Да тръгнем „По лунната пътека” с Вили Димитрова

Вили Димитрова-Liche е родена в гр. Хасково. Завършила ВХТИ в гр. Бургас. Чете книги от малка, а в училище пише увлекателни съчинения и есета.

От 2002 г. пише стихове. През юни 2012 г. излиза от печат първата ѝ лирична книга „В лабиринта на живота”. Същата година поетесата печели първа награда в литературния конкурс „Душата през сезони преминава” гр. Брезник и трета награда в конкурса „Песента на душата”, организиран пак там.

 През 2014 година излиза втората ѝ стихосбирка „Странница”. С голямо удоволствие пише разкази и приказки за малки и големи. От 2013 година нейни творби участват в детския алманах „Сребърни Звънчета” и в алманаха за възрастни „Тракийска Лира”. 

Вили Димитрова е съавтор на стихосбирката „Кръстоносна Луна”.

„По лунната пътека” е третата самостоятелна книга на авторката. Издание на „Gaiana book&art studio” гр. Русе. 

 В момента тече подготовка за издаване на нейната четвърта самостоятелна книга романът „Обратен завой”.

 Кой върви по лунната пътека? Какво е тя за лирическата героиня.

Тези въпроси си задаваме неминуемо, още щом погледът ни спре върху корицата на книгата и прочетем заглавието.

С първото стихотворение разбираме, че лунната пътека не е илюзия, а истински път – една малка Голгота, която лирическата героиня е преминала в своя живот. Този път е наистина изминат в различни градове и села. Затова, когато споменава пътя, авторката не може да не спомене и родния град. Той е мястото, където лирическата героиня се чувства жива и истинска, защото всеки път, когато се завръща там, градът оживява с песента на камбаните.

Звънливата усмивка

на моя роден град

разнася се щастлива

камбанно по обяд.

 Но не за реалността става дума тук. Реалността е опитът, натрупан с трудния живот и горчивия опит. Но пътят по лунната пътека е еманация на търсенията на поетесата, която бленува за любовта – светла и възвишена, нежна и чиста като Лунната соната. Оглеждам се/в усмивката ти/странна./Душата ми олеква./Аз летя./Соната/съществото ми/ бленува../.

Но понякога тази любов е жестока и реже криле. Отрязани криле/не могат /да летят! /Отрязани криле/

В търсене на Щастието жената става магьосница, покорителка на слънцето и луната. 

Магьосница да бях,

накарала бих аз

с лъчите нежни

слънце да те гали.  

Понякога всички пътища са отрязани, всички прозорци са затворени. Тогава единственият изход са нощните блянове, мечтите, които се изкачват до Луната и заспиват в прегръдките на вятъра-скиталец. Блянът за щастие не е измислен и случаен. Съдбата често си играе с хората и им забива нож в гърба.

А може би изходът е да се превърнем в пирати и да вземем живота и любовта на абордаж.

Към теб

на абордаж

се втурнах.

Дори за миг

не се замислих.

Търсенето не винаги е успешно. Изгряват на хоризонта нови слънца, но понякога блясъкът им е измамен, като Луната, която свети с чужда светлина.

Стилът на поетесата е красиво метафористичен, наситен с антитези и алегории и по асоциативен път създава вдъхновяващи алюзии.

Тя

е облечена

в свойто

съпружество.

АЗ

от безбрачие

съм се разголила.

Две самодиви.

Изваяни.

Ваещи.

Като Нощта

и Зората… / Лутане/

Авторката изповядва едно поетически красиво виждане за света, което предпочита да се въплъти по-често в откровения в стил ла минор, отколкото в гръмки мажорни поанти. За тази цел тя си служи най-често с недоизказаността, която в този случай не е резултат от преднамерен творчески подход, а представлява естествен изблик на една духовно-емоционална същност.

Какво съм аз за тебе?

Луничка на лицето?...

И лепенка на пръста?...

И кръпка върху дреха?... ?.../ Какво съм /

И така. Поетическият полет на Вили Димитрова-Liche се нарича „Лунната пътека”, ако искате да научите повече за нея и за книгата ѝ заповядайте на 09. 11. 2016 г. от 18.00 часа в София, галерия Арти Джамбуре, бул. Цар Освободител – 25.

Стихове от книгата „По лунната пътека”  

Старите гари

Старите гари, с релси завързани...

Пътници – с тръпнещи устни забързани.

Нощните влакове, нервно потракващи.

Нежни, горещи прегръдки – очакващи...

Колко усмивки към нас са препускали...

Колко надежди нощта са напускали...

Среща

На хълма отсреща

днес детството мое

ме кани на среща –

не знам за какво е.

С шейна се пързаля

и глъчка се вдига.

Трева го търкаля,

звезда му намига...

Ти, малко огниво,

не ми се присмивай.

Мой спомен на живо –

не ми го изтривай.

Снегът е в косите –

но Ти си в сърцето!

Отново шейните

ми връщат Детето!

Изповед

Обичам срещу вятъра да тичам, –

косата ми назад да се развява.

Далече в бъдещето да надничам

и щастие на всички да дарявам.

А истината бавно в мен узрява –

не мога да открия щастие сама.

Напразно чаках все и се надявах.

При мене истинското щастие не спря.

Стена издигнах, оградих се

и от измамата спасих се

Лунната соната

Луната свири

своята

соната.

Щастливо

плува

из небесните

полета.

Ту в облак

пухкав

тя се скрива,

ту се показва

и свенливо

ни поглежда.

Пътувам

с лунните лъчи и аз.

Пристигам

отдалеч

при тебе.

И гледам

влюбено

във твоите очи.

Оглеждам се

в усмивката ти

странна.

Душата ми олеква.

Аз летя.

Соната

съществото ми

бленува...

© Вили Димитрова-Liche