неделя, 28 ноември 2021 г.

За новата книга на Лариса Ангелова "Пиеса за ягодови полета" и един непрозаичен текст с прозаичното заглавие ,,Супа от картофи, с ориз и лук"

 


   Интересна литературно-кулинарна „ФЮЗ-публицистика”, написана в съвременния стил на смесването на вкусове, на традиция и екзотика, на класика и импровизация. 
   Написаното четиво е неустоим фюжън от проза и поезия, от вкусове и аромати, с пълно „преливане” в литературен и кулинарен смисъл – уникален микс от елементи на различните национални литературни кухни в едно напълно ново ястие – „Пиеса за ягодови полета”. 

 

                  Супа от картофи, с ориз и лук


Не е рецепта. Макар да мога да ви я препоръчам. Заглавието е условно – за нещата, с които свикваме и обичаме. А те така навлизат в деня ни, така ни оплитат в своята мрежа от спокойствие, навици и усещането, че са вечни, че забравяме за тях и не ги забелязваме. Едва когато не ни достигне онази специална подправка, без която нито едно ястие не постига своя неповторим вкус, започваме трескаво да търсим рецепти. Решения за болката или прекалената радост. Сякаш вторачвайки се в тях и в следващите, стъпка по стъпка – с описание на приготвянето, ще направим самоанализ на чувствата си. В такъв случай всички готвачи би трябвало да бъдат психолози. А психолозите – добри готвачи. Но следвайки рецептите, не винаги можем да знаем коя е подходящата за случая. Затова пак ще се обърнем за помощ. Някой да ни подскаже, някъде да е написано – към белите меса са по-подходящи белите вина, а за червените меса – червените… хм… вина”.

 Дали е така във взаимоотношенията? Кой е предначертал пътеките, стъпките по които ще тръгнат чувствата? А ако не тръгнат в определената посока и решат да прескочат някое описание? Ако така си приготвим любимата супа, определено няма да спазим технологията ѝ и резултатът ще е повече от плачевен – няма да има вкусна супа, а само нейно подобие.

Дали в чувствата нещата стоят по същия начин? Може ли да се предпише – сутрин на гладно изпийте вместо чаша топло мляко – усмивката на човека до вас. Може и да е вкусно, но дали ще ви стигне? Няма ли да искате да получите нещо повече от усмивка? За чувствата няма насищане. Те са алчни. Те са с огромен апетит. Те се хранят с вас и ви се радват, доволни, че ги следвате, без да се замисляте за последствията или логичността на тяхното „рационално” хранене. Просто, няма хранене. Те ви издебват, когато сте най-гладни. А когато човек е гладен, отваря хладилника и първото, което му попадне пред очите, отива в микровълновата фурна или в печката. Все едно. Важното е гладът да бъде утолен.

 Няма рецепта за вечната и трудна тема – за връзките. За специалните взаимоотношения между двама души.

Отношенията, чувствата изпитват глад. Сигурна съм. Имат нужда от внимание. Чувствата се хранят с чувства. Обичта с обич. В обикновеното хранене?

Предпочитаното от вас ястие може да не е супа, а салата или леко препечена пържола. Дори не може да се сравняват – всеки обича нещо различно, нещо открито само за себе си. Може да има и за всеки час от деня. За всеки ден, месец, сезон, година... Според житейския опит, според помъдряването. От много други желани и нежелани фактори. Но каквото и да се случи – никой не се отказва от любимото си ястие, наречено любов.

Любовь не картошка, её не бросишь в окошко...”[1] Дали я различаваме правилно? Кога разбираме, че е сериозно? Двама души могат и да не бъдат заедно и пак да са двойка. Но това е трудно постижимо и се изисква максимално доближаване на възгледи, психика, житейска философия, ежедневни навици и какво ли не още. Не се изчерпва само с общи познати или познания в дадена област. Това може да е решителният нит на връзката, но не и определящ. Ако я няма романтиката. Ако го няма онзи специален момент в началото – розовия период. Не син, червен или бял. Розов. Тогава всеки си е сложил розовите очила – не вижда недостатъците на другия, заслепен от огромната игра на хормоните. И това му харесва, защото действителността не е винаги такава каквато я искаме. Дори в огледалния свят на Алиса не всичко е това, което е. Дори парата в банята не помага на огледалото да покаже истинското ни лице. Нито мащехата на Снежанка може да получи отговора, който иска. Винаги има някой или някоя, които са по-добри, по-умни, по-красиви. Или просто, са ни изпреварили. И розовите очила не са сложени в наша чест. Тогава?

Оглеждаме се за друг подходящ случай. Не непременно търсен. Обикновено нещата се случват от само себе си. Дори не е необходимо да са налице всички съставки, за да се получи идеалната рецепта на тази супа. „За приготвянето ѝ са ви необходими, картофи, сол, лук, ориз, мазнина, вода”... Не. Съставките ви се подиграват. Те просто ви се смеят. Защото нищо не е това, което искате да бъде. Затова розовото ви отива. Затова всички влюбени са наивници. Защото не виждат по-далеч от носа си. Защото ако беше по друг начин, дали любовта щеше да ни спохожда или поне малките чувства за това, че харесваме някого, макар и за кратко, макар и позволено? Може и това да се случи. За диетичното хранене супата от картофи се препоръчва, ако не сте болни от.... Но ако сте болни, няма да ви я предпишат. Колкото и да я обичате. Не може. Забранено е.

Тогава търсите заместител. Този заместител може да има много имена. Да ви харесва. Да ви напомня за любимия вкус на супата. Нещо да не достига, но вие няма да се откажете. А когато ви попитат, какво е по-специалното в тази връзка? Дали си има име връзката ви? Може ли да я наречете изобщо връзка?

Вие отговаряте – не, това е само супа от картофи. С ориз и лук.

 


[1] Любовта не е картоф, не можеш да я изхвърлиш през прозореца (руски ез.)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации / месечен рейтинг