църквица за хората.

Припомняше си първо кръщене

(погребала отдавна сетен мъртъв)

и знаеше, че грях е да кълне,

но пак пустоса всички земни смърти.

Стопи се после бавно – като свещ

и бурени ѝ влязоха в очите.

Забравена от Бог (ненужна вещ)

с човеците поиска да си иде.

Но църквица без село и без поп

престава ли да бъде вече жива?

Незнайно как житейският Потоп

доведе в храма гълъбчета сиви.

На покрива два щъркела гнездят,

в камбаната танцуват пеперуди.

Такава Бог в небето я видя

и с тъжните руини стори чудо.

Днес в църквата на липсващо селце,

под сянката на стогодишен орех,

с камбанен звън невидими ръце

зоват за служба птици, вместо хора.

Хоро 

                              Ти накъде?...

                              при сенките – или в света?

                                                Райчо Русев

По кривите пътеки на живота,

през хаоса от скърби и добро,

забравили за кръста и Голгота,

пет майчици се хващат на хоро.

Под босите пети земята тръпне

и в кървав заник пламва отведнъж.

Жените тихо, с всяка своя стъпка,

сълзи в прахта отронват вместо дъжд.

А сенките им – стари от умора –

умират под клепача на нощта.

Блуждае смърт и призраци на хора,

но те безмълвно ситнят по пръстта.

И тъпчат в нея орис сиромашка,

и мъката си стъпкват, и смъртта.

Жени са и са пет, но са безстрашни,

че идат ли си, свършва с тях света.

Пет криви сенки с черни сухи пръсти

смъртта заключват в старческо хоро.

Щом слънцето се скрие се прекръстват.

И този ден засяха стрък добро.

Простих ти

Проклех те да сънуваш брегове,

но нивга вече бряг да не намериш.

И всеки спомен с теб строших на две

по плочника в разбитите си нерви.

Преметох после, хвърлих шепа сол,

че гонела най-страшните магии.

И седнала в самотния си стол,

оплаках обичта си, че погина.

Будувах цяла нощ – като Луна,

коси покрила с облачна дантела.

Осъмнах като мразеща жена,

с очи от много болка подивели.

Тогава чух на утрото гласа –

детето ми се смееше щастливо.

Простих ти! – от онези небеса,

в които обичта е още жива.

Моят свят е любов

Моят свят е любов. Извоювах го с вяра.

Не, не съм богослов, но раздавам без мяра.

Имам птичи криле, ако искаш, вземи ги.

И босяк, и крале те в небето въздигат.

Нямам нужда от тях. Стигам слънцето с обич.

И звездите видях през един розов облак.

Много сълзи и смях, много грубост и нежност

в този свят преболях без да губя надежда.

Днес живея без страх. Любовта е красива.

И накрая разбрах – Бог в душите я влива.

Дом за  ангели

Ах, тази буря, кърмена от облак,

краде от синевата на небето.

Навярно си представя, че е обич,

но с леден дъх убива всяко цвете.

Прегръща ме в студените си скути

с най-нежната прегръдка на мадона.

И в тази белота е тъй уютно,

че времето разпада се на йони.

Не знам коя съм! Сякаш съм прозрачна

и в мен пулсира слънцето – по спомен.

И думите пророчески на врачка,

че бялото, за ангелите, дом е.

Красиво е – до степен невъзможна

и аз се припознавам с ветровете.

Душата ми, без земната си кожа,

вселена сбира в шепички. И свети!

А после става синьо, много синьо,

защото се завръщам на небето.

И знам, че миг преди да си заминем,

снежинки сипе Бог – за да ни светят.