ЛЮБОВ И ЛУДОСТ в " Кръв по клавишите" от Росен КУКУШЕВ

Критика на „Кръв по клавишите”, Диана Маркова

Поезията на Диана Маркова обитава потайните светове между битийното (онтологичното) и метафизичното. Нейните стихове ни намигат заговорнически от неизследваните ъгълчета и пространства между тези два свята и именно в това е оригиналният почерк на авторката. Особен вид диалектичен еклектизъм и лиризъм, нетипичен за „женския” тип писане на стихове, характерен за някои нейни пишещи „посестрими”. Отвъд изброените най-общи първи впечатления, според мен, много по-важни са две характеристики на стиховете й – тяхната неподправена искреност и „нещо крайно, но същевременно фино и изискано”, което определя качеството на истинската поезия. Още заглавието ни насочва към това – „Кръв по клавишите”. Диана Маркова борави умело с клавишите на постмодерната поетика, без това да отнема от душата на стиховете й (явление, което е характерно за някои поети-постмодернисти). В същото време кръвта под клавишите не е неестествена и не оставя неестетични петна, а представлява чист дестилат от споделеност и съпреживяване на действителността. Затова и клавишите са на ръба между постмодерното и екзистенциалното възприятие.

Езикът е ежедневен, естествен, но бързо увлича в своята своеобразна метафоричност. На моменти е афористичен („Ще се сгъстяват мъглите, а с тях ще поумнявам”, Ще; „Думите са арсеналът на духа”, Думи – шепа лава и театър). Не липсват и необходимите философски и житейски обобщения („Откакто ти ми върна тъмнината, забравих да сънувам птици със криле”, „Забравих и да плувам,  и да яздя светове”, Откакто ти...; „Профила на мъж, обичащ поезията ми”, Нито дума за Иван, а само профила; и други). Честата употреба на глаголи създават усещането за подвижност и гъвкавост на стиха, за жив и непосредствен диалог с читателя. Пейзажите са градски, накъсани, фрагментарни – създават усещането за отчужденост, „която смуче от кръвта на едномилионния град, потънал в скръб след поредната трагедия” (Улица „Незабравима”).

Любовта и лудостта са ипостасите в поетичния свят на Диана Маркова, докато музиката (джазът) и виното обвиват с тънки ефирни пластове битийността. Чист етер. В началото на поетичното повествование е образът на любимия мъж, към когото поетесата се обръща и диалогиза поетичното си възприятие за света. След това постепенно се появяват и някои конкретизирани действащи лица (Кайо, Боб, Добри, Лелите, Мария и т.н.). Те доизграждат плътността и усещането за цялостност на книгата и нейния изграден поетичен свят.

Любимото ми стихотворение е „Прашният човек”, защото е едновременно абстрактно и конкретно. Има и един друг елемент в него – този на поетичната притча, която отива отвъд метафизиката и битийността. Мисля, че оттук следва да се търсят коридорите към по-нататъшни творчески търсения.

За мен е интересно бъдещото творческо развитие на поетесата, в което не се съмнявам, най-малкото в две направления – 1. Как ще развие в бъдеще абстрактността и асоциативността на поетичния си език?; 2. Как би звучала Диана Маркова в рамките на класическото стихосложение? Мисля, че трябва да направи необходимите опити в тази насока, ако все още не го е сторила.

На добър час... Пожелавам божествени искри изпод кръвта по клавишите...

ПРАЗНИЦИТЕ НА ДИОНИСИЙ В СТАРОСЕЛ от Румяна Пелова

Много често младият и палав бог на слънцето и виното Загрей имал навика да се преоблича като скитник и да броди из поселищата на Тракия. Така и този път, облякъл скъсани дрехи, взел в ръка тояжка и тръгнал към Старосел. Стигнал до реката Пясъчник и като не намерил брод веднага, спрял да си почине.

Там царувала прекрасната и горда тракийска царица Елия. Боговете я били дарили с неземна красота. Косата й била дълга и тъмна като безлунна нощ, очите – тъмносини с оградени с черна линия ириси. Млада и все още неомъжена била Елия. Царството й процъфтявало от благосъстоянието и щастието на поданиците й. А тя, макар и твърде неопитна, се стремяла да раздава правосъдие и да управлява справедливо – както към грешните, така и към благочестивите си люде.

Та същият ден, когато бог Загрей спрял до реката, тя се разхождала със свитата си от непорочни девойки и попаднала на него. Младежът също не бил за пренебрегване и макар бедно облечен я привлякъл с невинното си излъчване и мъжката сила, които лъхали от него. С една приказка - любовта и при двамата пламнала от пръв поглед.

Наредила Елия да се погрижат за странника. Изкъпали го в мляко от кози с розов аромат, подстригали косата и брадата му и го облекли в знатни дрехи. Грейнал той с цялото си великолепие на бог.

Вечерта Елия го нагостила с вкусни блюда и му дала да пие лудо-младо вино от мускатово грозде.

Който пийнел от това вино, във вените му се разпръсквала като течна лава любов и чувство на блаженство. Ставал весел и приказлив. Младежът пийнал повече от виното и  признал на своята избраница кой е, а после я посветил в ранг на жрица.

Вече при всеки годишен Празник на Дионисий тя била длъжна да гадае на вино и огън бъдещето на народа си. Също така с танц да накара гроздето от първата есенна реколта да пусне сладкия си и ароматен сок, за да направят от него новото лудо-младо вино, от което се чувстваш влюбен и щастлив.

