Жената и големият град в новата поетична книга на Нели Господинова „Следобед, някъде към пет“

Втората самостоятелна поетична книга на Нели Господинова вече е литературен факт. Тя е част от националния проект „Мечта за книга“ и е дело на фондация „Български издател“.  Стихосбирката съдържа над сто великолепни творби, носещи пъстрата палитра от цветове и емоции, част от лицето на големия град и света на съвременната жена в него. Стиховете са различни като неравноделния пулс на неговото пъстро сърце и това на лирическата героиня, живееща в урбанистичното пространство.

Стихотворенията са писани през последните десет години от живота на поетесата и говорят за радостите, болките, мечтите и стремежите на днешната майка и любима, едно от лицата на нашата столица, която обича, страда, бори се, бунтува се, радва се на красотата около себе си, ала умее да общува  както с природата,  така и с другите лица на града, и със себе си.

Светът на лирическата героиня е изграден от приятелства, любов, раздяла, надежда, сълзи и усмивки. Тя е любопитна и с удивление разговаря с жената с птиците, с малкото просяче, с бездомното куче, с градското утро или привечер, с младостта и старостта, които я заобикалят. Опитва се да говори на различните езици, на които говори градът около нея, за да разбере тайните му и да сподели  с него своите.

Универсалните проблеми за живота и смъртта, за надеждата и отчаянието, за пътуването към себе си и важните неща в живота са част от света на жената в съвременния свят и логично са намерили своето място  в поетичната книга.

„Следобед, някъде към пет“ сърцето на града пулсира бурно, птиците и хората се радват на откраднатите мигове топлина и се потапят в красотата на делника, преди да го е прегърнала вечерта. Тогава спомените за морето и лятото изместват проблемите и връщат усмивките в душата на героинята. Тя се чувства свободна, млада и влюбена – жива, красива и вдъхновена, част от реалността на града и соления спомен за лятото едновременно.

Следобед, някъде към пет,

на сол ухае край морето.

Ала това е и времето, в което грозното лице на същия този град се изправя пред нея – бездушен към болката на самотните, слабите, невинно страдащите. И лирическата героиня не може да не сподели чуждата болка, да не се докосне до мъката на това, което е около нея. Защото сърцето ѝ е част от многоцветното пулсиращо сърце на големия град – красив, вълнуващ, но и безкрайно жесток, дори  към децата.

Само Палечка скита от маса на маса:

„Ще си купиш ли нещо от мен? –

Чака отговор. Ала с най-гневна гримаса

я пропъжда бездушният ден.

/„Усмивка за левче“/

Поетичният език в книгата е изящен, с интересни находки. Авторката владее чудесно поетичната техника. В творбите могат да се открият както прекрасни поетични образи, представени чрез оригинални метафори, така и ефектни персонификации –“Тревата ще ви проговори“.

Философското също е застъпено в част от стиховете. Мъдростта е ясно изказана, до нея лирическата героиня е достигнала по пътя на болката, страданието, себепознанието. Животът я е научил на това чрез уроците, през които тя е преминала успешно. „Падни. Стани. И пак тръгни.//И пак сгреши, но не унивай.//От грешките си порасни.// Напред върви светът. Не спирай.“/***/

Любовта заема значима част в творбите. Жената е изпитала и сладостта на това велико чувство, и горчилката на раздялата. Помъдряла, сега се учи да обича отново и да се радва на малките неща в живота, които всъщност се оказват изключително важни – сутрешното кафе с любимия, разходката в парка, следобедната среща в пет. Обичта създава паралелен свят, антипод на грозния и студен чрез споделената нежност и намереното приятелство – /„Неделята“/.

Едно усмихнато стихотворение е „Любов от пръв поглед“ . То разказва историята за случайността, в която човек и животно намират слънцето на приятелството и успяват да започнат да говорят на един език. Резултатът е спасението от самотата за човека и осмислянето на живота му чрез обичане от друго живо същество. „Любов от пръв поглед.// Ах, този хлапак! //Най-после на мен да се случи“.

Домът за героинята е мястото, в което събира света цял и цветен, спасявайки го от студа на равнодушието, топлейки го с огъня на обичта. Неслучайно домът, любимият и детето са едни от най-важните неща за нея.

Едничък дом – домът ни за завръщане,

намиране, прегръщане във мрака.

Синът ми, кучето ти и картината...

Понякога за цял живот ни чакат.

/“Не като в приказка“/

В творбата „Вярвам още!“ е вплетен оптимизмът на жената, която въпреки болката и преживените трудности е успяла да съхрани стремежа си към красота и любов, защото без тях животът ѝ би бил празен, въпреки изобилието от емоции и хора в големия град.

И като знак под светлата луна,

и морски бриз във летните ни нощи,

дълбоко вдишам с тебе любовта,

преди да ѝ призная:

„Вярвам още!”…

Темата за твореца, който успява да победи физическата смърт чрез творбите също е застъпена в книгата. Поставен е акцент върху силата и способността на изкуството да се създава красота, да се улавя магията и пъстротата на света чрез четката на художника и така претворявайки света отвън, всъщност творецът изобразява и своята душа, вплетена в картините. Затова, когато дойде следобедът, някъде към пет и хората застанат пред неговите произведения, разговаряйки с красотата в тях, всъщност ще разговарят  и с него.

Художникът рисуваше с душа

последната си истинска картина.

Ръката му наистина умря,

но той остана тук...

/ „Ръката на художника умря“/

Изтъкани от красота, слънце и сълзи; носещи в себе си светлина и урагани; ухаещи на щастие и болка, пъстри като дъгата след дъжд, ухаещи на пролет и бъдеще, лято и зима – образите на съвременната жена и големия град са като сплетени пулсове на различни, ала в същото време близки светове. Те носят в себе си и живота, и смъртта, любовта и раздялата. Вечни като времето и изкуството, от което са  неизменна част. Магични и реални, всеки ден край нас в своята обикновеност и изключителност, те са прекрасни, особено „Следобед, някъде към пет“.

©Ина Крейн