Като всяка жажда –
мощна, непреодолима, дълбока и напомняща вечност – жаждата за поезия подобно на
жаждата за вода и любов може да бъде утолена единствено чрез същностното.
Нейното съществуване е свързано със синтеза на пориви в оная минута, когато
човек, осмисляйки духовното, го прави връх на своето временно пребиваване в земната
си плът... Поривът към отвъдното е порив към музика и светлина... Човешкото
проглеждане е невъзможно без сетивото, което ги улавя, ...частицата божествена
съотносимост в профанното ни битуване тук и сега. Това е обяснението, или
казано по-ясно – обяснение няма... Ако словото предложи – музиката –
абстрактния език на прочувстването, и светлината – яснотата на мигновеното
прозиране в плътността на материално и тукашно – добре... Ако не – жаждата
остава излъгана...
Класическият стих я
предлага в най-познатата форма, белият – и когато е пределно суров и
драматичен, носещ дисхармоничното, е сравним с Бетовеновото присъствие в
музиката... Свободният стих създава изчистеност, той би могъл да бъде съвършен,
но е по възможностите на малцина... Той е за изключителни майстори, които могат
да заменят музиката на познатото с лаконизма на брилянтно прозряното. Познатата
мелодичност с музиката на вътрешното, със звученето на самата ядка. Свободният
стих властно изисква синтезирано, завладяващо слово, защото ни лишава от познатата
мелодика и ритъм.
Другото са просто
думи... Няма графика, пунктуация или маниер, които да им станат оправдание, ако
не изпълнят мисията си да утолят за миг извечната човешка жажда за докосване до
отвъдното, което е музика, което е светлина.... Тази жажда става все по-видима,
блъскайки се в необозрим обем от празнословия...На някои места ще проблесне
светлина, ще се види образ, рисунък – докосващ, напомнящ утоляването. Само там
блясва истина
...Подмяната. Раждат я
амбиции, суета и тщеславие, стремеж към слава, мизантропия, политика на
снизяване... Има хиляди Геени, които създават подмяната на истинските мигове
съпричастие с Божественото... Откровението е заменено от хитруване, деструкции,
фиксации в патологичното, заиграване с него. Много далече сме от баналния
проблем за таланта и бездарието – това е само резултат от причинност,
по-дълбока и страшна от посредствеността... Как и кой снизява човешкото, как и
кой замъглява чистотата на истинския образ, как и кой деморализира човека?
И защо?
Всичко друго, което се
случва, го отразява или се отразява точно тук... Политика, бедствия, миграция,
катаклизми – ценностен хаос, овладяван единствено в Музея... Преди това – чрез
музите. Пазители на божествената частица на съприкосновението. Жаждата е
надежда. Може да бъде излъгана, но е извечна...
Човек разпознава
напоената с оцет гъба само защото е утолявал е жаждата си. Чувал е и е виждал,
изправяйки се на границата на отсамното и отвъдното. Никой от нас не се съмнява
в извечността на жаждата си.
Жаждата. Единственият
гарант за безсмъртието на Поезията.
©Рашел
Леви
Няма коментари:
Публикуване на коментар