От сутрин до вечер слушаше само гласа на
мащехата си – „Марино, донес вода!“; „Марино, омеси ляб!“, Марино, това,
Марино, онова... Мразеше името си. Беше различно. Беше най-грозното име на този свят.
От петгодишна ставаше по тъмно, да носи
вода и меси хляб. Едва мъкнеше тежките бакъри[1] от
чешмата. В големите нощови[2]
можеше да легне като в легло и да поспи, но имаше много работа. Влачеше от
хамбара брашно, наливаше вода – подквасваше, бъркаше, месеше, завиваше, дорде
втаса тестото. Лятоска палеше сама калената фурна на двора, а зимъска – печката
в най-голямата одая, за да може къде пет часа да изкара десетина хрупкави
хляба, а когато имаше жетвари или ратаи – месеше двойно. Дорде се научи, все ѝ намираха кусури –
„Марино, хлябът е клисав[3]“,
„Марино, хляба си изгорила“, „Марино, не си турила сол“;
Ах, как мразеше да я навикват! Затова
много се стараеше всичко да е както трябва. Понякога, докато месеше в тъмни
зори, плачеше. Не само заради ужасното си име.
Но времето за сълзи беше малко и работата
нямаше край.
„Марино брат ти се събуди, измий го и го
облечи“; „Марино нахрани животните“; „Марино дай им вода“; „Марино, вдигни
масата“;
Баща ѝ и мащехата ставаха към пет.
Хапваха едно друго и мъжете отиваха на полето, а жените се занимаваха с къщната
работа.
Хапваше и тя на крак, каквото беше
останало от закуската на другите – хляб с мас и ронена чубрика, парче
тулумсирене[4]
или някоя джумерка[5].
Когато мащехата не гледаше, си открадваше от градината плод, но това се
случваше рядко, защото не я изпускаха от поглед. Да не би да остане без работа.
Метеше, тупаше, готвеше. Бавеше
природения си брат, переше нааканите му пелени, ризките и елечетата. Понякога
брат ѝ правеше белѝ и я шамаросваха. Или още по-лошо – слагаха я на колене върху царевични зърна, с вдигнати до стената ръце. А баща
ѝ не се шегуваше, щом свалеше
каиша от панталоните.
– Марино, Марино! – ядосваше се той.
– Защо така, Марино?...
За пръв път закла кокошка, попари я,
оскуба, опърли, изкорми, наряза и сготви на шест. Беше гледала как мащехата
готви. Но не ѝ се получи. Месото остана жилаво и баща ѝ метна копанчето[6]
на една страна.
„Марино, Марино, една яхния не мож‘ да
сготвиш! И за кукарджите[7]
не стая... Кой ше те земе за жена, бе?“
– рече тейко ѝ изпод вежди.
„Ще се научи, зер, къде ще ходи?“ –
додаде Андреица.
От този ден нататък мащехата надзираваше,
а шестгодишната Марина колеше, режеше и готвеше.
***
На седем стана школарица[8]. Българските момичета изкарваха най-много до
трето отделение в румънското училище. Научи се да брои, да смята, да чете и
пише. На румънски. Южна Добруджа беше в пределите на Румъния. Учителката и
учителят бяха строги и биеха през ръцете думбулгарите[9],
които не се справяха.
„Bună dimineața, doamnă profesoară[10]!“
– поздравяваха сутрин учениците.
„Cum te simți? Am învățat să numărăm până la douăzeci de ani. Unu,
doi, trei, patru, cinci, șase, șapte, opt, nouă, zece...“[12]
В училище разбра, че името ѝ на румънски
(латински) “marină” означава
„морска”. Но защо ѝ беше това морско име, като дори не беше
виждала морето. Другите момичета имаха нормални имена: Жела, Домна, Ганка,
Дочка, а тя – Марина.
Ах, как мразеше това име!
Но в училище, освен буквите и числата, научи
как се правят малай[13],
пуканки и козунак. Научи се и да бродира. Беше много сръчна. През зимата пък
мащехата я караше да плете и тъче. Изтъка първата си черга, избродира първата
си престилка. Изпод ръцете ѝ излизаха чудеса, но не спряха да я навикават.
„Марино, внимавай!“, „Марино, побързай!“ Марино, Марино! Марино...
Скоро разбра, че плаче, не защото не ѝ
се работеше, а защото усещаше как нещо ѝ липсва. А какво е то, разбра по-късно.
Мащехата веднъжка не я погали. За съжаление не помнеше майка си, умряла при
раждане, заедно с близначката ѝ.
