понеделник, 18 август 2014 г.

Познато, твърде познато... от Рашел Леви


Напоследък в съзнанието ми се върти израз, който принадлежеше на един от най-тъжните в последните си години хора, които познавам: „Наблюдавам със студено любопитство онова, което се случва в съвременната ни литература”. ...Не е по мярата на един тъжен човек да произнася това... Дали? Тончо Жечев, разбира се...
Аз, като един наивен аутсайдер, винаги съм смятала, че съвременната ни литература е понякога изпявана, понякога изпивана и консумирана в добри компании, че тези компании се поддържат и съществуват в здрав организъм, който понякога може леко да покашля, да вдигне температура и да изкара една невинна детска болест... Защото ние все сме си деца и все почваме отначало...
И както почваме отначало, така и се раждат напълно индиферентни към географското патриарси и мъдреци ...Какво ли правят тук?
Улавям се и в друга „натрапчивост” – изразът „идеен проект” , който в миналото е звучал вероятно така: „Другари и другарки, трябва да пишем за селото, за завода, за младите хора и т.н.” , а днес вероятно така: „Вижте какво, к...та, има едни пари, но трябва да пишем за спомените си от наркозависимостта, за патологиите си, за нищото, като начин на живот, изобщо за нещо си там....” Това е идеен проект...
Другото е  „свободата, Санчо” ...Дали авторът на „Българският Великден” тъгуваше за нея, понеже беше по-голям от нечие време – наше, ваше, тяхно? ...Или?
Какво е времето? ...Онова, което (извън наградки и кОнкурси, извън идейността на всички колективни проекти), пише бъдещето често на принципа на свободата и индивидуалността,... знаци, едновременно цивилизационни, едновременно метежни и разрушителни...
Патриарсите, които се раждат твърде стари за младото ни общество, обикновено отхвърлят идейните проекти… Имат изненадващата способност да пишат „бъдеще”...Единствената идея, която си заслужава...


 ©Рашел Леви

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации / месечен рейтинг