Нели Господинова: Ех, пуста, пуста майчина обич! Разкази за Добруджа

Дълго се чуди откъде й дойде на главата шопът. Един шоп в цяла Добруджа да дойде и то в нейната къща да влезе. Хубавото й момиче да почерни. Залепнал като пиявица и смуче, смуче… И всяка вечер дохожда. Цял град го гледа как се сурне след нея. За срамотиите дето я прегръща пред татко й, да не говорим. И нахален. И устат!  Хем всяка вечер у тях – яде, пие и не си затваря устата, хем  да се  жени за щерката нищо не казва.  То пък от друга страна, кой ще го вземе тоя шоп – гол като пушка. Нѝ го знаят от де е (Кюстендилско май). Баща му и майка му – кой  ги е виждал. Един сал вуйчо има в града, и той дърт пияница. Ни да го види човек, ни да си поговори с него. Груб, недодялан. И той шоп ли е, македонец ли е, кой го знае какъв е. А само като се сетеше, че един ден можеха сватове да станат, тръпки  я побиваха от горе до долу…

Ай, стига вече!, изпсува наум Ганка и почна да меси тестото още по-яростно. Правеше питка за вечеря и бурните й мисли риеха дълбоки дупки в нежното майчино сърце, сякаш беше тесто. Тя взе да го точи още по-зло, намаза корите с масло и сирене, зави ги, оформи добре многолистната погача и я метна във фурната да се пече.

Ах, Нинето! Не е Нинето виновно, не е… То е най-хубавото дете на света. Високо, стройно, русо, синеоко, умно. Откак се роди Нинето, тя, Ганка, майка й, все над главата й трепереше. С тая бяла кожа, с това крехко здраве – колко болести и алергии.  И все по болници и доктори висяха. А то, милото – като порасна, за медицинска сестра се изучи. А тоз човек (ако и да не е човек шопът), ей така да дойде и да го грабне.

Ех, защо не го дадох Нинето на младия доктор Мамеров, като я искаше за жена. Ама как да си дадеш в чужда къща най-свидното детенце! С какви очи щеше да  посреща високомерните сватове – Мамеровите. Тия богаташи щяха да ги гледат все отгоре, като дойдат на гости в тяхната бедна къща на края на града. Как щяха да се отнасят с Нинето след това? Като с последна слугиня!…. Колко стягаха с баща й къщата оттогава насам! Да е спретната, подредена, богата, тая пуста къща! Да не са по-долни от сватовете следващия път. Но следващи сватове така и не се явиха. Младият д-р Мамеров – тогава обаче тя го считаше за стар, беше със седем години по-голям от дъщеря й, замина за София със семейството си и повече не чуха за него. Или пък Нинето не искаше повече да ги тревожи – нито семейството си, нито себе си. Дали е било любов? И да е било… Майчината любов е най-силна и вярна. Тя първа предусеща кое е най-доброто за детето. А тогава любовта й подсказа да се намеси. И сега пак се бунтуваше пустата майчина любов! Срещу шопа!

 Да, но днес Нинето бе вече на трийсет. И друг доктор Мамеров не се яви за зет. А шопът бе всяка вечер у тях… Мисълта за него пак я върна към Мамеровите:

 „Не знам вече, дали добре сторих тогава… Момчето тъкмо беше завършило, върнало се в града и си търсеше жена. А Нинето с тия големи сини очи, с тая бяла кожа и руса коса… Знам ли! Може наистина да я е обичал. С тая моя пуста майчина обич добро ли, зло ли на детето си сторих! Досега щяха деца да навъртят, къща да си построят. В никой случай нямаше да позволят Нинето да живее със свекърва си наедно… Да я тормозят и да им слугува. Ех, ако можеха да върнат времето назад, вече нямаше да е толкова инатлива…

Ами пък не, такава съм си… Ината преселка. Генът ми е такъв!”

– Върнахте ли се вече, Нине? – надникна Ганка към вратата, която се отвори и в коридора вече тропаха дъщеря й и омразният шоп. – Събувайте се. Ей там има терлички да обуете, маминото! И ти, и ти, Владко! Обувай терлиците, че обувките ти в нашата къща, все към вратата сочат…, нали знаеш? Ха-ха! Това е стара преселска дума, не се тревожи...

– Да, да, госпожо Ганка! Ще обуя терлиците… Ммм, колко вкусно мирише! А това е за вас – рече Владко и й подаде торбичка от супермаркета. – Напазарувахме с Нинето.

– Че защо си харчите парите. Спестявайте! Излизайте! Млади сте! Аз тука съм спретнала една питка и манджичка има. А татко ти,  Нине, ще извади от мазата сок от бъз и една ракийка има от дядо ти. Вие, Владко, по вашия край може домашна ракийка да не пиете…

– А, пием, но аз не пия, госпожо… Но няма проблем, ако трябва да правя компания, ще пия една чашка.

– Тъй, тъй... ще пиеш! Ами заповядай, сядай, нали си ни вечният гост тука, Владко, как да не ти сипем една ракийка… Вашите обаждат ли се? Знаят ли как, къде и с кого живееш?...