Защо я бяха оставили да се мъчи сама?
Защо не я бяха взели със себе си?
Баща ѝ я заведе на гроба им ѝ чак на
десет. Беше взел първата си жена, Жела, от Рилци, чак през три села.
В този ден продадоха стоката бързо а тя,
макар момиче, помагаше на баща си с чувалите. Братята ѝ бяха още малки.
Свършиха по-рано, остана време и се отбиха първо на гробищата, а после при
родителите на починалата.
– Ох, чедо, чедо! Колко си порасла! – прегърна я баба ѝ. – Ама е много
слабичка! Орските момичета, ораняти като прасета, а Маринка, да я бутнеш, ще се
счупи бе, Андрейчо... – затюхка се бабата и извади отнякъде парче небет шекер[14].
– На, чедо, хапни си – а после бръкна в дълбокия джоб на фустата си и извади
една кърпичка, вързана на възелче. От него се показаха два златни ирмилика[15].
– Ето, доживях да та вида, преди да умра, божкее. Добре, че я доведе да я видя,
Андрейчо! За нея ги пазя, да ѝ направиш
óбеци. Голяма е веке. Скоро мома за женене ще стане. Андрейчо, Андрейчо, каква
я мислихме, каква стана! – заплака бабата.
– Ти за Маринка не се грижи, сичко си
има – засегна се баща ѝ. – А тези, ще ги дам на златарина, но ушите ѝ не са
пробиени още.
– Ей, сегичка ще ги пробием – рече баба
ѝ и отиде да накъса малко коприва, за да натрие ушите ѝ. После извади една
голяма губерка[16]
и като я нагря на пламъка на кандилото, продупчи ушите на внучка си и им върза
по едно кончè.
– Сутрин ще ги плюнчиш и ще мърдаш
кончèтата, да ти не сраснат с ушите. Таман ще са, дорде станат óбеците. Тези
златни ирмилици са от пре-баба ти Марина, Главанката. Мойта майка. Остаила гий
за унучката, където носи нейното име.
Марина не рече нищо. Устата ѝ беше пълна
с небет шекер. Тя гледаше като онемяла, докато старата я прегръщаше, плачеше и
притискаше към гърдите си:
–
Съща като майка си й, Андрейчо.... Съща Жела...
Тази среща с баба ѝ, белязана от болката
на пробитите уши, сладостта на небет шекера и солените сълзи, Марина запомни за
цял живот. Беше сладка болка.
***
Имаше
матова кожа и дълги черни коси, които сплиташе на дебела стегната плитка.
Когато на четиринайсе започна да се оглежда – първо във водата на кладенеца, а
после скришом в огледалото на мащехата си, получи голямо разочарование. Всички
около нея имаха големи черни очи, само тя – зелени. Ужасната Марина пак беше
различна от другите! Скри се в хамбара, при кочаните с царевица и плака дълго.
Никой никога нямаше да я хареса и вземе за жена с тези грозни зелени очи.
А харесваше най-ваклия[17],
най-гиздавия[18]
– овчерина Жельо. Той минаваше всеки ден по два пъти покрай тях, заедно с двете
си овчарски кучета и стадото. Размахваше гегата и ямурлука си нагоре-надолу и
като отвореше едно гърлище, гласът му отекваше оттатък Делиормана. После
хукваше по баирите към Мешето и Ломборджука[19].
Същинска хала. Не хала. Змей. Скоро в село взеха да го наричат Жельо Змея.
Малкият Митю, брат ѝ, умираше да го
гледа през плета, Той се изкатерваше върху каменния зид на оградата и махаше с
ръчички.
– Хей! Змей! Накъде днеска те вятъра
вей?...
– Към Кайтазаааа...[20]! –
отговаряше Змеят и хвърляше закачливи погледи към зеленооката Марина.
– Хайде, Митьо, слизай, да те не види
майка! – притесняваше се Марина и докато го дърпаше, също се усмихваше на Змея.
– Маринка е свинка! Маринка е свинка!...
– дразнеше я малкият отгоре и се тупаше по дупето.
– Тупай се, тупай. Като се наакаш, кой
ще те мий? А?... – едва смогваше да го свали, че беше станал доста тежък. И пак
на работа. Работа, работа, работа...
„Марино, помети двора“.
„Марино, накъсай щир[21] за
магарето“!
„Марино, нахрани кокошките“!
