Житейската мъдрост на една поетична вълшебница

Разлиствайки стихотворната книжка на Роси Савова „Въглени за късна есен” – Вълшебница – попаднах на една невероятно женствена и мека поезия. Стиховете, събирани през всичките ѝ досегашни сезони, наистина светят като въгленчета със своя приглушена, но неугасваща светлина.

Много уют и обич има в тях, много житейска топлина и мъдрост са събрали тези есенни искрици живот.

Неслучаен е и никът на поетесата, с който се подвизава в литературните сайтове, неслучайна е и автопортретната ѝ творба „Вълшебница”:

Аз съм вълшебница. Искай ми, страннико!

Днес мога всичко до края да дам…

В това лирическо откровение са събрани чертите на жената-вълшебница, която държи в себе си и обич, и любов, и приятелство. Тя е пазителката на дома и семейното огнище:

Ето ме, виждаш ли в мрака очите ми?

Нека ти бъдат през времето брод,

за да намери душата ти скитница

в мене огнище и дом… До живот.

В това име е съхранена и надеждата, че любимият мъж е оценил по достойнство магьосническите ѝ качества на жена, затова изискването към него е:

Наричай ме с най-нежни имена,

вълшебница омайна ме наричай,

бъди ми път, бъди ми светлина,

а после много, много ме обичай.

Това наистина са прошпнати с копнежа на влюбената жена слова, защото изречени високо на глас, те губят от чародейството и силата си.

Още много, неизразимо много може да се изпише за тази омайваща поезия. Но ще се спра само на житейското кредо на лирическата героиня и оставям книжката на вас:

Слънчево светла съм –

аз съм Посоката!

/Още докато пишех рецензията, приятелката ми грабна книжката и я изчете на един дъх!/

от Румяна Пелова