Може би с години щяло да продължи безметежното съществуване на Елия и народът й, ако чужди войни не проникнали в тези земи. Въоръжила се тогава хубавата царица с двуостра брадва и заедно с всичките си поданици тръгнала да защитава царството си. Само че, заблудена вражеска стрела пробила сребърната й ризница и се загнездила дълбоко в сърцето й.

Като в сън Загрей я прихванал и преди любимата му да поеме последния си дъх я превърнал в китна лоза, която се виела по стените на храма. Още същата година тя родила златно и с тежък мускатов аромат грозде. В тази лоза останал духът на Елия.

В знак на почит към паметта й, нейните верни люде направили от гроздето вино, което имало чудодейни свойства: отпиели ли двама млади от него, се захласвали до живот един към друг. Било виното на любовта и щастието.

Тези празници са преминали през вековете и съществуват и до днес. Всяка година в първите дни на септември в с.Старосел се избира най-красивата девойка, която става Царица на виното. Същата, с оброчен танц в мраморна шарапана кара гроздовите  зърна да изпуснат слънчевата течност, от която после правят вълшебната и божествена напитка. Също така, по времето на Дионисиевите празници в Горнотракийската низина цъфти едно омайно и рядко цвете, наречено Орфеево или Безсмъртниче, което издава звук като от китара. То е свързано с мита за Орфей и се говори, че когато менадите разкъсали митичния певец, боговете направили от кръвта му да поникне това цвете. В определените тържествени дни то издава звук, подобен на китара.

Истина ли е, не знам, но като приказка е красиво и увлекателно за слушателите.

© Румяна Пелова Всички права запазени

ЖИВАТА ВОДА приказки от Румяна Пелова

На около час път от село Боснек, в планината Витоша се намира чудна местност с още по-чудодеен извор, наречена от местните хора Живата вода. Той е уникален с това, че водата в него на тласъци ту се появява с бучене, ту пресъхва. Овладян е от каменна скулптура с глава на крокодил, чийто автор не е известен и до днес. До самия извор има пещера с поставена в нея икона. Та отпивайки от лечебната вода на извора, хората да се помолят и това, което не е в техните ръце, чрез молитвите им да стане грижа на Господа.

Преди години, докато седях на полянката с животворния извор, един вековен дъб наблизо ето каква приказка ми разказа:

ЖИВАТА ВОДА

Още от езически времена изворът трябвало да има своя Пазителка – девойка непорочна и чиста. Двама братя дошли от Долната Земя в една ледена зима боси със семействата си и основали селото Боснек. Единият от тях имал дъщеря с името Жива. Детето от малко било самовглъбено и растяло умно и интелигентно.  Затова съселяните на татко му се примолили тя да стане Пазителка на Извора.

И заживяла Жива в пещерата в съседство с извора, където с годините израсла и се превърнала в красива девойка. Когато пред извора застанел праведен човек, водата тръгвала с бучене. Застанел ли грешник, тя мигом пресъхвала. По това се познавало какъв чужденец иде в селото – благ или лош.

Само че, в близкото село имало един хаймана и разбойник наречен Асен и той хвърлил око на момичето. Една нощ заедно с приятелите си, се приближил до извора  и отвлякъл жрицата му, без да се колебае, че тя е свещена и недокосвана от мъжки ръце, и че за да продължава да тече извора, трябва да си остане такава.

За години пресъхнал изворът. Докато по следите на Жива не тръгнал приятелят й от детството – Драгомир. Питал и разпитвал де когото срещне по пътя си за Жива и накрая някакъв скитник му казал, че при вдовицата Траяна от съседното село живее девойка с подобно описание и име.

Зарадвал се Драгомир и право там. А баба Траяна била и майка на Асен, луд гидията, отвлякъл девойката. Тя била знахарка и гадателка на селото. Веднага прозряла защо иде младият мъж и му рекла така: „Моят син посегна на Пазителката на Извора и той спря да тече. Ти ще бъдеш този, който ще върне водите в руслото им, като построиш чешма с главата на змей. Давам ти Жива, защото откакто е при мене посърна и не е на себе си, но твоята любов ще й върне вкусът към живота. При отвличането й, докато яздела пред сина ми на коня, момичето в ужаса си, че се случва нещо непоправимо измъкнала ножа от канията в пояса на Асен и го ранила смъртоносно. Нито аз, нито моите билки можахме да му помогнем. Вземи я синко, със себе си, направи това, което ти казах и бъдете благословени. А изворът, затворен от трудолюбивите ти ръце в чешма, ще носи името на последната си Пазителка и от днес ще се нарича Живата вода.”

Целунал момъкът ръка на благородната женица, която дори мъката по единствения й син не могла да я озлоби, взел Жива със себе си и потеглил към  с. Боснек. Там изпълнил заръката й и хванал водите на извора в каменна чешма. И отново потекъл изворът – силен при появяването на свят човек и пресъхнал при преминаването на грешник.

Дъбът завърши приказката си така: водата на извора е вълшебна. Ако стар човек пие от нея – ще се подмлади. Ако млад я опита – ще се влюби. Затова,  минавате ли през с. Боснек, непременно се отбийте при Живата вода.Пийте от нея. Едно от двете непременно ще се случи. А може би и двете едновременно.