Как мразеше името си! Мразеше живота си,
мащехата и лошавите си братя. Някой ден щеше да замине отука заедно с Жельо
Змея къде Делиормана и оттатъка. Да види морето. И света отвъд селото. В
главата ѝ се въртяха чудни картини, които ѝ се щеше да нарисува. Както в
училище я учеше домна Флориана.
Един ден, когато тейко ѝ с мащехата и
децата отидоха на збор[22]
в съседното село, тя не се сдържа. Задната стена на къщата отдавна я мамеше с
белотата си. Тя взе един въглен от огнището и изпод ръката се яви чудно цвете.
После на стената цъфна цяла градина с рози, латинки, маргарити, а над тях –
пепруди и птици.... Беше като магия. Като се опомни след няколко часа, видя, че
баща ѝ седи зад гърба ѝ и я гледа навъсено.
Прималя ѝ. Пак щеше да яде пердах. Но тейко
ѝ само рече:
– Ти какво? Дан се побърка... Утре да
забелиш стената! В голямата маза има вар... Марино, Марино! Марино!... И никому
нито дума. Чуйш! Сичко що стая, в къщата да остая!... Срамота!
Тази нощ Марина не заспа. Тя плака дълго на
двора, а когато всички заспаха, реши да избяга от къщата. Сълзите ѝ не спираха
да се ронят.
Тя запретна полата си, прескочи дувара и
хукна към Мешето.
Гората я посрещна черна и страшна, но
Марина беше толкова отчаяна, че нито пронизителният вик на кукумявките, нито
крясъците на невестулките, я спряха. Нека дивите зверове я разкъсат, това
заслужава тя! Нищо друго.
Луната я погледна любопитно с жълтото си
око и тревите в краката ѝ сякаш лумнаха. Няколко светулки се стрелнаха в косите
ѝ и тя ги отпъди с ръка. Щурците свиреха неудържимо. Наблизо изтопурка таралеж
и тя подскочи уплашено, гаче човек мина край нея. Докато се опомни, зад гърба ѝ
изникна черния силует на Жельо Змея.
– Ха, що дириш тука? – рече той глухо и
я погледна косо.
Ами сега! Марина се притесни и се дръпна. Кой
гявол я докара гората посред нощ?... Тя
се стрелна назаде и се скри зад едно дърво.
Но Жельо изникна току досами снагата ѝ. Усети
как учестено диша във врата ѝ.
– Чакай. Не бегай! – прегърна я през
рамената той, – Азе няма да те ям. Саде да се видим за малко... Така и така си
дошла. Откога те чекам..
–
Ч-ч-чекаш ли ме ? – заекна тя притеснена. – Че оти ме чекаш?...
–
Ей, тъй. Секи ден те чекам... И ти
казувам къде лагерувам с óвците. Но ти не идеш...
– Не ида ли?.... – прошепна тя.
– Не идеш... – погали я по шията той. –
Все не идеш. А аз те чекам ли, чекам... – прегърна я през кръста Жельо и я
загърна с ямурлука си. – Студено ли ти е? Цялата трепериш...
–
Студено – затракаха зъбите ѝ. От студ ли, от страх ли, така и не разбра.
– Ела, да те стопля – рече Змеят и
крехката ѝ снага потъна в големия вълнен ямурлук.
– Марино, Марино... – шепнеше Змеят,
докато я прегръщаше.
–
Марино,
Марино... – шепнеше Змеят, докато сваляше ризата ѝ.
–
Марино,
Марино... – шепнеше Змеят, докато галеше настъхналата ѝ кожа.
–
Марино,
Марино.... Моя Марино!...
1923 -1934 г., Dobrogea
de Sud
[1] Съд за вода от мед;
[2]
Дървено корито за месене на хляб;
[3] Недопечен;
[4] Сирене, осолено и напълнено в
мех;
[5] Пръжка;
[6] Пилешка кълка;
[7] Белки;
[8] școlăriță - ученичка;
[9] Прости
българи;
[10] Добро утро, госпожо учител!
[11] Как сте господине? Добро утро.
[12] Мога да броя до 20; едно, две,
три....
[13] Вид качамак;
[14] Захар на големи кристали;
[16] Голяма игла за шиене;
[17] Тъмен, черен;
[18] Хубав;
[19] Местности край село Владимирово,
гори.
[20] Местност около село Владимирово;
[21] Растение, бурен;
[22] Събор;
Разказът е част от книгата "Разкази за Добруджа", която предстои да излезе през ноември. Подкрепете книгата в платформата на Български издател.
Няма коментари:
Публикуване на коментар