Животворна отрова - поетичен дебют на Станислава Немска

Станислава Немска е родена през 1970 г. в гр. София, където живее и работи. Първите си поетични опити прави още като дете. 

През 2010 год. Започва да публикува в литературните сайтове „Откровения” и „Буквите” с никнейм stenli499. 

Пише проза, хайку, импресии.

През 2012 год. печели Първа награда в националния конкурс "Рада Казалийска” към читалище „Добри Чинтулов". 

През 2013 год. получава Трета награда в конкурса „Любовта на края на кабела” на сайт „Буквите", и Специалната награда „Горчиво вино” на Мелнишки вечери на поезията. През юни 2014 г. получава Първа награда на Летния фестивал в конкурс за хайку. 

Нейни стихове са публикувани във вестник „Уикенд", в „Алманах Поезия” на издателство „Буквите", в алманах „Тракийска лира” – гр. Ямбол, а нейно хайку е включено в двуезичната антология „Различна тишина” с преводач Дьорд Сонди – гр. Будапеща. В свободното си време обича и да рисува.

„Животворна отрова” е първата й авторска книга.

Издание на Рекламна агенция АТЛ-50, гр. София. Редактор - Красимир Тенев; Предговор от редактора.

"Когато те обичам

 и отрова,

и таен еликсир във тебе спят"  („Когато те обичам”)

ЖИВОТВОРНА ОТРОВА

В ЛАПИТЕ НА ЛЮБОВТА 

По котешки пристигна любовта.

Надъхана със страст. По гръб не падна.

Остана цяла рижата тафта.

Запомних я — за мойта слабост гладна.

Зад всеки ъгъл дебнеше в мъгла.

Запомних я — с дъха й по гърба ми.

Бе косъмът й жертвена игла

и с кожата й шиех си тюрбани.

Последва ме — на хищник с хитростта.

Запомних я — с безшумната походка.

Под лапите й стенеше пръстта,

открила ласки в острите й нокти.

Внезапно срещу мен заобли гръб.

Настръхна във зелено. И засъска.

Запомних я — с оголен кучи зъб,

пострадал пръв от жлъчните й пръски.

От жертвите строеше ешафод.

Не вярваше, че дните й ще свършат.

Запомни ме — в деветия живот,

защото аз сама й го прекърших!

ДОБРЕ СЪМ, ПРИЯТЕЛЮ  

Да, добре съм, приятелю,

много добре!

Само спри да ме гледаш в очите —

в тях се крие водата на цяло море,

и се уча в солта й да тичам.

Да, добре съм, приятелю,

много добре,

но не чакай от дланите огън —

мойта прежна любов до искра го отне,

да запаля нов огън — не мога.

Да, добре съм, приятелю,

много добре!

Да се влюбя отново, е късно,

и да пусна пречиста сълза да умре —

вече няма в кого да възкръсне!

КОМПАРСИТА ПОД ДЪЖДА

Дойде като пороен летен дъжд,
от който даже мокрите се плашат.
Несбъднат — като фигура на мъж,
засъхнала в кафената ми чаша.

На ръбчето прочетох този стих.
След много обич, линията свършва.
С утайката и спомена изпих —
изпъстрен, но отровен — като стършел.

От тебе не остана и следа.
Очите на среднощните таксита
безцветно спят, на фона на една
звучаща за последно компарсита.

От навици, вини и суета
забравих обичта — не я послушах
и свикнах със следите от солта.
Не ме боли. В очите ми е суша.

РАЗПРЪСНАТА ДО ДОКАЗВАНЕ НА ПРОТИВНОТО 

Не ме търси във виното и хляба —

превтасах и презрях от недоглеждане.

Пресядах ти, но цяла ме изяде,

а жилото ти стръвно ме изцеждаше.

Днес капка няма — даже за преливка

във стомната с невидимо присъствие.

Без мене твойто вино по е пивко,

от мойто — само Дявол би възкръснал.

Съдинката се пръсна на парчета.

Ще вляза през окото ти с отломките —

да глождя там полепнала, дордето

не ме сбереш от дъното на стомната.

ЕДИНСТВЕНО 

Единствено, когато съм сама

не преча на сълзите да изтичат,

и тръгвам из солената тъма,

загубила посока в плитчините.

Ръката ти — единствено весло,

разплискващо спасително водата,

единствено във нейното писмо

"удавник" и "земя" се пишат слято.

Единствено при тебе бих дошла,

привърша ли сърдечните запаси,

а стигна ли, безстрашно да реша

и хвърля без следа зад мен компаса...

Единствено до тебе бих била

спокойна за достигнатия пристан.

Потъна ли, защо са ми крила —

в подводния ти свят ще се пречистя.

СРЕЩА

Идваш изтупан, със ръб на ръкава —

колко безупречно глади жена ти.

В бяло до мене небрежно заставаш,

срещи избягваме с наши познати.

Гледам те тихо, ръцете ти — празни,

както и, впрочем, е празно сърцето.

Моето скача и само ме дразни

ще го завържа за стола в кафето.

Мълком сме вперили погледи в чашите,

дращейки дъното нервно с лъжичките.

Мислим с упорство, че с прибора прашен

мамим на нашето щастие птичката.

Вкъщи очакват ни твойта и моят,

ние убиваме време. Ирония.

Дъжд! Аз дали да не тръгна с пороя

и със замах да спра тази агония?

Не! Утре с тебе пак имаме среща —

нови лъжи и откраднати мигове.

Вечер-мираж, с куп цветя и на свещи,

нагло в дъждовна витрина ми смига.

Тръгвай натам! Аз съм в друга посока.

Звездна и тиха, нощта вече падна.

Утре ще бъда по-малко жестока.

И за целувките още по-жадна...

 ВЛЮБЕНИ КЛАКСОНИ

По-тихо, нощ! Дъждовните ти бури

върлуват неспокойни и проклети.

Шуми градът със хъс и младост щура

а спи до мен с невинна длан, поетът!

По-тихо, нощ! Не виждаш ли челото —

в просъница се радва на покоя.

Аз пазя тишината му, защото

в стиха си ще напише: Ти си моя!

Не виждаш ли — ръцете му се гушат,

от топлата ми същност вдъхновени.

По-тихо, нощ, дъха му да послушам

и нотите да заживеят в мене.

И клаксоните в пълните таксита

след мен да доразкажат на морето,

в бургаска нощ как милвах до насита

най-влюбените строфи на поета...

                           ©Станислава Немска
                             Животворна отрова