сряда, 26 февруари 2020 г.

Камелия Кондова! А сега принцесата ме съди, че мъжът й нощем ме сънувал...

Камелия Кондова е родена на 26.02.1969 г. в Добрич. Завършила е Езикова гимназия в родния си град. Висше образование получава във ВТУ ,,Св. Св. Кирил и Меотодий", специалност ,Българска филология". 
Автор е на стихосбирките: ,,Повод за живот" (1988), ,,Не и милост" (1990), ,,Как се обича художник" (1994) и ,,Тепърва ще се уча на живот" (1998) ,,Малки смърти"(2007),  ,, Колко е живот да му се сърдя" ( 2010),,Бай Георги има нежни рамене(2014), "Неделята, която беше понеделник" (2018 г), ,,Спомням си, че и без тебе съм живяла..." ( 2020 г.).

Отличавана е с Голямата награда на националния конкурс "Петя Дубарова", с Голямата награда на националния конкурс "Веселин Ханчев" (двукратно), с Първа награда на в. "Литературен глас" - Стара Загора, с Първа награда от националния конкурс "Петър Алипиев" (2003 год.) и др. През 2019 получи наградата "Дора Габе".

В Р А Ч К А Т А:
KАМЕЛИЯ КОНДОВА
„Женен мъж те иска, бе момиче,
ала трябва да му кажеш сбогом.
И от днеска – да не го обичаш,
че жена му ще те вкара в гроба.
Остави го да си пие бира.
Остави го мъката да пие.
Ти от тъмни тайни не разбираш.
Тебе светлите ще те затрият.
Бягай, докато не те открадне.
Стръмно е сърцето му, побързай
и се спри където ти е равно.
Иначе... видя ли този възел?
Тъй ще ти е вързана душата
пряко към пръстта, обезкрилена.
Всичките ти думи ще са вятър,
а животът ти ще е без вени...
Правиш се на вещица, обаче
наобратно – ангелски ги вършиш.
Като може стих да те разплаче,
може и любов да те довърши.
Не ти ща парите, дай да пуша.
И си тръгвам малко... завистлива.
Знам, че няма как да ме послушаш.
Но така пък ще умреш красиво!”

ПРИЯТЕЛСКО
Камелия Кондова
Приятел си. Ще поиграем карти.
Ще пием за мира и за жените.
(Завиждам на родените във Спарта-
как трудно било да сдържиш сълзите.)
Приятел си. Така ми е спокойно.
Е, разкажи за твоето момиче.
Отдавна сме погребали виновните.
Мъжът ми е добър. И го обичам.
Да ти налея още ? Уморен си...
И аз съм уморена, но е празник.
Отдавна, както казваш " влязох в релси ".
Отдавна, както казваш " няма празно ".
Хлапашкият ми сал е здраво вързан.
Научих се да имам и да губя.
Сега си тръгвай. Бързо, много бързо !
Защото, всъщност искам да се любим...

Разминаване с приятел
от Камелия Кондова
И ето ни – на вино и коняк
по чашите гадаем тъмно минало.
Във неговата –повече е мрак.
А в мойта – добротата е изстинала.
С последната налична доброта
и с някакъв бездарен оптимизъм
го целя със клишета за смъртта,
за кръстта и последната ми риза...
за другата единствена жена...
Но той се вкпочва в ризата ми само.
Ако посмея да я съблека,
ще го убие голото ми рамо.
Дойде, когато беше толкоз сам,
че искаше единствено сърцето ми.
Но аз сърце не можех да му дам.
И го заместих с дом и питиета...


ЛЯТОТО ОСТАНА НЯКЪДЕ ДАЛЕЧЕ...
 от Камелия Кондова

Лятото остана някъде далече.
Морски вкус на спомен в пръстите догаря.
Там едно момиче бавно се съблече.
После бавно легна в лодката с рибаря.
После стана тъмно. После стана светло.
После се обърна цялата вселена.
Беше отначало. Беше за последно.
Хората говорят - случило се с мене.
Може да са прави. Сигурно са прави.
Откъде е този пясък във сърцето?...
Лъжа, че забравих. Исках да забравя.

Но не се получи. Помни ме морето...


КОЛЕДА ИЛИ СПОНТАНЕН АБОРТ
от Камелия Кондова
Трябваше да бъде свята тази нощ.
Трябваше домът да стане църква.
Но мъжът внезапно се събуди лош.
Цял ден лошо яде, лошо пи. И лош захърка.

Трябваше жена му да е хубава в нощта.
Трябваше от хубостта й да избухне мракът.
Но за друг помисли и внезапно погрозня.
Тя не яде и не пи. Но грозно плака.
Трябваше и двамата да са спасени от въпрос:
Кой да се изправи утре пред детето?
Но е късно... И синът им - нероденият Христос
с кървави криле зашляпа към небето.

ЗАЯДЛИВО
от Камелия Кондова
Смъртта — тая развратна крадла,
снощи пак се въртеше наоколо.
В едната ръка със сребърна брадва.
В другата — с театрален бинокъл.
Явно пак е надничала пустата
да види твоето мъжко тяло.
Ако си спомняш, пердето спуснах
и намазах с крем огледалото.
Ти се хвана отляво. Присви се.
Озъбих й се, защото знам,
че те опазих от сто актриси.

На тая баба ли ще те дам?!

МОНОЛОГ НА ВЕЩИЦАТА
от Камелия Кондова

Вечерта въобще не беше синя.
Нямаше цветя и пеперуди.
Аз замествах спящата царкиня
до деня, във който се събуди.
Принцът беше жаден да обича,
а пък тя — безпаметно заспала.
Тъй че се престорих на момиче.
Лесно е — с една магия бяла.
Черните магии ги забравих,
във мига, когато ме погледна.
Знаех — сто години ми остават.
Знаех, че ще бъда предпоследна.
Изведнъж ще ме разлюби, знаех.
И не бих могла да го опазя.
Можех да го удуша накрая,
но ми свърши всичката омраза.
Укротих се. Е, така да бъде!
Да отива и да я целува.

А сега принцесата ме съди,
че мъжът й нощем ме сънувал...

1 коментар:

Популярни публикации / месечен рейтинг