„Спомени от кралския двор” на Гълъб
Ковачев
Привикнахме при всяко
забуксуване на паметта да се позоваваме на светкавичната помощ на Google. Но за съжаление често пъти и изкуственият интелект
се оказва с пропуски. Например, отправяйки
запитването си за лек за страдащи от поезия, очаквах да получа отговора, който
всъщност имам от десетина дни, но ми излезе само медицинският термин метрофобия,
означаващ „страх от поезия”. Нещо коренно различно от търсеното. С две думи – в
изкуствения интелект Google зее празнота, отговорът за която е известен, но
невъведен: Лекът за „страдащите от поезия” е един: съществуващ, изпробван, безобиден,
въздействащ, функционален и резултатен.
Неговото име е Гълъб Ковачев т. е. самата
поезия. Но с приятно странично явление – пристрастяващ неизлечимо.
От няколко дни разлиствам новата книга на
автор, когото познавам отскоро и само от фейсбук, „Спомени от кралския двор”, 2014
г, изд. Фондация Буквите, София. Чиста, топла, умозрителна, самобитна поезия, след
която изпитваш неудържимо желание да останеш с нея още и още, и още. Дъхът ти
спира и скоро увереността ти се превръща в неувереност, страхът е за тревичката,
която с една непремерена дума можеш да стъпчеш, а не искаш да бъдеш враг.
Многообразие от светове във всяко ново
стихотворение.
Изключително фината еротика на тялото, чувството,
изказа, след която сърцето препуска към” последния слънчев изгрев”, прелива в
епичността на думите, „стихът е клиничен случай”, потъва в лиричността им, отдадени
на самотния свят. Светът, който изпускаме с непреживяното, с недоизказаното и
изплакано в залюбените красиви имейли. Свят, в който „хълмовете дишат”… Тъга и
мечта е животът, някъде назад, някъде пред тебе – неповторен, непостигнат цял
живот!
Свят – спомен от кралския двор – идилия на
един приказен свят, еднакво земен и познат, приповдигнат в редовете на
поетичната призма– велосипедът е „дорест”, пчелите са „придворни дами”, а
кучето е „кралският шут”. Находчивост в намерените символи, знаци на дома, хармонията,
сигурността в спомените от кралския двор. И разбиващата им сила и внушение за
невъзвратимост, била-небила…
Самотата при цялото живо и оживено
присъствие на другите е с особено място в различния поглед на сетивата. Самотен
е светът, есента е „самотен пазач в ябълковата градина”, с всичкото в
самотността си.
Но в нея се открояват и пълнокръвни
присъствия.На жената, на Рим, на града, на живота.
Римските стихотворения се запомнят с един
особен финес и специфика на изказа и виденията.
Интерпретацията на Кирил-Христовото
„Жени и вино, / вино и жени” в „хляб и вино, и жени” е пълнокръвна, изтънчена, изящна;
стъпало нагоре в сетивността, намерена изразност, богата, особено на фона на
„римска уличка, (широка колкото капиляр) и дълга колкото кратка въздишка”. Жената,
извисена до хляба, насъщна като него, светиня до светинята…
Жената от Рим „не е роля”, а естеството на
път от диханието на вечерен облачен вятър до гръмотевичността на осъзнаването.
Рим е „жената, която знае да бъде жена”. Много
мил и нежен апотеоз на жената-вселена! /”Илюзията”/. Друга е жената от
„Модилиани. Портрет на жена” – слязла като че ли от платната на художника – шемет,
вихър, похитена, похищаваща, с мечти и сънища, илюзия.
Животът в своята всеобхватност и
разноликост е и в разминаването ни с него, в който търчим цяла вечност пряко
силите си, а в „кратки стихове за малки изневери” с пропусната тъга в оркестъра
изплакваме себе си и него. Същия живот, жаждата по който е „понякога
неприлична”. Да се удавиш в нея, да се удавиш от прииждаща в теб вода, да го
осъзнаваш и да вървиш срещу това, което пеперудата у теб рисува– еднакво добра
и красива в утехата, надежда и състрадание. Какво е това освен отдаденост без
задръжки. Защото е любов.
Животът е и гара – посоки, събрани в
чакалнята на извечното начало.
Животът е и авантюристичният, постромантичният,
хлапашкият живот в крясъка от коня и съпричастността на природата, с дъхтене на
жена, скрита зад облак. Всичко е животът. Той е и предизвикателство за
талантливия – силует на момиче, рожба на разлистения въздух и узряла в дръвчето
пчела, у дома, уви, уютен за клетници.
Оксиморонът не е единичност в отделно
стихотворение, а се среща като противоречива реалност на битието във вечния
сблъсък на полюсите и усещането за живот, често толкова нежно и безкрайно
вдъхновяващо по „стръмните улички на живота – нагоре, нагоре”.
Носталгията като вероятна част от живота е
„изкупление за неслучилото се нито веднъж”. Разковничето на радостта е
случването. Останалото е предупреждение за угрозата, която дебне несмелите, неопиталите.
/”Носталгия”/.
Равнопоставената лъжичка мед с изящен
словоред е съзиране на божественото;сетивност на призвания да създава чудеса от
думи. /”Словоред”/. В същия поток от внушения е и най-новата, различна и
преобръщаща душата лирическа епопея на бялата риза, /едно твърде клиширано до
болка и нарицателност употребявано словосъчетание от доста автори/ – при Гълъб
Ковачев е постигнато изящество с божествен ореол в едноименното му
стихотворение. Началото: „Бялата риза е кроена от Богородица” и поантата –
отскок до най-земното божество – децата – чертаят пълната капитулация на желанието
да се държиш мъжки и да не изплачеш своя разчувстван и завърнал се към себе си
Аз.
Не бих могла да пропусна „Санта Мария
Снежна”. /Любимо ми е!/ За това стихотворение не се говори. То се поглъща с
цялото ни човешко същество. Или обратното – стихотворението ни поглъща. Стихотворение-роман!
Когато „Нощта е дом за шепот или за ангели,
премръзнали от студ”…, човек се замисля дали понякога поетът назовава видяното
с общоприетите думи за общуване. Защото тях ги няма в пестеливата словесност на
душата му, събрана в кралския двор.
Или и да ги има, те са прелюдия към онези,
на „страдащите от поезия”, предвождащ на които е той. Поетът Гълъб Ковачев.
©Генка Петрова 31 август
2014 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар