Джапанки и книжки: Старата къща от Любомир Николов

Беше се сгушила между новите триетажни къщи, които по-скоро приличаха на хотели. По цялата дължина на улицата само тя беше останала, напомняйки за старото време. Когато в дворчетата, окъпани в цветя, асми и смокинови дръвчета, край дървените маси привечер се накачулваха курортистите. Защото и кръчмите тогава не бяха толкова много, колкото сега. Това сближаваше хората с хазяи и непознати, и така се създаваха приятелства за дълги години. 

Морето все още беше същото, макар че можеше да се види само от терасите на големите триетажни хотели. По цялата улица бяха паркирани коли, тротоарите отесняваха летем от многото народ, който от сутрин до късна вечер шляпаше по джапанки с чадъри, пояси и надуваеми топки в ръце. Площадът долу в края на улицата беше превзет от сергии, отрупани с какви ли не джунджурии, плажни кърпи, казани с варена царевица, ателиета с евтини бижута и картини на улични художници, които настояваха да запаметят на платното си незабравимите искри в очите на минувачите, защото все пак наоколо е лято, море и ваканция.

Малката къща беше скоро варосана, покривът й се беше наклонил на една страна, но не течеше, малкият двор беше отрупан с отдавна неизползвани предмети, но си имаше цветна алея от саксии с червени мушката, в средата с една голяма маса, постлана с мушама. Червено и бяло грозде беше надвиснало над алеята, а голямата смокиня до оградата беше натежала от плодове. Баба Анастасия вече отдавна не беше жива, за да й се радва. И да вари сладко, с което да черпи летните си гости. Или да присяда навън, на трикрако столче, цялата в черно, със забрадка на главата, която да покрива белите й коси. Сега по улицата отдавна не сядаха стари жени, то никой не излизаше по тротоарите, работата в къщите-хотели не беше малко и свършваше чак когато се изтечеше лятото.

Двете дъщери на баба гъркиня не бяха имали късмет да се оженят. Така си мина времето за тях, не че не бяха както трябва. Напротив, хубавици бяха като млади. Нямаше по-добри гмуркачки от тях покрай скалите, откъдето скубеха големи миди и ловяха едри раци с белите си ръце. А какви гозби правеха от тях, затова дълги години дворът им беше пълен с гости, бяха оправни и много приветливи с всички двете сестри. Но с времето нещата се промениха, новото строителство бързо завзе цялата улица и скоро къщицата им се оказа единствената оцеляла от онези, спокойните години, в които всеки познаваше баба Анастасия и дъщерите й Пепа и Леца. И двете работеха в консервената фабрика от години, трудолюбиви бяха и никой от градчето не можеше да каже лоша дума за тях.

Последните десетина години няколко строителни предприемачи се бяха заканили да им бутнат къщицата. И да им дадат в замяна два апартамента, че и магазин на долния етаж им предлагаха. Сестрите все се опъваха. И така са си добре, нямат ни дете, ни коте. За какво им е да се лишат от дворчето с асмата и със старата смокиня, която още помнеше майка им, гъркинята. След тях да става, каквото ще става. Имат племенници, те са млади, те ще се оправят после с имота. Но сега, само през трупа им, така им отговаряха Пепа и Леца.

Само че напоследък по-младата взе да се колебае. То не е толкова лошо, може и повече наематели да пускат лятото. Кой сега предпочита чешмата и тоалетната да е в двора, отдавна бяха минали онези години, когато хората се радваха на морето и това им беше достатъчно.

– Пепо ма, я да помислим още веднъж – беше се обърнала два-три пъти към кака си по-малката.

– Голяма съм от тебе, ще ме слушаш. Не ни трябва на баир лозе! – гълчеше я Пепа и така дойде миналата пролет. Когато около шията й се появи някаква буца, беше малка, едва се напипваше в началото. Но после всичко тръгна на зле и когато дойде есента, Леца остана сама в малката, току-що варосана къща. Къщата на гъркинята баба Анастасия, къщата на Пепа и Леца, двете майсторки- гмуркачки, сега вече беше само нейна. От което всяка вечер сълзите й напираха, без да се усети.

А предприемачите изчакаха четиридесетте дена и веднага я наобиколиха с нови предложения. Те бяха подразбрали, че малката сестра е склонна да си даде имота и бяха вече сигурни, че ще успеят. Все пак около четиристотин квадрата беше мястото, като цирей им се набиваше от толкова години в очите.

– Нека да дойде пролетта, сега идва зима, оставете ме с мъката си. Пък после, живот и здраве…

Така ги отпрати и този път Леца.

Зимата бързо премина. Дойде отново зеленият цвят по смокинята, асмата пусна филизи, мушкатата направиха първите си пъпки, прибрани в антрето на къщата, сега отново се радваха на въздух и простор. И в началото на април, в първия пролетен топъл ден на гости на малката къща, при Леца дойдоха едни непознати хора. Двамата, мъж и жена, бяха почти на нейната възраст, с тях от колата слязоха млади момче и момиче с двегодишно хлапе. Седнаха на дървената маса край цветята, тя побърза да ги почерпи със сладко от смокини. И когато се взря в смеещите им погледи, изведнъж ги позна.

От онова лято бяха минали тридесет години. Бяха ходили заедно по скалите, бяха яли миди с ориз и варени раци на същата тази маса. А след два месеца двете сестри им бяха пратили за сватбата паламуд и сладко от смокини. Защото в техния двор, в една топла звездна вечер едно момче и едно момиче, заедно с приятелите си, с баба Анастасия, с Пепа и Леца, се бяха сгодили. Ей тъй, на шега. И така вече толкова години. 

– Това е синът, това е снахата, това е внучето – каза й мъжът. Те живеят сега в чужбина, дошли са за месец при нас. Искаха да ги разходим по старите места. За нас твоята къща е специална.

След няколко дни Леца отново отказа на предприемачите. Дали споменът, който не беше угаснал в едновремешните й приятели от онова лято беше я накарал да промени решението си. Или може би той е бил само поводът, който да й нашепне, че макар и времената да са толкова различни от преди, докато я има старата къща, ще я има и баба гъркиня, ще я има и хубавата й сестрица Пепа, ще я има и нея самата.

Пък докога, Божа работа. После племенниците да решават…

11.09.2009 Любомир Николов

Автори в аванс: Любомир Николов

      Днес в Рубриката "Автори в аванс" гостува писателят Любомир Николов - Любара.

     Любомир Николов е роден на 1952 г. в град София.  От 1982 година живее във Велико Търново. Негови разкази са публикувани в списания “Пламък” и ” Кула”, във вестниците ” Искра”, ” Борба” и ”Янтра-днес”. Два негови разказа са излъчвани по Инфо радио. Автор на книгaтa  "Лодки през зимата”.  Друга негова проекто-книга "Шантави истории” търси своя издател.

    Личният му блог е lubopnikolov.blogspot.com;
    Читателите на "За книгите днес" могат да се запознаят с един от най-новите му разкази:




Дом за светли души

Когато преди година дойдох за първи път в този селски пансион, все още не знаех, че го наричат така. И постоянните му обитатели, и медицинския персонал. Бях разговарял с управителката, моя позната от доста години. 

–  Не ти трябва да постъпваш при нас на работа, обстановката е доста потискаща, все пак това не са здрави хора – така ми каза доктор Сиракова, хубава жена на средна възраст, която обичаше да се скита покрай малките рекички в околността и да лови раци с фенер през топлите нощи на лятото. 

И аз не горях от желание, но фирмата, в която работех беше фалирала и нямах много възможности.

     В началото наистина се чувствах странно. Пациентите малко ме плашеха, разхождайки се с отвеян мътен поглед или застинали в съзерцание, към което трудно допускаха външния свят до себе си. Имаше и такива, които бяха на по-лек режим и работеха в съседния двор, където имаше малък дърводелски цех. Букови и черничеви лъжици, панерчета, солници, и дори малки икони. Изографисваше ги един байчо, който в добрите си времена разпъвал маса на площада в Арбанаси. Обаче веднъж някакви хашлаци му обрали дребната печалба за деня, като му насинили здраво главата. Та оттогава много вода се била изтекла, и вече от доста години тук се намираше истинския му дом. Преди време с разрешение на персонала сковал от греди и дъски малък параклис, самият владика бил дошъл за освещаването му в това забутано място. Надеждата християнска е навсякъде, така си мислех за тези очукани, беззъби и бледи лица, които ме обграждаха по цял ден пет дни в седмицата, а понякога и нощем на поредното ми дежурство.
    Съвместявах длъжността домакин, надзирател и шофьор на една разбрицана камионетка, с която понякога карах по-тежките случаи в окръжния център. След време ги прибирах обратно, но се случваше и някои от тях да се отправят към вечното си жилище. А дали имаше кой да ги изпрати до там, не бях сигурен в това.

Още в началото моя любимка стана една все още млада жена, с големи кафяви очи и слабо тяло. Чудно как, но беше постоянно чисто облечена, с гладко сресани тънки коси. Винаги, когато минавах покрай нея ми подаваше ръката си, в която стискаше някой бонбон в книжна опаковка.

–  Вземи си, момчето ми, подслади си душата! –  така ми казваше тя с широка усмивка. Навярно можех да й бъда баща, но какво значение имаха за нея годините. Бях разбрал, че била учила за медицинска сестра, но малко преди да завърши я срещнали в една тъмна вечер двама-трима. След което станала редовна обитателка на дома.

Понякога я взимаха при себе си родителите й, едни мълчаливи, отрудени хорица. Постоянно виждах влагата в очите им.