– Не, не се обаждат… Разведени са, никога не съм го крил… Имат си свои проблеми родителите ми, нови семейства, за мене не мислят.. Пък и знаят, че съм у вуйчо. Той сам ме покани… Освен това съм вече на трийсет и две, госпожо Ганка!

 – Ох,  разведени… Не е хубаво, не е хубаво, ама живот… – затюхка се Ганка, докато слагаше масата. – Нине, доктор Мамеров обажда ли се от София? – изтърси най-неочаквано тя и Нинето се смръзна. Майка й от години не споменаваше името му.

– Кой? Кой да се е обаждал?... – заекна от изненада момичето. – Ти добре ли си бе, мамо? Как се сети за него?... – и повиши тон. –Ти никога не говориш за него, какво ти става?...

– Докторът Мамеров е много кадърно и умно момче, Владко! Преди осем години искаше ръката на Нинето. Тъкмо завършил медицина, от богато лекарско семейство. Колко имоти имаха тука, не като тебе!..Гол като пушка! Прощавай! Май всичко продадоха, като заминаха за София а, Нине?…

– Знам, знам. Нинето ми е разказвала за него, госпожо Ганка! Имали сте несъвместимости в отношенията…

–  Несъвместимости какво?... – опули се Ганка, но бързо се окопити и пак влезе в настъпление. – И как върви търговийката, алъш вериша как е при тебе? Имаш ли мющерии, както се казва? То, да си дребен търговец в нашия град не е кой знае какво, сам знаеш…

 – Знам, знам… Хората са бедни, само за подаръци купуват. Как да върви, никак. Едва-едва.  Но с Нинето решихме, че ще разпродадем каквото е останало от стоката и другаде ще си търсим късметя.

– Другаде късметя ще си търсиш? Това е добре! Да не се връщаш пак в Кюстендилско? Нали оттам беше. Виж колко много неща за тебе зная…–  грейна лицето на Ганка най-неочаквано.

 – Не, не.. Друго имам предвид…

– А, Владко! А ти видя ли абитурентския костум на Тонито? Ела, ела да ти го покажа! Закачила съм го на закачалки в хола. Който дойде, да го види! Ето тука е ризата. Копринена. Резеда! Харесва ли ти? А!

– Да, да! Важното е на Тони да му харесва, госпожо Ганка!

 – Ъ, че как няма да му хареса. Ето и костума. И той е зелен. В тон да е всичко. И вратовръзката. Сичко сѐ пари струва, това е. А тука в тоз гардероб, видиш ли? Все е чеиз на Нинето и на Тонито. Един ден като се оженят… Кхъ! Ти, Владко, как мислиш да я караш така, като един костум нямаш… Ох! Нищо, нищо!  Я, иди там до фикуса. А! Я  да те видя колко си висок! Ха-ха, нали знаеш оня виц, дето завреният зет все до фикуса седял….

– Ха-ха! Да, да! Знам го, госпожо Ганка!

– Мамо, хайде, моля те! Татко дойде. И Тони също. Аз сложих масата. Остави Владко да си почине, че цял ден е работил!

 – Да, оставям го… Браво, Нине! Браво, майка! Дорде се обърна и то сложило Нинето масата! На татко си сложи ли кòпанчето, че той кòпанчета обича? И нож му сложи, че не обича да си цапа ръцете, като се храни.

 – Да, мамо! Сложих! Кòпанче, нож, всичко…. Хайде!

Ганка се разбърза доволна, че нещата някак от само себе си се подреждат. Нинето все пак бе умница, нямаше да се остави току-така на един шоп.

–  Та кога заминаваш за Кюстендил, Владко? –  рече между другото Ганка докато отопяваше с един залък вкусния  сос на  пилешката яхнийка.

– Не, мамо. Не заминава за Кюстендил – намеси се Нинето. – Мислех да не казваме още, но щом подхвана темата. Заминаваме двамата с Владко. За Швейцария. Берн. Намерих си работа там.  Като медицинска сестра. И Владко ще си намери работа, като стигнем…

Бащата на Нинето и брат й Тони замръзнаха, онемели  от неочакваната вест.

Ганка изпусна лъжицата от изненада и тя пльосна под масата. Швейцария! Лицето й почервеня, ноздрите й се разшириха – вдигна кръвното.

– Швейцария. Берн. Намерила си си работа. А той – не. Ще го издържаш в Швейцария! Луда ли си ма, Нине!... Ох, чедо, чедоооооо! Ох, защо майка си и пустата майчина обич не пожали!... – ревна отчаяно Ганка, колкото сила имаше.

 И докато всички се суетяха, объркани от неочакваната вест, Ганка  скочи, грабна ножа бързо и го заби в рамото на омразния щоп:

–       На ти, наааа… Швейцария ще ми ходи. На ти... Аааааааа!....

®Нели Господинова, Разкази за Добруджа,  Преселци


КУПИ ,, РАЗКАЗИ ЗА ДОБРУДЖА" - разкази, стихотворения и рецепти от добруджанския край от онлайн книжарница книгите.бг  (кликни на линка)