    Случваше се в големия олющен салон и да се организират забави, покрай Коледа или по случай идващата пролет. Тогава лицата на тези нещастници грейваха от радост, седяха мирно и чинно на дървените столове, обградени от лекари и санитарки, които се имахме за нормални и дори понякога щастливи. Пускахме един стар касетофон, и някои от болните се престрашаваха да излязат на малкия дансинг. Но това ставаше рядко. Защото на другия ден лицата им бяха по-тъжни, в очите им светеше някаква несподелена ярост и неизказана непреодолима мъка. Все пак кой да каже дали терапията си заслужаваше да следва медицинските практики, и кое би им повлияло повече. Редовно вземаните хапчета или крехкото и невъзможно дистанциране от света, който ги заобикаляше. 

    Пролетта настъпваше, жълтият цвят обземаше храстите, белите цветчета върху вишните събираха пчелите на рояци, зелената мека постелка на тревата излъчваше свежест, копривата тръгваше стремглаво нагоре, а тези хора дори не забелязваха това. Някои си ломотеха през устни техни си работи, други се криеха и скришом пушеха цигари, после гузно се озъртаха около себе си, трети дори не излизаха от задушните стаи. Когато един ден нещо се промени, чувстваше се необичайна тишина, и трябваше да мине време, за да разберем какво е то. Свързахме го с идването в дома на едно младо момче, беше голобрадо и ниско подстригано, но в очите му имаше пламъци. Беше глухонямо и говореше с езика на жестовете. С помощта на главната сестра прочетох досието му. Идваше от дом за сираци, малко преди да навърши пълнолетие се забъркало в неприятна история. Промушило с нож двама тираджии, които ги били взели на стоп заедно с една негова приятелка, от същия дом. Мислели да отидат до морето, да се окъпят в топлите му води и да се върнат обратно. Но шофьорите явно са си правили други планове… В тази история според мен имаше намеса и съдебният лекар, който му поставил лоша диагноза, само за да отърве затвора. Ей така, от едната човечност.

   Още от първия ден при нас се спираше до всеки от болните, гледаше ги със своя огнен поглед и се усмихваше. Изваждаше от джоба си устна хармоника и стаите се пълнеха с топлите й мелодии, които бяха безчет. Лицето му почервеняваше, после ставаше меко и замечтано, и когато завършваше своя концерт, обитателите на дома излъчваха такава кротост и благост, сякаш им предстоеше най-чудното пътуване към един необятен и широк свят, към който сякаш винаги са се стремили да се докоснат. 

   От този ден в дърводелския цех никой вече не правеше лъжици и панерчета. Момчето дялкаше упорито малки и големи кавали, и дори майстореше духови окарини, под негово ръководство скоро навсякъде в двора се носеха нежните им звуци. Болните сякаш не носеха така тежко участта си, а доктор Сиракова все по-често започна да си мечтае за лятото и за неговите топли нощи, когато под лунната светлина щеше да бърка в подмолите за големи речни раци. Аз пък започнах да си мисля за едно друго време, което все отлагах. Някъде горе под заснежените върхове на планината, където еделвайсите щяха да ми махат за добре дошъл със своите меки кадифени ръчички.

  Но всичко това не било писано да стане. Преди седмица дланите на момчето незнайно как се били озовали под скрибуцащия малък циркуляр, и всичкият талаш около него се оцветил в тъмночервено. Аз не бях на смяна, камионетката не могла да запали, колко време се опитвах да издействам нов акумулатор и дори за нов двигател бях говорил с шефката. Но като парите ги отпуска министерството… Линейката от града дошла след час, лицето на момчето било вече застинало от изтеклата кръв. Всички разбрали, че е дошла истинската тишина.

   Седмица след това днес отново съм на работа. На нощно дежурство. Наоколо е тихо, дори моята любимка ме посрещна, без да ми предложи бонбон в хартиена опаковка. А доктор Сиракова ми каза, че я издигат на по-голяма длъжност, в големия град. Все пак отдавна се била кандидатирала, а и конкурса спечелила наскоро. Болните хаотично се движат из двора, пролетните птички не могат да ги докоснат с гласовете си. Дърводелският цех е запечатан завинаги. Само малкият параклис стои, целият потънал в цветя и изгорели свещи. Е, имаме нова кола, само на няколко години е, но това не може да ме впечатли.

   Мисля си, вече година съм тук, а е минала сякаш цяла вечност. И дали ако и аз не дойда утре на работа, домът за светли души ще усети липсата ми. Дали си струва да продължавам сутрин да се будя в шест часа, да взимам маршрутката и вечер по тъмно да се прибирам у дома. Защото не съм сигурен, това дом за светли души ли е, или където и да отидеш, от теб зависи дали ще го носиш със себе си.

   Но ако остана, значи съм разбрал, че последното е по-вярно. Все още имам цяла нощ до разсъмване, когато с настъпване на червеното утро ще съм решил как да постъпя.

   Не е цяла вечност, само една нощ е.

 ©Любомир Николов Всички права запазени